Р Е Ш Е Н И Е №408
ПЛОВДИВ , 05.02.2018г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XII-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на осми януари 2018г. , в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3962 / 2017г. по описа на
същия съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 235 от ГПК – решение по съществото на исков
спор.
Делото е образувано по искова
молба на Фронтекс Интернешънъл ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в София , ул. Хенрик Ибсен № 15, представлявано от А. В. Г., с която
се иска да бъде установено против ответника
П.Р.С. , ЕГН **********, с адрес ***
, съществуването на вземане на ищеца, което за него произтича от договор за
цесия , а за ответника – от договор за издаване и ползване на национална
кредитна карта , сключен с
„Райфайзенбанк” АД на дата 20.11.2008 г. Според изложеното в исковата молба , по
този договор за кредитна карта, сключен с трето на спора лице – цедент, ответникът е получил такава с кредитен лимит
от 500 лева , който да се ползва от
ответника за плащания, като върху използваната част от парите се дължи лихва.
От своя страна , картодържателя поел задължение да върне използваната сума в
определен срок , и независимо от ползвания размер, следвало ежемесечно да
погасява точно определена сума, т . нар , минимална погасителна вноска.
Уговорено било и прекратяването на договора след изтичане на срок от три години
, с опция за автоматично продължение при точно изпълнение от страна на
картодържателя.
До 2013г договорът бил изпълняван
точно, след което С. преустановил обслужването на дълга по картата ; към този
момент бил използван целия наличен кредитен лимит.
На 18.12.2014г ищецът придобил вземането на
цедента „Райфайзенбанк” АД по силата на цесия , която направил опит да съобщи
на длъжника, след което и поради продължаващото неплащане се снабдил със
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, против която ответникът възразил. Прилага копие от уведомление за цесията.
Моли се да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че дължи сумата от 500 лева главница, сума от 200.48 лева договорна лихва върху главницата от 18.06.2013г до 20.11.2014г
и 97.74 лева законна лихва за забава от
19.12.2014г до 20.11. 2016г, както и законната лихва върху главницата от датата
на подаване на исковата молба ( заявлението),
до окончателното плащане на сумата и да се присъдят в полза на ищцовото
дружество направените разноски.
Ответникът оспорва иска, макар да е признал съществуването на договора между него и
банката – картоиздател, и факта, че не е погасил дължимото по него вземане на банката в пълен
размер. Възразява обаче, че за вземането е изтекла давност, която го е
погасила; оспорва договора за цесия като
нищожна поради липса на предмет – не били индивидуализирани ( „ определени” ) –
множеството прехвърлени вземания на банката. Твърди също така , че не бил
уведомен за извършването на цесията . Моли исковете да се отхвърлят с
присъждане на разноските , направени от него.
Вещото лице по проведената съдебно – счетоводна експертиза дава
заключение , че лимита по картата е бил изчерпан още с първото плащане , сумите
по картата са усвоени и активно
използвани , като последната вноска по картата е направена на 17.05.2013г. и е
в размер от 90 лева . Вноските за месеците след
юни 2013г не са плащани, като към
датата на исковата молба ,дългът е в размер от 500 лева – главница , 24.65 лева
– такса за нереволвиране в сроковете по договора , 175.83 лева – лихва за
периода от 01.07.2013г до 18.12.2014г, когато вземането е прехвърлено чрез
цесия в полза на ищеца.
Установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 и 86 от ЗЗД,
съединени между същите страни.
Исковете са допустими. Спазени са сроковете по чл. 414 и 422 от ГПК.
От
фактическа и правна страна:
По
делото е представено (л. 6) копие
от договор за издаване и ползване на национална кредитна карта РайКАРТ/ РайКАРТ
+ Dir.bg, по силата на който
договор страните са се договорили банката да открие разплащателна сметка на
името на ответника и да издаде кредитна карта на името на С., при първоначален
кредитен лимит от 500 лева . Ползваните по картата средства се олихвяват, при лихва като
възнаграждение за ползването им в размер на 18 % на годишна база. По наличието
на договора, вкл. и по неговите параметри, страните не спорят,
няма спор и че използваните от С. средства не са заплатени на банката в пълен
размер. Или, за С. е възникнало облигационно задължение да плати използваната
част от кредитния лимит, ведно с възнаградителна лихва и всички останали
договорени плащания , напр, дължими такси съобразно общите условия на банката .
Що се касае до размера на задължението му към датата на изслушването на устните
състезания по делото , съдът кредитира заключението на вещото лице, вкл. и в
частта , с която е казано , че част от лихвите ( сумата от 24.65
лева) са всъщност друго по произход вземане на цесионера - – такса за нереволвиране в сроковете по
договора , а остатъка 175.83 лева – лихва за периода от 01.07.2013г до
18.12.2014г ( 175.83 + 24.65 = 200.48 лева , колкото са заповядани за плащане и
се претендират с исковата молба по реда на чл. 422 от ГПК.).
Доколкото обаче в заповедта е
заповядано плащане на тази сума като обезщетение за забава и това е соченото в
исковата молба основание на искането , в тази си част искът не е основателен –
не се потвърди твърдението на ищеца , че се касае за лихви като възнаграждение
за ползването . По силата на чл. 33 от
договора , картодържателя е длъжен да плаща лихви , такси комисиони и др. под.
съобразно тарифата на банката , но такава отсъства по делото. Тоест, в тази си
част, иска е и недоказан.
Съдът споделя частично и възражението на ответника , че вземането на
ищеца по договор за кредитна карта е било погасено с изтичането на давност.
Това е така , тъй като с подаването на
заявление за издаване на заповед за плащане, което в хипотезата на чл. 422 от ГПК е приравнено като последици на подаването на иск за вземането , давността
за цялото вземане е прекъсната. Заявлението
е подадено на дата 01.12.2016 г. , и
след като за лихвите в полза на банката и цесионера тече кратката погасителна
давност, то вземането за част от лихвите, с настъпила преди 01.12.2013г.
изискуемост, е било погасено. Тук следва да се отбележи също така , че според
чл. 18 от същия договор , вземанията на банката се погасяват в следната
последователност : разноски – лихви – главница , или всяко плащане погасява
лихвите преди главницата , като очевидно
последната се погасява само в случай, че на банката не се дължат лихви.
След като последната вноска е направена на дата 17.05.2013 , предхождаща 01.12.2013г, то погасени са всички начислени
суми за лихви, вкл. и договорни, които са с настъпил в този времеви отрязък
падеж. Според приложение № 1 към заключението на вещото лице, което приложение
представлява подробна хронологична справка за датите на начисляване на
отделните лихвени суми, то погасена с изтичането на давност е сума от лихвите,
възлизаща на 49.21 лева.
Макар да се спори дали това вземане на „Райфайзенбанк България” АД
по договора е било цедирано (
прехвърлено ) по реда на чл. 99 от Закона за задълженията и договорите на
ищеца, легитимирайки го по този начин като носител на материалното право, а оттам –и като надлежен
ищец по делото, съдът приема , че договорът
за продажба и прехвърляне на вземания от дата 18.12.2014г е валиден и е породил
правното си действие между цедента и цесионера , доколкото вземане против С. за
процесните суми фигурира в списъка на прехвърлените вземания , неразделна част
от цесионния договор. За да бъде обаче действителен и спрямо ответника –
длъжник , вземането против когото е прехвърлено от първоначалния кредитор , то
договора следва да бъде съобщен на длъжника. Действително ,
подписано от ответника нарочно уведомление з а целите на чл. 99 ал. 3 от Закона
за задълженията и договорите не фигурира по делото , но пък същия е получил заповедта на съда по реда на чл.
410 от ГПК, в която е записано, че това вземане на заявителя произтича именно
от договор за цесия; в исковата молба също са изложени факти, според които
именно цесията като договор е факта , от
който ищеца извежда правата си. А трайната съдебна практика, вкл . и такава по
реда на отменения чл. 290 от ГПК, е приела ,че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното
вземане ( в тази насока обикновено се цитира решение №123/24.06.2009 г.на ВКС
по т.д. №12/2009 г. ІІ т.о, постановено по реда на чл.290 ГПК, отм. ). На още по – силно основание следва да се
приеме, че ответника е бил уведомен за
цесията още с връчването на заповедта за изпълнение на задължението , и оттам –
възражението за несъобщаване на цесията на длъжника не се споделя от настоящия
съд.
Тоест, между страните има валидно
облигационно правоотношение , по което ответника е получил насрещната
престация, и затова за него е възникнало и задължението да плати уговорените
вноски.
Договорът за цесия не е нищожен
или недействителен. Липсва каквото и да било противоречие с императивни норми
на действалия към датата на сключването му Закон за потребителския кредит ,
отменен впоследствие изрично с друг закон със същото наименование (Обн., ДВ, бр. 18 от
5.03.2010 г., , в сила от 12.05.2010 г. ), тъй като по своя характер конкретната цесия не е от договорите , които
ЗПТ регулира императивно : по него няма страна с качеството на потребител, а
вместо това се касае за търговска сделка. Той има и предмет, след като
вземането на цедента против С. е включено изрично в списъка на цедираните
вземания ( както се отбеляза по – горе , процесната цесия е рамкова ). Затова и
възражението за нищожност на договора за цесия е неоснователно.
Разноските – съразмерно уважената
/отхвърлената част, вкл. и тези по частното дело, въпреки факта , че в
списъка на ищеца не са включени последните.
Тук следва да се каже, че процесуалния закон императивно лимитира
размера на присъжданите в полза на страните хонорари за защита и съдействие ,
когато те са представлявани от назначен юрисконсулт , какъвто е случая . Затова
за двете производства максималния общ присъден размер на възнаграждението за
представителство в полза на ищеца ще е
250 лева, сбор от две суми - 150 лева съобразно чл. 78 ал. 8 от ГПК по
частното дело , и 100 лева съобразно списъка по чл. 80 от ГПК , представен от
ищеца на л. 64 от делото. Общата сума на
разноските на ищеца е 500 лева; предвид изхода на спора , пропорционално дължат
се 453.73 лева ( 500/798.22*724.36).
Ответникът се е представлявал от
адвокат с пълномощно , но няма данни да е платен на същия хонорар, тоест, общия
размер на разноските на С. е 20 лева , колкото са платени за поставените от
него задачи на вещото лице. Съразмерно
на отхвърлената част от исковете ( 73.86 лева ) към общия размер от 798.22 лева
, дължат се 1.85 лева разноски .
Воден от изложеното и на основание чл.235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Признава за установено в
отношенията между страните, че П.Р.С. ,
ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в София , ул. Хенрик Ибсен № 15,
представлявано от А. В. Г., следните суми , представляващи цедирано вземане по
договор за издаване и ползване на
национална кредитна карта карта РайКАРТ/ РайКАРТ + Dir.bg, сключен с „Райфайзенбанк” АД на дата 20.11.2008 г. - 500
лв. главница, 126.62 лева лихва
представляваща печалба на банката за периода от 18.06.2013 год. – 20.11.2014
год., , записана в заповедта за изпълнение като част от лихвата, 97.74 лева обезщетение за забава в плащането
на главницата от 19.12.2014г до 20.11.2016 г., както и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2016г до окончателното плащане на сумата, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 9629 по частното
гражданско дело 16579/2016 г, ПРС , ХІ гр. състав , като ОТХВЪРЛЯ ИСКА за установяване на вземане за лихви над
размер от 126.62 лева до пълния размер от 200.48 лева ( като неоснователен в частта от 24.65 лева –
такса за нереволвиране, и погасен по давност – в останалата част от 49.21 лева лихви за периода за периода от 18.06.2013г
до 20.11.2014г )
Осъжда П.Р.С. , ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
„Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в София , ул. Хенрик Ибсен № 15, представлявано от А. В. Г., сумата от 453.73
лева разноски по делото, по
съразмерност.
Осъжда „Фронтекс Интернешънъл”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София , ул. Хенрик
Ибсен № 15, представлявано от А. В. Г., да заплати на П.Р.С. , ЕГН **********, с адрес ***,, сумата от 1.85
лева разноски по делото – по
съразмерност .
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
Вярно с оригинала!
КГ