№ 10517
гр. София, 19.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в закрито заседание на
деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Частно
гражданско дело № 20231110159583 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „/ФИРМА/“ ООД за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, уточнено с молба от 04.01.2024 г. срещу В. Т. М., ЕГН ********** за
сумите, както следва: 300 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № *******/28.02.2021 г. сключен между /ФИРМА/ ООД и В. Т. М., ведно със
законна лихва за периода от 11.09.2023 г. до изплащане на вземането, 102 лева неустойка по
чл. 6.2 от договора, възнаградителна лихва в размер на 36 лева за периода от 28.02.2021 г. до
29.11.2021 г., сумата 35,67 лева –законна лихва за забава за периода от 29.11.2021 г. до
08.09.2023 г., както и разноски в заповедното производство: държавна такса в размер на 25
лева и юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав намира, че искането за издаване на заповед за изпълнение по
отношение на претенцията за неустойка в размер на 102 лева следва да бъде оставено без
уважение, като съображенията за това са следните:
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за извършване на
проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес
или седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
В случая длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1, вр. т.12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което по отношение на представения
договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и
разпоредбите на чл.143 – 148 ЗЗП. Съгласно приложимия закон и при анализ на
представените доказателства съдът намира, че по отношение на уговорените неустойки е
налице нарушаване на императивни норми на ЗПК, като клаузите са в противоречие с
добрите нрави, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
В разглеждания случай клаузата на чл. 6.2 вр. чл. 6.1 от договора за кредит предвижда
задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на
обезпечение /поръчител или банкова гаранция/ на задълженията му по договора. Такава
уговорка съдът приема, че се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата
излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира
1
от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите
нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. №
1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
При това положение заявлението следва да бъде отхвърлено и в частта за
претендираните разноски съразмерно на отхвърлената част от заявлението или за сумата над
19,62 лв. до пълния претендиран размер от 25 лв. за платена държавна такса и над сумата от
39,23 лв. до пълния размер от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение /определено от съда
по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр.чл.26 НЗПП/.
За останалите суми, претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК, следва да бъде
издадена заповед за изпълнение.
Воден от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 66553/11.09.2023 г., подадено от „/ФИРМА/“ ЕООД
срещу В. Т. М., ЕГН **********, в частта, в която се иска издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 102 лева, представляваща
неустойка по чл. 6.2 от договора за потребителски кредит № *******, както и за сумата над
19,62 лева до пълния дължим размер от 25 лева за платена държавна такса и за сумата над
39,23 лева до пълния размер от 50 лева -юрисконсултско възнаграждение.
Разпореждането може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2