Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.12.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 11815 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 451362 от 16.07.2018г. по гр.д. № 64712/2017г. Софийски районен съд, 162 състав осъдил Б.А.Н., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 274.26 лв., представляваща стойността
на доставена топлинна енергия за периода м. 09.2014г. - м. 04.2016г. за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен номер 311116, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба -
14.09.2017г., до окончателното й изплащане, сумата от 31.16 лв., представляваща
такса за дялово разпределение за периода м. 07.2014г. - м. 04.2016г., както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 319.74 лв. - разноски в
производството, като отхвърлил исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 274.26 лв.
до пълния предявен размер от 509.94 лв., представляваща стойността на потребена
топлинна енергия за периода м. 05.2013г. - м. 04.2016г., и за разликата над
уважения размер от 31.16 лв. до пълния предявен размер от 37.28 лв. - такса за
дялово разпределение за м. 06.2014г., както и отхвърлил предявените искове с
правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 103.63 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2014г. до 11.09.2017г., и за сумата от 8.24 лв. -
лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от
15.09.2014г. до 11.09.2017г. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът е осъден да
заплати на пълномощника на ответника сумата 160.98 лв. – адвокатско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете. Решението е
постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
С определение № 122244 от 22.05.2019г., постановено по същото дело, е
оставено без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта
за разноските.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете главни страни.
Ищецът „Т.С.” ЕАД обжалва решението в отхвърлителните му части, с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно
СРС приел, че са погасени по давност всички дължими суми по фактури за
отоплителен сезон м. 05.2013г. – м. 04.2014г. и за периода м. 05.2014г. – м.
08.2014г. Видно от доказателствата по делото било, че става дума за вземания за
процесния период, обективирани в обща фактура № 00561142332/31.07.2014г., обща
фактура № **********/31.07.2015 и обща фактура № **********/31.07.2016г.
Фактурите били издавани след приключване на отоплителните сезони, въз основа на
извършените реални отчети и издадените изравнителни сметки от ФДР, и вземанията
по фактурите ставали изискуеми съответно през м. 07.2014г., м. 07.2015г. и м.
07.2016г. Исковата молба била подадена на 14.09.2017г., преди изтичане на
тригодишния давностен срок. В чл. 32, ал. 1 от ОУ било предвидено, че
купувачите са длъжни да заплащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Районният съд
обаче не съобразил обстоятелството, че сумите по фактури за м. 07.2014г. стават
изискуеми едва през м. 09.2014г., поради което не били погасени по давност.
Моли съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за разноските
и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът Б.А.Н., починал в хода на въззивното производство и на негово
място по реда на чл. 227 ГПК конституиран наследникът му по закон А.Б.А., обжалва
първоинстанционното решение в частите, с които исковете за главници са уважени,
при твърдения решението да било невалидно, недопустимо и неправилно. Районният
съд се произнесъл по нередовна искова молба – чл. 128, т. 3 ГПК, тъй като част
от описаните в исковата молба доказателства не били предоставени както на
ответника, така и на съда. На ответника не били предоставени и документите,
представени от третото лице помагач. Нарушен бил и чл. 129 вр. чл. 127, ал. 2 ГПК, тъй като в исковата молба не било посочено какво ще доказва ищецът с всяко
от доказателствата. Искът следвало да бъде оставен без разглеждане на основание
чл. 130 ГПК, тъй като ищецът не установил правния си интерес – не представил писмен
договор за продажба на ТЕ, сключен между страните. Районният съд неправилно
приел, че по делото е доказано ответникът да е собственик на процесния имот.
Неправилно възприел и ОУ, които по принцип били част от условията на
индивидуален договор по смисъла на чл. 298 ТЗ, а по делото не бил представен документ, че ответникът е приел
тези ОУ, съобразно чл. 147а ЗЗП. Районният съд неправилно приел, че законът не
предвижда писмена форма на сключване на договора за продажба на ТЕ от търговец
на потребител. Формата на договора била писмена съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6
ЗЕ. Тъй като нямало писмен договор, доставката била непоръчана по смисъла на
чл. 62 ЗЗП. КЕВР определял само
пределни цени на ТЕ, а не пазарна такава, и едностранното определяне на цената
от ищеца било неравноправна клауза. Неправилно съдът кредитирал приетите СТЕ и
ССЕ, които били изготвени въз основа на изходящи от ищеца данни, непредставени
по делото. В процесния имот не била ползвана ТЕ, а разпределеното чрез
изчисления количество по месеци и ценови периоди било предположение на ищеца. Такова
предположение били и определените в решението количества ТЕ за осемте месеца от
отоплителен сезон 2014/2015г. Неправилно съдът не ценил представения от
ответника протокол на ОС на ЕС, който съдържал автентичното волеизявление на
живущите в сградата относно неработещата щранг лира най-малко от 2010г. Отделен
въпрос бил, че сградната инсталация е обща част и ако нещо се дължало, то
трябвало да се заплаща от общата каса на ЕС по чл. 51 ЗУЕС. Съдът не взел
предвид и решение № 4777/13.04.2018г. по адм.д. № 1372/2016г. на ВАС, с което
била отменена формулата от т. 6.1.1 от Методиката към Наредба № 16-334 от
2007г. за топлоснабдяването, чрез която се изчислявало отдаденото от сградната инсталация
топлинна енергия. Иска от съда да прогласи атакуваното решение за нищожно, тъй
като в решението нямало становище по направените с отговора на исковата молба
искания, допуснати били много процесуални нарушения, решението било на много
места неразбираемо, постановявало невъзможна облигационна връзка и
противоречало на правния ред и на добрите нрави; Евентуално се иска въззивният
съд да „обяви“ решението за недопустимо, и евентуално – за неправилно. Съображения
се излагат в писмени бележки от 14.10.2020г. и молба от 20.10.2020г.
С отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК въззивникът-ответник оспорва
въззивната жалба на ищеца.
От ищеца не е депозиран отговор на въззивната жалба на ответника.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбите.
От ответника е подадена и частна жалба срещу постановеното от СРС
определение по реда на чл. 248 ГПК. Районният съд се произнесъл избирателно
само по част от искането му за намаляване на разноските. Юрисконсултското
възнаграждение не било дължимо, а ако е дължимо, това не било достатъчно, за да
бъде присъдено. Освен договорена, сумата трябвало да бъде и реално заплатена,
така както се приемало от ВКС по отношение на адвокатите. По делото нямало
доказателства ищецът да е направил реално разходи в полза на юрисконсулта.
Депозитите за СТЕ и ССЕ също били недължими, тъй като от една страна не изяснявали
спорните въпроси, а от друга се заобикалял законът – чл. 127, ал. 2 ГПК. Вещото
лице отговаряло на въпроси извън своята компетентност. Не били представени и
декларации за извършените от вещите лица действителни разходи. Поради това се
иска отмяна на атакуваното определение и даване на указания на СРС да допълни
определението си по отношение на разноските за експертизи.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 02.10.2017г., съдът е сезиран с
обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за сумата 509.94 лв., представляваща цена на доставена топлинна
енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********, с абонатен
номер 311116, в периода м. 05.2013г. – м. 04.2016г.; с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 103.63 лв., представляваща лихва за забава в плащането за
периода 15.09.2014г. – 11.09.2017г., с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
сумата 37.28 лв., представляваща цена на услугата „дялово разпределение“ за
периода м. 06.2014г. – м. 04.2016г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 8.24 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2014г. до 11.09.2017г. Претендирана е и
законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба в съда
на 14.09.2017г. до окончателното плащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който е
оспорил предявените искове с възражения, част от които се поддържат в жалбата,
вкл. е релевирал евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземанията.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, а доводите в жалбата в тази връзка са неоснователни.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в
закона, но в съдебната практика и теория се приема че е налице, когато
решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен
състав, неподписано поради отказ, при неспазване на писмената форма или
неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на
тълкуването. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се
постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително
и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
добрите нрави. В случая е налице надлежно изявление на съдебния състав,
постановил атакуваното решение – последното е постановено в рамките на
правораздавателната власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е
подписано, а волята на съда е ясна и разбираема. С него не се постановява нещо
неизпълняемо, нито изпълнение на действие, което е престъпление, нито
постановяването да се плати цена по договор за продажба противоречи на добрите
нрави.
Неоснователни са и доводите на въззивника-ответник за недопустимост на
атакуваното решение като постановено по недопустими искове. Както двукратно се
е произнесъл и районният съд, пасивната процесуалноправна легитимация следва от
твърденията на ищеца в исковата молба, а дали тези твърдения отговарят на
обективната действителност е въпрос по основателността, а не по допустимостта
на иска. Поради това несъстоятелен е и поддържаният във въззивната жалба довод,
че непредставянето на писмен договор, сключен между страните, било основание за
връщане на исковата молба на основание чл. 130 ГПК. Не е налице и твърдяната
нередовност на исковата молба по чл. 128, т. 3 ГПК. По делото са приети
представените с исковата молба писмени доказателства, които са били надлежно
връчени на ответника съгласно удостовереното в изпратеното до него съобщение. В
този смисъл районният съд неправилно е разпоредил повторно връчване на част от приложените
към исковата молба доказателства. Абсолютно неотносимо за редовността на
исковата молба е твърдението, че на ответника не били връчени преписи от
представените от третото лице помагач писмени доказателства, приети в първото
открито съдебно заседание. Освен това ако исковата молба не отговаря на
изискванията на чл. 127, ал. 2 ГПК, това не е основание нито за оставянето й
без движение, нито за евентуалното й връщане при неизпълнение – видно от ясната
разпоредба на чл. 129, ал. 2 ГПК, която предвижда даване на указания само при
нередовности от рода на посочените в чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК.
Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите доводи е правилно по
следните съображения:
Неоснователни са доводите в жалбата на ответника във
връзка с наличието на валидно договорно правоотношение между страните по
доставка на топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения. Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ, клиентите в сграда -
етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Противно на поддържаното от въззивника-ответник, тези
разпоредби не противоречат на общностното право. Според задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. №
2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от
09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след
преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката
на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените
в националното право особени правила за етажната собственост.
Що се отнася до разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ,
на която въззивникът-ответник се позовава, същата касае случаите, при които
етажните собственици са взели решение да купуват топлинна енергия от доставчик
по смисъла на чл. 149а, ал. 2 ЗЕ, който доставчик е различен от топлопреносното
предприятие.
За неоснователни съдът намира и доводите за противоречие на
разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ на общностното право, доколкото с ал. 3 на
чл. 150 ЗЕ е предвидено право на клиентите, които не са съгласни с общите
условия, да предложат специални условия в посочения в разпоредбата срок от
влизане в сила на ОУ.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Фактът, че праводателката на ответника Б.Н. – Г.Н., е била собственик на
имота до смъртта си на 04.12.2015г., не е оспорен от ответника Н. в първата
инстанция, а съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат спорните факти. Този
факт се потвърждава и от приетото и неоспорено удостоверение на СО – ДОП, от
представените два бр. списъци на етажните собственици в сградата, а и от
представения от самия ответник Н. протокол от ОС на ЕС от 04.04.2018г., в който
последният, като единствен наследник по закон на Г.Н., е посочен като етажен
собственик за процесния ап. 29.
Относимите към процесния период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД *** от 2008г. и Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2014г. са публикувани съответно във вестник „Дневник“, в брой от
14.01.2008г., и във вестник „24
часа”, в брой от 10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни
от публикацията. Ответникът не е твърдял и не установява праводателката му да е
подала заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложила
специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение между нея
и ищеца, поради което същата е била обвързана от влезлите в сила ОУ на
договора. Поради това правилно районният съд е приел, че за периода
до смъртта й Г.Н. е била клиент на топлинна енергия за битови нужди, а след
този момент и до края на процесния период такъв е бил ответникът Н..
Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на
принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по
тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие. В този смисъл са и мотивите на цитираното по-горе
решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия,
установяването на нейното количество и стойност.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая от заключението на СТЕ, прието в първата
инстанция се установява, че общият
топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки със
заключение „съответства“. Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно по
електронен път данни в приложена справка към заключението. От отчетеното
количество ищецът е приспадал технологичните разходи, последните правилно
изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334
за топлоснабдяването (отменена, но в сила към процесния
период) и
съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице е извършило проверка при която е установило, че същите
са отчислявани в съответствие с предвиденото в нормативната уредба.
От заключението, както и от приетите и неоспорени документи за отчет и
дялови разпределения се установява още, че в процесния период дяловото
разпределение е извършвано от третото лице помагач на база реален (нулев)
отчет, като за имота на ответника е начислявана ТЕ за отопление на имот само за
щранг лира в банята, както и за ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Съществувалият
в периода 2013г. - 2014г. радиатор в кухнята е бил с нулев отчет през този
период, а след това е демонтиран. Съгласно
заключението на СТЕ, дяловото разпределение е извършвано в съответствие с
действалата в периода нормативна уредба, а обясненията на вещото лице в открито
съдебно заседание не обуславят различен извод. Общо дължимата за имота сума за
ТЕ след извършените изравнявания е в размер на 509.93 лв.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки на общия
топломер, така и справката за показанията на общия топломер, документите за отчет
и дяловите разпределения, последните приети по делото. При установеното
количество ТЕ, доставено в процесната сграда - етажна собственост, измерена с
годно СТИ, и заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в
съответствие с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената
в имота на ответника ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените
от КЕВР цени. Не е налице твърдяната неравноправна клауза в потребителски
договор, доколкото не се твърди ищецът да е определял цени на ТЕ над
определените от КЕВР пределни такива.
Неоснователен е и поддържаният от въззивника-ответник
довод, че районният съд неправилно не ценил представения от него протокол от
проведено ОС на ЕС от 04.04.2018г. В правилно приложение на процесуалния закон
първостепенният съд е приел, че представеният протокол по същество представлява
свидетелски показания в писмен вид - подписалите се в протокола етажни
собственици заявяват, че щранг-лирите в баните в част от жилищата в сградата
(сред които и процесният топлоснабден имот) не функционират, считано от
отоплителен сезон 2010г. - 2011г., поради което са и недопустимо
доказателствено средство – арг. чл. 163 ГПК.
Предвид ясната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК,
неотносима за спора, касаещ периода м. 05.2013г. – м. 04.2016г., е отмяната с
решение № 4777/13.04.2018г. по адм.д. № 1372/2016г. на ВАС и с решение № 8294
от 26.06.2020г. по адм.д. № 14350/2019г. на ВАС, 5-членен състав на разпоредби
от Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, представляваща
Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването. Цитираната в писмената защита на въззивника-ответник
разпоредба на чл. 192а (нов - ДВ бр. 77 от 2018г., в сила от 01.01.2019г.) АПК
касае момента, към който административният съд извършва преценката за
съответствие на обжалван подзаконов нормативен акт с материалния закон.
Гражданският съд обаче при определяне на приложимия закон е обвързан от
разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт
се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение за
отмяната му.
Доводите на въззивника-ищец също са неоснователни. Съобразно оплакванията
на ищеца, предмет на въззивна проверка са само въпросите погасени ли са по
давност вземанията на ищеца за главници по цитираните общи фактури и дължими ли
са от ответника претендираните лихви за забава.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В
случая исковете са предявени на 14.09.2017г., от която дата давността е
прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
Както беше посочено по-горе, в процесния период м. 05.2013г. – м. 04.2016г.
приложими към договорните отношения между страните са били Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 14.02.2008г. (приложими за
задълженията, възникнали преди 12.03.2014г.), и Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г.
(приложими за задълженията, възникнали след 12.03.2014г.).
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след датата на изтичане на периода, за който
се отнасят. Задължението е уредено като срочно, поради което и съобразно чл.
114, ал. 1 ЗЗД вземанията на ищеца за периода м. 05.2013г. – м. 02.2014
вкл. са погасени по давност – същите
са станали изискуеми на 30-то число на съответния месец, следващ месеца
на доставката, и към датата на подаване на исковата молба в съда вече е бил
изтекъл тригодишният давностен срок.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в
сила от 12.03.2014г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 от тези
ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Въззивният съд намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване
на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014г., давността започва да тече от датата на възникването
им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м.
03.2014г. до м. 08.2014г. включително също са погасени по давност – щом
задължението за м. 08.2014г. е станало изискуемо на 01.09.2014г., то
тригодишният давностен срок е изтекъл преди подаване на исковата молба на
14.09.2017г.
Неоснователен е доводът на въззивника-ищец, че вземанията за главница за
отоплителен сезон м. 05.2013г. – м. 04.2014г. не били погасени по давност
предвид издадените от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г. обща
фактура от 31.07.2014г., в която е посочен срок за плащане 14.09.2014г., и обща
фактура от 31.07.2015г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2015г. Издаването на общата фактура не променя
падежа на месечните задължения за съответния отчетен период. Общата фактура
обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на
уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът
на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия обаче остава
същият. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната
сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата за доплащане,
каквато в случая в размер на 2.82 лв. има само по фактурата от 31.07.2014г. Както
правилно е приел и районният съд обаче, доколкото изискуемостта на това вземане
също зависи от поканата на кредитора (в 30-дневен срок от датата на публикуване
на общата фактура на интернет страницата на продавача - чл. 33, ал. 2 ОУ от
2014г.), то съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността за това вземане започва да
тече от датата на възникването му - 31.07.2014г., и към датата на подаване на
исковата молба давността вече е била изтекла.
Въззивната жалба на ищеца срещу решението в частите, с
които исковете за лихви за забава върху главницата за топлинна енергия и за
дялово разпределение са отхвърлени е бланкетна – в нея не са наведени никакви
доводи за неправилност на изводите на районния съд. При постановяване на
първоинстанционното решение в тези части не са нарушени императивни
материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд
няма правомощието да провери правилността му в същите части.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Противно на твърдяното в частната жалба, районният съд е обсъдил в мотивите
си доводите на жалбоподателя както във връзка с твърдяната недължимост на
юрисконсултско възнаграждение, така и във връзка с депозитите за СТЕ и ССЕ.
Въззивният съд напълно споделя мотивите на СРС в атакуваното определение. В
съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК районният съд е определил по
реда на чл. 37 ЗПП вр. Наредбата за заплащане на правната помощ юрисконсултско
възнаграждение и е присъдил такова съразмерно с уважената част от исковете.
Законът не изисква представяне на доказателства за реално плащане на
юрисконсултско възнаграждение. Законосъобразно районният съд е присъдил на
ищеца и съответната част от платените депозити за вещи лица, които разходи са
направени за събиране на допустими и относими доказателства, на които съдът е
основал изводите си. Обстоятелството, че от вещите лица не са представени
декларации, не може да обоснове извод за недължимост на тези разноски. Като
правилно, атакуваното определение също следва да бъде потвърдено.
При този изход – жалбите и на двете
страни са неоснователни, разноски за въззивното производство не им се следват.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 451362 от 16.07.2018г., постановено по гр.д. № 64712/2017г. на Софийски районен съд, 162 състав, с което Б.А.Н., ЕГН **********
(починал в хода на въззивното производство и на негово място по реда на чл.
227 ГПК конституиран наследникът му по закон А.Б.А., ЕГН **********), е
осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 274.26 лв., представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 09.2014г. - м. 04.2016г.
за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен номер 311116, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба -
14.09.2017г., до окончателното й изплащане, сумата от 31.16 лв., представляваща
такса за дялово разпределение за периода м. 07.2014г. - м. 04.2016г., като са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 274.26 лв.
до пълния предявен размер от 509.94 лв., представляваща стойността на потребена
топлинна енергия за периода м. 05.2013г. - м. 04.2016г., и за разликата над
уважения размер от 31.16 лв. до пълния предявен размер от 37.28 лв. - такса за
дялово разпределение за м. 06.2014г., както и са отхвърлени предявените искове
с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 103.63 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2014г. до 11.09.2017г., и за сумата от 8.24 лв. -
лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от
15.09.2014г. до 11.09.2017г., вкл. в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 122244 от 22.05.2019г., постановено по гр.д. № 64712/2017г. на Софийски районен съд, 162 състав, с което е оставено без уважение
искането на Б.А.Н., ЕГН ********** (починал в хода на въззивното
производство и на негово място по реда на чл. 227 ГПК конституиран наследникът
му по закон А.Б.А., ЕГН **********), за изменение на решението от 16.07.2018г. в
частта за разноските.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.