РЕШЕНИЕ
№ ...................../14.02.2022 г., гр. София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД
№ 4185 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 133196 от 26.06.2020 г., постановено по ГД
№ 10030 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), ІІ ГО, 177 състав,
изцяло са уважени предявените от Е.Б.Г. срещу „С.х.“ ЕООД кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 2017,55 лв. – основно
трудово възнаграждение, и сумата от 403,51 лв. – допълнително трудово
възнаграждение за месец ноември 2018 г., както и сумата от 299,95 лв. – лихва
за забава за периода от 06.12.2018 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 2017,55 лв. –
основно трудово възнаграждение, и сумата от 403,51 лв. – допълнително трудово
възнаграждение за месец декември 2018 г., както и сумата от 279,09 лв. – лихва
за забава за периода от 06.01.2019 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 2017,55 лв. –
основно трудово възнаграждение, и сумата от 403,51 лв. – допълнително трудово
възнаграждение за месец януари 2019 г., както и сумата от 258,25 лв. – лихва за
забава за периода от 06.02.2019 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 2017,55 лв. –
основно трудово възнаграждение, и сумата от 403,51 лв. – допълнително трудово
възнаграждение за месец февруари 2019 г., както и сумата от 239,42 лв. – лихва
за забава за периода от 06.03.2019 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 743,53 лв. –
основно трудово възнаграждение, и сумата от 148,70 лв. – допълнително трудово
възнаграждение за месец март 2019 г., както и сумата от 80,55 лв. – лихва за
забава за периода от 06.04.2019 г. до 24.02.2020 г.; сумата от 743,53 лв. – основно трудово възнаграждение,
и сумата от 148,70 лв. – допълнително трудово възнаграждение за месец април
2019 г., както и сумата от 73,11 лв. – лихва за забава за периода от 06.05.2019
г. до 24.02.2020 г., ведно с законната лихва върху сумата от 11468,70 лв. за
периода от подаване на исковата молба – 24.02.2020 г., до окончателното изплащане
на сумата.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и
по разноските, дължими от ответника съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК за исковото
производство съобразно уважената част от исковете.
Решението на СРС е обжалвано изцяло от ответника „С.х.“
ЕООД. Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е нищожно поради неспазване
на предписаната от закона форма и допуснати съществени противоречия при определяне
на датата издаване на атакувания съдебен акт. Според въззивника датата на
издаване и датата на произнасяне следва да съвпадат. На следващо място, се
твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон, по подробно изложени в жалбата съображения. Релевира доводи за неоснователност на исковата претенция,
тъй като не било установено по делото ищцата реално да е полагала труд. Въззивникът
твърди, че на ищцата е заплащано трудово възнаграждение според престираната
работна сила. Акцентира, че е бил лишен от възможност да обори презумпцията за
добросъвестност на работника при изпълнение на трудовите му задължения. Твърди
се в жалбата и че първоинстанционният съд не е предоставил възможност за защита
на ответната страна. Според въззивника за изчисляване размера на обезщетението
за забава СРС е следвало да допусне експертиза, а определянето размера на това
обезщетение направо от СРС се намира в отношение на противоречие със закона.
Предвид изложеното отправя искане към СГС като въззивна инстанция да прогласи
нищожността на обжалваното решение, а при условията на евентуалност, в случай
че въззивния съд счете, че същото е валидно постановен, да го отмени изцяло
като неправилно и необосновано. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна Е.Б.Г., чрез
адв. С.К.-В., с който оспорва жалбата и изразява становище за нейната
неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка
отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отхвърли въззивната жалба, респективно
да потвърди решението на първоинстанционния съд.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
По релевираното в жалбата
оплакване за нищожност, поради неспазване на предписаната от закона форма, въззивният
съд намира следното. Съгласно разпоредбата на чл. 273, вр.
с чл. 235, ал. 4 от ГПК решението заедно с мотивите към него се изготвя в
писмена форма. От приложеното към делото решение на СРС се установява, че
същото е изготвено в изискуемата от процесуалния закон писмена форма и е
разписано от районния съдия, постановил решението. Вярно е, че съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в този
случай въззивният съд не е ограничен само до наведените в жалбата доводи за
нищожност, но същият не констатира наличие на други основания, опорочаващи
валидността на атакувания съдебен акт, последният е постановен от надлежен
орган, в надлежния съдебен състав, участвал в заседанието, в което е завършено
разглеждането на делото, в рамките на правораздавателната власт на съда. С
оглед изложеното това твърдение се явява неоснователно.
Въззивникът е изложил твърдение, че датата на издаване
на решението и тази на произнасянето му трябва да съвпадат. Това твърдение е
вярно само в две хипотези – когато решението е постановено в съдебното
заседание, в което е приключило разглеждането на делото или когато съдът е
постановил решението си в същия ден, непосредствено след приключване на това
заседание. Обикновено обявяването на решението заедно с мотивите към него се
извършва в определен процесуален момент след завършване разглеждането на
делото. При всички положения обаче евентуалното наличие на такъв порок не може
да има за последица нищожност, недопустимост или неправилност на обжалвания
съдебен акт, а може да представлява най-много основание за поправка на очевидна
фактическа грешка по реда на чл. 247 от ГПК. В случая делото е разгледано по
реда на Глава двадесет и пета „Бързо производство“, съдът го е обявил за решаване
на 15.06.2020 г. и е обявил решението си на 26.06.2020 г. Казаното дава
основание на въззивния съд да приеме и този довод на въззивника за неоснователен.
С оглед изложеното, настоящият въззивен състав намира,
че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната
част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това,
съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите,
изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на
чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба
оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По иска с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ:
За да уважи този
иск
първоинстанционният съд е приел за безспорно, че между страните в
производството в процесния период от време е било налице трудово
правоотношение, възникнало по силата на сключен между тях трудов договор, с
размер на основното трудово възнаграждение от 2600,00 лв. и допълнително – в
размер на 20 % от тази сума за 33 години трудов стаж. По спорния в
производството въпрос СРС е приел по силата на уредената в разпоредбата на чл.
8, ал. 2 от КТ законова презумпция, както и поради липса на проведено от
ответника пълно обратно доказване за оборване на същата, че ищцата реално е
престирала работната си сила.
Изложените от първоинстанционния съд фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
въззивният съд споделя изцяло и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав
намира за необходимо да добави следното:
С Определението си по чл. 140 от ГПК
първоинстанционният съд изрично е указал на въззивника ответник, че предвид
уредената в разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ презумпция в негова тежест е да
докаже твърдението си, че ищцата реално не е престирала работната си сила,
както и че за това свое твърдение не сочи и не представя доказателства. Препис
от това определение е връчен на ответника на 04.06.2020 г., с указание в
едноседмичен срок за изпълнение на указанията. В проведеното на 15.06.2020 г.
съдебно заседание ответникът, редовно призован, не е изпратил процесуален
представител. На 16.06.2020 г. след проведеното открито съдебно заседание, в
което делото е обявено за решаване, по делото е постъпило становище от
ответника във връзка с дадените указания, депозирано по пощата на 11.06.2020 г.,
с което се поддържа твърдение, че отрицателните факти няма как да бъдат
установени, а липсата на реално полагане на труд можело да се докаже, чрез
поставяне на въпроси към ищцата на основание чл. 176, ал. 1 от ГПК.
Действително по това доказателствено искане на страната липсва произнасяне от
първоинстанционния съд. В същото време обаче това доказателствено искане не е
заявено във въззивното производство нито с въззивната жалба, нито в по-късен
процесуален етап. При това положение липсва възможност за отстраняване на този
пропуск на първоинстанционния съд във въззивното производство на основание чл.
266, ал. 3 от ГПК. На следващо място не сме изправени и пред хипотеза на
задължение за служебно събиране на доказателства от въззивния съд, съгласно
разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от това ответникът не е изпратил процесуален представител нито в
производството пред СРС, нито в това пред СГС, без да е посочил уважителни
причини затова. В допълнение следва да бъде отбелязано и че правилото за
недоказуемост на отрицателните факти не е абсолютно, а от същото има редица
изключения. Именно такова изключение представляват случаите, в които
законодателят е уредил презумпция за осъществяването на определен факт от
обективната действителност. В този случай страната, за която този факт е
неблагоприятен, носи тежестта да обори презумпцията при условията на пълно
обратно доказване. Доказването на отрицателни фактически твърдения може да се
извърши чрез установяването на съвкупност от положителни доказателствени факти
(индиции), които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт
(така в мотивите към Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС). Ответникът
не е оборил уреденото в разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ законово
предположение. С оглед на което настоящият въззивен състав счита, че същият не
е положил дължимата грижа и не е проявил в достатъчна степен активно
процесуално поведение, за да упражни надлежно процесуалните си права и да
защити законните си интереси. Ето защо въззивният съд намира за неоснователни и
твърденията в жалбата за недоказаност на реално престиране на работна сила от
страна на ответницата в процесния период от време, че не е дадена възможност за
защита на въззивника ответник, в частност такава за оборване на презумпцията по
чл. 8, ал. 2 от КТ.
Неоснователно се явява твърдението в жалбата, че на
ищцата е заплащано трудово възнаграждение съобразно престираната от нея работна
сила, тъй като в подкрепа на тази теза ответникът не е ангажирал никакви
доказателства.
По иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 от КТ:
Въззивният съд не споделя наведения в жалбата довод,
че СРС, като е изчислил сам размера на обезщетението за забава, без да допусне
експертиза, е извършил действие, което се намира в отношение на противоречие с
процесуалния закон. Това е така поради следното. Съгласно разпоредбата на чл.
162 от ГПК когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно
данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема
заключението на вещо лице. Т. е. в самия процесуален закон е уредена възможност
съдът сам да определи размера на вземането. Иначе казано това процесуално
действие не само, че не противоречи на закона, ами напротив, то е в абсолютно
съответствие с действащите процесуални правила.
За пълнота следва да се отбележи, че въззивникът е
депозирал пред СРС молба с вх. № 25192890/31.12.2020 г., с която същият е релевирал възражение за прихващане между присъдената на
ищцата сума и цената на липсващ геодезически
инструмент, който ѝ бил предаден на отговорно пазене. Възражението е релевирано за първи път пред въззивната инстанция при условията
на евентуалност в случай, че първоинстанционното решение бъде потвърдено. С
оглед на горното и съгласно разясненията, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС настоящият въззивен състав намира, че така релевираното възражение за прихващане се явява недопустимо,
тъй като е направено за първи път пред въззивната инстанция и насрещното
вземане е спорно (неликвидно), т. е. не е установено по основание и размер с
влязло в сила решение или заповед за изпълнение. На общо основание (по арг. от разпоредбите на чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 от ГПК)
същото е следвало да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и
заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ищец. Същият в съдебно заседание чрез своя
процесуален представител е заявил изрично, че не претендира разноски, поради
което такива не следва да се присъждат от въззивния съд.
Решението подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, доколкото делото е образувано по
иск за трудово възнаграждение и цената на иска е над 5000 лв., макар първоинстанционният съд да е разбил вземането за трудово възнаграждение
по месеци.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 133196 от
26.06.2020 г., постановено по ГД № 10030 по описа за 2020 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 177 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.