Решение по дело №6581/2020 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 261285
Дата: 13 ноември 2020 г.
Съдия: Деян Стоянов Вътов
Дело: 20205330106581
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 10 юни 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

Номер   261285                                      13.11.2020 година                     град  Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, IV-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЯН ВЪТОВ

 

при участието на секретаря: Диана Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 6581 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на А.И.Д. ЕГН **********, чрез адв. Б., против „Ай Тръст“, ЕООД ЕИК ********* за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2327. 22 лева, представляваща възнаграждение по сключения между страните възмезден договор за предоставяне на поръчителство от 09.08.2019 г. за обезпечение вземанията на „Кредисимо“ АД по сключения с ищцата договор за потребителски заем/кредит № *****/**.**.**** г.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и „Ай Тръст“ ЕООД е сключен възмезден договор за предоставяне поръчителство за обезпечение на вземания по договор за потребителски заем/кредит. Твърди се договорът за потребителски кредит е недействителен като противоречащ на разпоредбите на ЗПК,  както и че е недействително е вземането на договора за поръчителство. 

В отговора на исковата молба, ответникът не оспорва изложените фактически основания, но възразява, че договорът за предоставяне на поръчителство не е недействителен, с подробно развити съображения.

Настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е процесуално допустим.

Съдът, като съобразни наведените от страните доводи, възражения и оспорвания, и като взе предвид доказателствата по делото, приема, че искът е основателен, по следните съображения:

Между страните не се спори, а и от приетите по делото доказателства се установява, че е на 09.08.2019 г. е сключен договор за потребителски кредит № ***/**.**.****г. за сумата от 2000 лева, при договорен годишен процент на разходите от 48.21%. и възнаградителна лихва от 40% на годишна база, като лихвата формира сумата от 691.90 лева. Съгласно изготвения погасителен план заемната сума заедно с възнаградителна лихва, следвало да бъде върната с погасяването на 15 месечни анюитетни вноски, всяка от по 149.55 лева, за периода от 31.08.2019г. до 31.10.2020г. Според, чл. 4, ал. 1 от договора в случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение на кредита, трябва да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя юридическо лице „поръчител“ в срок от 48 часа.  На същата дата – 09.08.2019 г. между ищцата и ответника е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който ищцата е поела задължение да заплати на ответника сумата от общо 2327. 22 лева, представляваща възнаграждение по сключения обезпечителен договор. Ответникът по предявения иск и заемодателят са свързани лица, което се установява от извършена от съда служебна справка.

При така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни изводи. Между страните е сключен възмезден обезпечителен договор, по силата на който потребителят е поел задължение спрямо трето свързано със заемодателя лице да заплаща възнаграждение срещу предоставено обезпечение, като размерът на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство надхвърля, вземането за главница по договора за заем/кредит.

Договорът за предоставяне на поръчителство не е нищожен, тъй като с него интересите на потребителя не са накърнени. Не съществува законова забрана  едно трето лице да  поеме задължение, че ще обезпечи договор за потребителски кредит. Неравноправна е обаче клаузата за заплащане на възнаграждение на „поръчителя“. С нея се цели неоправно от гледище на закона нарастване в размера на разходите по договора за кредит. Заемополучателят има качеството потребител както в отношенията си със заемодателя, така и в отношенията с ответника. Трайна е съдебната практика, че задължението за предоставяне на обезпечение по потребителски договор, скрепено с неустойка, съставлява неравноправна клауза и не поражда облигационни права, тъй като подобна неустойка е по същество скрита възнаградителна лихва. При това положение неравноправна е също и клаузата по силата на която потребителят, в изпълнение за задължение към заемодателя, поема задължение за възнаграждение спрямо едно трето лице, одобрено от кредитора, което да обезпечи договора за кредит срещу възнаграждение. Обосновано може да се предположи, че с това се цели заобикаляне на потребителската защита по ЗПК и ЗЗП, която е скрепена с императивни правни норми и е в обществен интерес, като съдът дължи служебно произнасяне по неравноправните клаузи. Процесният договор няма възмезден характер, поради което и сумата за възнаграждение не се дължи.

Неравноправността на клаузата произтича от това, че потребителят не може да поеме задължение за разход по договора за кредит, към свързано с кредитора лице, който разход от една страна не е отразен в договора за кредит, а от друга води неоправдано нарастване в размера на задължението. Сключването на подобен договор, в неговата възмездна част, е лишено правна и икономическа логика за потребителя, който ще дължи сума срещу вече отпуснат кредит, при извършена от икономически по-силната страна преценка дали да встъпи в договорни правоотношения с него. Възмездния характер на договора противоречи на правилата на добросъвестността и забрана на неоснователното обогатяване, включително и на въведените законови лимити относно максималния процент на разходите по чл. 19 ЗПК. Ето защо предявеният иск е основателен.          

При този изход на спора право на разноски има ищцовата страна за държавна такса в размер на 90,09 лева. Право на разноски има и процеуслният ѝ предствител при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА в размер на 392,90 лева, съобразно цената на иска по чл. 8, ал. 1 т. 2 от  Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Така мотивиран, РС-Пловдив

 

Р Е Ш И:

         

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А.И.Д., ЕГН **********, адрес: ***,  не дължи на Ай Тръст“, ЕООД ЕИК ********* сумата от 2327,22 (две хиляди триста двадесет и седем лева и 22 ст.) лева, представляваща възнаграждение по сключения между страните възмезден договор за предоставяне на поръчителство от 09.08.2019 г. за обезпечение вземанията на „Кредисимо“ АД по сключения с ищцата договор за потребителски заем/кредит № *****/**.**.**** г.

          ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ай Тръст“, ЕООД ЕИК ********* да заплати на А.И.Д., ЕГН **********, адрес: *** сумата от 93.09 (деветдесет и три лева и девет стотинки) лева – държавна такса.

          ОСЪЖДА на основание 38, ал. 1 т. 2 ЗА „Ай Тръст“, ЕООД ЕИК ********* да заплати на адвокат Д.Г.Б., ЕГН ********** ***, сумата от 392,90 (триста деветдесет и два лева и 90 ст.) лева - разноски за осъществената в полза на ищеца правна помощ.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-Пловдив.

СЪДИЯ: / П/ ДЕЯН ВЪТОВ

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА : Д. Д.