РЕШЕНИЕ №260027
гр. Враца, 16.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд, гражданско
отделение, в открито съдебно заседание
на деветнадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове: НАДЯ ПЕЛОВСКА
Мл.с. КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
при участието на секретаря Г. Емилова,
като разгледа докладваното от мл. съдия
Колева в. гр. дело № 304 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по въззивна жалба на С.Г.Й., чрез адв. М. Г., срещу решение № 194/20.03.2020 г. по гр. д. № 4396/2019 г. по описа Районен съд - Враца, с което е отхвърлен предявеният от въззивника срещу Н.Г.К. иск по чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността /ЗС/ във вр. с чл. 124 ГПК за признаване, че е собственик на основание изтекла придобивна давност върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12259.1012.289.2.53 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Враца, одобрени със заповед № РД-18-43/16.09.2005 г. на изпълнителния директор на АК, находяща се в гр. Враца, ул. „***“ № 2, бл. „***“, вх. А, ет. 4, ап. 16, който обект се намира на ет. 4 в сграда с идентификатор 12259.1012.289.2, с предназначение - жилищна сграда - многофамилна, с площ от 62 кв. м., ведно с избено помещение № 78 с площ от 5,44 кв. м. и 1,65 идеални части от правото на строеж върху мястото от 68,9 кв. м., при съседни самостоятелни обекта с идентификатор: на същия етаж 12259.1012.289.2.54, 12259.1012.289.2.52, под обекта - 12259.1012.289.2.39 и над обекта - 12259.1012.289.2.67. Със същото решение С.Й. е осъден да заплати на Н.К. направените по делото разноски в размер на 1210,00 лева.
Във въззивната жалба се твърди, че атакуваното решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Като нарушение на процесуалните правила се сочи липсата на обсъждане на част от събраните по делото доказателства и превратното такова на другата част от тях, без да бъдат изследвани логическите връзки помежду им. Посочва се, че следствие на това, от мотивите на съда страната е в невъзможност да разбере вътрешното убеждение на последния. В този смисъл цитира откъс от статия на проф. Ж. Сталев, публикувана през 1942 г. в годишника на Юридическия факултет при Софийския университет, под заглавие „Културно-възпитателното значение на правораздаването“. Счита, че съдът не е обсъдил показанията на свидетелите, водени от ищеца - настоящ въззивник, не е изложил мотиви защо не ги приема за достоверни, както и не е изложил съображения защо счита за достоверни показанията на другата група свидетели, респ. защо им дава вяра. Изразява несъгласието си относно направените в обжалвания акт правни изводи, касаещи фактическия състав на приложимата правна норма в частта относно субективния му елемент. В подкрепа на този си извод излага становище, че от мотивите на акта не ставало ясно оборена ли от ответницата - в случая въззиваемата страна, презумпцията по чл. 69 ЗС, респективно чрез какви действия. Прави оплакване, че съдът се е позовал на обстоятелствата, че имотът е съсобствен между ответницата и съпруга й по силата на режима на имуществените им отношения, както и, че ищецът не е демонстрирал намерението си да свои вещта като своя спрямо съпруга на ответницата, без тези факти да се твърдят, да са известни на ищеца и да са включени в доклада по чл. 146 ГПК, респективно да е разпределена доказателствената тежест по тях. Твърди, че неправилно и в противоречие с цитираната в писмената защита и във въззивната жалба съдебна практика решаващият състав е приел, че следва да бъде доказан и елемента демонстриране намерение за своене на вещта, щом като хипотезата в случая е завладяване на чужд имот, а не придобиване на идеални части от съсобствен имот. В жалбата се прави анализ на показанията на свидетелите, съответно се излагат аргументи кои от тях са достоверен доказателствен източник, в резултат на който се излага фактическата обстановка по делото, като се твърди, че, противно на приетото в обжалвания акт, при посещенията на ответницата в имота тя не е изразявала несъгласието си с факта, че ищецът живее там, нито пък той е напускал мястото при нейното посещение, от които обстоятелства, наред с извършения ремонт, се доказвало както намерението на ищеца да свои вещта, така и знанието на ответницата, че последният е неин собственик. Твърди, че съдът е извършил процесуално нарушение при събирането на доказателствата, изразяващо се в допускането на двама от тримата поискани свидетели, без да изложи мотиви за това, следствие на което част от фактите в исковата молба са останали недоказани. Оспорва изводите на съда относно доказателствената стойност на приетата по делото справка от СДВР при МВР за задгранични пътувания, като счита, че същата не е пълна и от нея не може да се направи извод, че въззивникът е изгубил владението си. В контекста на въпроса за изгубване на владението се позовава на теория и съдебна практика.
Моли съдът да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, чрез адв. А. Г., депозира писмен отговор, с който изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение правилно, обосновано и законосъобразно. Счита за правилни и обосновани изводите на съда, че въззивникът е допуснат в имота по съгласие на въззиваемата страна и не е показал промяна в намерението си, изразяваща се в своене на вещта като своя. Посочва, че в жалбата се въвеждат нови факти - че фактическата власт върху имота е осъществена чрез завладяване, а не както се твърди в исковата молба, както и, че въззивникът не е поддържал контакт със сестра си повече от 10 г., което било недопустимо предвид нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК. Намира за неотносимо по делото обстоятелството, че имотът е съсобствен, тъй като съпрузите не са задължителни другари. Посочва, че на ответницата - в случая въззиваемата страна, не й е указано да докаже факта, че имотът представлява съпружеска имуществена общност, макар по делото това да е установено от свидетелските показания.
В проведеното открито съдебно заседание по делото въззивникът не се явява, но се представлява от своя процесуален представител, който поддържа въззивната жалба с доводите, изложени в нея, и моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск - уважен. Не оспорва установената фактическа обстановка, но оспорва правилността на правните изводи на съда, като счита, че владението върху имота не е прекъснато, а доказателствата трябва да се ценят през призмата на предпоставките за придобиване на процесния имот по давност.
Въззиваемата страна, редовно уведомена, не се явява и не се представляват в откритото съдебно заседание по делото. С депозирана от процесуалния й представител молба по делото не се възразява то да се разгледа без нейно участие. Посочва се още, че поддържа отговора на въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - потвърдено. Прилага списък на разноските и претендира присъждането им.
За да се произнесе по
спора, съдът съобрази следното:
Районният съд е бил сезиран с искова молба от С.Г.Й. срещу Н.Г.К. с искане да бъде признато за установено по отношение на последната, че е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12259.1012.289.2.53 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Враца, одобрени със заповед № РД-18-43/16.09.2005 г. на изпълнителния директор на АК, находяща се в гр. Враца, ул. „***“ № 2, бл. „***“, вх. А, ет. 4, ап. 16, който обект се намира на ет. 4 в сграда с идентификатор 12259.1012.289.2, с предназначение - жилищна сграда - многофамилна, с площ от 62 кв. м., ведно с избено помещение № 78 с площ от 5,44 кв. м. и 1,65 идеални части от правото на строеж върху мястото от 68,9 кв. м., при съседни самостоятелни обекта с идентификатор: на същия етаж 12259.1012.289.2.54, 12259.1012.289.2.52, под обекта - 12259.1012.289.2.39 и над обекта - 12259.1012.289.2.67. В исковата молба са наведени твърдения, че страните са брат и сестра, а имотът е бил собственост на родителите им. Помежду си четиримата имали уговорка имотът да остане за С.Й., тъй като дъщеря им - Н.К.,***. През 1996 г., обаче, под страх от насочване на изпълнение срещу имота за задължение на сина им, прехвърлили имота чрез договор за покупко-продажба на дъщеря си, с уговорката, че сделката е фиктивна и със знанието, че имотът ще бъде собственост на сина им, като за благодарност й дали сумата от 5000 лева. Твърди се, че от 1998 г. в имота живеел необезпокоявано, спокойно, явно и непрекъснато ищецът и настоящ въззивник - С.Й., който заплащал всички сметки, данъци и направил ремонт, знаейки, че имотът е негова собственост. Първоначално живеел в имота на семейни начала с М.К., а след раздялата си с нея останал да живее там заедно с дъщеря си и майка си. Ответницата живеела в гр. София, не посещавала имота периодично и нямала претенции спрямо него. В началото на месец октомври 2019 г. и поради влошаване на отношенията му с ответницата, последната му изпратила нотариална покана, с която го поканила да освободи имота и предаде владението му в едномесечен срок или, ако има желание, да закупи имота, като уведоми за това. Той обаче претендирал, че е собственик на процесния имот, тъй като го е владял спокойно, явно, непрекъснато и с намерението си да свои имота като собствен повече от десет години, като, предвид предприетите действия по предаване на имота, счита, че за него е налице правен интерес от предявяване на този иск.
Ответницата в срок е депозирала писмен отговор, с който е оспорила претенцията като неоснователна. В този смисъл е навела твърдения, че със съпруга си са собственици на имота по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 49, том III, нот. дело № 1155/1996 г. на Районен съд - Враца. Владението върху имота не й било предадено с нотариалния акт, тъй като след сделката родителите й останали да живеят в имота с нейно съгласие и позволение. Твърдяла е, че по тяхна молба и тъй като е неин брат през 1998 г., след като е изтърпял присъда с наказание лишаване от свобода, е допуснала в имота да живее ищецът С.Й. с условието това да бъде временно и последният да заплаща битовите услуги, които консумира. Възразила е, че не е налице симулативност на договора за продажба, както и че лицата, живеещи в имота след прехвърлителната сделка, имат качеството на държатели, а не на владелци, доколкото не са демонстрирали спрямо собственика намерението си да своят вещта. В тази връзка е посочила, че презумпцията по чл. 69 ЗС не е приложима, а било необходимо ищецът да манифестира намерението си за своене на вещта пред собственика, без значение дали прави това по отношение на трети лица, което не било сторено. Развива доводи, че като действия по своене на вещта не следва да се считат заплащането на битовите разходи, тъй като последните са в тежест на ползвателя на имота. Оспорвала е твърдението, че ищецът е заплащал данъците за имота. Посочила е, че редовно е посещавала жилището, за да види майка си, когато е боледувала, и е помагала при отглеждането на детето на ищеца. Изложила е твърдения, че по повод на продажба на наследствен имот отношенията им се влошили и това довело до изпращането на нотариална покана до ищеца.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с установителен иск по чл. 79 ЗС във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК. По неговата основателност се е произнесъл с решението, чиято отмяна се иска, като е отхвърлил претенцията и е присъдил направените разноски. За да постанови този резултат решаващият състав е приел от фактическа страна, че с нотариален акт за покупко-продажба № 49, том III, нот. дело № 1155/1996 г. на Районен съд - Враца, ответницата е придобила в режим на съпружеска имуществена общност собствеността върху процесния имот от своите родители. Посочил е, че в жилището живеел ищецът, след като бил освободен от затвора поради изтърпяване на наложеното му наказание, заедно с майка си и дъщеря си. Живеейки там бил направил ремонт, сменяйки дограмата и мебелите, и заплащал сметките за текущи битови разходи. Приел е, че ответницата е посещавала имота два-три пъти годишно и по семейни поводи, без да има претенции като собственик на имота, като се е грижела за майка им и детето на ищеца, докато последният пътувал в чужбина като международен шофьор. При установената фактическа обстановка, решаващият състав е заключил от правна страна, че от събраните по делото доказателства не се е установило ищецът да е упражнявал владение за себе си с намерение да свои имота. За да стигне до този извод съдът е приел, че ищецът е бил допуснат да живее в имота по съгласие на ответницата, което от своя страна го превърнало в държател на имота. Изложил е мотиви, че като такъв е следвало да демонстрира пред нея и съпруга й намерение да свои имота, чрез действия, които недвусмислено да отричат правата им, за каквито не могат да се приемат плащането на битовите разходи, защото те били в тежест на ползвателя, нито извършеният ремонт, който представлявал подобрение на чужда вещ.
Настоящият съдебен
състав, като съобрази наведените оплаквания в жалбата, становището на
въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, основавайки се на
своето вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и се установява от събраните по делото доказателства, че Г. Й. Й. и Д.Т.Й. /родители на страните по делото/ са били собственици по силата на Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти от 02.07.1990 г. /л. 6 от делото/ на апартамент № 16, находящ се на IV етаж, блок ***, вх. А, ул. „***“ № 2 в гр. Враца, състоящ се от две стаи и кухня, на площ от 62 кв. м., заедно с избено помещение № 78 на площ от 5,44 кв. м., и 1,65 ид. части от правото на строеж от мястото от 68,94 кв. м., при съседи на жилището: от ляво ап. № 15 – Д. П. В..
В жилището живеели двамата съпрузи заедно с децата си - Н.К. и С. Й.. След като Н.К. се омъжила, напуснала жилището и се преместила да живее със съпруга си – С. К., в гр. София.
През 1996 г. С.Й. бил осъден с влязла в сила присъда на наказание „лишаване от свобода“, което било приведено в изпълнение. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 49, том III, дело № 1155/1996 г. Г. Й. Й. и Д.Т.Й. прехвърлили на дъщеря си Н.Г.К. собствения им и описан по-горе недвижим имот, срещу сумата от 39500 лева, изцяло платена. Тъй като по това време Н.К. била в брак със С.К., имотът станал тяхна съпружеска имуществена общност. Владението върху имота не било предадено с подписването на договора, тъй като по съгласие между страните по сделката в имота останали да живеят прехвърлителите - родителите на Н.К..
През 1998 г. С.Й. бил освободен от затова поради изтърпяване на наложено му наказание и по съгласие на сестра си - Н.К., се завърнал да живее в същото жилище заедно с майка си. Впоследствие в това жилище заживяла и съпругата на С.Й., а по-късно и дъщеря им. След като двамата съпрузи се разделили, в жилището останали да живеят С.Й., дъщеря му и майка му. За да създаде удобство в жилището и със знанието на Н.К., С.Й. направил ремонт, изразяващ се в подмяна на дограмата и мебелите в него. Заплащал сметките за ползваните от него комунални услуги. През годините Н.К. и семейството й идвали в жилището с приспиване два-три пъти годишно по различни поводи, сред които да се грижи за майка си и детето на брат си - С.Й., който работел като международен шофьор от 2008 г. и отсъствал често за различен период от време в зависимост от дадения му маршрута.
През месец октомври 2019 г., след като отношенията между страните се влошили, Н.К. изпратила нотариална покана до С.Й., с която го поканила да освободи жилището и да й предаде владението в едномесечен срок от датата на връчването на поканата, или, ако има желание, да закупи имота, като уведоми за това писмено или по друг начин.
Посоченият по-горе недвижим имот съгласно схема № 15-989368-30.10.2019 г. представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12259.1012.289.2.53 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Враца, одобрени със заповед № РД-18-43/16.09.2005 г. на изпълнителния директор на АК, находяща се в гр. Враца, ул. „***“ № 2, бл. „***“, вх. А, ет. 4, ап. 16, който обект се намира на ет. 4 в сграда с идентификатор 12259.1012.289.2, с предназначение - жилищна сграда - многофамилна, с площ от 62 кв. м., ведно с избено помещение № 78 с площ от 5,44 кв. м. и 1,65 идеални части от правото на строеж върху мястото от 68,9 кв. м., при съседни самостоятелни обекта с идентификатор: на същия етаж 12259.1012.289.2.54, 12259.1012.289.2.52, под обекта - 12259.1012.289.2.39 и над обекта - 12259.1012.289.2.67.
За да приеме за
установена посочената по-горе фактическа обстановка, съдът прие следното по
доказателствата:
Настоящата
фактическа обстановка съдът прие за установена, като се позова на събраните по
делото писмени и гласни доказателства, а именно договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти от 02.07.1990 г. /л. 6/, нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 49, том III, дело № 1155/1996 г. /л. 5/, схема №
15-989368-30.10.2019 г., приходни квитанции за платен данък /л. 8-28/,
извлечения от банкова сметка *** С.Й. /л. 29-85/, удостоверение от отдел
„Български документи за самоличност“ към СДВР при МВР /л. 154-156/; показанията
на свидетелите И. М. /частично/, Ц. П. /частично/, С.К. /частично/, К. Н.
/частично/.
За да даде вяра на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 49, том III, дело № 1155/1996 г., по силата на който въззиваемата страна се легитимира като собственик на процесния имот, съдът съобрази, че той е съставен от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред и по силата на чл. 179 ГПК се ползва с материална доказателствена сила по отношение на удостоверените с него факти от компетентността на нотариуса, поради което щом последната не е оспорена по съответния ред, следва да бъде зачетена, а официалният документ приет като доказателство от съда. В останалата част, посоченият нотариален акт се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК, доколкото представлява частен диспозитивен документ, поради което направените от страните по сделката изявления, преценени съобразно останалите доказателства по делото и неоспорени от въззивника, следва да бъдат взети предвид от съда като достоверни.
Тук е мястото
съдът да се произнесе по оплакването, че прехвърлянето на имота има симулативен
характер, поради което е налице знание у въззиваемата страна, че имотът не е нейна
собственост, а на въззивника. На първо място оспорването на сделката като
нищожна не е предмет на делото с оглед обстоятелствената част и петитума на
исковата молба. Въпреки това направеното в този смисъл твърдение за
симулативност на договора за покупко-продажба също не може да обоснове
наличието на знание у въззиваемата страна чия е собствеността върху имота,
респективно да обуслови изначално наличието
на предпоставките по чл. 79 ЗС и по-конкретно намерение за своене на вещта.
Това е така, защото, от една страна, доказателствата /в случая свидетелските
показания, допустими на основание чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК/ не са достатъчни,
за да се приеме, че договорът е нищожен, а, от друга страна, евентуалното
разкриване абсолютната симулативност на сделката не освобождава лицето, което
счита себе си за владелец, да демонстрира намерението си пред действителния
собственик на имота, респективно да докаже, че са изпълнени предпоставките на
закона спрямо действителния собственик.
Настоящият съдебен състав, като съобрази текста на чл. 172 ГПК, счита, че следва да даде вяра на показанията на свидетеля С.К. в частта, в която възпроизвежда своите лични възприятия относно ползването на жилището, уговорката между страните за допускането в жилището да живее С.Й., посещенията в жилището от страна на Н.К. и семейството й и извършения ремонт, тъй като, макар свидетелят да е съпруг на въззиваемата страна, казаното от него е в съответствие с казаното от останалите свидетели по делото. В останалата им част показанията на свидетеля, като неотносими към делото, не следва да се взимат предвид. Тъй като показанията на свидетелите И.М., Ц.П. и К.Н. в едната им част, а именно относно живеещите в жилището лица, извършения ремонт и посещенията на Н.К. в имота, са еднопосочни, също следва да бъдат взети предвид. Настоящият съдебен състав не дава вяра на показанията на свидетеля И.М. в останалата им част, защото лицето дава сведения за факти, които не е възприело лично, предвид обстоятелството, че живее постоянно в гр. Лом и то от четиридесет години насам. Нещо повече, показанията в частта, в която се изнасят обстоятелствата около прехвърлянето на процесния имота, не изясняват конкретно какво е било намерението на страните при прехвърляне на имота, а само се казва, „че е прехвърлено от родителите й, само и само да бъде спасено и да не бъде продадено за изплащане на кръвнина по осъдителна присъда на брат й.“. В тази връзка следва да се посочи, че показанията на свидетеля Ц.П. в тази им част също не следва да се вземат предвид, защото от една страна, остават изолирани от сведенията на останалите свидетели, доколкото само тя посочва намеренията на страните по сделката, а, от друга страна, имат в себе си противоречие, изразяващо се в това, че свидетелят казва, че „не съм знаела, че това жилище е прехвърлено на сестра му Н.“, а по-надолу в показанията си обяснява за обстоятелствата около прехвърлянето му.
За да не даде вяра на показанията в тази им част съдът ги прецени поотделно и в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, като заключи, че казаното не се подкрепя от останалите доказателства по делото, а сами по себе си тези сведения не са достатъчни, за да създадат у настоящия съдебен състав абсолютното убеждение за достоверността на изнесените в тази част факти.
Като допустими, относими и необходими следва да се вземат предвид приходни квитанции за платен данък /л. 8-28/, извлечения от банкова сметка *** С.Й. /л. 29-85/, удостоверение от отдел „Български документи за самоличност“ към СДВР при МВР /л. 154-156/, а доказателствената им стойност следва да бъде преценена с оглед на останалите събрани по делото доказателства.
Гореизложената фактическа
обстановка обуславя следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Решението на
първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето
на съда съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено,
поради което производството и съдебният акт са допуситими. Съобразно обхвата на
проверката по чл. 269, ал. 1 ГПК обжалваното решение е и правилно, а въззивната
жалба - неоснователна, по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС предвижда, че правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да е годно владението да породи правните последици на придобивната давност е необходимо същото да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно / в този смисъл решение № 262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, ІІ г.о./. За разлика от владението, държането /наричано още прекарно владение/, дефинирано в чл.68 ал.2 ЗС, е „упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя„ т.е. разликата е в субективното отношение по повод на упражняваната фактическа власт на една вещ. Докато владението като фактическо състояние може да бъде правомерно или неправомерно, то държането винаги /по дефиниция/ е правомерно, след като почива на договорно основание т.е. на постигнато съгласие, по силата на което е предадена фактическата власт върху вещта /в този смисъл решение № 106/28.12.2015 г. по гр.д. № 2687/2015 г., II г.о./.
Изложеното, отнесено към фактическата обстановка по конкретното дело, дава основание да се заключи, че въззивникът има качеството на държател. Това е така, защото, видно от събраните по делото, въззивникът е допуснат да живее в имота още през 1998 г. от въззиваемата страна, където преди това е допусната да живее неговата майка. При наличието на уговорка за ползване между собственика - въззиваемата страна Н.К., и упражняващото фактическата власт лице - въззивника С.Й., последното държи вещта за собственика.
Това обаче не лишава въззивника от възможността да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност. За целта обаче държателят следва да промени намерението си и да превърне държането във владение, след което в негова полза започва да тече придобивна давност. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение, доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани /в този смисъл решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС, решение №145/14.06.2011 г., постановено по гр.д.№627/2010 г. на І ГО на ВКС /.
От казаното по-горе, преценено през призмата на настоящия случай, не може да се стигне до извода, че въззивникът е променил намерението си да владее вещта за себе си, показвайки го на собственик. Подобно заключение е изводимо от действията на въззивника - заплащане на дължимите за имота данъци и такси за комунални услуги, които сами по себе си не са достатъчни да се приеме противното. Това е така, защото приложените и приети като доказателства по делото приходни квитанции не дават сведения от кого са заплащани данъци за имота, още повече, че видно от самата квитанция имотът е деклариран на името на въззиваемата страна. Извлеченията от банковата сметка на въззивника също не могат по категоричен начин да обусловят намерението на лицето да свои вещта, тъй като, макар в тях да се съдържат данни за извършвани банкови преводи в полза на „Топлофикация“, „ВиК“ и „Вивател“, датиращи от 2010 г. насам, от някои от тях не става ясно за кой имот нарежданията за плащане се отнасят. Само от някоя част от извлеченията на л. 61-85 от делото, датиращи обаче от 2016 г., може да се направи връзка между нареждането за плащане от страна на въззивника към дружествата за комунални услуги относно процесния имот, доколкото в самите извлечения е посочен абонатния или клиентския номер, който съвпада с посочените абонатен и клиентски номер за адреса. Дори да се приеме противното, посочените действия представляват понасяне на обикновените разходи при фактическото ползване на дадена вещ, поради което последните са в тежест именно на лицето, което фактически ползва вещта.
Изложеното дава основание да се приеме, че тези доказателства не са достатъчни, за да се приеме, че въззивникът демонстрира намерението си да свои вещта за себе си, доколкото тези му действия не са конкретни такива по отричане правата на собственика / в този смисъл са решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о./. Тук е мястото да се посочи, че и свидетелските показания не дават възможност да се разбере с какви действия, демонстрирани по отношение на собственика, въззивникът е оспорвал правата му. В показанията на свидетелите не се сочи такива действия да са били извършвани, напротив - казва се, че въззиваемата страна е посещавала имота и не й е отказван достъп до него. В този смисъл не може да бъде възприет доводът, че щом като действителният собственик не е оспорвал „владението“ на въззивника, то последният има намерение да свои вещта, щом като законът и съдебната практика изискват не само собственикът да оспорва владението /с оглед изискването то да е необезпокоявано/, а и владелецът да демонстрира намерението си да свои вещта. По тази причина направеното оплакване, а и казаното от свидетелите, не може да бъде споделено.
Като действие, демонстриращо промяна в намерението на въззивника, не може да се приеме и извършеният от него ремонт в жилището. Това е така както защото не е ясно дали последният е бил необходим или полезен, така и защото е извършен със знанието на собственика. По тази причина то представлява подобрение в чужд имот, което, именно поради наличието на знание, не може противопостави промененото намерение на въззивника спрямо правата на въззиваемата страна, респ. да отрече правото й на собственост. Нещо повече, ремонтът, изразяващ се в подмяна на мебелите, не може да се приеме за действие по противопоставяне на правата на собственика и доколкото подобно подобрение не е трайно прикрепено към вещта, тъй като всякога може да бъде вдигнато от подобрителя.
След като не са налице тези предпоставки, изисквани от разпоредбата на л. 79, ал. 1 ЗС , не е нужно да бъде изследвано наличието на останалите. Въпреки това обаче, а и в отговор на направеното оплакване, настоящият съдебен състав счита за нужно да посочи, че действително приложеното и прието като доказателство по делото удостоверение от отдел „Български документи за самоличност“ към СДВР при МВР не съдържа пълни данни за отсъствието на въззивника, тъй като след 01.01.2010 г. Република България е член на ЕС и съгласно Директива 2004/38/ЕО на ЕП и Съвета от 29.04.2004 г., българските граждани се проверяват на ГКПП по метода „Преценка на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им в АИФ „Граничен контрол“ са непълни след тази дата. Това води до извода, че само на база този документ не може да бъде преценен продължителността на периода на отсъствие на въззивника при международните му пътувания по повод на работата му, респ. не може да се определи прекъсвано ли е владението за повече от шест месеца.
Въззивният съд не приема за основателно направеното оплакване, че от обжалваното решение не съдържа пълно обсъждане на доказателствата по делото и от него не може да се разбере вътрешното убеждение на съда, поради което следва да бъде отменено. Според съдебната практика нищожно е решението, когато не е било изготвено от надлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, когато не е било изготвено в писмена форма или пък и да е било изразено в писмена форма, е била абсолютно неразбрана волята на съда. Настоящият случай не е такъв. Това оплакване касае обосноваността на решението, който порок е проверим и поправим от настоящия въззивен съд, чиято дейност е аналогична на тази на първа инстанция, като без да я повтаря, представлява нейно продължение. В този смисъл дейността на въззивния съд има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е била контролноотменителна и дейността й обхващала проверка законосъобразността на правните и фактическите изводи на първоинстанционния съд /в този смисъл са мотивите на т. 2 и 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС/. По тази причина не е актуално позоваването във въззивната жалба на статията от 1942 г.
Правилно във въззивната жалба са посочени елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС и е цитирана относимата практика, но случаят не е такъв, доколкото не се касае за хипотеза на „завладяване“, където презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима изначално, а се касае за упражняване на фактическа власт върху процесния имот за сметка на собственика, след като последният е допуснал въззивника в него. Последващата промяна в намерението на въззивника спрямо обекта изисква действия по отричане правата на собственика, които да му бъдат противопоставени, в който смисъл е цитираната по-горе съдебна практика и изложените от първоинстанционния съд правни съображения, които са ясни и разбираме.
Като неоснователно следва да се приеме и оплакването за наличието на процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, изразяващо се в пропускането на съда да укаже, че имотът е съсобствен между въззиваемата страна и нейния съпруг, както и такова по повод на недопускане до разпит на един от тримата поискани свидетели без излагане на мотиви. По посочените възражения настоящият съдебен състав се е произнесъл още с определението си по реда на чл. 267 ГПК, излагайки своите мотиви за отхвърлянето им, които не счита за нужно да повтаря в настоящия съдебен акт.
Тъй като мотивите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайния извод на първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на делото разноски се дължат на възиваемата страна. Последната в срок е заявила
претенцията си за присъждането им и е представила доказателства за реалното им
извършване. Доколкото няма направено възражение за прекомерност и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК възивникът следва да бъде осъден да заплати на Н.Г.К. сумата
от 800,00 лева, представляваща направени в настоящото производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното по-горе и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд - Враца, в настоящия съдебен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194/20.03.2020 г. по гр. д. № 4396/2019 г. по описа Районен съд - Враца.
ОСЪЖДА С.Г.Й., ЕГН **********, с адрес ***, , да заплати на Н.Г.К., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 800,00 /осемстотин/ лева, представляваща направени в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател:
Членове:1
2