Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ …………/01.02.2022 г.

гр. София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, в публично заседание на двадесет и пети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА

ЧЛЕНОВЕ:          ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

 

при секретаря Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдията в. гр. дело № 4881 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 17949 от 21.01.2019г. по гр. д. № 87007 по описа за 2017 г., на Софийски районен съд, 30-ти състав, е отхвърлен като неоснователен, предявения от А.С.А. с адрес: ***, Съдебна палата, чрез пълномощника адв. Е.Л.,*** иск за сумата от 15 000 лв., представляващи неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба против „Т.м.“ ЕООД с ЕИК ********, с адрес на управление:***. Ищецът е осъден от първоинстанционния съд да заплати на ответника „Т.м.“ ЕООД разноски в общ размер на 1426лв., от които 250лв. възнаграждение за вещо лице и 1176 лв. с вкл. ДДС адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5024723/13.03.2019г., от ищеца А.С.А., с адрес: ***, Съдебна палата, чрез пълномощника адв. Е.Л.,***. Иска се отмяна на решението като неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводството и се иска постановяване на решение, с което да се уважи предявения иск в справедлив размер. Твърди се, че решението е неправилно поради това, че е постановено в нарушение на материалния закон, Твърди се, че първоинстанционния съд не е извършил преценката която дължи, а именно дали изнесените факти в посочените статии са верни – вярно да отразяват действително осъществили се събития. Излага се, че неправилно СРС не е посочил, че статия 1 съдържа неверни фактически твърдения, както и че се правят интерпретации на верни фактически твърдения по начин, който създава негативен подтекст за личността на ищеца. Сочи се, че тъй като предмет на преценка е конкретен журналистически материал и неговото съдържание, следва да се преценяват  наведените чрез въвеждане на истини и полуистини внушения за нарушения на работата на ищеца. Подчертава се, че в статията изрично е посочено, че съдебният състав, вкл. и докладчика по делото – ищец, са пренебрегнали доказателства по делото, което твърдение било невярно и позорящо ищеца, тъй като му се приписвало превратно упражняване на служебни задължения.  Изтъква се, че СРС е пренебрегнал написано в същата статия, което съдържа обидно за достойнството на ищеца твърдение, че е „формален“ председател на ССБ. Твърди се внушение за нередност и фактическо твърдение, че ищецът изпълнява ролята на „кукла на конци“.  Касаело се за фактическо твърдение, а не за оценъчно съждение, доколкото сочи на извод, че ищецът не е личност със собствени качества, избран от членовете на ССБ, а подставено лице, изпълняващо чужда воля. Сочи се, че е неправилен довода на СРС, че изложените в статиите обстоятелства относно финансирането на ССБ, представляват оценъчна дейност, доколкото се касаело за факти. Изложеното в статиите, че ищецът се е облагодетелствал било опровергано от приетите заключения на двете експертизи. Поддържа се, че и в трите статии се правят опити за налагане на внушение, че ССБ, който в този момент е представляван от ищеца, е финансиран незаконосъобразно, непрозрачно и са налице зависимости, които обаче факти и събрани доказателства в тази връзка не били анализирани от СРС. Първоинстанционният съд не изпълнил задължението си да разграничи от твърдение за факт и оценка и коментар (вкл. при анализа на посоченото в статия 1, че „ Магистратът представлява одиозния и грантово финансиран Съюз на съдиите в България. Организацията, която освен с политизирането на съдебната система и непрестанни атаки срещу прокуратурата вече започна да се опитва да цензурира, включително в. Труд. Засега благодарение на усилията на ССБ, чийто председател е съдия А., успя да осигури липса на работа на двама варненски журналисти – Г.А.и Н.Д.“). Неправилна била интерпретацията от страна на СРС на употребената в статиите дума „върхушка“, както и неправилен бил извода, че не се установявало, че точно ищецът е визиран като част от върхушката., като не са оценени фактите, изложени в статии 2 и 3 относно действията на „върхушката“ („Върхушката на ССБ изобщо не се интересува от правосъдие. Признаха го самите ръководни представители на „грантовата“ съсловна организация. Забележителна е, наистина ,енергията на тези магистрати, които бранят хонорарите си за лекции, екскурзии и командировки, но и тоталната им безчувственост по въпроса за бавното правосъдие, сочено като основен проблем пред правораздавателната системна у нас.“…. „години наред върхушката на ССБ управлява стотици хиляди евро по проекти, от които повечето магистрати никога не са могли да се възползват….“ И др.).  Поддържа се, че в процесните статии не се съдържат оценки, мнения и коментари, а твърдения за факти, включващи облагодетелстване на ищеца като част от ръководството на ССБ със суми по проекти. Неправилен бил извода на СРС при установена липса на доказаност от страна на ответника за съществуването на „Кръг Капитал“, че не се доказва  основателността на иска във връзка с изложените позорящи и неверни обстоятелства посоченото в статия 4 (във връзка с твърденията…”През 2011 г. И. и настоящият Председател на ССБ съдия А.А. са участници в т. нар „Клуб Капитал“, който демонстрира амбициите на задкулисието да овладее съдебната система. Защо се случва именно през 2011 г. ли? Тогава се провежда процедурата по избор на членовете на вече бившия състав на ВСС…” ). Поддържа се, че поставянето на фотография към статия, в която на ищеца е приписана обвързаност към задкулисието и несъвместими със закона и морала кръгове, e необосновано.

Въззиваемият – ответник „Т.м.“ ЕООД с ЕИК ********, с адрес на управлeние: гр. София, ж.к. „Изток“, ул. „********,  е оспорил жалбата. Изложил е съображения, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Иска присъждане на сторените разноски в пълен размер. Поддържа се, че правилно е установено по делото, че не е налице противоправно деяние, насочено срещу ищеца. Приема за правилни изводите на СГС относно правото на гражданите /и журналистите/ да споделят оценки и мнения по постановено от съд решение.

Иска се обсъждане и на останалите аргументи на ответника в подкрепа на неоснователността на предявения иск, защото някои от тях не са обсъдени от СРС. Като такива са посочени, това, че ищецът не е доказал качеството на ответника на „възложител“ на работата, довела до твърдения деликт, ищецът не доказа, че ответникът е издател на сайта www.trud.bg, собственик на домейн trud.bg, и/или сайт е името trud.bg, твърди се, че оспорената от него експертиза, в която се посочва, че „Т.м.“ ЕООД е собственик на процесния сайт trud.bg, се основава на визуализация от РегистърБГ, а това доказателство липсва в кориците на делото и същото е представено след срока за представяне на доказателства, затова съдът не следва да цени и кредитира заключението на вещото лице в тази му част. Ищецът не е посочил в исковата молба нито един сайт, нито един интернет адрес, а се твърди, че вещото лице е установявало идентичност между интернет-адреси, на които е открило статии с такова съдържание, каквото ищецът е възпроизвел в исковата молба. Вещото лице обаче не би могло да установи идентичност, ако ищецът не е посочил интернет-адрес в исковата молба.

Въззиваемият допълва доводите си с това, че приложените с молба от 19.06.2018 г. статии от печатния вестник „Труд“ са изцяло неотносими към предмета на делото, поради това че искът е предявен във връзка с четири онлайн-публикации и опитът за последващо „добавяне“ на статии от печатно издание представлява по същество друг иск, какъвто не е предмет на разглеждане по настоящото дело.

Посочва се, че е от значение  и отказът на съда да даде възможност на ответника да установи състава на Съюза на съдиите - неговите членове, като се препятства възможността за доказване на изнесени в статиите факти.

 

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

 

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на А.С.А. срещу „Т.м.“ ЕООД, ЕИК ********, с която е поискал от съда на основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба, представляващи неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинени от  статии в интернет /онлайн/ изданието на ответника - „trud.bg“.

Сочи се, че ищецът е съдия от 1999 година, като разглежда наказателни дела. В последните две години след преди подаване на ИМ (ИМ, вх. номер 2031280/12.12.2017 г.) е избран за председател на Съюза на съдиите в България, като преди това е бил член на УС на ССБ. ССБ е организация, учредена на 28.03.1997 година. ССБ е инициатор и изпълнител на проекти, свързани с мисия да се служи на принципите на правовата държава. Ищецът сочи, че е част от активните съдии, които чрез публични изяви се опитва да изрази мнения по предвиждани или направени изменения във важни закони, които касаят не само правата на съдиите, но преди всичко на гражданите. Сочи се, че през последните две годи преди предявяване на иска ищецът, както и съдия В.И. - изпълнителен секретар на ССБ били подложени на немислим натиск, публично злепоставяне и целенасочено уронване на името им като съдии и граждани с активна позиция по обществено значими въпроси. В редица печатни медии, освен публикуване на словесни нападки, били публикувани и снимки на ищеца, което създавало у ищеца неприятно усещане, че неограничен кръг хора свързват името му и лицето му с човек, който се занимава с нередни неща, независимо, че осъществява важна правораздавателна дейност. Ищецът сочи, че в редица статии в интернет (онлайн) изданието на ответника trud.bg  в продължение на почти две години се публикували особено непристойни и неверни по съдържание статии, които визирали ръководството на ССБ и лично ищеца. Сочи се, че не се касае за съдържателна критика на дейността на ССБ, а статиите имат за обект отделни негови членове, които публично са известни като представители на организацията.

Изтъкват се четири статии, публикувани в интернет (онлайн) изданието на ответника trud.bg, и отделни абзаци, които, според ищеца, съдържат особено неприемливо, злосторническо и охулващо съдържание. 

Със статиите 1. „Спешно отпускат милиони на НПО-тата около Х.И.“ и подзаглавие: “Упорството на правосъдния министър Е. З. за приемане на Пътната карта може да се обясни с лобисткият натиск, който пряко заинтересованите кръгове й оказват“ от 07.04.2016 г.; 2. „Съдебната реформа е за истински юристи и държавници“, с подзаглавие: „Ще бъдат ли „осветени“ зависимите магистрати — решават утре депутатите. Съюзът на съдиите в България демонстративно се занимава с политически протести“ от 26.07.2016 г.; 3. „Защо оставането на грантовете на съдиите е полезно? от 01.08.2017 г. и 4. “Защо няма ефективни присъди за корупция?“ от 28.11.2017 г., се твърди, че целта е да бъде дискредитиран ищецът като съдия, личност, гражданин и член на ръководството на ССБ. Излагат се аргументи за атаките, на които е подложен ССБ, които не винаги са персонифицирани, но винаги са целенасочено негативни, вредоносни.  Ищецът сочи, че конкретни изложени твърдения не отговарят на посоченото – не е имал за цел противопоставяне между отделните звена в правосъдната система, не принадлежи на кръг Капитал, няма познанства с олигарси,  не  се опитва да цензурира медии и пр. Като се цитират цели абзаци от четирите статии, се поддържа, че в статиите се съдържат повтарящи се компромати, целящи насаждане на негативни, впечатления и на неверни твърдения срещу ССБ и отделни негови членове, по който начин се руши авторитета на съдебната система. Така се уронвало и доброто име  на ищеца и се засягала репутацията на съдиите като цяло. Налице били внушения за нередност, прикритост, неясно получаване на пари, неясни правила при упражняване на професията от страна на ищеца, както и за някакво целено от него дестабилизиране на съдебната система. Сочи се, че издателят е действал съзнателно, в нарушение на правилата на журналистическата етика. Цитирана е практика на ЕСЧП, в смисъл, че когато публикациите не почиват на достатъчна фактологична основа – не са обосновани с надеждна и прецизна информация, не са израз на свободата на изразяване на мнение и журналистическо право на критичен коментар по особено значим въпрос, а поради необоснованост на обвиненията имат характер на увреждащи действия. Ищецът излага, че в личен план процесните статии го разстройват, особено като се има предвид, че продължават за дълъг период от време, вкл. и към дата на подаване на ИМ.  Налице е отражение върху здравословното състояние – безсъние, постоянна умора, особено съчетано с отговорностите на професията, което прави незаслужените преживявания още по осезаеми. Налице е засягане и на социалния живот на ищеца – нежелание за общуване с приятели, натоварване на семейството. Както близките приятели, така и членовете на семейството схващат дейността на ищеца като нещо натоварващо и „опасно“. Поради това ищецът оценява претърпените неимуществени вреди – накърняване на репутацията на ищеца, психическото напрежение, претърпения стрес, влошеното емоционално състояние от възприемането на редица негативни статии на 15 000 лева.  Отговорността на ответника се обосновава с факт,а че под статиите няма посочен автор, но са  публикувани на сайта trud.bg, собственост на съответното дружество.

 Ответникът Т.М.ЕООД, оспорва иска. Сочи се, че в процесните статии не са употребени обидни думи и изрази, които да накърняват достойнството и честта на човек. Сочи се, че ищецът е ИМ е посочил цели абзаци от статиите, без да посочва конкретни изрази, които да са обидни, клеветнически и противоправни и да са засегнали ищеца. Сочи се, че статиите засягат въпроси на съдебната реформа, промени в законодателството. Сочи се, че липсвaт както обиди, като умишлено унижаване на достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне, както и клевета, като съзнателно разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице чрез приписване на престъпление.  Сочи се, че статиите съдържат коментари относно дейността на ССБ, което с оглед високия обществен процес към въпросите за съдебната власт, попадат в защитата по  КРБ.  Подчертава се, че за вярност могат да бъдат проверявани само факти, а не и оценки на дейността., мнения, становища.  Сочи се, че тъй като ищецът като съдия многократно се е изказвал публично за дейността на други съдии, вкл. и членове на ВСС, то е естествено и собствените му действия да бъдат анализирани от журналистите, и самият той трябва да търпи в по-голяма степен критика и внимание към дейността си.  Поддържа се, че през исковия период ищецът  е имал многобройни публични изяви, и не се установява да е претърпял неимуществени вреди от посочените.  Изтъква се, че дори и да има някакви неимуществени вреди през исковия период, то в този период, в публичното пространство е имало и много други публикации, в които е споменавана дейността на ищец, за което и самият той твърди. Поради това и не може да се приеме, че между посочените четири конкретни статии и негативните преживявания на ищеца има пряка връзка.  Поддържа се, че приложените статии не са насочени директно към личността на ищец, като неговото име се споменава само 5-6 пъти, а основният адресат на статиите е работата на съдиите като цяло и на Съюза на съдиите в България.   Оспорва се и претендираният размер на обезщетението.

По делото са приложените посочените четири статии.

Статия „Спешно отпускат милиони на НПО-тата около Х.И.“ и подзаглавие: “Упорството на правосъдния министър Е. З. за приемане на Пътната карта може да се обясни с лобисткият натиск, който пряко заинтересованите кръгове й оказват“  е публикувана на сайта trud .bg на 07.04.2016 година. 

Предмет на статията  е проведено извънредно заседание на Съвета за съдебна реформа при МП по повод приемането на „Пътна карта  за изпълнение на Актуализирана стратегия за  продължаване на съдебната реформа до 2020 г.“ и разпределение на предвидени средства за програми, свързани с анализ на концепцията на наказателна политика, за обновяване на Наказателния кодекс. В статията се сочи, че съдията от СГС А.А. е член на Съвета за съдебна реформа. Посочено е, че същият представлява „…одиозния и грантово-финансиран ССБ. Организацията, която освен с политизирането на съдебната система и непрестанни атаки срещу прокуратурата вече започна да се опитва да цензурира, включително в. Труд. Засега благодарение на усилията на ССБ, чийто председател е съдия А., успя да осигури липса на работа на двама варненски журналисти – Г.А.и Н.Д.…..“

Посочено е, че А.А., докато разсъждава за журналистическата свобода и етика и гласува за осигуряването на милиони за НПО-та, като „формален председател (формален, защото в магистратските среди е добре известно, че активността на върхушката на съдийския съюз по политически и властови позиции се дължи на съдийки К., Т.), добре е да си припомни съдебно решение 107/26.01.2012 г. по дело 5233/2011 г.“. В статията се разказва за предмета на делото и решението на съдебния състав, председателстван от съдия А.А., по което дело е и докладчик, с член - съдия „превърнатата в знаме на съдебната реформа съдийка Р.Ч.“, и че съдебния състав е приел за правилно решението на първоинстационния съд и са оправдали двамата мъже. Посочено е, че „Гнилата ябълка Ч. и председателят на ССБ не намират за основателни доказателствата срещу извършителите на престъпното деяние“.

Втората статия е „Съдебната реформа е за истински юристи и държавници“, с подзаглавие: „Ще бъдат ли „осветени“ зависимите магистрати — решават утре депутатите. Съюзът на съдиите в България демонстративно се занимава с политически протести“, публикува на 26.07.2016 година.

Повод за статията е предстоящо гласуване  на промени в ЗСВ. Авторите са посочили сумите, платени според тях за бавно правосъдие през 2015 година, което обаче не в центъра на обсъжданите промени, а промени, посочени към  „осигуряване на безконтролност и капсулиране на съдийското съсловие, за да бъде по-лесно неговото манипулиране от върхушката на магистратското крило“на Демократи за свободна България (разбирай костовистите) – Съюза на съдиите в България. В статията е анализирана активността на съдия В.И.. В статията са употребени изразите „върхушката на ССБ“ като хора, които „изпитват неистов страх от възможността легитимността на въпросния съдийски съюз“ да бъде оспорена чрез изменения в ЗСВ.

Третата статия е „Защо оставането на грантовете на съдиите е полезно?, публикувана на 01.08.2017 година.

В статията се обсъждат неприетите промени в ЗСВ, насочени към ограничаване на възможността за грантово финансиране на организации на съдиите. Посочено е, че „Освен запазването на „грантовото финансиране“, приоритетно за съществуването на олигархично зависимата върхушка на Съюза на съдиите в България, се оказа и запазването на анонимността на членския състав на съсловната организация.“  Посочено е, че „Политически и олигархично обвързани съдии има. И те са тези, които са в ръководството на Съюза на съдиите в България. Това освен пряко нарушение на Конституцията и законите на страната, показва и защо обществото не вярва на съдиите.  Гражданите дават оценка „слаб“ 2,82 на работата на ССБ. ССБ е проксито в правосъдието на същите олигархични кукловоди, които инвестираха огромни ресурси в създаването на партийните ГМО-та Да България и Нова република, но се провалиха. Това не би било проблем, ако нямаше индикации, че част от магистратите от ССБ, позиционирани основно в софийските съдилища, не действаха пристрастно и при изпълнение на най-отговорното си задължение – да отсъждат според закона, доказателствата и вътрешното си убеждение. Често нещо друго взима превес, което пък вече може да е повод и за всяка от страните в процеса са иска отвод на съдебния състав…..“….“Върхушката на ССБ изобщо не се интересува от правораздаване. Признаха го самите ръководни представители на „грантовата“  съсловна организация “. Забележителна е, наистина, енергията на тези магистрати, които бранят хонорарите си за лекции, екскурзии и командировки, но и тоталната им безчувственост по въпроса за бавното правосъдие, сочено като основен проблем пред правораздавателната система у нас.“ ….Така или иначе, решението засега е „грантовете“ за Съюза на съдиите в България да останат…..Видно е , че за разлика от борещите се за грантовете си малка, но шумна групичка съдии, прокуратурата ……“…“В голяма степен, общественото мнeние към съдиите у нас е такава и в резултат именно на „грантовото субсидиране“ на една полу(сектантска)върхушка, която , затънала в опити за кадруване и овладяване на съдебната власт, се е капсулирала до тава степен, че се е превърнала с тумор за справедливостта и „върховенството на закона““.

Четвъртата статия е “Защо няма ефективни присъди за корупция?“, с подзаглавие „Да разглежда съдия И. дело, по което основният обвиняем е олигархътП., е възможно най-голямата провокация срещу правосъдието“, публикувана на 28.11.2017 година.

В началото на статията е разположена снимка, по която е поставен надпис: Изпълнителният секретар на ССБ съдия В.И. в последните години е активен участник във всевъзможни провокации и активни мероприятия по дискредитиране на магистрати и институции в съдебната власт. На снимката се виждат съдия В.И., заедно с Х.И., човек в гръб и съдия А.А., в анфас.

Предмет на статията е разглеждане на делото за приватизацията на 33 % от ЕВН и участието в състава на САС на съдия В.И., посочена като „вторият човек в компрометирания Съюз на съдиите в България“. В статията е посочено и, че изданията наП. (един от подсъдимите) „са тези, които от години лансират съдия И. като правоверен магистрат, активно ангажиран с кадруването на ключови съдебни инстанции и успоредно с това – изпълняваща ролята на едно от основните остриета в атаките срещу държавното обвинение“. В статията се сочи, че …“ „Капитал“ забелязва В.И. някъде около 2009 година. През 2011 г. И. и настоящия председател на ССБ съдия А.А. са участници в т. нар „Клуб Капитал“, който демонстрира амбициите на задкулисието да овладее съдебната система. Защо се случва през 2011-та година ли? Тогава се провежда процедурата по избор на вече бившия състав на Висшия съдебен състав…. „.

По делото са приети като доказателство 10 броя статии, вкл. и извадка от сайта на БНР на интервюта с А.А., или статии, в които се обсъжда неговата дейност като съдия, публикувани в периода 11.12.2014 г. – 19.02.2018 година. Приети като доказателства по делото и статии, вкл. и интервюта на А.А. в качеството му на председател на ССБ, или като съдия в НО на СГС, по повод разглеждани от него дела, или участието му в работата на НО на ВКС в периода 2013 – 2018 г. (стр.391 – стр.484 по делото на СРС).

По делото е прието основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно- счетоводна експертизи със задачи да се установи какъв е размерът на получаваните от ССБ финансови средства от трети лица и организации по години за 2016 г. и 2017 г.; какъв е размерът на сумите, които са получени и отчетени като суми по проекти, включително за разходите по пера: отчетени като изхарчени за лекции, командировъчни и др., за 2016 г. и 2017 г.; да се установи получавал ли е ищецът възнаграждения във връзка с изпълнението през 2016 г. и през 2017 г. на американски и холандски проект, в какъв размер и на кои дати?

Според заключенията на вещото лице А.Б.през 2016 г. в ССБ са реализирани приходи в общ размер на 165 328,55 лв., от които: за финансиране на текуща дейност - 150 000 лв., приходи от членски внос - 8 699 лв.; други приходи от дейността - 6 620 лв., приходи от лихви - 0,30 лв. и приходи от валутни операции - 9,25 лева.

През 2017 г. са реализирани приходи в общ размер на 75 629,83 лева, от които: за финансиране на текуща дейност - 62 179,75 лв., приходи от членски внос - 9 490 лв.; други приходи от дейността - 3 960 лв., приходи от лихви - 0,04 лв. и приходи от валутни операции - 0,04 лева.

В приходите са включени и приходите от два действащи договора:

-         по договор от 24.01.2016г. сключен с Правителството на Холандия  - проект „Добри практики по управление на съдилищата“, по който през 2016 г. няма получени финансови средства, а през 2017 г. са усвоени 24 110 евро (47 155,06 лв.)

-         по Договор от 22.07.2015 г. за отпускане на гранд No CIV.0106.20140505  с фондация „А.ЗА Б.“, през 2016г. са получени 150 000 лв., а през 2017 г. няма получени финансови средства.

По договора от 24.01.2016 г. ССБ е направил разходи в общ размер на 82 774,75 лв., а през 2017г. разходите са в общ размер на 103 553,52 лева.

По договора от 22.07.2015 г., изразходваните суми от ССБ през 2016г. са в общ размер на 97 981,20 лв., а през 2017 г.  - в общ размер на 112 382,64 лева.

При извършена проверка на лицата получили възнаграждения, във връзка с изпълнението на проектите, експертизата не е установила изплатени суми на съдия А.А..

Съгласно приетото по делото заключение на съдебна компютърно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице Н.Х., процесните четири статии са публикувани в „онлайн“ сайта на в. „Труд“, като са налични и в архива на trud.bg. Налице била пълна идентичност между  публикациите в сайта и приложените по делото копия.. Средния брой посещения на ден на сайта е 28 800 посетители.

Сайтът „trud.bg“ е собственост на „Т.М.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление:***, което се установявало от визуализация  от регистър БГ. 

В съдебно заседание вещото лице Х. е посочило, че е посочило линковете на статиите, така както лично ги е установил на сайта trud.bg. 

По делото са разпитани двама свидетели на ищеца.

Свидетелката И.А.е съпруга на ищеца от 2003 година. Имат две деца – момчета – на 8 г. и на 13 год9ини. Знае,м чче ищецът е избран за председател на ССБ през 2016 година. Като председател извършва доста дейности – организира дейността на членовете, защитава условията на работата, организира обучения. Покрай дейността си като председателя на ССБ станал публична личност и за него и за колежката му В.И. започнали да се публикуват статии в много неприятен контекст – че ССБ е олигархично зависим. Ситуацията започнала отпреди 2 години, и продължава и в момента на показания (26. 06.2018 година.). Описва съпруга си като много деликатен човек, внимателен, старателен в работата си. След публикуването  на статиите станал много затворен, странял и се държал изолирано по време на семейни събирания. Децата също били притеснени, особено голямото. Ищецът страдал от безсъние, от преди две години започнал да вдига кръвно. Не го лекувал, а го следял с машинка. Нямал проблеми с делата, а проблемите започнали, когато започнали и статиите, които  споменавали лично неговото име, както и името на колежката му В.И..  Имало и снимки. Ищецът винаги се стараел името му да не се свързва с нещо компрометиращо.

Вторият разпитан по делото свидетел е Г.К.. Свидетелят заявява, че познава ищеца от 1993 г., тъй като били състуденти, заедно постъпили в съдебната система, свидетелят – в ПОС. Свидетеля познава А. като стабилен човек, възпитан, надарен с ум, тактичност и съобразителност. През 2020 г. свидетелят и съпругата му станали кумове на А. и съпругата му, а през 2016 г. кръстили децата му. Свидетелят знае, че ищецът е съдия в СГС, и че членува в ССБ. Преди да стане председател, бил секретар на Съюза. Свидетелят заявява, че се виждат с ищеца и семейството му поне два пъти годишно – лятото, до началото на учебната година. През 2016 г., лятото се видели в с. Елешница, където родителите на А. пребивават в този сезон. Свидетелят сочи, че забелязал тогава промяна у А. – държал се затворено,  по време на срещата, участвал само ако някой го заговорел. След като останали насаме, свидетелят попитал ищеца дали ли има много дела, работа в ССБ. А. казал, че няма проблеми с работата, но преживявал нападки във вестник Труд. Не искал да говори, но свидетел настоял, и А. му разказал, че във вестник труд е излязла статия, която го злепоставя. След разговора, свидетелят потърсил и намерил статията, която му оставила впечатление, че се иска да се внуши нещо, а не да се съобщи. В друга статия, няколко месеца по-късно, станало дума за политическото обвързване на А., а при друг случай се коментирала съдийската му работа. През месец ноември 2016 г. отново се видели, и пак свидетелят наблюдавал необщителността на А.. Свидетелят го попитал дали няма да вземе мерки, но А. му споделил, че се колебае, за да не предизвика допълнителна агресия. През 20187г. още няколко пъти ставало въпрос за медийната атака.  А. споделял, че се притеснява, че хората ще повярват на статиите, които внушавали, че ССБ получава много субсидии, които се разпределят между управителния орган. Като цяло имало осезаема промяна в А. – засилена вглъбеност, липса на присъщото чувство за хумор.

По делото не се спори, че към момента на подаване на исковата молба, ищецът е съдия в наказателното отделение на СГС и е изпълнявал изборната длъжност председател на управителния съвет на Съюза на съдиите в България /ССБ/, което се установява и от справка от информационния сайт на този съюз, представена по делото.

С атакуваното съдебно решение № 179439/21.01.2019 г. СРС е отхвърлен предявения от А.А. иск по чл. 49 от ЗЗД срещу Т.м. ЕООД за сумата от 15 000 лева – неимуществени вреди от непозволено увреждане.

Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

 

При така установената фактическа обстановка, Съдът намира от права страна следното:

 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и е допустимо.

 

По правилността на решението :

 

Предявените искове са  с правно основание чл. 49  вр. с чл. 45 от ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД.

По отношение отговорността по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за публикации в медии.

По силата на чл. 45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму и по силата на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Отговорността по иска по чл. 45 от ЗЗД е деликтна - вид на гражданска отговорност. Тя възниква при наличието на сложен фактически състав, който по правило включва пет елемента, а именно: 1) поведение, 2) противоправност на поведението, 3) вреди, 4) причинна връзка между противоправното поведение и вредите и 5) вина.

Вината, съгласно чл. 45, ал.2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното.

За да бъде уважен искът по чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД, следва да са налице следните елементи от фактическия състав – 1) поведение, 2) противоправност на поведението, 3) вреди; 4) причинна връзка между противоправното поведение, вина и вредите, както и 5) отношение на възлагане на работа на друго лице.

При иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 следва да се докаже виновното поведение на този, на когото е възложена работата, а не на възложителя, в случая на издателя на електронно издание.  Това е един от случаите, в които законодателят ангажира отговорност на някого без вина, при нея неблагоприятните за дееца или длъжника последици възникват не заради наличието на вина, а поради претърпяването на вреди, които стоят в причинна връзка с едно противоправно поведение. Така вина на възложителя на работата не е необходима.

При така предявените искове, в тежест на ищеца е да докаже, че причинените му вреди са настъпили от поведението на трето лице, на което ответникът е възложил работа, и от това са настъпили вреди, същите следва да бъдат доказани от ищеца чрез главно и пълно доказване.

Ищецът А.А. излага твърдения, че в процесните четири статии се съдържат клеветнически твърдения и злонамерени внушения, засягащи доброто му име и достойнство, както и обидни квалификации.

Ответникът следва да докаже по делото, че публикувана информация е била вярна, че е била проверена в съответствие с изисквания за добросъвестна журналистическа практика или, че същият не е възложител на работата по смисъла на чл. 49 от ЗЗД.

От доказателствата по делото и от приетата в първоинстанционното производство по делото съдебна компютърно-техническа експертиза, се установява, че четирите статии, посочени от ищеца и предмет на производството, са публикувани на интернет сайт https://trud.bg/. Неоснователно е възражението на въззиваемата страна, че по делото липсва визуализация от Регистър БГ и същото е произволно добавено от вещото лице след преклузивния срок за представяне на доказателства. Видно е, че справката се намира на стр. 327 от делото и е част от заключението на вещото лице, в която се посочва, че въпросният сайт е регистриран от  „Т.М.“ ЕООД. Ищецът е направил искане за допускане на СКЕ именно със задача да се установи чия собственост е посоченият сайт. Ответникът не е оспорил заключението на съдебно-техническата експертиза в тази част изрично.

Така се установява по делото, че интернет-сайта, на който се твърди, че са публикувани процесните четири статии е собственост на ответното дружество.

 В този смисъл е и константната практика на ВКС, в която многократно се посочва, че издателят на печатно издание отговаря за неимуществени вреди, нанесени с публикации с невярно съдържание, които накърняват достойнството и обществения престиж на пострадалия (решение № 648 от 15.04.1999 г. на ВКС по гр. д. № 267/98 г., V г. о., решение № 340 от 15.07.1998 г. по гр. д. № 178/1997 г., 5 чл. с-в на ВКС). Макар, че в настоящия случая да става въпрос не за печатно, а за електронно издание, издателят, организирал публикуването на журналистически материали на този сайт, отново отговаря на неимуществените вреди. Това е така, защото електронното издание често е напълно идентично, а в отделни случай е допълващо или обогатен вариант на печатното издание, и чрез двете се разпространява информация, и двете са предвидени за публикуване на статии и материали с обществена насоченост, но начините на разпространяването им са различни. Последното обаче не е съществена разлика, още повече, че достигането до същата информация в електронните издания е много по - бърза и предполага достигане и до по-широк кръг от лица, особено в хипотезата на публикуване на сайтове, при които не се изисква заплащане на абонамент за достъп до същите (както е и процесният случай).

Предвид изложеното, настоящият състав приема, че „Т.М.“ ЕООД е възложител на дейността на авторите (необозначени в онлайн изданието) на тези статии, публикувани на електронния сайт trud.bg. Именно тези статии са въведени в предмета на делото и се обсъждат при преценка основателността на исковата претенция. Наличието на две от статиите в печатното издание на вестник Труд (с идентичен текст), подкрепя извода, че именно ответното дружество, като издател и на печатното издание на  вестник Труд е издател и на електронното издание – trud.bg.

 

За преценка основателността на жалбата, въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи следните основни моменти:

Настоящото дело изисква анализ на приложимостта на два основни принципа на демократичната държава – правото на личен живот (в случая през призмата на право на неприкосновеност на честта, достойнство и добро име) и правото на свобода на изразяване, разглеждане на ролята на свободната журналистика, естествените ограничения, които упражняването на определени публични функции за отделни физически лица налагат както на тези лица, така и в отношенията на обществото към тях, вкл. и възможността да са обект на критика.

Следва да се анализира възможността да се ограничи правотo на свобода на изразяване от една страна на пресата, доколкото обект по настоящото дело са журналистически публикации, като се има и предвид, че адресата на посочените публикации (по твърдения в ИМ) е лице, което упражнява особени публични функции в областта на правораздаването, а именно действащ съдия, като обект на журналистическите публикации е и професионална организация, в която ищецът членува, и заема ръководни функции.

Основните изходни позиции при преценка основателността на ИМ са следните:

На първо място, касае се за конституционно регламентирани права – правото по чл. 32, ал.1 от КРБ (Всеки има право на защита …………. и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.) и групата на т.нар комуникационни права  - чл. 39  - чл. 41 от КРБ (така обединени в решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. - ДВ, бр. 55 от 1996 г.).

Съгласно чл. 39, ал.1 от КРБ всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.

Както е посочено и в решение на Конституционния съд на Република България Nо 15 от 28.09.1993 г. по к.дело 17/1993 г. без да се абсолютизира или да му се придава особено място в някаква йерархия на ценности и на права, значението на правото по чл. 39, ал.1 от КРБ е фундаментално за установения конституционен ред. За личността правото й да изразява своето мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин (чл. 39, ал. 1) изглежда иманентно на нейната същност и за възможността й да се реализира в социалната реалност. Свободата на мнение действа като ограничител за регулативните възможности на държавата в редица сфери на обществения живот. Това право стои в основата и на политическия плурализъм (чл. 11, ал. 1), и на недопустимостта да се монополизира политическата, идеологическата и духовната сфера въобще (чл. 11, ал. 2), както и на други права (напр. правото на информация по чл. 41, ал. 1).

Поради това и изхождайки от това тълкуване, в РКС 7/1996 г. КР на Р България преутвърждава ценността на функцията на правото на мнение по чл. 39, ал.1 от КРБ да служи като средство за изява на човешката личност и за нейното развитие, като служи и за други функции – правото да се критикува едно правителство например е в основата  и основен показател за свободно и демократично общество, както и че свободата на изразяване е в основата на всяко свободно общество.

Конституционният съд на РБ подчертава, че тълкуването на комуникационните права, които в цялост уреждат една съвкупност от права, обединени от правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, както и правото да се търси, получава и разпространява информация, е допустимо да се извършва в съпоставка с релевантните международноправни норми – чл. 10 от ЕКЗПЧ и чл. 19 от МПГПП.

Разпоредбите на ЕКЗПЧ са приложими по настоящото дело по аргумент от чл. 5, ал.4 от КРБ.

Както е посочено и в решението по делото „Я. срещу България” (жалба № 39084/97) от 11.12.2003 г. на ЕСПЧ, видно от основните принципи, върху които се опират решенията по чл. 10 на ЕСПЧ (вж. включително решенията по дела: Хендисайд срещу Великобритания, 7 декември 1976 г., Лингенс срещу Австрия, 8 юли 1986 г., от по –новите решения – по жалба Лешник срещу Словакия) свободата на изразяване е един от темелите на демократичното общество и основно условие за напредъка на това общество и за реализацията на всеки отделен човек. В съответствие с т. 2 на чл. 10, тя се отнася не само за  “информация” или “идеи”, които се възприемат благосклонно или с безразличие, но и за онези, които обиждат, шокират или притесняват. Такива са изискванията на онзи плурализъм, търпимост и широта на възгледите, без които няма “демократично общество”. Съгласно чл. 10 от тази свобода са възможни изключения, които обаче се тълкуват стриктно, а необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде доказана убедително.

Относно ролята на пресата, на журналистиката, както е посочил и КС на РБ в цитираното решение 7/1995 г. печатът и другите средства за масова информация, които се визират в нея, са преди всичко средства за разпространяване на мнения (информация, идеи и т.н.) чрез съответен способ - писмено, чрез звук и чрез изображение. И да не съществуваше чл. 40, ал. 1, свободата им, прокламирана в него, би могла да бъде извлечена от чл. 39, ал. 1. Посочено е, че обстоятелството, че конституционният законодател е посветил на средствата за масова информация отделна разпоредба, указва на особената им значимост в общия контекст на правото да се разпространяват мнения. По самата си природа и поради факта, че се разпространяват масово, те изпълняват една важна обществена функция да информират по въпроси от обществен интерес. Именно на средствата за масова информация е присъщо да служат като форум за размяна на различни идеи и информации по многообразието от проблеми от обществен интерес, както и да създават обществено мнение, като по този начин придобиват важната обществена функция да информират обществото и да служат като фактор, който се грижи за неговите интереси. Служейки едновременно и като посредник на идеи и информация ("медиум"), и като фактор за формиране и въздействие на обществено мнение, средствата за масова информация се намират в конституционно положение, което се определя от чл. 40, ал. 1 в систематичната му обвързаност с разпоредбите на чл. 39 и 41.

Тази функция на журналистиката, с нейната специфична роля, но и отговорност се подчертава и в практиката на ЕСПЧ. Пресата и разследващата журналистика гарантират стабилното функциониране на демокрацията като излагат действията или бездействията на правителството на обществен контрол и улесняват участието на гражданите в процеса на вземане на решения. Дори извън рамките на политическия процес, пресата помага за оформянето на информирано обществено мнение и стимулира критическия дебат по  въпроси от общ обществен нтерес (такаХ., О‘Б., У., Б., Б. „Право на Европейската конвенция за правата на човека“, Сиела, 2015 г., стр. 767 и сл. и цитираните там решения на ЕСПЧ). Подчертана е ролята на медиите  във формирането на информирано общество чрез свободен поток от информация и допринасянето за отворен и свободен дебат  в демокрацията (Demuth v. Switzerland (Application no. 38743/97).

Ролята на журналистиката в обществения дебат и особената закрила на свободата на изразяване на мнение се подчертава и в практиката на ВКС – решение 62/06.03.2012 г. по гр. дело 1376/2011 г., IV ГО на ВКС, решение 369/26.11.2015 г. по гр. дело 2098/2015 г. IV ГО на ВКС, решение 204/12.06.2015 г. по гр. дело 7046/2014 г., IV ГО на ВКС и др.

Поради ролята на правото на изразяване на мнение по чл. 39, ал.1 от КРБ, като своеобразно "право-майка" на всички останали комуникационни права, в цитираното РКС 7/1995 г., е посочено, че Конституцията гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите (т.е да се комуникира до публиката) както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението. Правото свободно да се изразява мнение обхваща всички средства, които „пренасят“ или разпространяват мения, идеи или информация, независимо от съдържанието или от способа на „пренасяне“.

КС сочи, че ограниченията, на които това право може да бъде подлагано и тяхното изброяване в чл. 39, ал. 2, доколкото е свързано със защитата на други, също ползващи се с конституционна закрила ценности, следва да бъде преценявано като изчерпателно, доколкото ограничения не могат да бъдат налагани от страна на държавата на други, непосочени в текста основания.

Едно от основните ограничения на правото на свободно изразяване на мнение е накърняването на правата и доброто име на другиго, като друго конкуриращо право. Както е посочено от КС, правото на лично достойнство, чест и добро име (чл.32, ал.1, изр.1 от КРБ), заедно с тайната на кореспонденцията и неприкосновеността на жилището  са конституционно защитени права, които съставляват комплекс от интереси, които формират обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора. Конституционният съд изрично е подчертал разликата между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство (информацията, свързана с интимната човешка сфера), както и между информация и идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и въобще обществения дебат, и такива, които не попадат в този контекст. Подчертано е, че принадлежащите към първата категория изказвания се ползват с по-висока степен на защита, както и че "критичните мнения, както и ... факти", които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно.

В тази връзка, при тълкуването на ограниченията на правото на мнение, Конституционния съд подчертава и спецификата на изказвания, насочени към политически фигури и държавни служители и представляващи критика спрямо тях. От гледна точка на ценността на правото да се изразява мнение за свободата на политическия дебат - като част от публичната дискусия, изказванията, които засягат дейността на държавните органи или съставляват критика на политически фигури, държавни служители или правителството, заслужават по-високо ниво на защита. Държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат са обект на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица (това е т. нар доктрина за политическите и публичните личности, формулирана в практиката на ЕСПЧ – цит. съч, стр. 832 и сл.).

Специфика разкрива и хипотезата, когато адресат на изявленията са представители на съдебната власт по повод конкретни съдебни производства.

В тази връзка следва да се отбележи, че в КРБ не е изрично артикулирана като легитимна цел, допускаща обосновано ограничение на правото на изразяване на мнение предвидената в чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧ цел - за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието.

Както е посочено в цитирания по-горе труд, посветен на практиката на ЕСПЧ, според общия подход на ЕСПЧ, журналистите и пресата трябва да имат право да отразяват висящи наказателни производства и да правят критични коментари по тях, доколкото информират обществото по въпроси от особен обществен интерес и при условие, че е съвместимо с гаранциите на обвиняемия за справедлив съдебен процес (цит. съч., стр. 809, 810). Според съдебната практика на ЕСЧП съдиите се ползват с най-висока степен на защита на авторитета си в сравнение с всички останали държавни служители и ограничението за допустима критика срещу тях е най-тясно. Това се обяснява от една страна с ролята им на гаранти на правосъдието, които трябва да вдъхват увереност, както у подсъдимите по наказателни дела, така и на публиката като цяло, но и на невъзможността им да отговарят на критиките. Същевременно, ЕСПЧ по аргумент от  доктрината за публичните личности, сочи, че при критика, насочена към държавни служители, вкл. служители на правосъдието, следва да се преценява дали съществува реален риск спорния коментар да разклати общественото доверие в работат им (цит. съч., стр. 835).

И в тази връзка следва да се направи разграничение на вида на изявленията и тяхната цел.

Както и ЕСПЧ е подчертал, ако единственото намерение на каквато и да е форма на изразяване на мнение е да обиди съд или членове на съд, подходящо наказание е обосновано по чл. 10, ал.2 от ЕКЗПЧ. Същевременно, в делото De Haes and Gijsels срещу Беглия е прието, че предвид специалната роля тежест на отредената роля на журналистите да информират обществото по делото (в случая за родителски права – набляга се на спецификата на делото), дори агресивен тон към съдии се смята за разумен.

 В практиката на ЕСЧП по редица дела се дава приоритет на правото на пресата да информира обществото за въпроси от особен обществен интерес, поради което и проверката е насочена към обстоятелствата, при които е осъществено спорното отразяване, както и към въпроса дали съдържанието на съобщената информация включва въпроси от обществен интерес.

Подчертават се обаче отговорностите на пресата и журналистите - да действат добросъвестно, за да осигуряват точна и надеждна информация в съответствие със журналистическата етика. Идеята за „задълженията и отговорностите“ на пресата или журналистите е използвана в подкрепа на претенцията за защита на честта и репутацията на лица, на правото им на личен и семеен живот (цит. съч, стр. 824).

По аргументите, изложени в решение 7/1995 на КС на РБ, настоящата съдебна инстанция намира, че независимо от вида на медиите, както и начина на разпространяване (печатна медия или он-лайн издание) гаранция на правото на обществото да получава пълна, плуралистична, балансирана и точна информация, е независимостта на медиите при осъществяване на текущото управление, редакторска независимост и отговорност по отношение на програмните схеми и съдържанието на програмите, свободата на подбора на кадрите и механизмите на финансиране, както на т.нар електронни медии, така и на всички участници в общото публично пространството, в което освен размяната на индивидуални мнения, и като резултат от нея се формира и общественото мнение. КС подчертава опасността от т.нар „прекомерна медийна концентрация“ – среда, в която функциите на медиите не могат да се осъществяват, тъй като публичното пространство, изпълнено от медии, е монополизирано. При такава среда е достижим резултат, при който възможността да се формира и изразява собствено мнение се замества от „консумация на готови мнения“ и се оказва заплашена не от официалната или индиректната цензура, а от мнения, наложени чрез монополизираното публично пространство.

С оглед твърденията в исковата молба – за направени твърдения за факти, които не отговарят на истината, за неверни квалификации, които водят до създаване на общ негативен образ на ищеца, и представляват опозоряване на ищеца, следва да се отбележи, че съгласно чл. 147 от НК клеветата е формулирана като разгласяване на позорно обстоятелство за другиго или приписване на другиго на престъпление. Поради това клеветата се свързва не с обективиране на негативни оценки, вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества (които са правно ирелевантни за реализиране  на гражданската отговорност на дееца), а се изисква разгласяване на определени факти, обстоятелства, конкретни прояви на засегнатия, разгласеното да е обективно неприлично грубо, непристойно, цинично, с оглед установените обществени норми на поведение, или приписване на престъпление. Именно при клеветата се поставя и въпросът за истинност/неистинност на конкретните фактически твърдения. Същевременно, следва да се отбележи, че за разлика от наказателния закон, при гражданската отговорност, свързана с клеветнически изявления, дори и непредпазливостта може да обоснове възникване на гражданска отговорност.  

Обидата се свързва с казване на нещо унизително за честта и достойнството на другиго, като при преценка на обидната форма се изхожда не от субективните възприятия на засегнатия, а от обективен критерий – от общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо отношение към членовете на обществото (Иван Ненов, Наказателно право, Особена част, том I, стр. 429 и сл.)).

ЕСПЧ също подчертава необходимостта да се разграничат изявленията – дали се касае за фактически твърдения или оценъчни съждения. Фактическите твърдения изискват доказване за истинността им, като се поставя и въпросът за тежестта за доказване, а оценъчните съждения като мнения и коментари се считат за неподлежащи на доказване (цит. съч., стр. 837 и цитираните там решения). ЕСПЧ тълкува идеята за оценъчно съждение широко, особено когато става въпрос за правата на свободното слово на журналист или политик.. Подкрепя се, че широкото тълкуване на идеята за оценъчни съждения може да е подкрепено от цялостния характер на спорната статия, свързан с обществения интерес. В същото време се поддържа, че дори и оценъчните съждения се нуждаят от поне някакво фактическо основание (цит. съч, стр. 839). Съдебната практика предполага, че оценката на характера на спорните изявления, свързан с обществения интерес, може да бъде включена в процеса разглеждането на двата етапа (разграничаване на фактическите твърдения и оценъчни съждения и определяне на достатъчно фактическо основание на оценъчните съждения).

В случаите, засягащи свобода на пресата и журналистите, ЕСПЧ приема за оправдано разширяване на идеята за обществен интерес и подлагане на противоречивите изявления на подробен анализ, за да се идентифицират оценъчните съждения и  наличието на (дори и на ограничени) фактически основания за тяхна подкрепа. Подчертава се тежестта и стандарта на доказване, наложени на журналистите да се установява верността на спорните изявления, като критерий за оценка на пропорционалността. Същевременно обаче, ако спорните изявления са явно обидни или клеветнически за специално защитени лица, като съдии и прокури, ЕСПЧ поставя на преценка дали ответниците (журналистите) са доказали верността на изявленията си.

ЕСПЧ предлага няколко подхода, за да се запази повишения стандарт на защита, свързан със свободата на изразяване на мнение – широко и либерално тълкуване на идеята за оценъчни съждения, цялостна оценка на спорните изявления, намаляване нa важността за разграничаване между фактически твърдения и оценъчни съждения във връзка с изразяване на политическо мнение, съсредоточаване върху елемента на непропорционалност на предприетите мерки, отколкото върху факта дали изявлението е клеветническо (или част от него) (цит. съчинения, стр. 845 и сл.).

 

Като съотнесе изложените общи принципи, с обстоятелствата по настоящото дело, въззивната инстанция намира следното:

 

На първо място следва да се отчертае прецизно предмета на делото.

Съгласно правилата на гражданския процес ищецът е този, който  определя обхвата, в който търси защитата.

В конкретния случай, предмет на ИМ, а и на атакуваното първоинстанционно решениe са публикации в четири броя на електронното издадени на вестник Труд – публикация от 07.04.2016 г., 26.07.2016 г.,  от 01.08.2017 г. и от 28.11.2017 година. Навеждането на общи твърдения, че са налице и други публикации в същото изданиe, които също, според ищеца, съдържат „неверни нападки и хули“ по негов адрес, без същите изрично да са въведени в предмета на делото, не позволяват на съда да обсъжда тези допълнителни публикации, вкл. и при преценка на цялостното впечатление, което съставят, заедно със статиите, включени в предмета на делото.

Право на ищеца е да определи обема на защитата, която търси от гражданския съд, като гарантирането на право на справедлив процес  (чл. 6 от ЕКЗПЧ) изисква ответникът да е наясно с този обхват на делото, за да се обезпечи ефективна реализация и правото му на защита.

Поради това и събраните в насока установяване на други статии, адресирани, според ищеца, също срещу неговото добро име, чест и достойнство, са ирелевантни в настоящия процес.

На второ място следва да се отбележи, че Съдът намира за необходимо да преценява четирите статии и изложените в тях изявления, аргументиращи според ищеца целенасоченото му дискредитиране като съдия, личност и гражданин, както и като член на Съюза на съдиите в България, в тяхната съвкупност, като се анализират и конкретните изявления, за да се прецени дали съдържат клеветнически изявления, съответно дали ако има оценъчни изявления, същите имат в достатъчна степен фактическа обосновка.

В конкретния случай, името на ищеца А.А. е споменато в две от статиите – от  07.04.2016 г.  и от 28.11.2017 година.

В първата статия със заглавието „Спешно отпускат милиони на НПО-тата около Х.И.“ и подзаглавие: “Упорството на правосъдния министър Е. З. за приемане на Пътната карта може да се обясни с лобисткият натиск, който пряко заинтересованите кръгове й оказват“ , е посочено…“ И понеже общественото доверие към съдебната власт е ниско, особено заради наказателната политика на държавата и липсата на осъдителни присъди, няма как да избегнем факта, че сред членовете на Съвета за съдебна реформа е наказателния съдия от СГС – А.А.. Магистратът представлява одиозния и грантово-финансиран ССБ. Организацията, която освен с политизирането на съдебната система и непрестанни атаки срещу прокуратурата вече започна да се опитва да цензурира, включително в. Труд. Засега благодарение на усилията на Съюза на съдиите в България, чийто председател е съдия А., успя да осигури липса на работа на двама варненски журналисти – Г.А.и Н.Д.…..“…Следващият абзац е свързан с посочването „Докато разсъждава върху журналистическата свобода и етика да гласува за осигуряването на милиони за НПО –тата, добре би било формалният (формален, защото в магистратските среди е добре известно, че активността на върхушката на съдийския съюз по политически и властови позиции се дължи на съдийки К., Т.), добре е да си припомни съдебно решение 107/26.01.2012 г. по дело 5233/2011 г.“.

В статията се разказва за предмета на дело 5233/2011 г. и решението на съдебния състав, председателстван от съдия А.А., по което дело е и докладчик, с член - съдия „превърнатата в знаме на съдебната реформа съдийка Р.Ч.“, и че съдебния състав е приел за правилно решението на първоинстационния съд и са оправдали двамата мъже. Посочено е, че „Гнилата ябълка Ч. и председателят на ССБ не намират за основателни доказателствата срещу извършителите на престъпното деяние“.

В четвъртата статия под заглавие “Защо няма ефективни присъди за корупция?“, с подзаглавие „Да разглежда съдия И. дело, по което основният обвиняем е олигархътП., е възможно най-голямата провокация срещу правосъдието“ е посочено, че „През 2011 г. И. и настоящия председател на ССБ съдия А.А. са участници в т. нар „Клуб Капитал“, който демонстрира амбициите на задкулисието да овладее съдебната система. Защо се случва през 2011-та година ли? Тогава се провежда процедурата по избор на вече бившия състав на Висшия съдебен състав…. „. Публикувана е и снимка на ищеца, заедно с описаните съдия В.И. и Х.И..

И в четирите статии обект на анализ е дейността на професионална организация, в която могат да членуват само съдии - Съюз на съдиите в България.

Установява се по делото, че ищецът А.А. е съдия (фактическо твърдение в първата и четвъртата статия).

Установява се, че ищецът е председател  на ССБ в исковия период (фактическо твърдение в четвъртата статия) – на публикуване на четирите статии, и като такъв е участвал активно в обществения дебат по темите, свързани с необходимостта от реформа на съдебната система, на опазване независимостта на съда, на повишаване на стандартите в правосъдието, по начин, по който тази организация намира, че следва да се осъществяват тези обществени процеси, вкл. с интервюта в печатни и електронни медии, поради което настоящата инстанция намира, че с тези си действия ищецът е излязъл от типичната си роля на съдия, и попада в обхвата на обществения интерес вече като активна публична личност, вземаща участие в активен обществен дебат по повод конкретен въпрос от публичен интерес – функционирането на съдебната система, нейната независимост и реформа на законодателната основа, която както организационно оформя съдебната система, така и решаване на конкретни законодателни въпроси, чрез реформа не само на структурата на съдилищата, но и на нормативната база (в случая реформата на наказателното законодателство). Така, излизайки от професионалната си роля на съдия (с оглед легитимната възможност за ограничаване на правото на изразяване на мнение по аргумент от чл. 10, ал.2 от ЕКЗПЧ за защита интересите на правосъдието), при оценка и анализ на действията на ищеца във връзка с активното му членство в професионална организация на съдиите, вкл. заемането на изборната позиция председател на ССБ, същият следва да е готов да посрещне по-интензивен интерес към действията му, вкл. и като професионален съдия.  Поради това и съдът намира, че в рамките на този дебат по отношение на ищеца са приемливи определени по- широки граници на допустима критика.

Същевременно, следва да се отбележи, и анализира и обстоятелството, че  в първата статия се анализират и излагат факти (в тази част съдът намира, че се касае за фактически твърдения), относно участието  на А.А. като съдия в разглеждането на определено конкретно дело, заедно с друг съдия (Р.Ч.), както и относно изхода на делото.

Сами по себе си така изложените фактически твърдения не са нито позорящи, нито набеждават ищеца в извършване на престъпление. Т.е ирелевантно е дали са верни или не. В допълнение, установява се и, че тези факти са верни, в основната си част.

Въпросът, който се поставя дали преценени в съвкупност, в цялостната структура на обсъжданите статии, не се създава цялостно впечатление, което не просто да излиза извън обществено приемливите граници на критика, а да е насочена към честта и достойнството на адресата, съответно да се внушава публично съмнение относно определени действия на ищеца.

Както е посочено в решение 213/26.01.2021 г. по гр. дело 970/2021 г. на ВКС, IV ГО не е противоправно поведението при изказани мнения и негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с неговата дейност или занятие. Негативните оценки, направени при спазване на ограниченията на чл. 39, ал.1 от КРБ представляват коментар на фактите и не пораждат отговорност. За всеки конкретен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретно изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт, в рамките на зададените в ИМ основания (аргумент от решение 484/09.06.2010 г. по гр. дело 1438/2009 г., III ГО).

В конкретния случай, не може да се приеме, че участието на ищеца в съдебен състав, заедно с друг член – съдия, чието име се свързва в публичното пространство с определени негативни асоциации (факт, който не се оспорва от страните), само по себе си може да е позорящо или злепоставящо обстоятелство.

Както бе посочено и по-горе, при активното участие в публичен дебат по определена тематика, която явно в случая е обект и засиления журналистически интерес от страна на авторите на ответните статии, всеки от участниците в тези обществени процеси следва да се готов да се изправи върху по – сериозен и детайлен анализ и на пряката си професионална дейност, като в рамките на този анализ, е допустима по-голяма свобода на интерпретация на фактите, вкл. когато са негативни.

По повод конкретните факти, посочени в първата статия, свързани с участието по разглеждане на конкретно наказателно дело, следва да се отбележи, че се установява, че авторите на статията имат негативно отношение към съдебния състав, постановил посочената присъда, като при описанието на делото се използват изрази, които отразяват субективното отношение – оценка на деянието (говори се за „гавра с труп“, налице е детайлно описание на елементи от престъпното деяние). В същото време, макар и използваните изрази, вкл. споделени детайли да са на границата на нормалния тон на общуване, настоящата съдебна инстанция намира, че се касае за оценъчни съждения, на позволена степен на преувеличаване, които не подлежат на преценка.

Следва да се отбележи, че едва във въззивната жалба въззивният жалбоподател – ищец е навел доводи за наведени неверни фактически твърдения при отразяването на съдебно решение 107/26.01.2012 г. по дело 5233/2011 г., относно обекта на престъпното деяние (дете или бебе). Такива конкретни доводи няма в ИМ, поради което и не могат да се навеждат във въззивната жалба. 

Тази фактическа неточност в изследваната статия обаче не опровергава общият извод, че е налице цялостна негативна оценка на авторите на статията на дейността на ищеца по повод участието му в орган към министъра на правосъдието и застъпваните от ищеца като председател на професионалната организация ССБ на определени позиции, несподеляни от авторите на статията.

Използването на конкретно дело, с неговите обществено неприемливи детайли досежно естеството на престъпното деяние, за да се анализира правораздавателната дейност на ищеца, която за повече от 20 години в съдебната система като наказателен съдия включва хиляди други присъди, в цялостния контекст на статията, действително може да се разглежда и като насочено към създаване на определен обществен образ на ищеца.

Анализът на дейността на ищеца обаче е свързана с участието му в Съвета за съдебна реформа като представител на Съюза на съдиите в България, т.е в случая е налице определен журналистически подход, който е свързан с повдигане на важен, според авторите на статията, въпрос за начина, по който се вземат решенията за  разходване на значителни суми от европейски фондове, свързани със съдебната реформа чрез изследване кои лица участват в тази дискусия и вземането на решения. В статията се анализира участието и на други физически лица в този съвет при министъра на правосъдието, вкл. е налице позоваване на факти от политическата кариера на определени лица. 

Поради това е допустимо журналистите да използват конкретни примери от професионалната дейност, политическото минало на участниците в орган, който взема важни обществени решения, или в който се провежда дискусия, която може да обуслови вземането на решения, за да се илюстрира журналистическата теза за липсата на независимост на този орган и участието на лица, които подкрепят собствените си интереси за получаване на допълнително финансиране.

Несъгласието на ищеца с този изграден образ, обективирано в ИМ и във въззивната жалба, не е основание да се търси деликтна отговорност на авторите на статията. Както бе посочено и по-горе, изводите, които могат да се направят от така изложените в основната си част верни факти,  не могат да се въздигнат до степен да се възприемат като клеветнически, респ. накърняващи доброто име и достойнството на ищеца. В случая не е налице набеждаване в конкретно престъпление, с необходимата конкретика (макар в ИМ (молба – уточнение от 19.06.2018 г.) и въззивната жалба ищецът да сочи, че е налице, според него създаване на впечатление, че е налице противоправност при упражняване на професията му като „съдия“), за да се приеме, че е налице клеветническо изявление по отношение  на ищеца. Самият ищец изтъква, че се касае за създаване на впечатление, т.е създаване на внушения, а както бе посочено, начинът, по който се интерпретират фактите, не може да е в обхвата на настоящата съдебна преценка налице ли е разгласяване на позорно обстоятелство.

Както е посочено, в решение 249/06.01.2020 г. по гр. дело 1797/2019 г. на III ГО на ВКС, възможно е да се използва „манипулативна техника“, при която истината за част от фактите се пренася чрез внушение като истина и за друга част от фактическите твърдения, които не са верни. Дори и при тази привидна причинно-следствена връзка авторът/възложителя носи отговорност за онази част от фактическите твърдения, които не са верни и опозоряват честта и достойнството на засегнатото лице. Необходимо е обаче да има конкретни неверни твърдения за това лице, каквито в процесния случай, по отношение на ищеца, не са направени.

Относно изразите „Магистратът  (наказателния съдия от СГС – А.А.) представлява одиозния и грантово-финансиран ССБ. Организацията, която освен с политизирането на съдебната система и непрестанни атаки срещу прокуратурата вече започна да се опитва да цензурира, включително в. Труд. Засега благодарение на усилията на ССБ, чийто председател е съдия А., успя да осигури липса на работа на…. – налице са факти (статии на посочените журналисти, писмо на ССБ до редактора и ограничаване на възможността на изява на тези журналисти по преценка на редакторите, в резултат на сигнала на ССБ поради нарушения според редакторите на медиите на правилата на журналистическата етика), и интерпретация, оценка на тези факти от страна на авторите на процесната статия – че се касае за „опит за цензура“ от страна на ССБ, което в случая, според въззивната инстанция касае едно оценъчно съждение, а не твърдение за факт, видно и от изложените в самата статия факти (има статии на двама журналисти в трети издадени, има сигнал на ССБ – т.е налице е открито поведение на една професионална организация в защита на интересите на магистратите и правосъдието, по начин, по който е допустим, неприкрит и законосъобразен и насрещна реакция на отговорните лица за редакционната политика). В процесната статия не се излагат твърдения, че самият ищец действа в посока на ограничаване на свободата на изразяване, а организацията, която представлява. Изложени са фактите, и авторите на разглежданата по делото статия дават своята оценка на ситуацията, своята интерпретация. Посочването, че ищецът е председател на организацията в този момент, е факт, който както казахме по-горе, е изложен в рамките на цялостния анализ, засягащ обществения дебат относно лицата, които участват в Съвета за съдебна реформа при Министерството на правосъдието.

Включването в последния абзац на статията на изявление, че парите ще отидат в определени граждански организации (наречени „правилните“ граждански организации), също носи характеристиките на оценъчно изявление, и не подлежи на съдебен контрол, а и не може да се приеме, че се свързва непосредствено с личността на ищеца. 

В рамките на съществуващия обществен дебат за възможностите за външно финансиране на професионални организации на магистратите, изразяването на негативна оценка на дейността на определена организация, вкл. и на нейни конкретни членове, е част от обществената дискусия, която е място на среща на различни мнения.

Поради това и настоящият състав намира при преценка на изразените фактически твърдения и оценъчни съждения в статията в цялост, че е налице общо оценъчно изявление, свързано с анализ от авторите на статията на дейността на министъра на правосъдието и начина на вземане на решения за разходване на определени обществени средства, съответно допускането до участие в консултативен орган на лица и организации, чиято професионална биография може да е обект на критика. Такъв оценъчен характер имат изразите „одиозния и грантово финансиран“. Използването на определени прилагателни, които разкриват негативно отношение  - „одиозен“ (т.е който предизвиква крайно отрицателно отношение към себе си; омразен, противен, отвратителен) и „грантово финансиран“ касае оценъчна дейност на авторите, начин да изразят отрицателно отношение към определена организация (Съюз на съдиите в България), но не могат да се разглеждат като обидна проява, насочена към унижаване на личното достойнство на конкретно лице, вкл. и това лице да е негов председател, т.е да се отъждествява от обществото в максимална степен с дейността на тази организация в определен момент. А тази оценка, както бе посочено, не е обект на съдебен контрол и преценка. А фактът, че лице, организация получава финансиране от законни, публични източници (установява се верността на твърдението, че ССБ е получавала средства по публично оповестени и обществено достъпни програми, ползващи се с обществено доверие  - т.нар „грантове“  - от англ.  ’безвъзмездна финансова помощ, субсидия, с която се подпомага определена дейност, често нестопанска’), не би могъл да се оценява като позорен.

Ищецът изрично въвежда в предмета на съдебната оценка по делото  изразът “формален председател на ССБ“, употребен спрямо него в посочената статия. Настоящата инстанция не споделя доводите на ищеца, че се касае за фактическо твърдение за същия като „кукла на конци“, което не е вярно и е позорно за ищеца. Съдът намира, че е налице оценъчен елемент в изявлението, доколкото изрично се цитират имената на конкретни членове на ССБ, за които е известно, че имат също активно обществено поведение по редица въпроси, свързани с реформата на съдебната система. Дори и да се приеме, че употребеният израз сочи на внушение за влияние на други членове на организацията върху действията на ищеца като избран председател на ССБ, то тези внушения, не могат да се приемат за позорящи, съответно за обидни (т. е изразяващи презрително отношение, по начин противоречащ на общоприетите норми), до степента, която да изисква ангажиране на деликтната отговорност на ответника.

С оглед липса на директно назоваване на ищеца във втората и третата статия, и изложените в ИМ съображения, че целта на статиите да го „дискредитират“ като „член на ръководството на Съюза на съдиите в България“, и обстоятелството, че „атаките са не винаги персонализирани (както е видно от статиите), но са целенасочено негативни, последователни в деструкцията си и вредоносни)“, и наведените твърдения, че по този начин неверните квалификации и твърдения деформират информационната среда, създавайки устойчиви медийни клишета, които рушат авторитета на съдебната система, настоящата съдебна инстанция намира за необходимо да отбележи следното:

Втората статия със заглавие „Съдебната реформа е за истински юристи и държавници“, с подзаглавие: „Ще бъдат ли „осветени“ зависимите магистрати — решават утре депутатите. Съюзът на съдиите в България демонстративно се занимава с политически протести“ от 26.07.2016 г. е посветена  на предстоящите за гласуване в НС промени в Закона за съдебната власт в деня, следващ публикацията. Тези промени засягат необходимостта да се обявява членство в професионални организации на магистратите, съответно засягащи компетентността на общите събрания на съдиите и пр. В статията се анализира позицията на Съюза на съдиите в България и се употребява изразът „върхушката на ССБ“.

Третата статия е със заглавие „Защо оставането на грантовете на съдиите е полезно? от 01.08.2017 г. е по повод приети/неприети промени в ЗСВ, засягащи финансирането на професионалните организации на магистратите.

В статията се употребяват термини като „олигархично зависимата върхушка на Съюза на съдиите в България“…. „Политически и олигархично обвързани съдии има. И те са тези, които са в ръководството на Съюза на съдиите в България. Това освен пряко нарушение на Конституцията и законите на страната, показва и защо обществото не вярва на съдиите.  …………... ССБ е проксито в правосъдието на същите олигархични кукловоди, които инвестираха огромни ресурси в създаването на партийните ГМО-та Да България и Нова република, но се провалиха. Това не би било проблем, ако нямаше индикации, че част от магистратите от ССБ, позиционирани основно в софийските съдилища, не действаха пристрастно и при изпълнение на най-отговорното си задължение – да отсъждат според закона, доказателствата и вътрешното си убеждение. Често нещо друго взима превес, което пък вече може да е повод и за всяка от страните в процеса са иска отвод на съдебния състав…..“….“Върхушката на ССБ изобщо не се интересува от правораздаване. ……….Така или иначе, решението засега е „грантовете“ за Съюза на съдиите в България да останат…..Видно е , че за разлика от борещите се за грантовете си малка, но шумна групичка съдии, прокуратурата ……“…“

На първо място, непосочването на конкретно име, обект на негативно коментари, изявления, атаки, при възможност същото да бъде идентифицирано по убедителен начин, само по себе си не изключва отговорността на авторите на подобни изявления, ако същите са обидни или клеветнически за конкретно лице (така решението по делото Thoma срещу Люксембург, жалба no. 38432/97)).

Възможно е, дори и при неперсонализирани критики към определени организации, да се търси връзка между конкретно спорно изявление и лицето, чиято репутация е накърнена според изявлението, т.е да е налице накърняване на достойнството, на честта на конкретно лице посредством обидна проява, отправена по отношение на колектив, към който то се числи.

В тази връзка следва да се отбележи решението на ЕСПЧ по делото Б. и Ч.(жалба 12567/2013 г.) и направеният анализ на практиката на ЕСПЧ във връзка между изявления, адресирани срещу определена етническа група, през призмата на правото на свобода да се изразява мнение и правото на семеен и личен живот на членовете на тези групи, и възможността публично изявление за социална или етническа група е повлияло на „личния живот“ на нейните членове по смисъла на чл. 8 от Конвенцията.

Като се съобразяват изложените там подробни съображения (§ 63, § 94), настоящата въззивна инстанция намира, че по настоящото дело не е налице хипотеза да се преценява съдържанието на конкретните изявления в посочените четири статии и спазването на баланса между правото на авторите на посочените журналистически материали на свобода на изразяване и правото на ищеца на „репутация“ по терминологията на ЕКЗПЧ (добро име и достойнство по смисъла на КРБ). Не се касае за общи изявления, атакуващи или хвърлящи негативна светлина върху цели етнически, религиозни или други групи, които не се ползват от никаква или от много ограничена закрила по чл. 10 от Конвенцията, разгледан в светлината на чл. 17, съответно на правото по чл.39 от КРБ.  

Поради това и изложените аргументи в ИМ, че с поредицата от четири публикации се опорочава публичния образ на неправителствената организация Съюз на съдиите в България, съответно се създава недоверие у обществото, у останалите съдии, нечленуващи в организацията, според настоящия съдебен състав, не може да обуслови основателност на претенцията на ищеца като конкретно физическо лице за обезщетяване на понесени неимуществени вреди от тези публикации поради засягане на правото му на добро име, чест и достойнство, в резултат на тези публикации, дори и същите да са изготвени в отклонение на критериите за упражняване на журналистическата професия и изискванията за добра журналистическа практика.

Общ негативен образ на организация, не може да се отнесе към конкретни лица, освен ако след като е установен в обществото на такъв образ на организация, конкретни физически лица се идентифицират с тази организация. Такава би биха хипотезата напр. при твърдяно участие в организации, чиято дейност е забранена от закона (организации с фашистка, антисемитска идеология и пр.).

В процесния случай, видно от четирите статии, въведени в предмета на делото, обект на журналистическото внимание е дейността на ССБ и по-специално действията на т. нар „върхушка на ССБ“. Както бе посочено, в исковия период се установи, че ищецът е председател на ССБ. Използването на термина „върхушка“, доколкото има пренебрежително значение, придадено от контекста (конотация) на „привилегированата част от лицата в една ръководна власт“, отразява негативното отношение на авторите на процесните статии към тези лица. Същевременно обаче, ищецът като физическо лице не е изрично посочен, а и според съда не може да се индивидуализира по безспорен начин като адресат на изявленията в процесните статии. Макар и да могат да се възприемат като целенасочено негативни коментари, доколкото създават общ негативен образ на организацията, чийто председател е А.А. е момента на публикуване на изследваните статии, съдът намира, че тези изявления не могат да се третират  като злоупотреба с право, и да водят до ангажиране на отговорността на ответника за злепоставящо внушение насочено конкретно срещу ищеца (аргумент от решение 484/09.06.2010 г. по гр. дело 1438/2009 г. III ГО).

Също така наведените доводи в ИМ за неверни фактически твърдения относно една организация или неперсонализирани нейни членове, не могат да обосноват извод за клеветнически изявления. Както бе посочено и по-горе, клеветата следва да е адресирана към конкретно физическо лице, а не група.

Не следва да се пренебрегва, че и четирите статии са в рамките на обществения дебат по въпросите за финансиране на организациите, свързани с магистрати, оповестяване на членството в същите, съдийското самоуправление, проблемите със забавеното правосъдие, изплатени обезщетения поради нарушаване на правото на справедлив процес. Касае се за интензивна обществена дискусия, свързана с редица политически решения – статиите са по повод готвени, направени или само предложени промени в устройствения закон на съдебната власт – Закона за съдебната власт. В рамките на този бурен обществен дебат, интензивното журналистическо внимание към основни участници в процеса, вкл. и към носителите на идеи за промяна, респ. противопоставящи се на конкретни идеи, които според тях могат да препятстват независимостта и устойчивостта на съдебната система, е очаквано.

В последната изследвана статия, името на ищеца се споменава във връзка с анализа на дейността му като участник в ръководството на ССБ, заедно със съдия В.И.. Посочено е, че …….„Капитал“ забелязва В.И. някъде около 2009 година. През 2011 г. И. и настоящия председател на ССБ съдия А.А. са участници в т. нар „Клуб Капитал“, който демонстрира амбициите на задкулисието да овладее съдебната система. Защо се случва през 2011-та година ли? Тогава се провежда процедурата по избор на вече бившия състав на Висшия съдебен състав….

В статията има и снимка на ищеца, заедно с В.И., Х.И. и четвърто лице, в гръб.

Изложено е твърдение, че съдия А. и съдия В.И. са участници в т.нар клуб Капитал. Ищецът оспорва верността това твърдение – за съществуване на такъв клуб. Съдът намира, че се касае за фактическо твърдение, но доколкото в статията е използвано обозначението „т. нар“  - води до извод за образно изказване, изказване в преносен смисъл, а не за твърдение за наличие на конкретна формална структура.

Отговорността на журналистите при упражняване на професията им, независимостта на журналистите от външни влияния, както бе посочено и по-горе в цитираните решения на КС, е ключов момент за осъществяване на ролята на журналистиката, както да служи за форум за размяна на различни идеи и информации, така и да създава общественото мнение по определени въпроси. Това е въпрос на адекватна вътрешна саморегулация, както и на законодателна рамка, в която да се развиват медиите, която да дава защита, както на свободата на медийното пространство, в което журналистите да действат в съответствие с принципите за пълнота, плуралистичност и балансираност, така и на обществото и на отделните негови членове от монополизиране на медиите, и от индиректна  или официална цензура, включваща и налагане на медийни клишета, чрез които медиите се превръщат в инструмент на натиск, проводник на деструктивни интереси.

По дела, свързани с журналистически публикации, съдът следва да установи дали от конкретните, въведени в предмета на делото от страните факти, се установява нарушаване на баланса между свободата на изразяване на мнение и правото на добро име, чест и достойнство.

По делото се установява, че ищецът е дал две интервюта на вестник Капитал и вестник Дневник в периода 2009 – 2017 година. Установява се, че и съдия В.И. също е давала интервюта на изданията на И. АД. Обхватът на тези интервюта също включва въпроси от значение за съдебната реформа, за предложени промени в устройствения Закон за съдебната власт, за въпроси за деклариране на членство в организации и пр., т.е въпросите, които са в обхват на интерес и за авторите на процесните статии, предмет на настоящото дело.

Тези две издания - вестник Капитал и вестник Дневник,имат общ издател  - И. АД, са възприемани като отразяващи определени позиции по въпроси, засягащи съдебната реформа.

Следователно, свързването на ищеца и съдия И. чрез участие в обществената дискусия по важен проблем, посредством публикации в определени медии, може да се възприеме като определена фактическа основа на направените изявления и обобщения, вкл. илюстративното очертаване на кръг от съмишленици.

Само по себе си участието в активни дискусии, в медии, които дават възможност за изразяване на споделяната от участващите в дебата тези (а както бе посочено по-горе, т.нар кръг Капитал се свързва с участие в публични дискусии, интервюта в определени издания – в статията е анализирано колко пъти съдия И. е давала интервюта за издания на И.), не е позорно и не може да се разглежда като аморално или обществено укоримо. 

Не може да се приеме и, че се внушават твърдения за извършени незаконни, обществено неприемливи действия от страна конкретно на ищеца, доколкото се адресират действията на основния обект на статията - съдия И. и на трети, различни от посочените в статията съдии лица – т.нар задкулисие, чиито действия, поведение са оценени негативно от авторите на статията (извън предмета на делото).

Ценени в съвкупността, която е заявена от ищеца в исковата молба, тези изявления, според съда не надхвърлят прага на допустимата намеса в личната сфера (сферата, обхващаща личната чест, достойнство и добро име) на ищеца, в качеството му на публична личност по повод дейността му като активен председател на ССБ в исковия период, т.е да се приеме, че е налице нарушение на чл. 39, ал.2 от Конституцията на Република България.

Без да се пренебрегва, че така използвани изразни средства (напр. „истерията щеше да е колосална“,….“дали за да отстрелят неудобен магистрат или да прокарат удобно за тях решение“…..“какво по-голямо доказателство за наличието на връзка между определени съдии и олигархията“ и др. в четвъртата статия) могат да се преценят субективно като предизвикващи неприятни асоциации, вкл. и за наличие на определени непублични връзки, съдът намира, че тези асоциации касаят субективни възприятия, усещания, предизвикани и от специфичния използван от авторите на статиите речник, вкл. хиперболизиране (…..за да отстрелят неудобен магистрат ….), които обаче, като носещи и отразяващи субективна оценка на авторите на статиите, не подлежат на преценка за противоправност. Правото на свободата на мнението, в конкретния случай, не следва да се ограничава, доколкото не е налице разгласяване на негативни оценки конкретно за ищеца, до степен да се приеме, че е налице обида на конкретното физическо лице (чрез употребяване на неприемливи спрямо обществото изрази) или злонамерени клеветнически изявления – липсват твърдения за конкретни факти, действия, поведение на ищеца, не е налице и разгласяване на несъществуващи позорни обстоятелства. Налице е негативна оценка на дейността на ищеца, на представляваната от него организация, на други участници в тази организация, но именно тъй като се касае за цялостно възприемано като оценъчно съждение, същото не може да предмет на съдебен контрол и преценка.

Този извод не се променя и като се отчете кумулирания ефект на четирите статии (по аргументите изложени в решение 62/06.03.2012 г. по гр. дело 1376/2011 г., IV ГО на ВКС, решение 204/12.06.2015 г. по гр. дело 7046/2014 г., IV ГО на ВКС).

Относно изложените оплаквания относно публикуването на снимката в статия 4, в конкретния случай съдът приема, че посочената снимка е във връзка с публичната дейност на ищеца, доколкото онагледява разговори на обществено място с друго лице, чиято дейност също е обсъждана в цитираната статия, и касае онагледяване на статията. Следва да се подчертае и, че акцентът в статията е професионалната и публичната дейност (в качеството й също на активен участник в обществения дебат относно реформата на съдебната система)  на съдия И., а не личността и дейността на ищеца, и именно съдия И. е в центъра на снимката. Присъствието на ищеца в снимката, е свързано с посочването че, в момента той е председател на ССБ.

В обобщение, настоящата съдебна инстанция намира, че по делото не установява, че процесните четири публикации, включени в обхвата на исковата молба, вкл. и като се цени създаденото общо впечатление, обективират злепоставящи обидни оценки и/или клеветнически твърдения, адресирани към ищеца, които да надхвърлят прага, гарантиран на свободата на изразяване на мнение на журналистите по чл. 39, ал.1 от КРБ на авторите на процесните статии, поради засягане на доброто име, честта и достойнството на ищеца, като се съобрази, че посочените изявления, адресирани към ищеца, са направени във връзка и по повод активната му дейност като председател на ССБ и анализ на тази дейност, както и на представляваната от него организация, и развиващата се активна обществена дискусия по въпроси на съдебната реформа.

Поради това, следва да се приеме, че не се установява да е налице първият елемент от фактическия състав на деликатната отговорност  - обидни или клеветнически изявления, уронващи доброто име, честта и достойнството на ищеца.

С оглед този извод не следва да се установяват другите елементи от фактически състав. Искът следва да бъде отхвърлен като недоказан.

Поради съвпадане на крайните изводи, атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.

 

Относно разноските:

 

Ответникът претендира разноски и такива му се дължат с оглед изхода на въззивното производство.

Представен е списък с разноски, с който се претендира 2400 лева – възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция, видно от договор за правна защита и съдействие и фактура.

Въззивният жалбоподател прави възражение за прекомерност.

Въззивната инстанция намира, че с оглед обхвата на договора за правна защита и съдействие – само за процесуално представителство, което се изразява само в явяване на едно съдебно заседание (договорът за правна помощ обхваща периода след подаване на отговор на въззивната жалба, като нейното изготвяне не е включено в обхвата –отговорът е от 12.03.2019 г., а договорът за правна защита и съдействие от 01.04.20-19 г.), без да събирани нови доказателства, и спорът се решава само въз основа на  събраните пред първата инстанция доказателства, възражението за прекомерност е основателно.

На ответника по въззивната жалба следва да се присъдят разноски съобразно минимума, посочен в Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения - 1176 лева с ДДС.

С атакуваното съдебно решение А.С.А. е осъден да заплати на ответника „Т.м.“ ЕООД разноски в общ размер на 1426 лв., от които 250 лв. възнаграждение за вещо лице и 1176 лв. с вкл. ДДС адвокатско възнаграждение.

По делото е постановено и  определение 52337/27.02.2019 г., с което е отхвърлено искането на ответника за изменение на решението на СРС в частта относно разноските.

Срещу  това определение е подадена частна жалба. Ищецът – въззивен жалбоподател е подал отговор, с който оспорва жалбата.

Поради това Съдът следва да се произнесе по разноските и в първоинстанционното производство.

Съдът намира, че жалбата е неоснователна, предвид предмета на делото, като се съобразява, че отлагането на делото за трето и следващо заседание е и в резултат на необходимостта да се събират поискани от ответника документи и непредставянето им в срок.

 

Водим от горното, Софийският градски съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 17949 от 21.01.2019 г. по гр. д. № 87007 по описа за 2017 г., на Софийски районен съд, 30-ти състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ  частна жалба срещу определение 52337/27.02.2019 г. по гр. д. № 87007 по описа за 2017 г., на Софийски районен съд, 30-ти състав.

ОСЪЖДА А.С.А. с адрес: ***, Съдебна палата, чрез пълномощника адв. Е.Л.,*** на основание чл. 78, ал.3 от ГПК ДА ЗАПЛАТИ НА „Т.м.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес на управление:***, съдебен адрес:***, АД Й., И. и П. сумата от 1176 лева – разноски пред въззивната инстанция. 

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                     2.