№ /22.10.2019 г., гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХVІ състав, в публичното заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:
РАЛИЦА АНДОНОВА
при секретаря Христиана Тонева, и с участието на прокурор СИЛВИЯН ИВАНОВ при Окръжна прокуратура – Варна, като разгледа
докладваното от съдията адм. дело №
650 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба с правно основание чл.203 и сл. от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ от Б.С., без
гражданство, р.11.09.1959г, (известен и с името Б.С.С., ЕГН **********), чрез
пълномощника му адв.П.В. ***, против Министерството
на вътрешните работи – София, с претенция за присъждане на обезщетение в общ
размер на 348 065лв. за периода
19.03.2012 г. - 11.03.2017 г. за претърпени вреди от бездействието на
административния орган в изпълнение на вменената му административна дейност да
издаде на ищеца искания от него документ за самоличност, както следва:
За сумата от 180 000лв. (5 х 36 000лв.), представляваща претърпени
имуществени вреди от загуба за доход за процесния 5-годишен период;
За сумата от 48 065лв., представляваща претърпени имуществени вреди от
неплатени пенсионни и здравни осигуровки: в размер на 41 760лв. (5 х
8 352лв.), платими от работодателя, и в размер на 6 305лв. (5 х
1 261лв.), платими от служителя за процесния 5-годишен период;
За сумата от 20 000лв., представляваща претърпени имуществени вреди от
загуба на имущество в Канада поради неправомерното му депортиране;
За сумата от 100 000лв., представляващи претърпени неимуществени вреди в
процесния 5-годишен период поради лишаване от права (право на труд; на
здравеопазване; на участие в избори и в управлението на страната; право да
сключва граждански брак; право на свободно придвижване в страната и в чужбина;
невъзможност да избере населеното място в РБ, в което да живее; лишаване от
контакти с близки и приятели; поставяне в изолация; лишаване от доходи,
поставяне в ситуация да разчита изцяло на пенсията на 82-годишната си майка, за
да преживява),
ведно със законната лихва върху цялата сума
от 348 065лв. от началната дата
на увреждането 19.03.2012 г., до окончателното изплащане на сумата (съобразно
автентичното тълкуване с протоколно определение от 06.11.2018г по делото).
В откритото съдебно заседание на
29.05.2018г (л.331 по делото) ищецът чрез адв.В.
предприе изменение по размер на два от предявените искове и отказ от трети,
както следва: 1). Обезщетение за претърпени
имуществени вреди от загуба за доход за процесния 5-годишен период – от
180 000лв. на 348 738лв. (327 222лв.
+ 21 516лв. според заключението на приетата по делото ССчЕ); 2). Обезщетение за претърпени
имуществени вреди от загуба на имущество в Канада поради неправомерното му
депортиране - от 20 000лв. на 5 175лв. (според заключението на
приетата по делото СОЕ); и 3). Отказ от предявения иск за сумата от 48 065лв., представляваща
претърпени имуществени вреди от неплатени пенсионни и здравни осигуровки.
Ищецът твърди, че през 1985г като помощник-капитан на български кораб останал на пристанище в Канада;
че с Указ №60 от 21.08.1990г на президента на РБ бил освободен от българско
гражданство; че до 20.04.1993г носел името Б.С.С., а след това – Б.С. въз
основа на документ от службата за гражданско състояние в щата Онтарио, Канада. Сочи,
че след 1990г не е придобивал друго гражданство, и че е пребивавал в Канада
като лице без гражданство (stateles), но няма
официален статут на апатрид от никоя държава. На 12.03.2012г бил депортиран от
Канада и пристигнал на Летище София, екскортиран от канадските
гранични служби. В София му бил връчен временен паспорт, валиден до
19.03.2012г, издаден му като на
български гражданин, какъвто той не бил вече 22 години. Твърди, че само три дни
по-късно – на 21.03.2012г, след поредната актуализация на ЕСГРАОН властите
установили това обстоятелство, поради което му било отказано продължаването на
временния паспорт, и счита, че издаването на този български документ е първото
закононарушение, допуснато от МВР.
Ищецът твърди, че след 19.03.2012г до
завеждане на исковата му молба на 11.03.2017г е правил многобройни безуспешни
опити да се снабди с документ за самоличност от МВР, но е получавал само откази
от тях. Поради това не е могъл да възобнови и българското си гражданство, а
поради липсата на статут, невъзможността на работи и да получава медицинско
обслужване, бил принуден да лекува хронични болки по опорно-двигателния си
апарат с нетрадиционни методи, в
резултат на което бил осъден по НОХД №407/2015г на ВРС за престъпление по чл.354в
ал.1 пр.2 от НК (отглеждане и притежание на високорисково наркотично вещество,
известно като марихуана) – това пък станало пречка за възобновяване на
българското му гражданство по см.чл.26 ал.1 т.1 от ЗБГ.
Ищецът излага, че въпреки многобройните си
молби за съдействие и искания за издаване на документи, от службите на МВР и
конкретно от Дирекция „Миграция” той не е получил никакво съдействие – нито за
издаване на документ за самоличност, нито за получаване на статут на лице без
гражданство, въпреки че Р.Б. е ратифицирала Ню Йорската Конвенция за статута на
лицата без гражданство през 2012г, но процедурата е разработена и е започнала
да действа едва в края на 2016г. В тази връзка ищецът твърди, че
незаконосъобразното бездействие на служителите на МВР да изпълнят произтичащото
си по закон задължение и да му издадат документ за самоличност за период от 5
години му е причинило значителни имуществени и неимуществени вреди в общ размер
на 348 738лв., чиято репарация претендира,
ведно със законната лихва върху претендираната сума от 19.03.2012г. до
окончателното й изплащане.
В съдебно заседание лично и с пълномощника
си адв.П.В. *** поддържа изцяло така заявените искови
претеции, които счита за изцяло доказани по основание
и размер със събраните в производството доказателства, поради което настоява за
уважаването им. Допълнителни подробно мотивирани съображения адв.В. развива и в писмените си бележки от 22.11.2018г, като
претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.36 и чл.38
от Закона за адвокатурата.
Ответната страна чрез процесуалния си
представител гл.ю.к.К.Р.е изразила становището си по
предявените искове с молба с.д.№13487/24.07.2018г (л.364-368 по делото). По
отношение на предявения главен иск счита, че в хода на съдебното дирене не са
ангажирани доказателства твърдените имуществени и неимуществени вреди да са
пряка и непосредствена последица от бездействието на МВР да издаде документ за
самоличност на ищеца. Така на първо място се сочи, че след като е освободен от
българско гражданство през 1990г, липсва законово основание да му бъдат
издавани български документи за самоличност (лична карта или паспорт); отделно
от това МВР няма отношение с депортирането на Б.С. от Канада, нито с
обработването и актуализацията на данните по гражданската регистрацията на
българските граждани – ЕСГРАОН, а е само ползвател на Национална база данни
„Население”, където едва на 21.03.2012г е отразено освобождаването на Б. С. от
българско гражданство. Считат претенцията за изплащане на вреди от загуба на
доход през процесния период за неоснователна с аргумент, че притежаването на
български личен документ не гарантира работа като втори или трети помощник
капитан на кораб, продължителността на договорите, изпълняваната длъжност и на
какви точно кораби – приложеният по преписката моряшки паспорт на ищеца е с
изтекъл срок на валидност и няма доказателства, че през процесния период С. е
бил правоспособно лице. С оглед изложеното настояват за отхвърляне на
предявените искове.
Участващият в производството представител
на Окръжна прокуратура – Варна изразява идентично становище за неоснователност
на предявените искове, на първо място с оглед факта, че процедурата по издаване
на български документи за самоличност е строго формална, а доказателството за
надлежното й предприемане от ищеца е едва от 26.02.2016г, по което заявление е
последвал отказ, отменен от съда с решение, влязло в сила на 13.06.2017г, т.е.
в процесния период не са налице незаконосъобразни бездействия на ответната
страна, тъй като надлежното сезиране за издаване на документ за самоличност е
от 2016г. Освен това прокурорът счита, че претенциите за обезщетение са
недоказани – от една страна ищецът не е доказал реална възможност да реализира
доход от упражняването на моряшка професия в процесния период, тъй като според
данните по делото я е преустановил през 1985г. На следващо място – евентуалното
бездействие на ответника няма връзка с твърдЯ.та
загуба на имуществото на ищеца в Канада. Като евентуално основателен се
преценява само искът за неимуществени вреди, но с уговорката, че претендираният
размер е твърде завишен.
След преценка на събраните по делото
доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Според копието от Главната книга на випуск
1977г – 1982г на ВВМУ „Н.Й.Вапцаров” – Варна, представено от ДА „Архиви” (л.229
и сл. по делото), на 24.08.1982г ищецът с имена Б.С.С. е издържал успешно
държавни изпити и се е дипломирал като инженер-корабоводител. Според твърденията
му, през 1985г като помощник-капитан на български кораб, ищецът е пътувал до
Канада и е останал там. С Указ №60/ 21.08.1990г на президента на Република
България по негово искане ищецът е освободен от българско гражданство
(удостоверение №148/90 от 17.02.1993г и удостоверение изх.№2699/05.12.2014г на
Министерството на правосъдието – л.14 и 15 по делото). На 20.04.1993г Службата
по гражданското състояние на Онтарио, Канада, е издала удостоверение за промЯ. на име – от Б.С.С. на Б.С., без посочено правно или
друго основание (л.22-23 по делото). Според данните в издадената Имиграционна
виза и вписване за заселване от 19.06.2002г, издадена в Торонто, Онтарио, Б.С.
е без гражданство, а самата виза не му дава право да пътува, т.е. не е валидна
за пътуване (л.17-20 по делото). По делото липсват данни и доказателства къде е
пребивавал и с какво се е издържал ищецът в периода м.11.1985г – м.03.2012г,
тъй като това не е предмет на настоящото производство.
На 08.06.2009г е издадена заповед за
депортирането на Б. С. от Канада от служител в Имиграционния отдел на
Министерството по гражданство и имиграция на Канада, връчена на ищеца на същата
дата. В продължение на две години и половина тази заповед не е била изпълнена;
към месец октомври 2011г Б. С. бил задържан в Централния Северен Изправителен
център на Управлението на пограничните служби, където двукратно отказал да
подпише предоставено му от канадските власти заявление за издаване на документ
за пътуване, с аргумент, че е променил името си и Б. С. е престанал да
съществува (л.383-390 по делото). Тези обстоятелства са описани в отправеното
от канадските погранични власти (Гранична полиция) Искане от 22.12.2011г до
Консулството на РБ в Канада за издаване на документ за пътуване на Б. С..
Постъпилото искане било препратено от Генералния консул на РБ в Торонто до
Дирекция „Консулски отношения” на 09.01.2012г, с посочване, че то е с предмет
издаване на временен паспорт на Б. С. с цел принудителното му извеждане от
Канада; цитиран е отказът на С.ков да го подпише, и
са описани приложените към искането документи, сред които: оригинален изтекъл
моряшки паспорт, издаден от Пристанище Варна и валиден до 12.07.1985г (л.27 по
делото); оригинално удостоверение за раждане от Община Варна (л.28), оригинален
пътен лист за завръщане в България от 12.08.1998г, издаден от ГК – Торонто,
заповед за принудително извеждане от Канада от 09.12.2011г и копие от документа
за смЯ. на имената. С писмото е поискано издаване на
временен паспорт на Б. С., с приложено към него неподписано заявление за
издаване на документ за самоличност на български гражданин (л.392-393 по
делото). Временният български паспорт бил издаден на 09.02.2012г със срок до
19.03.2012г (л.25-26 по делото), ищецът отпътувал от Канада на 11.03.2012г с полет
на полската авиокомпания ЛОТ, и на 12.03.2012г кацнал на Летище София, където
му бил връчен временният паспорт (л.31-32). Междувременно, при извършена на
21.03.2012г проверка в НБД „Население” служителите на МВР установили, че в
системата на ЕСГРАОН не съществува български гражданин с имена Б.С.С. и ЕГН **********,
в резултат на актуализацията, извършена от Министерството на правосъдието на
16.03.2012г. По делото липсват документирани опити Б.С. да е искал от МВР
продължаване на срока на действие на временния му паспорт през 2012г.
Според показанията на св.Д.
Г. – Началник сектор „Миграция” към ОД на МВР – Варна (л.236-238 по делото), тя
срещнала Б.С. в качеството си на длъжностно лице за първи път в края на лятото
– началото на есента на 2012г. Ищецът поискал да получи документ като чужденец,
но тя му обяснила, че това е възможно само ако има канадско гражданство и
паспорт, а след като се установило, че С. не притежава такива, длъжностното
лице му обяснила, че не може да получи документи и право на пребиваване в
страната по реда на Закона за чужденците в РБ, и го посъветвала да обмисли
възстановяването на българското си гражданство. Следващата им среща била вече
през м.10.2017г, когато св.Г. предоставила на адв.В. заявление за придобиване на статут на лице без
гражданство и им обяснила каква е процедурата. Свидетелката разказва и случай,
в който била помолена за съдействие за установяване самоличността на ищеца пред
полицейските служители, с оглед липсата на документ за самоличност.
От доказателствата, представени от
ответната страна и съдържащи всички постъпили при тях искания и молби от ищеца
в периода след м.03.2012г до м.11.2017г (л.134-227 по делото) се установява, че
на 26.02.2013г ищецът е депозирал молба до Президента на РБ (л.213 по делото),
където обяснява своето положение, заявява, че подписът му под заявлението за
издаване на временния паспорт е фалшифициран; че службите на МВР отказват за му
издадат какъвто и да е документ за самоличност, защото не е български гражданин;
че ако е направена грашка – тя следва да бъде поправена и да го върнат в
Канада, откъдето са го взели; твърди, че са нарушени всичките му човешки права;
че не може да практикува професията си, и настоява за разрешение на
повдигнатите въпроси. С молба от 13.03.2013г до ОДМВР – Варна (л.214) отново е
цитирал същите факти, и е поискал писмено потвърждение на отказа на св.Г. да му издаде документ за самоличност поради това, че
не е български гражданин. По преписката са налични различни отговори, справки и
проучвания по въпросите, свързани с издаването на лични документи на Б.С. от
различни служби на МВР, чието съдържание се свежда до следното: ищецът не е
български гражданин, поради което не може да му бъде издаден български документ
за самоличност, не е и чужденец, т.е. не е адресат на ЗЧРБ, многократно са
обсъждани и обяснявани и обстоятелствата по издаването на временния паспорт от
09.02.2012г, с който Б.С. се е завърнал във РБ, вкл. е проведено разследване по
твърденията му за фалшифициране на подписа му на заявлението, приключило с
мнение за липса на извършено престъпление в тази насока. В течение на годините Б.С.
винаги е изисквал да му бъде издаден документ за самоличност, или такъв за
пътуване извън България – на последното му е отговорено, че може да бъде
издаден единствено временен паспорт за окончателно напускане на страната, тъй
като не е български гражданин, но по делото липсва подадена от него молба с
такова съдържание; липсват твърдения и доказателства да е поискал
възстановяване на българското си гражданство, както многократно е бил съветван
от различни длъжностни лица – устно и писмено, а след влизане в сила на
определение №54 от 02.02.2015г по НОХД 0407/2015г на РС – Варна, с което е
одобрено споразумението между подсъдимия Б.С.С. и РП – Варна с признание за
извършени от него престъпления по чл.345а и чл.345в от НК, това е станало и
обективно невъзможно поради изричната забрана на чл.26 ал.1 т.1 от ЗБГ.
Със заявление вх.№489702-452/26.02.2016г Б.С.
е поискал от министъра на вътрешните работи да му бъде признат статут на лице
без гражданство” и да му бъде издаден документ за самоличност със същия статут,
както и удостоверение за пътуване в чужбина, с позоваване на Конвенцията за
статута на лица без гражданство. Постановеният по това заявление отказ е
отменен с решение №805/13.02.2017г по адм.д.№7654/2016г на АССГ, а преписката е
изпратена на компетентния орган за произнасяне. Мотивите за отказа са свързани
с факта, че не съществува правна норма, която да задължава МВР да издаде такива
документи, както и че не е компетентен орган и че не е уредена процедура, по
която да бъде признат статут на лице без гражданство. Съдът е посочил, че
компетентен орган да се произнесе по заявлението на Б.С. е Дирекция „Миграция“
при МВР, че правното основание е чл.58 от Конвенцията за статута на лица без
гражданство и чл.59 ал.1 т.8 от ЗБЛД, че след като РБ е приела с резерви чл.28
от Конвенцията, то административният орган е следвало да събере доказателства
има ли и какви са непреодолимите причини, поради които ищецът не може да
поднови документа си за пътуване. Решението на първоинстанционният съд е
потвърдено с Решение №7428/13.06.2017г по адм.д.№4148/2017г на ВАС – София, VІІ
отд. (л.75-83 по делото).
По делото са допуснати и приети като
доказателства заключенията на съдебно-оценителна експертиза на вещи
с.д.№17413/06.11.2017г (л.119-123 по делото); основна и две допълнителни
заключения на съдебно-счетоводната експертиза (л.125-132; л..251-265; л.325-327
по делото), и комплексна съдебно-медицинска и психиатрична експертиза
(л.267-275), поддържани от вещите лица при разпита им в открито съдебно
заседание. Съображения кои от тях и в каква степен счита за относими
и кредитира, съдът ще изложи по същество.
От показанията на св.И.
С. – брат на ищеца (л.102-103 по делото) се установяват трудностите и
проблемите, които Б.С. е изпитвал и продължава да изпитва през процесния период
от всякакъв характер, които са резултат на невъзможността да се сдобие с
документ за самоличност, и отражението на тези проблеми върху самочувствието и
отношението му с другите.
Горната фактология съдът приема за
установена въз основа на събраните в производството писмени доказателства,
заключенията на експертизите и показанията на свидетелите С. и Г., които са
последователни, взаимно обвързани и допълващи се, и анализирани в съвкупност не
налагат различни изводи.
При така установената фактология съдът
прави следните прави изводи:
Исковете с правно основание чл.1 от ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение са предявени от легитимиран субект - лице, което
твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат незаконосъобразна
административна дейност - бездействия на длъжностни лица на държавата в лицето
на Министерството на вътрешните работи, т.е. исковата молба е подадена от лице
с правен интерес. Позовавайки се на влязлото в сила
решение №805/13.02.2017г по адм.д.№7654/2016г на ААСГ
настоящият съд приема, че именно МВР, и конкретно – Дирекция „Миграция“ е
компетентният да издаде поисканите от ищеца документи за самоличност, и
доколкото претенцията за присъждане на вреди се основава на тяхното
незаконосъобразно бездействие да стори това, съдът приема, че искът е предявен
и срещу надлежен пасивно легитимиран ответник.
Разгледани по същество, така предявените искове се
преценяват като неоснователен.
Приложимият ЗОДОВ доразвива принципа, че всеки дължи
обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму, като създава облекчен
ред за ангажиране отговорността на държавата/общината за вредите, причинени на
граждани от органите на администрацията при изпълнение на правнорегламентирана
административна дейност. За да се ангажира отговорността на Министерството на
вътрешните работи по реда на чл. 1 от ЗОДОВ, ищецът следва да установи
кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на посочената норма: 1). Незаконни бездействия, извършени от
длъжностни лица на ответника, в случая - служители на Дирекция „Миграция“ при
МВР, които представляват административна дейност; 2). Реално претърпяна от
ищеца вреда; и 3). Пряка причинно-следствена връзка между незаконните действия/бездействия
и вредата. В конкретния случай ищецът не е провел дължимото пълно главно
доказване на посочените обстоятелства.
Основното твърдение за увреждащо ищеца поведение
визира незаконосъобразното бездействие на ответника да издаде на Б.С. документ
за самоличност в продължение на целия исков период. Съдът в настоящия си състав
счита, че такова задължение за ответната страна не е съществувало в този
период.
На първо място съдът споделя възражението на ответната
страна и на прокурора, че след като Б.С. не е български гражданин от 1990г, то
МВР не дължи да му издаде документ за самоличност като такъв по реда на Закона
за българските лични документи. От друга страна в периода 19.03.2012г –
11.03.2017г той безспорно не е и чужд гражданин – канадски или на друга
държава, нито е бежанец или лице с хуманитарен статут, поради което спрямо него
са неприложими и разпоредбите на Закона за чужденците в република България,
т.е. липсва основание да му бъде издаден документ за самоличност и по този ред.
Ищецът се позовава на разпоредбите на чл.28 от Ню
Йоркската Конвенция за статута на лицата без гражданство (ратифицирана със закон, приет от 41-ото
Народно събрание на 25 януари 2012 г., с резерви по чл. 7, параграф 2, чл. 21,
23, чл. 24, параграф 1, буква "б", параграф 2 и параграф 3, чл. 27,
28 и 31 - ДВ, бр. 11 от 2012 г. в сила за Република България от 20 юни 2012 г.),
и на чл.59 ал.1 т.8 от ЗБЛД.
Съгл.чл.1 т.6 от Закона за ратифициране
на Конвенцията за статута на лицата без гражданство, приета на 28 септември
1954 г. в Ню Йорк, и на Конвенцията за намаляване на случаите на лица без гражданство,
приета на 30 август 1961 г. в Ню Йорк, РБ ратифицира първата Конвенция със
следната резерва: „Република
България заявява, че съгласно чл. 27 от Конвенцията документ за самоличност
(„Удостоверение за пътуване зад граница на лице без гражданство“) ще се
издава на лица без гражданство, придобили този статут на територията на
Република България и притежаващи разрешение за постоянно или дългосрочно
пребиваване на територията на страната, в съответствие с вътрешното
законодателство на Република България. След предоставяне на статут на лице без
гражданство и в съответствие с вътрешното законодателство на лицето се
предоставя право на пребиваване и му се издава документ „Разрешение за
пребиваване“, който не се явява документ за самоличност.“
Съгл. чл.1 т.7 от същия
Закон, РБ ратифицира първата Конвенция
със следната резерва: „Република България заявява, че съгласно чл. 28 от
Конвенцията документът „Удостоверение за
пътуване зад граница на лице без гражданство“, който се явява документ за самоличност и документ за
пътуване, ще се издава на лица, на които Република България е предоставила
статут на лице без гражданство и които са придобили постоянно или дългосрочно
пребиваване на територията на страната. Горният документ не се издава на лица,
придобили статут на лице без гражданство в друга държава, освен ако постоянно
или дългосрочно пребивават в Република България и поради непреодолими причини,
доказани по надлежния ред със съответни документи, не могат да подновят
документа си за пътуване от държавата, която първоначално го е издала.“
От анализа на горецитираните материалноправни
норми следва извод, че съобразно резервите, с които са ратифицирани двата
текста на Ню Йоркската Конвенция, за издаването на документ за самоличност от
българската държава на лице без гражданство са предвидени две кумулативно
изискуеми предпоставки: първата е на лицето да е предоставен статут на лице без
гражданство от Република България; втората – лицето със статут на апатрид, придобит от РБ, да притежава и разрешение за
постоянно или дългосрочно пребиваване на територията на РБ. Единственото
изключение, при което българската държава може да издаде документ
за самоличност („Удостоверение за пътуване зад граница на лице без
гражданство“) на апатрид, придобил този статут в
друга държава, е наличието на непреодолими причини, доказани по
надлежния ред със съответни документи, поради които лицето без гражданство не
може да поднови документа си за пътуване от държавата, която първоначално го е
издала, т.е. и в този случай придобитият статут на апатрид
и предходно издаден от съответната държава документ за самоличност са абсолютни
предпоставки за издаването на последващ документ за самоличност на такова лице
от българската държава.
Никоя от тези предпоставки не е била налице по
отношение на ищеца през процесния период. Съгл.чл.12 т.1 от Ню Йорската Конвенция
„личният
статут на лицето без гражданство се определя от закона на страната на неговото
постоянно местожителство или ако няма постоянно местожителство – от закона на
страната на неговото местопребиваване“. На практика ищецът е станал лице без
гражданство по см.чл.1 от Конвенцията през 1990г на територията на Канада,
където е пребивавал с имиграционна виза като лице без гражданство (stateless) и без документ за самоличност по см.чл.27 и чл.28 от Конвенцията (предвид
изричното отбелязване, че визата не му дава право да пътува, тя не представлява
документ за самоличност), но без да
е правил постъпки или да е получил
официално такъв статут от канадската държава – такива
твърдения и доказателства по делото липсват, напротив – ищецът сам твърди, че не
е правил постъпки и не е получавал статут на апатрид.
От българската държава той е поискал придобиване на статут на апатрид (респ. издаване на документ за самоличност като
такъв), за първи път с молба от 26.02.2016г.
Отказът на Дирекция „Миграция“ да стори това е отменен
от съда на две процесуални основания – на първо място поради това, че липсата
на разписана процедура и определен компетентен орган за предоставяне на статут
на лице без гражданство не е основание за отказ да бъде предоставен такъв, като
е посочено, че предвид правомощията на Дирекция „Миграция“ по ЗМВР и
регулираните със ЗЧРБ обществени отношения, до отстраняване на законодателния
пропуск съгл.чл.46 ал.2 от ЗНА директорът на Дирекция „Миграция“ или
упълномощено от него лице е компетентният орган да предостави статут на апатрид; и на второ място – като постановен при неизяснена
фактология, и преписката е върната на органа да извърши проверка дали Б.С. не е
придобил статут на апатрид от друга държава
(конкретно Канада), и дали са налице непреодолими причини, поради които ищецът
не може да поднови документа си за пътуване. Така, след като ищецът признава
още с исковата си молба, и между страните е безспорно, че в периода 19.03.2012г
– 11.03.2017г той е нямал статут на лице без гражданство (било от Канада или от
България), нито пък издаден от Канада документ за пътуване (документ за
самоличност), а издаденият от РБ временен паспорт е бил със срок на действие
извън процесния период и то само с цел придвижването му до страната му на
произход – България след депортирането му от Канада, то за МВР и конкретно – за
Дирекция „Миграция“ не са съществували материалноправните
основания по чл.27 и чл.28 от Ню Йоркската конвенция, съотв.
и по чл.59 ал.1 т.8 от ЗЧРБ да му издаде поискания документ за самоличност –
„Удостоверение за пътуване зад граница
на лице без гражданство“, още повече – при непоискан
от него статут на апатрид. Отказът да му бъде
предоставен такъв статут през 2016г е мотивиран единствено с процесуални
основания – липса на разписана процедура във българското законодателство и
определен компетентен орган, който да стори това, и е отменен с влезлите в сила
решения на АССГ и от ВАС – София само поради установената липса на такива процесуални
пречки, но без коментар относно наличието на материалноправните
основания за това, поради което съдът в този си състав приема, че не е обвързан
с тези произнасяния с оглед установените в настоящото производство релевантни
факти, доказващи еднозначно и категорично, че през процесния период 19.03.2012г
– 11.03.2017г за ответника МВР не са били налице нито материалноправните
предпоставки по чл.27 и чл.28 от Конвенцията (съотв.чл.59 ал.1 т.8 от ЗЧРБ),
нито пък изключението по чл.28 от същата, за да предоставят на Б.С. статут на
лице без гражданство (каквото искане е направено за първи път през 2016г),
съответно – разрешение за постоянно или продължително пребиваване, едва след
което – да му издадат и претендирания изначално от него документ за самоличност.
В потвърждение на този извод са и изявленията в последното открито съдебно
заседание по делото на 06.11.2018г, че след указание от Дирекция „Миграция“
ищецът е изискал документи от Канадското консулство в Румъния (поради липса на
такова в РБ), което е обяснимо с факта, че задължението да докаже непреодолими
пречки по см.чл.28 от Конвенцията очевидно е вменено на лицето, което
претендира издаване на документ за самоличност от българската държава без да е
придобило статут на апартид от нея, а не на МВР.
Доколкото тези действия са извън процесния период, се споменават тук само в
подкрепа на извода на настоящия съд, че за да получи документ за самоличност по
см.чл.27 и чл.28 от Конвенцията от българската държава, Б.С. е следвало първо
да поиска предоставяне на статут на апатрид като
докаже, че няма такъв, получен от друга държава, съотв.
да поиска разрешение за постоянно или продължително пребиваване в РБ, едва след
което да получи документ за самоличност. Такива надлежни и обвързващи с
произнасяне по същество МВР действия не са били предприети от него в процесния
период – макар да е писал множество писма, жалби и обръщения до различни
институции, едва през 2016г той е поискал конкретно статут на апатрид, който би му осигурил получаването на документ за
самоличност.
Следва да бъде посочено
също, че получаването на такъв статут не е била единствената възможност за
ищеца да се сдобие с документ за самоличност през процесния период – от
12.03.2012г до 01.02.2015г вкл., т.е. преди влизане в сила на споразумението по
НОХД №407/2015г на ВРС, с което е осъден за извършено престъпление от общ
характер, Б.С. е могъл да поиска и да получи възстановяване на българското си
гражданство, което би резултирало в издаването на
български личен документ, т.е. такъв, който би му дал възможност да пътува
извън границите на РБ, вкл. и в Канада. Впрочем в този случай той вероятно би
избегнал и осъждането си, понеже твърди, че му се е наложило да отглежда
марихуана като лечебно средство заради липсата на документ за самоличност,
поради което е здравно неосигурен и не може да ползва медицинска помощ. Тази
възможност му е указвана нееднократно от администрациите и от длъжностните
лице, до които е адресирал своите жалби и искания, в писмен и в устен вид,
поради което съдът приема, че и в тази насока не е налице незаконосъобразно
бездействие на ответната страна да изпълни свое произтичащо от закон задължение;
ищецът е избрал да не се възползва от същата, и след като това е личният му
избор, той от една страна не може да се вмени в отговорност на ответната
страна, а от друга – последиците от същия логично са понесени от самия Б.С., с
оглед на което – и доколкото е безспорно, че той е търпял както имуществени,
така и неимуществени вреди през целия процесен период, същите не могат правнорелевантно да бъдат квалифицирани като такива,
понесени в резултат на незаконосъобразно бездействие на органите на МВР.
Въз основа на изложеното
съдът в настоящия си състав намира, че в конкретния казус не са доказани две от
кумулативно изискуемите предпоставки за доказаност по основание на заявените от
Б.С. претенции - незаконни бездействия, извършени от длъжностни лица на
ответника, в случая - служители на Дирекция „Миграция“ при МВР, които
представляват административна дейност, и пряка причинно-следствена връзка между
незаконните действия/бездействия и вредата. Както вече беше посочено, като
принципно ненуждаещ се от доказване факт съдът приема, че липсата на документ
за самоличност на всяко едно физическо лице е равнозначно на гражданската му
смърт – това лице е ограничено при упражняване не само на основните си права и
свободи, като напр. правото на труд и на придвижване, но и в ежедневния си
живот. В този смисъл незаконосъобразният отказ на компетентен административен
орган да му издаде такъв документ несъмнено би бил основната и пряка причина за
невъзможността да реализира трудови доходи, съотв. и
да задоволява основните си потребности и да се издържа, но съдът приема, че
такъв незаконосъобразен отказ в конкретния случай не е постановен по изложените
по-горе съображения.
По отношение на предявения иск за сумата
5 175лв., представляваща
претърпени имуществени вреди от загуба на имущество в Канада: На първо място
следва да бъде посочено, че депортирането на ищеца от Канада по никакъв начин
не е свързано и не е резултат на действия и/или бездействия на българските
власти, вкл. и тези на МВР. Б.С. е изведен от Канада през м.03.2012г въз основа
на заповед за депортиране, издадена и връчена му от канадското правителство още
през м.06.2009г. Ищецът е знаел, че предстои депортацията му почти три години
преди тя да се случи, т.е. имал е достатъчно обективни възможности да се
погрижи за разпореждане или съхраняване на
имуществото си, от които не се е възползвал, поради което загубването му
не може да се вмени в нечия чужда вина, и още по-малко на бездействието на органите
на МВР да му издадат документи за самоличност в периода след напускането му на
Канада, където това имущество е останало. Отделно от това по делото са налице
данни, че той е бил задържан в специализирана институция (вероятно с оглед
предстоящото му депортиране) още през м.октомври
2011г, там е посещаван от служители на канадската Гранична полиция и през м.ноември 2011г., т.е. още преди депортацията му пет месеца
по-късно той е бил обективно лишен от възможността да се разпорежда с
имуществото си, което няма никаква връзка с българската държава, т.е. дори
имуществото му да е погинало или изгубено, и за тази претенция се установява липса
на пряка причинно-следствена връзка между евентуалното увреждане на С. със
стойността на загубеното му имущество и бездействието на служителите на
Дирекция „Миграция“ при МВР, което квалифицира и този иск като неоснователен и
недоказан.
По отношение на предявения иск за сумата
348 738лв., представляваща претърпени имуществени
вреди от загуба за доход за процесния 5-годишен период: Ищецът твърди, че ако
бе разполагал с документ за самоличност, той би упражнявал моряшката си
професия – втори или трети помощник капитан на кораб, и то 11 месеца в
годината, от която би реализирал посочената сума, респективно твърди, че е
обеднял със същата поради бездействието на ответната страна да му издаде
документ за самоличност. Освен мотивираното по-горе отсъствие на две от
изискуемите от закона предпоставки за уважаване на претенцията му, по отношение
на конкретно този иск следва да бъде споделено становището на ответната страна
и на ВОП, че тази претенция почива изцяло на предположения за настъпването на
поредица от несигурни и малко вероятни събития, например – че 27 години след
като е загубил правоспособността си през 1985г, без нито един ден стаж като
морско лице през този период, Б.С. е щял да се яви на специализирани теоретични
и практически изпити пред българската Морска администрация, да ги издържи
успешно, незабавно да си намери работа като втори помощник –капитан, под чужд
флаг, и при това вместо обичайните 9-месечни контракти, той би плавал по 11
месеца годишно. Очевидно е, че макар и не невъзможна, сбъдването на тази
изключително благоприятна за ищеца верига от събития е с изключително ниска,
пренебрежима степен на вероятност в реални житейски условия, а осъдителното
произнасяне принципно не може да почива на предположения и на вероятности – на
обезщетение подлежат само реални вреди, каквито в този случай са недоказани и
по основание, и по размер.
В обобщение на изложеното настоящият
съдебен състав намира, че основната причина за всички безспорно претърпени от
ищеца вреди (имуществени и неимуществени такива), не е липсата на документ за
самоличност, а бездействието или недостатъчно адекватните действия на ищеца Б.С.
да уреди гражданския си статут в периода от 1985г, когато е останал в Канада,
до датата на приключване на съдебното дирене по настоящото дело през 2018г;
било през 27-годишното си пребиваване в Канада, или от 2012г след завръщането
си във България; било като получи канадско гражданство, като възстанови
българското си гражданство, или като получи статут на апатрид.
Получаването на документ за самоличност е функция от статута на едно лице като
гражданин на някоя държава, или като лице без гражданство; за получаването на такъв
документ е необходимо лицето да докаже пред съответните власти, че отговаря на
законоустановените изисквания за това, а по делото липсват данни и доказателства
ищецът да е сторил необходимото в тази насока.
Пропускът на съда да се произнесе с
прекратяване на производството в частта на отказа от иска за обезщетение на претърпени
имуществени вреди от неплатени пенсионни и здравни осигуровки следва да бъде
отстранен с решението по същество.
При този изход на делото претенцията на
ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение на осн.
чл.36 и чл.38 от Закона за адвокатурата е неоснователна, а ответната страна не
е заявила такава.
Мотивиран от изложеното и на осн.чл.172 от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Б.С., без гражданство,
р.11.09.1959г, (известен и с името Б.С.С., ЕГН **********), против
Министерството на вътрешните работи – София, иск с пр.осн.чл.203 и сл. от АПК
вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ с претенция за присъждане на обезщетение в общ размер на 453 913лв. за периода 19.03.2012
г. - 11.03.2017 г. за претърпени вреди от бездействието на административния
орган в изпълнение на вменената му административна дейност да издаде на ищеца
искания от него документ за самоличност, както следва:
За сумата от 348 738лв., представляваща претърпени имуществени вреди от
загуба за доход за процесния 5-годишен период;
За сумата от 5 175лв., представляваща претърпени имуществени вреди от загуба на
имущество в Канада поради неправомерното му депортиране;
За сумата от 100 000лв., представляващи претърпени неимуществени вреди в
процесния 5-годишен период поради лишаване от права (право на труд; на
здравеопазване; на участие в избори и в управлението на страната; право да
сключва граждански брак; право на свободно придвижване в страната и в чужбина;
невъзможност да избере населеното място в РБ, в което да живее; лишаване от
контакти с близки и приятели; поставяне в изолация; лишаване от доходи,
поставяне в ситуация да разчита изцяло на пенсията на 82-годишната си майка, за
да преживява),
ведно със законната лихва върху цялата
сума от началната дата на увреждането 19.03.2012 г., до окончателното й изплащане
на сумата.
ПРЕКРАТЯВА
производството
по делото в частта по предявения от Б.С.,
без гражданство, р.11.09.1959г, (известен и с името Б.С.С., ЕГН **********),
иск против против Министерството на вътрешните работи
– София, с пр.осн.чл.203 и сл. от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за сумата от
48 065лв., представляваща претърпени имуществени вреди от неплатени
пенсионни и здравни осигуровки.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд на РБ.
Преписи от решението да се връчат на
страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: