Решение по дело №870/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 268 ДОПК.

Образувано е по жалба на Д.Г.Р. срещу Решение № 181/18.07.2023 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП/ Пловдив.

Изложени са съображения за незаконосъобразност на акта, издаден при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. С решението била отхвърлена жалбата на лицето срещу Разпореждане с изх. № С230026-137-0005214/28.06.2023 г. от публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, по изпълнително дело № 26050000160/2005 г. и искането за прекратяването му за задължения, за които е настъпила погасителната давност. Позовава се на разпоредбата на чл. 171 ДОПК. Основополагащи били моментът и начинът, по който са налагани обезпечителните мерки /ОМ/ - запор на банковите сметки, тъй като не бил уведомен за тях и налагането им, не е получавал съобщения за предприемане на принудителни действия. Същите не следвало да се приемат като основания за спиране и/или прекъсване на давността съгласно разпоредбите на ДОПК. Твърди също, че връчването на запорните съобщения на банковите институции не е равносилно на законосъобразно уведомяване на длъжника. Едва след подаване на жалба срещу разпореждането от 28.06.2023 г. били изпратени постановленията за налагане на обезпечителни мерки. Оспорва приложимостта на Закона за мерките и действията по време на извънредно положение. Позовава се на съдебна практика. Моли решението да бъде отменено, като бъде отписано от данъчно-осигурителната сметка на лице задължения в общ размер на 4 498,40 лева. Претендира разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят Д.Г.Р., редовно уведомен, не се явява. Чрез процесуалния си представител поддържа изложеното в жалбата, като счита, че неправилно ответникът се е позовал на абсолютната десетгодишна давност относно процесните задължения. Налице била петгодишната давност. Няма данни, че жалбоподателят е уведомен за предприетите действия, прекъсващи давността. Твърди се, че за всяко едно от задълженията е настъпила погасителната давност. Претендират се разноски по административното производство.

Ответникът Директор на ТД на НАП Пловдив, редовно уведомен, не се явява. Чрез процесуален представител оспорва жалбата. Административният орган бил изложил аргументи по отношение на спирането и прекъсването на давностния срок /чл. 172 от ДОПК/ относно задълженията на жалбоподателя. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендирания от жалбоподателя адвокатски хонорар. Подробни съображения са изложени в писмено становище, като се твърди, че жалбоподателят не е активирал изпратените му на електронен адрес съобщения от страна на публичния изпълнител и поради това той не може да черпи за себе си благоприятни последици от собственото си бездействие.

Административен съд – Хасково, след като се запозна с твърденията на страните и приложените по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа страна:

Постъпило е на 16.06.2023 г. от Д.Г.Р. възражение за погасяване на задължения по давност.

I. С Разпореждане с изх. № С230026-137-0005214/28.06.2023 г. публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, е разгледал задълженията на физическото лице, като е посочил образувано изпълнително дело /ИД/ № 26050000160/2005 г. по описа на ТД на НАП Пловдив, офис Хасково. На 16.08.2018 г. било издадено Постановление за налагане на ОМ - запор на банкови сметки, като съгласно отговор на ТБ запорът е наложен на 12.09.2018 г. На 30.12.2021 г. е издадено Постановление за налагане на ОМ - запор на банкови сметки, като съгласно отговор на ТБ запорът е наложен на 04.01.2022 г. На 29.04.2022 г. е издадено Постановление за налагане на ОМ - запор на банкови сметки, като съгласно отговор на ТБ запорът е наложен на 03.05.2022 г. На 22.02.2023 г. е издадено Постановление за налагане на ОМ - запор на вземане от трето лице, като съгласно отговор на същото запорът е наложен на 10.03.2023 г. Прието е, че описаните обезпечителни мерки водят до спиране на давността съгласно разпоредбите на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, като абсолютният давностният срок не бил изтекъл и поради това е формирал извод, че възражението за погасяване по давност не е основателно и като такова следва да се остави без уважение. Посочил е също, че относно задълженията, посочени във възражението /т. 1, т. 2 и т. 6/, лицето ще получи допълнителен отговор от отдел Услуги на клиента при ТД на НАП Пловдив, офис гр. Хасково.

Не се прекратяват по давност събирането на следните задължения:

1. Задължение по главница и лихва по Декларация образец 6 от 14.05.2016 г. за задължения по ДОО /главница – 179,23 лева, лихва – 745,30 лева/ и НЗОК /главница - 67,31 лева, лихва - 279,92 лева/ за м. 13.2015 г. /01.01.2015 г. — 31.12.2015 г./ с дата на доброволно плащане 03.05.2016 г. Давностният срок по задълженията за този период започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по- кратък срок, т.е. 01.01.2017 г. ;

2. Задължение по главница и лихва по Декларация образец 6 от 09.05.2017 г. за задължения по ДОО /главница – 897,12 лева, лихва – 566,57 лева/ и НЗОК /главница – 403,20 лева, лихва – 254,64 лева/ за м. 13. 2016 г. /01.01.2016 г. - 31.12.2016 г./ с дата на доброволно плащане 02.05.2017 г. Давностният срок по задълженията за този период започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по- кратък срок, т.е. 01.01.2018 г.;

3. Задължение по лихва /125,37 лева/ по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 30.04.2014 г., с период на главницата 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., с дата на доброволно плащане 30.04.2014 г. Давностният срок по задълженията за този период започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, т.е. 01.01.2015 г.;

4. Задължение по главница /69,48 лева/ и лихва /161,41 лева/ по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 30.04.2015 г., с период 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г., с дата на доброволно плащане 30.04.2015 г. Давностният срок по задълженията за този период започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, т.е. 01.01.2016 г.;

5. Задължение по главница /161,00 лева/ и лихва /117,96 лева/ по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 03.05.2016 г., с период 01.01.2015 г. - 31.12.2015 г., с дата на доброволно плащане 02.05.2016 г. Давностният срок по задълженията за този период започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, т.е. 01.01.2017 г.;

6. Задължение по главница /288,00 лева/ и лихва /181,89 лева/ по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 02.05.2017 г., с период 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г., с дата на доброволно плащане 02.05.2017 г. Давностният срок по задълженията за този период започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, т.е. 01.01.2018 г.

Разпореждането е получено на 29.06.2023 г. и е обжалвано пред Директора на ТД на НАП Пловдив с жалба, с пощенско клеймо 05.07.2023 г.

II. С Решение № 181/18.07.2023 г. на Директора на ТД на НАП Пловдив жалбата на дружеството е оставена без уважение. Анализиран е институтът на давността /чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК/, като се съобразява разликата в спирането и прекъсването й. Посочено е, че абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага съобразно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г, /ЗМДВИП/, обнародван в бр. 28 на „Държавен вестник“ от 24.03.2020 г. Съгласно § 29, т. 1 от ПЗР на Закона до отмяна на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага, а съгласно т. 2 от същия параграф, освен в случаите на чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира да тече и за времето на извънредното положение. Цитираните разпоредби на § 29 от ПЗР на ЗМДВИП дават основание да се приеме, че от 24.03.2020 г., когато влизат в сила, до края но обявеното извънредно положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не тече. Отделно, в § 13 от ЗИД на Закона за здравето /обн., ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г./ е регламентирано, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичане на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Следователно, срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, който е спрян на 24.03.2020 г., започва да тече отново от 21.05.2020 г. и предвид изричната разпоредба, че до края на извънредното положение 10-годишният давностен срок не се прилага, то същият следва да бъде удължаван с периода 24.03.2020 г. - 20.05.2020 г. /58 дни/.

1. Анализирана е приложимата правна уредба относно осигурителните вноски /Фонд ДОО, НЗОК/, като се посочва, че за вноските, дължими за 2015 г., стават изискуеми през 2016 г., т.е. срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК започва да тече на 01.01.2017 г. и изтича на 01.01.2022 г. В случая в петгодишния давностен период е предприето първото надлежно действие по отношение спиране изтичането на давността по чл. 172, ал. 1 от ДОПК - издаването на Постановление за налагане на обезпечителни мерки на основание чл. 195 от ДОПК от 16.08.2018 г., с което е наложена обезпечителна мярка-запор върху банкови сметки в УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД. Съответното запорно съобщение с изходящ номер от 16.08.2018 г. е връчено на банковата институция на 12.09.2018 г., видно от постъпилия отговор с изх. № 438996 по описа на УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, от която дата запорът на банковите сметки се счита за наложен на основание чл. 202, ал. 1 ДОПК, следователно давността е спряна и 5-годишният давностен срок не тече. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК спирането на давността не е ограничено със срок, поради което следвало да се приеме, че към момента на предприемане на последващите действия по обезпечаване и принудително събиране на задълженията - постановление за налагане на обезпечителни мерки с изходящ номер от 29.04.2022 г., с което на 03.05.2022 г. е наложен запор върху банкови сметки, находящи се в УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, и постановление за налагане на обезпечителни мерки с изходящ номер от 22.02.2023 г., с което е наложен запор на вземане от трето лице-работодател, давността била многократно спирана. Не бил изтекъл и абсолютният десетгодишен давностен срок.

Посоченото било относимо и за задълженията за вноски, дължими за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г.

2. Анализирана е приложимата правна уредба относно данъка върху доходите на физическите лица, като се посочва, че:

2.1. публичното вземане, представляващо ДДФЛ за периода 01.01.2014 г.-31.12.2014 г., е станало изискуемо през 2015 г. За него петгодишният давностен срок е започнал да тече от 01.01.2016 г. и е следвало да изтече на 01.01.2021 г., но е спрян с налагането на ОМ с Постановления от 16.08.2018 г., от 29.04.2022 г. и от 22.02.2023 г. Посочва се, че срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК не е изтекъл, както и, че не е изтекъл срокът по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Акцентира се, че последният би изтекъл на 01.01.2026 г., но с оглед удължаването във връзка с извънредното положение, същият ще изтече на 28.02.2026 г.

Посоченото било относимо и за задълженията /ДДФЛ/, дължими за периодите 01.01.2015 г.-31.12.2015 г. и 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г.

2.2. лихвите за ДДФЛ с период на главницата от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г., са дължими на основание чл. 175, ал. 1 ДОПК, поради което представляват публично вземане на основание чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК. Конкретизирано е, че в случая главниците не са погасени по давност, а чрез плащане, поради което по отношение на лихвите не би могло да намери приложение разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД, а се прилагат специалните разпоредби за давността па чл. 171 и чл. 172 от ДОПК. След плащането на главниците начислените лихви губели своя акцесорен характер и придобивали качеството на остатък за плащане, поради което приложение намирала разпоредбата по чл. 171 ДОПК. Доколкото ДОПК бил специален нормативен акт, като в него нямало предвиден различен режим за погасителна давност по отношение на лихвите, то последните следвали давността на основното задължение /по главницата/ и за тях бил приложим режимът на погасителната давност по чл. 171 ДОПК, а именно - 5 години, считано от годината, следваща годината, в която е следвало да се плати съответната част от лихвата, или 10 години обща погасителна давност независимо от спирането или прекъсването. Давностният срок не бил изтекъл, доколкото лихвите били обхванати от посочените по-горе постановления.

За пълнота в решението е отбелязано, че всички гореописани действия по принудително изпълнение са връчени на съответния адресат, видно от постъпилите отговори и съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г., постановено по тълк. дело № 8/2019 г. на ВАС, са предприети същински действия по принудително изпълнение, спиращи давността.

Решението е връчено на 25.07.2023 г.

Административен съд – Хасково, въз основа на така установената фактическа обстановка, формира следните правни изводи:

Жалбата е допустима, подадена в срока по чл. 268, ал. 1 ДОПК от лице с правен интерес срещу индивидуален административен акт, който го засяга неблагоприятно и подлежи на оспорване.

Разгледана по същество, е ОСНОВАТЕЛНА.

Решението е издадено от компетентен орган по чл. 267, ал. 2, т. 5 ДОПК, в установената писмена форма и при спазване на процесуалните правила. Не се допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на лицето, което е оспорило действията на публичния изпълнител.

Спорен е и въпросът издадено ли е решението, което се обжалва, в съответствие с материалния закон.

Безспорно е, че Данъчно-осигурителният процесуален кодекс в чл. 162 определя кои са публичните държавни и общински вземания, като в ал. 2, т. 1 и т. 9 сочи като такива вземанията за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета и лихвите върху тях.

Съгласно чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. Трайна е практиката на съдилищата, че лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и 2 на чл. 171 ДОПК, независимо от начина на погасяване на главницата, което към настоящия момент е възпроизведено в чл. 171, ал. 3 ДОПК.

Съгласно чл. 172, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ДОПК давността спира с налагането на обезпечителни мерки, а се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. От прекъсването на давността започва да тече нова давност /чл. 171, ал. 3 ДОПК/.

Давността е институт на материалното право и представлява период от време, определен по продължителност от закона, през който, ако носителят на едно субективно право не го упражни, то се погасява. За нуждите на изпълнителното производство по ДОПК погасителната давност е способ, чрез който се преустановява възможността публично задължение да бъде събрано принудително. Позоваването на предвидената в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. Ето защо всяко действие, с което давността се прекъсва, следва да е доведено предварително до неговото знание. При образуването на изпълнителното дело длъжникът не взема участие, следователно с това действие не може да бъде прекъсвана давността.

Съгласно ТР № 7 от 15.04.2021 г. по тълк. дело № 8/2019 г., ОСС на ВАС I и II колегия погасителната давност е юридически факт, свързан с определен в закона период от време, след изтичането на който се поражда субективно непритезателно право за длъжника да откаже изпълнение на паричното си задължение. В същото това ТР е посочено, че образуването на изпълнително дело по чл. 220, ал. 1 от ДОПК е предпоставка за предприемане на действия по принудително изпълнение, но не представлява такова действие и не може да доведе до прекъсване давността по чл. 172, ал. 2 ДОПК. Формиран е и извод, че съобщението по чл. 221, ал. 1 от ДОПК не прекъсва давността.

Действията по принудително изпълнение са уредени в раздел Четвърти, глава 25 на ДОПК и включват – образуване на изпълнително дело по чл. 220 ДОПК /съответно присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова – чл. 217, ал. 1 ДОПК/, изпращане на съобщение за доброволно изпълнение по чл. 221, ал. 1 от ДОПК, налагането на запор и вписването на възбрана. Налагането на запор или вписването на възбрана след започването на изпълнителното производство не представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение на установено и изискуемо публично вземане, а действие по принудително изпълнение. Този извод следва от разпоредбата на чл. 221, ал. 4 от ДОПК, съгласно която в случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки /очевидно се има предвид липсата на наложени обезпечителни мерки до започването на изпълнителното производство/, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител. Следователно, налагането на запор или вписването на възбрана, с постановление на публичен изпълнител, в условията на започнало изпълнително производство, винаги има характер на действие по принудително изпълнение.

В конкретния случай следва да се извърши преценка относно последиците от наложените обезпечителни мерки - спиране или прекъсване на давността.

На анализ подлежи намира ли приложение разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, касаеща спирането на давността при налагането на обезпечителни мерки. В случая е наложен запор три пъти с постановления от 16.08.2018 г., 29.04.2022 г. и 22.02.2023 г. /след образуване на изпълнителното производство/, като се твърди, че още с постановлението от 16.08.2018 г. настъпват последиците по чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК – спиране на давността. След отпадане на основанията за това започва да тече срокът, който не е бил изтекъл към момента на настъпилото спиране на давността. Данни, че е продължил да тече остатъкът от срока по чл. 171, ал. 1 ДОПК, по делото няма. Тук се поставя въпросът как може да бъде спряна давността за втори и трети път, след като същата е спряна още с първото постановление, при това безсрочно във времето, вкл. и доколкото липсват данни за отпадане на основанията за спиране на давността, така че да бъде спряна с второто по ред постановление. Необходимо е да се посочи също, че е без значение спирането на давността по отношение на всяко едно от вземанията, доколкото към датата на постановлението за налагане на запор от 16.08.2018 г. не е била изтекла давността по чл. 171, ал. 1 АПК за нито едно от тях.

Следва да се отбележи обаче, че в съдебната практика се утвърждава като основание за прекъсване на давността налагането на обезпечителни мерки в хода на образувано изпълнително производство, тъй като чрез тях започва принудителното изпълнение, т.е. налагането на ОМ в конкретния случай не е основание за спиране на давността.

Съгласно ТР № 7 от 15.04.2021 г. по тълк. дело № 8/2019 г., ОСС на ВАС I и II колегия лицето, срещу което се предприемат действията по принудително изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на взискателя е приключило и той заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. Не може да бъде прекъсната давността, без длъжникът да е узнал за това. От тълкуването на чл. 172, ал. 2 ДОПК се налага извод, че нормативната уредба има предвид само тези действия, които са сведени до знанието на длъжника. В случая длъжникът не е уведомен за предприемането на принудително изпълнение, вкл. и чрез изпълнение на някое от запорните съобщения. Липсват доказателства, че на длъжника са връчени ПНОМ. Липсват данни по делото, че длъжникът е уведомен за ПНОМ от 22.02.2023 г., тъй като писмото, с което то е изпратено, е отбелязано като „непотърсено“ от адресата, видно от копие на плик на л. 43. Бездействието от страна на НАП, изразяващо се в липса на същински действия по принудително изпълнение и в неизползването на всички процесуални способи и възможности за надлежно уведомяване на жалбоподателя за предприетите действия по принудително изпълнение, се дължи единствено на органите му, поради което и е недопустимо тези органи и в частност НАП, да черпят права от това свое поведение. В този смисъл съдът намира, че не е налице прекъсване на давността.

Независимо от това и доколкото бяха изложени подробни съображения относно прекъсването на давността, то и за основанието за спиране, ако се приеме, че такова в действителност е осъществено чрез ПНОМ, лицето следвало да е узнало, доколкото органът е длъжен на уведоми задълженото лице за предприетите срещу него действия по принудително изпълнение на публични задължения. В случая лицето не е уведомено за предприетите спрямо него действия по принудително изпълнение на публични задължения. С оглед разпределената доказателствена тежест органът не е представил по делото доказателства, че до длъжника в действителност са изпратени на електронен адрес съобщения относно предприетите спрямо същия действия по принудително изпълнение, вкл. и относно ПНОМ от 22.02.2023 г., така че да се изследва обстоятелството активирал ли той съответните електронни съобщения, съответно – да се обуслови извод при условие, че не е активирал тези съобщения, да се счита уведомен за предприетите спрямо него действия по принудително изпълнение.

В заключение е необходимо да се отбележи, че правилата за доказване важат в еднаква степен, както за задълженото лице, така и за органа по приходите. Нещо повече, разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, приложима в настоящото производството по препращане на § 2 от ДР на ДОПК, задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес налагат съдът да обоснове констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор или пък са издирени служебно. При това положение въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Изпълнението на това задължение от страна на съда означава при недоказване да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление.

Въз основа на гореизложеното към момента на подаване на молбата от 16.06.2023 г. съдът намира за погасени по давност следните задължения:

1. по Декларация образец 6 от 14.05.2016 г. за задължения по ДОО /главница – 179,23 лева, лихва – 745,30 лева/ и НЗОК /главница - 67,31 лева, лихва - 279,92 лева/ за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2015 г., тъй като давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2017 г. и е изтекъл на 01.01.2022 г.;

2. по Декларация образец 6 от 09.05.2017 г. за задължения по ДОО /главница – 897,12 лева, лихва – 566,57 лева/ и НЗОК /главница – 403,20 лева, лихва – 254,64 лева/ за периода 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г., тъй като давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2018 г. и е изтекъл на 01.01.2023 г.;

3. по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 30.04.2014 г. за задължение за лихва /125,37 лева/ с период на главницата 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., тъй като давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2015 г. и е изтекъл на 01.01.2020 г.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че не са изложени никакви мотиви относно определянето на задължения за лихви, доколкото към тях не е посочена главницата, спрямо която са определени и начислени. Твърди се, че лихвите са определени въз основа на главница, която е платена, но доказателства за това не са представени, така че да се извърши преценка правилно ли е бил определен размерът на лихвата, съответно - коя е приложимата правна норма с оглед различните хипотези при погасяване на главницата и последиците от това при наличието на лихва върху тази главница. Съдът не изоставя разбирането си, че изясняването на тези обстоятелства е от съществено значение при изчисляване на срока по чл. 171, ал. 1 АПК, съответно - към кой момент задълженията за лихви ще се считат за погасени, но приема за безспорен фактът, сочен в разпореждането, че датата на доброволното плащане на главницата е 30.04.2014 г., вкл. и доколкото няма възражение от страна на жалбоподателя.;

4. по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 30.04.2015 г. задължение по главница /69,48 лева/ и лихва /161,41 лева/, с период 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г., тъй като давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2016 г. и е изтекъл на 01.01.2021 г.;

5. по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 03.05.2016 г. задължение по главница /161,00 лева/ и лихва /117,96 лева/, с период 01.01.2015 г. - 31.12.2015 г., тъй като давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2017 г. и е изтекъл на 01.01.2022 г.

6. по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 02.05.2017 г. задължение по главница /288,00 лева/ и лихва /181,89 лева/, с период 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г., тъй като давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2018 г. и е изтекъл на 01.01.2023 г.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че съгласно т. 2 от § 29 от ПЗР от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение освен в случаите по чл. 172, ал. 1 ДОПК давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение, а именно от 24.03.2020 г., когато влиза в сила. Съгласно § 13 ПЗР ЗИД на Закона за здравето /обн., ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г./ „сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник“, а именно – сроковете продължават да текат отново от 21.05.2020 г. Анализирайки института на спиране на давността и, че след отпадане на основанията за спирането й продължава да тече срокът, който не е бил изтекъл към момента на настъпилото спиране, то всеки един от сроковете, посочени по-горе в т. 1, т. 2, т. 4, т. 5 и т. 6, относно задълженията за главница и лихви, следва да бъде удължен с 58 дни, а именно за периода 24.03.2020 г. - 20.05.2020 г., както е посочил и ответникът. Въпреки това, удължавайки всеки един от тези срокове, към датата на подаване от жалбоподателя на молбата от 16.06.2023 г., срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК за всяко едно от задълженията, посочени по-горе в т. 1, т. 2, т. 4, т. 5 и т. 6, е бил изтекъл. Дори и да се приеме, че срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК следва да бъде удължен с 69 дни, а именно за периода 13.03.2020 г. - 20.05.2020 г., както е посочено и в част от съдебната практика, то отново към датата на подаване от жалбоподателя на молбата от 16.06.2023 г., за всяко едно от задълженията, посочени по-горе в т. 1, т. 2, т. 4, т. 5 и т. 6, този срок е изтекъл. По отношение посоченото по-горе под т. 3 задължение за лихва, съобразявайки и изложеното относно главницата, върху която е определена тази лихва, следва да бъде уточнено, че срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е изтекъл още преди обявяване на извънредното положение.

Ирелевантно е при това дали е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Съдът, прилагайки цитираната разпоредба, приема, че за най-ранните задължения на жалбоподателя - за лихви за периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., е започнала да тече на 01.01.2015 г. и изтича на 01.01.2025 г., а за главница и лихви за периода 01.01.2014 г.-31.12.2014 г., е започнала да тече от 01.01.2016 г. и изтича на 01.01.2026 г., т.е. същата не е изтекла към датата на подаване на искането за погасяване на вземанията. В този смисъл и не подлежи на анализ приложението на § 29, т. 1 от ПЗР от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение.

Извод: доколкото изтичането на погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК е основание както за погасяване на публичните вземания /чл. 168, т. 3 ДОПК/, така и за тяхното отписване /чл. 173, ал. 1 от ДОПК/, то оспореният акт и потвърденото с него разпореждане следва да бъдат отменени, а преписката - изпратена на публичния изпълнител за ново произнасяне, който следва да се съобрази с мотивите, изложени в акта, конкретно за прекратяване събирането на посочените по-горе задължения по ИД № 26050000160/2005 г. по описа на ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, поради изтекла погасителна давност.

С оглед изхода от спора, на основание § 2 ДР на ДОПК във връзка с чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени единствено направените в съдебното производство разноски в общ размер от 510 лева, представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение, договорено и платено в брой съгласно договор за правна помощ и съдействие. Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като последното е в размер под минималния, определен на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разноските следва да бъдат заплатени от НАП съгласно чл. 2, ал. 2 ЗНАП.

Така мотивиран, Административен съд – Хасково

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 181/18.07.2023 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив и потвърденото с него Разпореждане с изх. № С230026-137-0005214/28.06.2023 г. на публичен изпълнител при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив, офис Хасково.

ИЗПРАЩА преписката за ново произнасяне от публичния изпълнител при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив, офис Хасково, по искането на Д.Г.Р., ЕГН **********, от 16.06.2023 г. в 14-дневен срок от съобщаването на постановения съдебен акт при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, изложени в него.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите, със седалище – гр. София, да заплати на Д.Г.Р., ЕГН **********,***, сумата в размер на 510 /петстотин и десет/ лева, представляваща разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 268, ал. 2 ДОПК.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на основание § 2 ДР на ДОПК във връзка с чл. 138, ал. 3 АПК.

Съдия: