РЕШЕНИЕ
№ 193 06.07.2020 г.
град Хасково
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Окръжен съд – Хасково, граждански
състав, на седемнадесети юни, две хиляди и двадесета година, в открито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГЕОРГИ
ГОЧЕВ
2.
МИЛУШ ЦВЕТАНОВ,
при
участието на секретар: Р* К*,
като
разгледа докладваното от мл. съдия Милуш Цветанов в.гр.д. № 284 по описа на
съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена
от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, чрез юрисконсулт Т*К*, против решение № 682 от 31.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 3008 по описа за 2018 г. на РС-Хасково, с което са отхвърлени
предявени от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД
против Д.Н.К. искове с
правни основания чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД във вр. с чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 от ГПК - за приемане за установено по отношение
на ответника, че дължи на ищеца конкретни суми по вземания по повод договор за
потребителски кредит, сключен между К. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
цедирани на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, за които суми е издадена заповед № 885 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 24.08.2018 г. по ч. гр. д. № 2054/2018 г. на
Районен съд – Хасково.
В жалбата се твърди неправилност,
незаконосъобразност и противоречие на решението на материалния и процесуалния
закон. Излагат се доводи за редовно
връчване на уведомлението за цесията от страна на „Фронтекс Интернешънъл“
ЕАД спрямо К. на основания – чл. 47, ал.5 ГПК; и чл.45, изр. второ ГПК, като се
сочи практика на ВКС относно възможността чрез връчване на особен представител
да се изменят материалноправни правоотношения. Иска се отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново, с което да се уважи предявеният иск, като се
претендират и направените в заповедното и исковото производство разноски.
В постъпилия в законоустановения срок
писмен отговор от адв. А.Т., в качеството й на особен представител на въззиваемата,
се изтъкват доводи за неосъществено съобщаване на цесията – поради
предназначение на посочената в разпоредбата на чл.47, ал.5 ГПК фикция за
връчване - единствено да обслужва нуждите на гражданския процес във връзка с
развитието и приключването му; както и поради материалноправния ефект на
уведомяването, предпоставящ довеждането му до знанието на длъжника, но не и на
особен представител - предвид характера на представителството и обема на
правомощията на последния. Алтернативно се излагат доводи за недоказано предоставяне
от първоначалния кредитора на сумата на процесния кредит; и за нищожност на
договора за кредит по аргумент от противното от разпоредбата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД във вр. с чл. 5, ал.2 от ЗПК и чл. 143, ал.1, т.9 и т.18 от ЗЗП. Също
алтернативно е направено възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на част от претендираното вземане за мораторна лихва по кредита. Иска се от
съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Съдът, като взе предвид становищата и
доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по
реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в предвидения в чл.
259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и против съдебен акт, подлежащ
на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя
е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК, предявен от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД против Д.Н.К., за приемане за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, по договор за
потребителски кредит CREX-10815272/29.06.2014г., сключен с
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 10.01.2017г. и Приложение №1
към него, сумата от общо 862,64лв., от които: 616,05лв. – главница, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане; и 246,59лв. – лихва за забава за периода от 06.08.2014г. до 07.08.2018г.,
за които суми е била издадена заповед № 885
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 24.08.2018 г. по ч.
гр. д. № 2054/2018 г. на Районен съд – Хасково.
По делото са събрани всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд
фактическа обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните, поради
което съдът препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.
Относно правните изводи на районния съд
и във връзка с доводите на страните следва да се обсъди следното:
Решаващият за делото въпрос касае възможността за
връчване на съобщение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД чрез фикцията на чл. 47, ал.5 ГПК
или чрез особен представител.
Безспорно е, че в заповедното производство такава
възможност липсва – няма как
уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено
от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй
като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от
цедента, нито от негов пълномощник. (Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д.
№362/2015г. II т.о. на
ВКС).
Относно исковото производство - уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и „достигнало до длъжника“ със същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (Решение № 3 от
16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС). Такова съобщаване може да се
извърши и от упълномощен за това цесионер (Решение № 137 от 2.06.2015 г. по гр.
д. № 5759/2014 г. на ВКС), какъвто е настоящият жалбоподател, съгласно
съдържанието на приложените по делото договор за цесия (§5, ал.7) и нотариално
завереното пълномощно №3135/2017г. Същественото в случая е достигането на
съобщението до длъжника. В тази връзка са изтъкнатите от жалбоподателя доводи,
че приложеното от него към исковата молба уведомление за цесия следва да се
смята за връчено на длъжника К. съобразно фикцията на чл. 47, ал.5 ГПК.
В теоретичен план естеството на фикцията
предопределя характера й на отклонение от принцип, съзнателно допуснато в името
на особено значима цел. В случаите на Глава шеста от ГПК принципът е, че
съобщения и призовки се връчват лично на адресата, като в разпоредбите на
Раздел първи са предвидени няколко фикции, при които съобщенията „се смятат за
връчени“ в името на значимата цел – практическо осъществяване (предотвратяване
блокирането) на гражданския процес. Сред тях е тази на чл. 47, ал.5 ГПК.
Следователно предназначението на това отклонение е да се ползва за нуждите на
процеса, а не да обслужва страните при уреждане на материалните им
правоотношения.
Действително, с разрешението дадено в т.3
на ТР № 1 от 28.12.2005г. по тълк. д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС фикцията на чл.
47, ал.5 ГПК е предоставена на разположение на страните, посредством
разпоредбата на чл. 50 ЗННД, което е оправдано с оглед липсата на ред и необходимостта
от справяне с евентуална недобросъвестност от страна на длъжника (отказ да
приеме или укриване). Това предоставяне обаче представлява аналогия от
процесуалния закон (analogia legis), касаеща разрешение на конкретна
хипотеза, а не задължително разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 47,
ал.5 ГПК. Ето защо то не може да намери приложение за всички, макар и подобни в
някои аспекти, случаи.
В същото време - в отговор на подобна недобросъвестност
на длъжника кредиторът разполага с основаната на свободата на договаряне договорна
фикция за връчване между страните (Решение № 148 от 2.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС и др.)
Допълнително, във връзка с нея (и т.7 от Общите условия на приложения договор
за потребителски кредит), следва да се посочи, че според Решение на СЕС по дело С-327/10
от 17.11.11 г. - при прилагане на нормите на процесуалното право
националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за
откриване на длъжника, изисквани от принципите на „дължимата“ грижа и добросъвестността.
Според настоящия състав прилагането на уведомление към искова молба не изчерпва
тази дължима грижа, а твърденията на жалбоподателя за изпратено съобщение по
чл. 99, ал.3 ЗЗД до длъжника чрез „Български пощи“ ЕАД, не са подкрепени с никакви
доказателства.
В посоченото от жалбоподателя Решение №
198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС приемането, че връчването на особения
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник е изведено
като аргумент от по-силното основание от тезата за възможност за фингирано
връчване чрез нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД във вр. с чл. 47, ал. 5 ГПК. Както се посочи, настоящият състав не споделя въпросната теза по
гореизложените съображения и в този смисъл за него - тя не съставлява
основание, от което да се извежда аргумент за надлежно уведомяване по чл. 99,
ал.3 ЗЗД чрез особен представител. Условие за такова надлежно уведомяване е
преписът от исковата молба и приложенията към него да бъдат „реално“ получени
от длъжника или от лице, което е материалноправно легитимирано да задължава
правната му сфера. Впрочем, в същия смисъл е и посоченото в Решение № 148 от
2.12.2016 г. по т. д. № 2072-2015 г. на
ВКС – „При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция
връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ,
който му е предаден „лично“ или на негов „пълномощник“ срещу подпис или по
възлагане…“
В такъв случай, уведомяването произвежда действие от деня на реалното
получаване на съдебните книжа.
Не може да се приеме, че назначеният
от съда особен представител е легитимиран да получава от кредитора за сметка на
длъжника уведомления за извършена цесия. Това произтича от същността на
института на особения представител. За разлика от законният представител, който
се определя от разпоредбите на закона и от упълномощеният представител, който
се избира от упълномощителя, особеният представител се назначава по
разпореждане на съда. Характерно за законното и договорното представителство е
„особеното доверие“, което съществува в отношенията между представител и
представляван (ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Това доверие при договорното
представителство произтича от свободата на личната воля и лична преценка на
представлявания за качествата на представляващия, а при законовото
представителство се презюмира поради близката родствена връзка между
представляван и представляващ или отново предвид изразената воля на страната (така
- търговските дружества). Именно поради този личен елемент на „особено доверие“
между страните при договорното и законовото представителство, представителят
разполага с правомощието да ангажира изцяло правната сфера на представлявания,
включително и като я обременява със задължения. При особеното представителство
този личен елемент между представляван и представител липсва. Особеният
представител не само, че не е запознат с личността и качествата на
представляващия, но и по силата на изричните законови разпоредби се назначава в
хипотезите, когато представляваният не може да бъде намерен, за да се осигури
личното му участие по делото, като последният дори не е запознат с неговите
параметри. Особеният представител е овластен да извършва „процесуално“
представителство на отсъстващия ответник (в този смисъл и мотивната част по т.7
на ТР № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС). Той
не може да засяга материалноправната сфера на представляваното лице (арг. от
чл.29, ал.5 ГПК). Същият не може да прави признание на иска, да сключва
спогодби, да извършва отказ от право. От невъзможността особеният представител
да ангажира материалноправната сфера на ответника следва и че не е пасивно
легитимиран да получава от името на ответника изявления, в резултат от които в
патримониума на представлявания биха възникнали задължения спрямо дадено лице,
включително такива по чл. 99, ал.3 ЗЗД.
Предвид гореизложеното - длъжникът не е
бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, което обуславя
извод, че цесията не е произвела действие спрямо К. и затова предявеният иск е
неоснователен.
С оглед обстоятелството, че крайният
правен извод на въззивния състав, съответства на този на първоинстанционния
съд, постановеното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено, а подадената въззивна жалба - да бъде оставена без уважение.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 682 от 31.10.2019 г., постановено по гр. д. № 3008 по описа за 2018 г. на
РС-Хасково
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.