Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.05.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 13-ти с-в, в
публичното заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Д.
при
секретаря Красимира Георгиева като разгледа докладваното от съдия Д.гр.д. № 212
по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е образувано по
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, предявен от „П.И.Б.“ АД против Е.Д. А., ЕГН **********.
В исковата молба се твърди, че между „МКБ Ю.“
АД ( на когото ищцовата банка е универсален
правоприемник ) е сключен договор за потребителски кредит № 333-132/27.12.2012
г., с който банката кредитодател е предоставила на Е.Д.А.,
в качеството му на кредитополучател, сума в размер на 12 000 лева.
Заемната сума е изцяло усвоена от ответника на 27.12.2012 г., който спрял да
обслужва плащанията по договора на 10.02.2013 г. Кредитът, съгласно т.10 от
договора е с краен падеж 10.12.2019 г.
Ищецът излага, че не е упражнил правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем.
Договорено е, съгласно твърденията в исковата
молба, с т. 4 от договора, че дългът / усвоената главница /, се олихвява за
първата година с фиксиран годишен лихвен
процент от 13.95 %, а след това непогасената част от главницата по кредита, се
олихвява с плаващ лихвен процент, определен по начина, посочен в т.4.2 и т.4.3.
от договора.
При забава в плащането на част или
на цяла вноска по главницата или при
настъпила предсрочна изискуемост по реда на т.29 и т.30 от договора за кредит,
в полза на ищеца възниква и правото по
т. 6 от договора – да получи от кредитополучателя обезщетение за забавата,
съставляващо наказателна надбавка от
1000 базисни точки, които се начисляват
върху договорната лихва по т.4.1
Предвид неизпълнение на задълженията по
договора от страна на длъжника А., банката ищец подава заявление на 20.02.2020
г. по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано ч.г.р.д№ 9456/2020 г. по
описа на СРС, І ГО, 75 състав. Срещу издадената от заповедния съд заповед за
незабавно изпълнение, длъжникът подава възражение по чл. 414 ГПК, което
обусловило предявяването на иска по чл. 422 ГПК.
В тази връзка ищецът моли съда
да постанови решение, с което да уважи предявения иск за признаване за
установено съществуването на вземане против длъжника Е.Д.А. по силата на
Договор за потребителски кредит № 333-132/27.12.2012 г., за което вземане е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9456/2020
г. по описа на СРС, І ГО, 75 състав за следните суми: 11 840.72 лева -
просрочена и непогасена главница, ведно със законната лихва от 20.02.2020 г.;
6751,41 лева - договорна лихва, начислена за периода 10.02.2013 г. - 10.12.2019 г., дължима на основание т. 4 от Договор за
кредит; 8774,03 лева - наказателна лихва, начислена за периода от 11.02.2013 г.
до 19.02.2020 г., дължима на основание т. 6 от Договор за кредит, както и за
направените съдебни разноски по заповедното производство, в размер на 547,32
лева – държавна такса по заявлението и
50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
Претендира разноски по делото.
Ответникът Е.Д.А. е депозирал
писмен отговор на исковата молба, с който навежда възражение за нейната
недопустимост, а при условията на евентуалност оспорва иска изцяло като
неоснователен.
Посочва, че процесния
договор е сключен с „МКБ Ю.“ АД, впоследствие преименувано като „Ю.“ ЕАД, а не
с ищеца „П.И.Б.“ АД. Заявява още, че ищецът не е установил по какъвто и да е
начин, че е правоприемник на „Ю.“ АД, за което ответникът не е бил
уведомен.
Оспорва иска по основание и
размер. Твърди, че претендираната сума по процесния Договор за кредит не е усвоена от негова страна.
На следващо място, навежда
възражение за нищожност на клаузите в процесния
договор за кредит, както следва: на т.4.2, т.4.3., т.4.4.,
т.6, т.6.1., т.7.5., т.10.1., т.15.1., т.15.3, т.18. и т.18.1. от договора.
Твърди, че процесните клаузи не са индивидуално
уговорени съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП, а са част от предварително изготвени от
ищеца условия. Противоречат на чл.143, т.3 ЗЗП доколкото поставят изпълнението
на задължението по договора в зависимост от условие, което изцяло е в интерес
на банката - кредитор, доколкото базовия лихвен процент се определя от нея и не
подлежи на договаряне с потребителя в качеството му на кредитополучател.
Посочените клаузи са нищожни и поради противоречие с чл. 143, т.10 ЗЗП,
доколкото са неравноправни предвид това, че в договора никъде не са посочени
обстоятелства или обективни критерии, при наличието на които в качеството си на
кредитополучател може да променя приложимия лихвен процент. Налице е пълна
липса на основания за промяна на лихвата. Счита, клаузите за нищожни и на осн. чл.143, т.12 и т.13 ЗЗП доколкото с увеличаване на базовия
лихвен процент от банката значително се променя крайната цена по договора за
кредит.
Ответникът навежда възражение за изтекла погасителна
давност на така претендираната главница и лихви,
което обосновава от една страна с кредиторовото бездействие да предприеме всички необходими
действия за събиране на дължимите суми предвид настъпилото им просрочие, както и поради настъпилата автоматична предсрочна
изискуемост съобразно клаузата на чл.30.1. от договора за банков кредит.
Претендира присъждане на
разноски за исковото производство.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото приема за
установено от фактическа страна следното:
От Договор за потребителски кредит №
333-132/27.12.2012 г., се установява, че същият е сключен между банка „МКБ Ю.“
АД, ЕИК ******** и Е.Д.А., ЕГН **********. По силата на т.1 от Раздел I, банката кредитодател предоставя на кредитополучателя А.
потребителски кредит в размер на сумата от 12 000,00 лева. Средствата по
кредита се предоставят и отчитат, съгласно
т.1.2 по сметка на името на длъжника в „МКБ Ю.“ АД с IBAN ***.
В т. 4.1 е уговорено, че дългът по кредита се
олихвява за първата година, считано от датата на първо усвояване на средства, с фиксиран
годишен лихвен процент от 13.95 %, а след това ( след изтичане на срока
по т.4.1.), съгласно т.4.2. непогасената част от главницата по кредита, се
олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечен SOFIBOR плюс
фиксирана надбавка в размер на 980 базисни точки, но не по – малко от 13.95%.
Посочено е в т.4.3., че стойността на тримесечен SOFIBOR ( лихвен индекс ) към датата на
сключване на договора е 1.38%.
Предвидено е с клаузата на т.4.4.
при промяна ( актуализация ) на приложимия лихвен процент, същата да се отразява
на размера на погасителните вноски по кредита, за което кредитополучателят дава
своето съгласие.
От съдържанието на т. 6 и т.
6.1. от договора е видно, че при забава в плащането на част или на цяла
вноска по главницата от кредита или при
настъпила предсрочна изискуемост по реда на т.29 и т.30 от договора за кредит,
кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна
надбавка от 1000 базисни точки към договорената лихва по т. 4, която се
начислява на годишна база върху забавената част, респективно върху цялата
главница за времето до окончателното изплащане на забавените задължения. Точка
6.1. от договора определя една базисната точка да е равна на 1/100 ( едно върху
сто ) от един процентен пункт или 0.01 процентни пункта.
Договорено е с т.7.5 от договора, че за
обслужване на разплащателната сметка, предназначена за усвояване и
погасяване на кредита, се дължи такса в
размер на 1.19 лева.
Съгласно т.10 крайният срок за издължаване на
кредита е 10.12.2019 г., според т.10.1. кредитът се издължава на 84 броя
месечни последователни вноски, считано
от 10.01.2013 г. до 10.12.2019 г., включително, размерът на които се
актуализира след изтичане на първата година
на кредита и при всяка промяна на
лихвения индекс (лихвена база ), в зависимост от неговата стойност - тримесечен SOFIBOR, платими на 10-то число всеки
календарен месец.
Според т.15.1. от Раздел II
„Стандартни условия относно предоставяне и ползване на кредита“, тримесечния SOFIBOR е фиксинг на котировките на
тримесечни необезпечени депозити в български левове, предлагани на българския
междубанков пазар. Той се изготвя в 11.00 часа местно време всеки работен ден,
като средна величина от котировките „продава“, подадени от представителна група
банки, публикуван на страницата на БНБ. Банката актуализира тримесечния SOFIBOR на
всеки три месеца, съответно на 15 март,
15 юни, 15 септември и 15 декември, като
се приемат изписаните стойности на индекса, закръглен до втория десетичен знак,
публикуван на страница „SOFIBOR=“
на БНБ в 11.00 часа българско време два работни дни преди 15 март, 15 юни и 15
септември и 15 декември и важат от 15 март, 15 юни и 15 септември и 15 декември
( съответно първия следващ работен ден, ако някоя от посочените дати е
неработен ден ) до деня предхождащ първия работен ден от следващия
тримесечен период включително. Банката уведомява кредитополучателя и
солидарните длъжници
за размера на прилагания SOFIBOR индекс чрез изнасяне на информацията на видно място
в банковите салони.
Клаузата на т.15.3 дефинира 12-месечния EURIBOR
междубанковия лихвен процент „продава” за дванадесет месечни необезпечение
депозити в ЕВРО за Еврозоната, публикуван на страница EURIBOR на REUTERS. Той се изготвя в 11.00 часа (
централно европейско време ) всеки работен ден като средна величина от
котировките „продава”, подадени от представителна група банки, публикуван на
страницата на REUTERS.
Банката актуализира 12-месечния EURIBOR годишно, като с еприемат
изписаните стойности на индекса, закръглен до втория десетичен знак, публикуван
на страница „EURIBOR=”
на REUTERS в 11.00 часа централно европейско време два
работни дни преди първия работен ден от съответния месец, в който е отпуснат
кредита и важи от първия работен ден на съответния месец, в който е отпуснат
кредита до деня, предхождащ първия работен ден на съответния месец, в който е
отпуснат кредита на всяка следваща година включително. Банката уведомява
кредитополучателя и солидарните длъжници за размера
на прилагания EURIBOR
индекс чрез изнасяне на информацията на видно място в банковите салони.
При изменение на посочените лихвени
индекси в т.15 банката уведомява в края
на всяка календарна година кредитополучателя и солидарните длъжници
за размера на броя на погасителните вноски по кредита на адресите, посочени в
договора.
Съгласно т. 18 в случай, че кредитния
рейтинг на Република България бъде променен или ако чрез законодателни промени
се увеличат или намалят разходите на банката за минимални задължителни резерви
или за задължителни вноски във Фонда за гарантиране на влоговете в банките,
банката има право едностранно да променя лихвения процент в договора.
Според клаузата на т. 18.1. банката уведомява
кредитополучателя писмено, най – малко две седмици предварително, с уведомление
относно предстоящата промяна и датата, от която тя ще се прилага, а при анюитетните кредити – предоставя при поискване новия
погасителен план със служебно преизчислени погасителни вноски по кредита.
Липсата на изрично потвърждение за
получаване на уведомлението не
освобождава кредитополучателя от задължението за плащане на лихвите съгласно
промяната. Измененията влизат в сила от датата, посочена от банката в
уведомлението и са задължителни за страните без да е необходимо допълнително
писмено предоговаряне.
От
приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно – счетоводна
експертиза ( ССчЕ ), което съдът кредитира като
обективно, компететнтно и пълно, се установява, че
предоставеният от ищеца кредит в размер на 12 000 лева е изцяло усвоен на
27.12.2012 г. Платена е от длъжника ( чрез захранване на сметката, обслужваща
кредита ) на 11.01.2013 г. една сума от 210 лева, с която е погасена главница
от 159,28 лева и просрочени лихви по договора за кредит. Вещото лице
установява, че за исковия период непогасената главница е в размер на сумата от
11 840,72 лева, а за периода 20.02.2015 г. – 10.12.2019 г. е в размер от
9391,29 лева. Размера на дължимата възнаградителна
лихва за периода 11.02.2013 г. – 10.12.2019 г. е 6746,85 лева, а за периода
20.02.2017 г. – 10.12.2019 г. е в размер на 1418,07 лева. Според заключението
на ССчЕ общо
непогасената наказателна лихва / обезщетение за забава / възлиза на 8774,07 лева, а за периода
20.02.2017 г. – 10.12.2019 г. е в размер на 4492,88 лева. Вещото лице е
констатирало, че договорената възнаградителна лихва
по т.4 от договора в размер на 13,95% не е била повишавана от банката през
целия период на действие на договора до крайния му падеж на 10.12.2019 г.
Начислената наказателна лихва, по указания в договора начин, е 23,95%. Въз основа на представени от
ищеца извлечения от сметки с титуляр Е.Д.А., експертът установява, че в „Ю.”
ЕАД е била открита сметка на длъжника с IBAN ***, а от извлечение по сметка IBAN ***, че на 01.03.2014 г. ищецът „П.и.б.” АД е
открил служебно сметка на ответника с основание „миграция” . При излсушването си по реда на чл. 200 ГПК, вещото лице
уточнява, че с първото движение по сметката в „Ю.” ЕАД е усвоен процесния кредит, а последното движение по тази сметка било
на 25.02.2014 г. Откриването на сметката
на 01.03.2014 г. ( при „миграция“ ) е извършено при вливането на едната банка в
другата, като според вещото лице „миграция“
означава когато една банка закупи друга или когато се обединят две банки. В процесният случай „П.и.б.” АД е купила „Ю.” ЕАД като
клиентите на закупената банка стават клиенти на купуващата банка, което се
извършвало с автоматична операция.
От извършена служебно справка – по реда на
чл. 32 ЗТРРЮЛНЦ, приложена към настоящото дело, предвид изявления на ищеца в молба, вх.№
365196 от 25.11.2021 г. и с оглед наведеното
от ответника възражение за липса на активна материалноправна
и процесуална легитимация на ищцовата банка, съдът установи, че извършената между двете
банки консолидация е отразена чрез вписване по партидата на банката праводател и банката правоприемник – в графа „Праводатели и правоприемници“, като вписването е с дата 03.04.2014 г., а формата на преобразуване е
чрез „вливане“. Банка „Ю.“ ЕАД е универсален праводател
на ищеца „П.и.б.“ АД, а кредитодателят по процесния
договор от 27.12.2012 г. - „МКБ Ю.“ АД, е променил наименованието си на „Ю.“
ЕАД съгласно оповестителното вписване, извършено на
17.10.2013 г., в публичния търговски регистър по партидата „Ю.“ ЕАД. Въз основа
на извършеното вливане на „Ю.” ЕАД в „П.и.б.” АД всички права и задължения на
влялата се банка ( включително и вземанията й по процесния
договор ) са преминали към „П.и.б.” АД в качеството й на универсален
правоприемник.
От приложеното към настоящото
производство ч.гр.д.№ 9456/2020 г. на СРС, ГО, 75 състав, е видно, че ищецът
подава на 20.02.2020 г. заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу длъжника Е.Д. А., за
сумите, предмет на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен
иск. За същите, включително и за претендираните
разноски за държавна такса по заявлението и юрисконсултско
възнаграждение, заповедният съд издава на 29.05.2020 г. заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист. Срещу заповедта и в срока по чл. 414 ГПК (
заповедта е връчена на 28.10.2020 г., видно от разписката на гърба на покана за
доброволно изпълнение на л. 35 от заповедното производство ), длъжникът подава
възражение, вх. № 23067057 от 17.11.2020 г. по описа на СРС. На заявителя са
дадени указания по реда на чл. 415 ГПК, редовно съобщени на 29.12.2020 г., като
исковата молба е постъпила на 07.01.2021 г.
Други допустими и относими
доказателства, извън обсъдените, на които съдът да основава изводите си, не са
ангажирани по делото.
При така
установена фактическа
обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Производството по делото е
образувано по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, предявен от кредитора в
заповедното производство за установяване съществуване на вземанията му срещу
длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист.
Съдът намира, че
искът е предявен в изискуемия по закон едномесечен срок на 07.01.2021 г.,
считано от 29.12.2020 г. - датата на
връчване на разпореждането на съда, с което на заявителя се съобщава за
постъпило възражение от длъжника по чл. 414 ГПК /на 17.11.2020 г./ и има за
предмет същото вземане, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК, поради което предявеният иск е процесуално допустим и следва да
се разгледа по същество.
Неоснователно е възражението на ответника за
недопустимост на иска поради липса на активна процесуална легитимация на ищцовата банка. Установи се по делото, че заявителят ищец е
универсален правоприемник на „МКБ Ю.” АД, предвид на което е налице между
страните и валидна облигационна връзка.
Съобразно с кредитираното и неоспорено заключение
на съдебно – счетоводна експертиза, процесният кредит
от 12 000,00 лева е усвоен на
27.12.2012 г. Ето защо за ответника е възникнало насрещно задължение в
качеството му на заемател да върне ползваната сума
съгласно уговореното в договора за банков кредит. Съгласно легалното
определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел
при уговорени условия и срок, а заемателят се
задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на
срока. Кредитираното заключение на ССчЕ, което не е
оспорено от ответника, установява, че в изпълнение на задължението му да
погасява редовно месечните анюитетни вноски по
кредита, ответникът е извършил едно единствено плащане на 11.01.2013 г., при
дължими съгласно уговореното общо 84 броя погасителни вноски.
Предвид наведените от ответната страна
възражения за наличие на неравноправни клаузи в договора по смисъла на чл. 143,
т.3,т.10,т.12 и т. 13 ЗЗП и установеното
по – горе съдържание на оспорените като нищожни уговорки на т.4.2, т.4.3., т.4.4., т.6; т.6.1.; т.7.5.; т.10.1; т.15.1; т.15.3 ; т.18 и
т.18.1., настоящият състав на съда намира, че са налице предпоставки за
прилагане на потребителската защита единствено по отношение на клаузата на т. 6
от договора за кредит, предвиждаща задължение за ответника при просрочие да заплати на банката ищец наказателна надбавка.
Следва да се посочи, на първо
място, че между страните няма спор относно факта, че ответникът притежава
качеството на потребител по смисъла на Директива 93/13/ЕИО и може
да се ползва от защитата на ЗЗП, респективно на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Посочената Директива дефинира
договорите, към които се прилага, с оглед качеството на страните по договора — в зависимост от
обстоятелството дали те действат, или
не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална
дейност. Конкретиката на случая сочи, че ответникът
не е сключил процесния договор във връзка с
осъществявана професионална дейност, нито са налице данни, че същият има
търговско качество, в което да е сключил договора на 27.12.2012 г. Ето защо
кредитополучателят – ответник в настоящето производство има качеството на
потребител по см. на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Същевременно насрещната страна по
договора за банков кредит – ищецът „П.и.б.“ АД е търговец по занятие.
За да се обсъжда дали оспорените клаузи на
договора са неравноправни, а оттам и нищожни по смисъла на чл. 146
вр. с чл. 143 и сл. ЗЗП, следва да се установи, че тези уговорки не са
индивидуално уговорени.Съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП сочи, когато търговец твърди, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено, то негова е тежестта за
доказването на същото. В случая ответникът е оспорил клаузите да са
индивидуално уговорени, а ищецът съобразно с посочената доказателствена
тежест не е доказал че те не са били предварително подготвени от банката и
ответникът е имал възможност и да не ги приеме в този им вид.
С клаузата на т.6 от договора от 27.12.2012
г., е уговорено при забава в плащането на част или на цяла вноска по главницата от кредита или при настъпила
предсрочна изискуемост по реда на т.29 и т.30 от договора за кредит,
кредитополучателят да дължи на банката обезщетение за забава – наказателна
надбавка от 1000 базисни точки към договорената лихва по т. 4, която се
начислява на годишна база върху забавената част, респективно върху цялата
главница за времето до окончателното изплащане на забавените задължения. Една
базисната точка е равна на 1/100 ( едно върху сто ) от един процентен пункт или
0.01 процентни пункта, според т.6.1. от договора. Това означава, че върху
основния лихвен процент от 13,95% се прибавя надбавка от още 10 пункта в случай
на забава в плащанията. В този смисъл е
и заключението на ССчЕ, според което процентното изражение
на така уговорената наказателна надбавка, е 23,95%. Посочената клауза на т.6 от договора съобразно с
установеното й съдържание, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 1000 базисни
точки (10 пункта ) над договорения лихвен процент е необосновано висока. Претендираната сума за наказателна лихва съотнесена към размера на главница, чието плащане
обезпечава, съставлява 73,11% от размера на разрешения и усвоен кредит. Така
договорената санкция за неизпълнение на дължимите суми по договора съставлява
неустойка, а размерът й от 23,95% излиза извън присъщите на последната обезщетителна, санкционна и обезпечителна функция. Налага
се предвид изложеното, че уговорката на т.6 от договора е нищожна на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и като такава не следва да се прилага и няма задължителна
сила за потребителя – ответника Е.А.. Следователно в полза на ищцовата банка не е възниквало вземане и не се дължи от
ответника сума в размер на 8774,07 лева - наказателна лихва за периода
11.02.2013 г. – 19.02.2020 г.
По
отношение на останалите, оспорени като неравноправни и нищожни клаузи от процесния
договор, независимо, че не е доказано да са индивидуално уговорени, доколкото
същите касаят механизма на определяне на възнаградителната
лихва, която не е увеличавана през целия срок на договора, съгласно
заключението на ССчЕ, съдът намира, че е безпредметно
изследването на евентуалната им неравноправност.
Това е така, тъй като същата би имала за последица недопустимост на
евентуалното изменение на лихвения процент и прилагане на първоначално
уговорения такъв, което не е налице в настоящия случай. Основният лихвен
процент от 13.95% не е завишаван едностранно от ищеца и липсват вредни
икономически последици за потребителя. Същевременно клаузата на т.4.4. от договора предвижда, при промяна на приложими лихвения
процент, която се отразява на размера на погасителните вноски,
кредитополучателят да дава своето съгласие, което подкрепя извода на настоящият
състав за липса на нарушени права на ответника в качеството му на страна по процесния потребителски договор във връзка със съдържането
на оспорените клаузи за възнаградителна лихва и
методиката за определянето й.
От друга страна за пълнота на
изложението съдът намира за необходимо да посочи, че уговорката по т. 7.5. касае вземане на банката за такси, каквото не
е предмет на настоящото исково производство. Същото се отнася и до клаузата по
т. 15.3 от договора, която е свързана с методиката за определяне на лихвения
процент при договори разрешени и отпуснати в „евро“, какъвто процесния не е. Не са неравноправни и клаузите на т.18 и
т.18.1., които макар и да предоставят на банката ищец право да завишава
едностранно лихвата по кредита, то упражняването на тази възможност е поставено
в зависимост от обективни фактори – промяна на кредитния рейтинг на Република
България, която се извършва от независима международна институция и при
законодателни промени. Следователно евентуалната промяна в лихвения процент,
съгласно посочените клаузи, не би се
дължала на субективната воля на търговеца. Ето защо и посочените клаузи не биха
могли да бъдат разглеждани като неравноправни.
Частично
основателно е възражението за изтекла погасителна давност по отношение на
вземанията за главница и възнаградителна лихва
за периода от 10.02.2013 г. –19.02.2015 г. Трайната
съдебна практика, обективирана например в Решение №
38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ІІ Т.О. на ВКС, Решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 261 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV Г. О. на ВКС и др., е изяснила, че уговореното между страните
връщане на предоставена в заем ( кредит ) сума на погасителни вноски не
превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части ( чл. 66 ЗЗД
). Нито задължението на банката-кредитор за
предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й,
е повтарящо се. Следователно, независимо, че вноските по процесния
кредит са анюитетни /включват главница и лихва /, кратката
3-годишна давност е неприложима по
отношение на възнаградителната лихва -
в този смисъл е Решение № 90 от 31.03.2014 г по гр. д. № 6629/2013 г,
ГК, ІV ГО на ВКС. Приложима е общата
5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която се изчислява от датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита.
В процесния случай крайният срок за издължаване на кредита е
10.12.2019 г., съгласно клаузата на т.10
от договора. Заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 20.02.2020 г., от когато е
спряно и течението на погасителната давност относно вземанията за главница и възнаградителна лихва по договора за кредит. Ето защо
последните не са погасени за период от 5
години назад- до 20.02.2015 г.
За пълнота, предвид възраженията на
ответника досежно погасяването по давност на
вземанията на ищеца от датата на настъпила по силата на т.30 от договора
автоматична предсрочна изискуемост, следва да се посочи, на първо място, че ищецът
не се позовава на предсрочна изискуемост. Такава не би могло да настъпи и
автоматично по силата на т. 30 от договора, противно на твърденията на
ответника. Съгласно постановките на т. 18 от Тълкувателно Решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо
от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото
си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора
следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита.
Като съобрази периодът, за който вземанията
на ищеца не са погасени по давност и заключението на ССчЕ,
съдът намира, че ищецът е титуляр на следните вземания, породени от процесния договор за кредит: вземане в размер на 9391,29 лева, представляващо дължима, но неплатена главница за периода
20.02.2015 г. – 10.12.2019 г. и вземане в размер на 3737,46 лева, представляващо
възнаградителна
лихва за периода 20.02.2015 г. – 10.12.2019 г. Размерът на това вземане съдът изчислява по реда на чл. 162 ГПК като сбор от сумите по
колона 6 от Таблица 1 към ССчЕ и при уговорения с
договора лихвен процент от 13,95%.
Предвид изложеното и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът дължи на ищеца и обезщетение за забавата
в размер на законната лихва върху главницата от 9391,29 лева, считано от
20.02.2020 г. – датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, до окончателното плащане на вземането.
Съобразно с горните мотиви
предявения установителен иск е основателен и следва
да се уважи за сумата от 9391,29 лева –
главница по договор за кредит № 333-132/27.12.2012 г. за периода 20.02.2015 г. – 10.12.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане
и за сумата от 3737,46 лева, представляваща възнаградителна
лихва по т.4 от договор за кредит № 333-132/27.12.2012 г. за периода 20.02.2015 г. – 10.12.2019 г. За
вземането над уважения размер от 9391,29 лева до пълния предявен размер от
11 840,70 лева за главница и за периода от 10.02.2013 г. до 10.12.2019 г.
искът подлежи на отхвърляне на основание чл. 110 ЗЗД.
За вземането над уважения
размер от над 3737,40 лева до пълния размер от 6746,85 лева за възнаградителна лихва, искът
следва да се отхвърли на основание чл. 110 ЗЗД.
Не е дължима и сумата от 8774,03
лева, представляваща вземане за наказателна надбавка за периода 11.02.2013 г.
до 19.02.2020 г., поради нищожността на клаузата на т. 6 от процесния
договор за кредит, като искът подлежи на отхвърляне и в тази му част.
По
разноските:
Ищецът „П.и.б.“ АД
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и по представен списък по чл. 80 ГПК, има право
на разноски ( предвид постановките на т.
12 от Тълкувателно Решение № 4 от 18.06.2014 г., по тълк.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ) съобразно с
уважената част от иска за заповедното
производство в размер на 286,71 лева – от които 262,71 лева за държавна такса
по заявлението и 24 лева юрисконсултско
възнаграждение, и за исковото
производство в общ размер на 454,71
лева, от които 262,71 лева за държавна такса, 48 лева юрисконсултско
възнаграждение и 144 лева- депозит за
вещо лице.
Ответната страна Е.А. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на
разноски за настоящото производство
съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 156 лева- депозит за вещо
лице.
При този изход на спора по реда на чл. 38,
ал. 2 ЗАДв., съдът следва да осъди ищеца да заплати
на адвокат И.М.И.сума от 480,40 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно
основание чл. 422 ал.1 във вр. чл. 415 ал.1 ГПК, че съществува изискуемо парично вземане в полза на „П.И.Б.“ АД ЕИК ******** против
Е.Д.А., ЕГН **********, произтичащо от сключен между тях Договор за потребителски кредит № 333-132 от 27.12.2012
г. за следните суми: 9391,29 лева – просрочена
главница за периода 20.02.2015 г. - 10.12.2019 г., ведно със законна лихва от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
20.02.2020 г. до окончателното изплащане на вземането и за сумата от 3737,46 лева – възнаградителна
лихва за периода от 20.02.2015 г. до 10.12.2019 г., за които вземания е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. № 9456/2020
г. по описа на СРС, 75 състав, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за просрочена главница над 9391,29 лева до пълния предявен размер от 11 840,72
лева , за възнаградителната лихва над
3737,46 лева до пълния предявен
размер от 6751,41 лева и изцяло за сумата от 8774,03 лева –
наказателна лихва за периода 11.02.2013 г. до 19.02.2020 г. , за които вземания
е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от
29.05.2020 г. по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
Е.Д.А., ЕГН **********, да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК ********, сумата от 286,71 лева- разноски за заповедното производство по
ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав и
сумата от 454,71 лева – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК „П.И.Б.“ АД, ЕИК ********,
да заплати на Е.Д.А., ЕГН **********, сумата от 156
лева – разноски за настоящото производство,а на адвокат И.М.И.– АК – София адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал.1, т. 3 ЗАдв. в размер на 480,40 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в двуседмичен
срок от съобщението за изготвянето
му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: