№ 63
гр. Варна, 14.02.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно частно
гражданско дело № 20223000500048 по описа за 2022 година
Настоящото производство е образувано въз основа на частна жалба,
подадена от В. Н. Н. против определение № 310/25.01.2022г., постановено по
гр. д. № 3110/21г. по описа на ОС-Варна, с което е прекратено производството
по делото като недопустимо, на осн. чл. 130 от ГПК. Счита се, че
определението е незаконосъобразно и се претендира неговата отмяна и
връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасянето по
съществото на предявения иск. Изложено е, че предявеният иск е срещу РС-
Варна като възложител на работата на вещото лице-психиатър д-р Св. В. за
извършването на съдебно-психиатрична експертиза на ищеца по писмени
данни, при което последният неправилно, грешно го е диагностицирал и
освидетелствал с посочените в експертизата психични болести. По този начин
ищецът е бил лишен от правото си да получи правилна за него експертиза, а
не както е приел първоинстанционният съдия, че претърпените от ищеца
вреди са вследствие на даването от вещото лице на невярно заключение по
експертизата. Счита, се последното е направено, за да се приеме, че деянието
на вещото лице представлява престъпление от общ характер, което обуславя
и прекратяване на делото. Нарушеното право на ищеца е да получи правилна
съдебно-психиатрична експертиза, а неправилната такава, относно грешно
посочени психични болести, му е нарушила психичното здраве. Поради това е
налице противоправно състояние, а не иск за установяване на престъпно
1
обстоятелство.
Препис от частната жалба не е връчван на насрещна страна предвид
наличието на хипотезата на чл. 130, изр. 2 от ГПК.
Частна жалба е редовна и е подадена в срок, от страна с правен
интерес от обжалването на обжалваем съдебен акт. Същата се явява
допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните
съображения:
Първоинстанционното производство е образувано въз основа на
подадената на 30.12.21г. искова молба от В. Н. Н., насочена против ответника
Районен съд-Варна, в качеството му на възложител на работата на вещото
лице-психиатър д-р Св. В., за когото се твърди, че съдът му е възложил по
НАХД № 2537/19г. по описа на ВРС да извърши по писмени доказателства
съдебно-психиатрична експертиза на ищеца. Счита се, че в резултат на
извършено от вещото лице неправилно, погрешно диагностициране и
освидетелстване на ищеца, с посочени в експертното заключение диагнози,
които експертът е потвърдил пред съда, ищецът е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в нарушаване на психичното му здраве. Отправеното
искане е било ответникът да заплати на ищеца сумата от 80 000 лв. като
обезщетение за тези неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
датата на причиняването им – 08.06.20г. до окончателното изплащане на
обезщетението.
С определение № 11/04.01.22г. първоинстанционният съд е оставил без
движение исковото производство, указвайки на ищеца да уточни по какъв
начин ВРС се явява възложител на работата на вещото лице, като се държи
сметка, че между тях не възниква облигационна връзка, а единствено
процесуална такава; да посочи какви конкретно неимуществени вреди са
произтекли за ищеца от даденото невярно заключение на вещото лице по
цитираното дело – как точно се е влошило психическото състояние на ищеца;
да уточни в какво се изразява противоправното деяние на вещото лице –
даване на невярно заключение или друго; ако се твърди първото – да се
посочи дали по отношение на това деяние на експерта е налице влязла в сила
присъда за престъпление по чл. 291 от НК, респ. споразумение по НПК или е
налице влязло в сила решение по установителен иск за факта на
престъплението по чл. 124, ал. 5 от ГПК; да обоснове защо се счита, че
2
лихвата за забава се дължи от 08.06.20г.
В предвидения срок ищецът с молба от 24.01.22г. е уточнил, че
ответникът ВРС се явява възложител на посоченото вещо лице, определяйки
го като изпълнител на съдебно-психиатрична експертиза, заключението по
която съдът е приел по делото и му е заплатил възнаграждение в размер на
502.60 лв. от бюджета на съда. Посочил е, че претърпените от ищеца
неимуществени вреди са емоционални, душевни болки и страдания,
афектираност, разстроеност, притеснителност, напрежение, които са в
резултат на нарушеното право на ищеца да получи правилна съдебно-
психиатрична експертиза, вместо изготвеното и прието от съда заключение с
неправилни, грешни диагнози за наличието на психични болести. Посочената
дата 08.06.20г. е денят, в който е било прието от съда заключението на
вещото лице д-р В. по НАХД № 2537/19г. на ВРС.
С оглед на така предявения и уточнен с молбата от 24.01.22г. иск,
следва да се приеме, че е се претендира на осн. чл. 49 от ЗЗД осъждането на
ответника Районен съд-Варна да заплати на ищеца обезщетение в качеството
му на възложител на работата на вещо лице по посочено дело на ВРС, при
въведено твърдение, че вещото лице е изготвило невярно заключение (в
нарушение на цитирани от ищеца подзаконов нормативен акт за
утвърждаване на медицински стандарт по „Психиатрия“ и на
Международната статистическа класификация на болестите и проблемите,
свързани със здравето, Десета ревизия), което е било поддържано от експерта
и прието от съда по делото, от което за ищеца са настъпили посочените
неимуществени вреди. При това положение следва да се приеме, че
твърдяното от ищеца противоправно действие на делинквента (вещото лице
д-р В.) е изготвянето и даването пред съда на невярно заключение (без
ищецът да твърди дали това е станало съзнателно или по непредпазливост).
Това деяние изцяло покрива състава на престъплението, инкриминирано с
нормата на чл. 291, ал. 1 (при умишлено деяние) и ал. 2 (при форма на вината
- непредпазливост) от НК. По същество това означава, че при разглеждането
на иска по чл. 49 от ЗЗД гражданският съд ще следва да установи като
преюдициален за предявения иск факт, представляващ наличието на
престъпно обстоятелство. Според правилото на чл. 124, ал. 5 от ГПК обаче,
установяването на престъпно обстоятелство, което е от значение за
гражданското правоотношение се допуска само в изрично предвидените
3
хипотези – когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или
е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 или е спряно на
някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК, и в случаите,
когато извършителят на деянието е останал неоткрит. След като ищецът не
твърди от една страна да е налице влязла в сила осъдителна присъда (респ.
споразумение по НПК) за извършеното от вещото лице В., нито пък
наличието на обстоятелства от цитираната норма на чл. 124, ал. 5 от ГПК, то
предявеният иск по чл. 49 от ЗЗД се явява недопустим.
Ето защо изводът на първоинстанционният съд за недопустимост на
предявения иск не е в противоречие с установената съдебна практика, след
като е прието, че съществуването на претендираното от ищеца право е
обусловено от установяването на фактическия състав на престъплението по
чл. 291 НК, без обаче да е налице някоя от предвидените в чл. 124, ал. 5 ГПК
хипотези, допускащи установяването на престъпно обстоятелство по
гражданскоправен ред (в този смисъл цитираното и от ВОС Определение №
362 от 5.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2507/2020 г., IV г. о., ГК, както и
цитираната в същото друга съдебна практика на ВКС). Обжалваното
определение следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 310/25.01.2022г., постановено по гр. д. №
3110/21г. по описа на ОС-Варна, с което е прекратено производството по
делото като недопустимо, на осн. чл. 130 от ГПК.
Определението може да се обжалва пред ВКС в едноседмичен срок от
съобщението до частния жалбоподател, при наличие на предпоставките на чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4