ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 744
гр. Пловдив, 05.07.2022 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
закрито заседание на пети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Частно наказателно дело №
20225330201950 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 243, ал. 5 от НПК.
Образувано е по жалба от Х.Б.Х., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез
адв. Т.Й., с пълномощно по делото, против Постановление за прекратяване
на наказателното производство от 18.03.2022 г. по досъдебно производство №
260/2021 г. по описа на 02 РУ при ОДМВР – Пловдив, образувано и водено за
престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и за
необоснованост на прекратяващото наказателното производство
постановление. Жалбоподателят твърди в постановлението неправилно да е
пресъздадена фактическата обстановка, поради което то да е необосновано.
Счита, че са събрани достатъчно доказателства за виновността на свид. К. за
извършването на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. Оспорва извода на
прокурора, че във всеки момент е знаел къде се намира автомобилът му и
какво се извършва по него. Твърди при огледа на досъдебното производство
да е установено, че липсват части от превозното средство. Взема становище с
атакуваното постановление на прокурора неправилно да е приложен
материалният закон, а съставомерно деяние да е извършено чрез отказ на
свид. К. да върне инкриминираната вещ. Поддържа, че правните изводи на
прокурора са направени въз основа на непълен и едностранчив анализ на
събраните доказателства. Моли постановлението за прекратяване на
наказателното производство да бъде отменено и делото върнато на
досъдебното производство със задължителни указания по приложението на
закона.
Съдът, като провери законосъобразността и обосноваността на
обжалваното постановление и като взе предвид възраженията и доводите на
жалбоподателя, приема за установено следното:
1
Препис от постановлението за прекратяване на наказателното
производство е връчен лично на жалбоподателя на 23.03.2022 г., а жалбата е
подадена на 30.03.2022 г., поради което е спазен 7-дневният срок по чл. 243,
ал. 4 от НПК за упражняване правото на обжалване. Жалбата изхожда от
легитимирана страна и е насочена против подлежащ на съдебен контрол акт,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Досъдебно производство № 260/2021 г. по описа 02 РУ при ОД на МВР –
Пловдив е образувано с постановление от 29.04.2021 г. на прокурор при
Районна прокуратура – Пловдив за това дали през 2020 г. в гр. Пловдив
противозаконно е присвоена чужда движима вещ, която деецът да владее –
престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. В хода на наказателния процес няма
привлечено като обвиняем лице.
Така образуваното наказателно производство е прекратено с
обжалваното Постановление за прекратяване на наказателно производство от
18.03.2022 г. на прокурор при Районна прокуратура – Пловдив. За да прекрати
производството, прокурорът е приел, че не е доказано да е извършено
изпълнителното деяние на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК като
фактическо или юридическо разпореждане с инкриминираната вещ в свой
или в чужд интерес. Формирал е извод, че свид. К. не е действал с
присвоително намерение и редовно е уведомявал жалбоподателя за
извършваните по автомобила действия по ремонт. Приел е още, че
отношенията между К. и жалбоподателя Х. са се влошили поради
неразбирателство относно цената на ремонта. Намерил е за недоказано да е
осъществено престъпление както от обективна, така и от субективна страна,
като е счел, че се касае за неуредени гражданскоправни отношения. Така
мотивиран, прокурорът е прекратил наказателното производство. Постановил
е вещественото доказателство 1 брой преносима памет да се върне на свид. К.
след влизане на постановлението в сила.
Съдът, след като обсъди събраните и проверени по делото доказателства
– поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
На 26.03.2020 г. жалбоподателят Х.Б.Х. закупил с договор за покупко-
продажба от същата дата лек автомобил „Ленд Ровър“, модел „Дискавъри“,
внос от Великобритания, с рег. № ****.
Жалбоподателят Х. се познавал със свид. С. К. от 2019 г. по повод
оказано от последния съдействие за закупуване на друг лек автомобил и
оттогава двамата поддържали близки отношения. През месец март-април 2020
г. жалбоподателят се уговорил със свид. К. да му предостави лекия автомобил
„Ленд Ровър“ с рег. № ***, а той да организира и извърши ремонта му, за да
стане високопроходим. В изпълнение на тази уговорка жалбоподателят Х.
предал на свид. К. процесния автомобил, заедно с контактен ключ и
документи за него. Двамата не се уговорили предварително за конкретни
2
срокове и цена за ремонта. Свидетелят К. уведомил жалбоподателя, че ще
закара автомобила в сервиз, без да уточняват кой точно, но намиращ се на
Околовръстен път на гр. Пловдив. След това двамата продължили да
контактуват за ремонта на автомобила чрез съобщения в приложението
„Вайбър“ и по електронната поща. Свидетелят К. уведомявал жалбоподателя
Х. относно хода на ремонтните дейности: къде се намира към конкретния
момент автомобилът, на какъв етап е ремонтът, какво предстои като работа по
него, както и каква е стойността на съответния етап от т.нар. „офроуд
тунинг“.
През месец септември 2020 г. автомобилът „Ленд Ровър“ бил оставен от
свид. К. за боядисване в сервиза на свид. Д.Т., находящ се в ***. Цената за
боядисването била 1 200 лева. Свидетелят Т. боядисал автомобила, но цената
не му била заплатена. Превозното средство било оставено в сервиза на свид.
Т. без регистрационните му табели. Те се намирали при свид. К., тъй като не
можело да се извърши боядисването с тях върху автомобила, като при него
били и други части и принадлежности на автомобила, които съхранявал до
окончателното му отремонтиране.
През месец декември 2020 г., след като свид. К. и жалбоподателя Х. не
успели да постигнат съгласие кой следва да поеме разхода от 1200 лева за
боядисване на превозното средство, находящо се в сервиза на бул.
„Цариградско шосе“, свид. К. върнал на жалбоподателя папката с документи,
получени от него при предаването на автомобила. Между двамата възникнал
спор, свързан с поемането на разходите по лекия автомобил „Ленд Ровър“,
както и относно това на какъв етап е ремонтът и какво следвало да се
извърши по него. Жалбоподателят не отправил искане до свид. К. да му върне
автомобила, а вместо това поискал да му бъде върната паричната
равностойност на вредите, които смятал, че е претърпял, като за тази цел
двамата се разбрали автомобилът да бъде продаден, след като завърши
ремонтът му. Жалбоподателят Х. не определил срок, в който да му бъдат
върнати парите, които претендирал от свид. К..
В края на 2020 г., след разговор с жалбоподателя свид. Д.А., познат на
Х., който изявил желание да закупи лекия автомобил „Ленд Ровър“ от него,
посетил сервиза, където се намирал автомобилът. Свидетелят А. уведомил
жалбоподателя Х. за състоянието на превозното средство. От своя страна Х.,
макар да знаел къде се намира лекият автомобил „Ланд Ровър“, както и къде
са демонтираните детайли от автомобила, подал през месец януари 2021
година сигнал в Районна прокуратура за извършено престъпление от общ
характер, по който било образувано настоящото досъдебно производство.
При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от
правна страна:
Наказателното производство е образувано и се води за престъпление по
чл. 206, ал. 1 от НК. Престъплението „обсебване“ извършва лице, което
противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или пази. В тази
3
връзка от събраните и проверени по делото доказателства по категоричен
начин се установява, че разследването се води относно движима вещ – лек
автомобил с марка „Ленд Ровър“ и модел „Дискавъри“, която се явява чужда
по смисъла на НК спрямо свид. С. А. К.. Относно собствеността на
автомобила от свидетелските показания се установява, че той първоначално е
притежаван от свид. Н.В.А. (лист 70 от досъдебното производство), който е
прехвърлил собствеността на жалбоподателя Х., като последният на свой ред
е постигнал съгласие за прехвърляне на това право в полза на свид. Д.А. А.
(лист 62-63 от досъдебното производство). Съдът приема за доказано и че
инкриминираната вещ е била предадена във фактическата власт на свид. К. на
правно основание – сключеният договор между жалбоподателя и К. за ремонт
на процесния автомобил. Същият представлява неформална и консенсуална
сделка, която е валидно сключена с постигането на съгласие между
договарящите страни. Фактът на предаването на държането върху автомобила
от страна на жалбоподателя в полза на свид. К. и в изпълнение на договора за
ремонт е също несъмнено доказан по делото както от показанията на двамата
свидетели, които са страни по тази сделка, но така също и от показанията на
свид. М.М.Ц..
Изпълнителното деяние на престъплението „обсебване“ представлява акт
на противозаконно юридическо или фактическо разпореждане с чуждата
движима вещ, която деецът владее или пази, в свой или в чужд интерес.
Спорът по делото се концентрира около обстоятелството дали установеното
по делото поведение на свид. К. се квалифицира от правна страна като годно
изпълнително деяние на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК. В тази връзка
съдът споделя твърденията в жалбата, че изпълнителното деяние на
престъплението може да приеме формата и на отказ от страна на дееца да
върне след поискване на правоимащия чуждата вещ, която владее или пази.
Токова поведение принципно може да представлява изпълнително деяние на
престъплението „обсебване и да се подведе под състава му. Пренесено на
плоскостта на процесния казус обаче, съдът приема за правилен и обоснован
извода на прокурора в атакуваното постановление, че по делото не се доказва
свид. С. А. К. или друго наказателноотговорно лице да е извършило такъв
неправомерен отказ, който да представлява форма на противозаконно
разпореждане с вещта. Доказателствена информация относно отношенията и
уговорките между жалбоподателя и свид. К. след предаването на лекия
автомобил в държането на последния се черпи на първо място от подробните
показания на свид. Х.Б.Х. /жалбоподател в настоящото производство/. От тях
на първо място се изяснява, че при предаването на автомобила не е имало
уговорка за неговото връщане в определен срок или при изпълнение на
някакво условие, различно от довършването на работата, за която е сключен
договорът – по извършване на ремонт и подобрения във външния вид на
автомобила, като свид. Х. заявява: „Не уточнихме срок за извършване на този
ремонт“ /лист 53-гръб от досъдебното производство/. Оттам нататък се
установява, че първоначално жалбоподателят Х. не е знаел къде точно се
4
намира автомобилът, но и сам не е проявявал желание да му бъде съобщена
тази информация и не е искал от свид. К. да го уведомява къде точно се
извършват ремонтните дейности – „Не ме и интересуваше къде точно ще го
кара (процесния автомобил) – не ми беше толкова ценен и важен, а и имах
подчертавам пълно доверие на С.“ /лист 54 от досъдебното производство/. На
следващо място установява се, че до момента, когато свид. К. е поискал
сумата от 4 000-5 000 лева от жалбоподателя, последният отново не е
адресирал до К. никакво искане за връщане на автомобила, нито е искал
информация в кой сервиз и къде точно се намира – „Не се интересувах къде
точно е джипът, какво се случва...“ и „Но не съм искал да гледам джипа, не
съм смятал, че е необходимо, не съм го питал къде е“ /лист 54 от досъдебното
производство/. След поискването на сумата от 4 000 – 5 000 лева от страна на
свид. К. се установява, че жалбоподателят се е съгласил и доброволно я е
предал, като парите е трябвало да се използват за дейностите по тунинговане
на автомобила. Към този момент той отново не е правил искане за връщане на
вещта – „доверявах се на това, което С. ми описваше и ми пращаше снимки.
Но не съм искал да ходя да гледам джипа и какво се случва“ /лист 54-гръб от
досъдебното производство/. На този етап от развитието на отношенията
между жалбоподателя и свид. К. се установява да се е породило първото
неразбирателство, като Х. е считал, че част от направените от К. разноски са
излизали извън обхвата на уговорките им като например поставянето на
фолио на стъклата и заплащането на по-висока сума за ремонт на двигателя.
Направата на тези по-големи разноски не може да се приеме за поведение, с
което да е осъществено твърдяното от жалбоподателя престъпление. Още
повече, че жалбоподателят се е съгласил с тези разноски и е приел работата,
за която в тази част следва да се приеме, че е водена без предварително
възлагане, но с последвало одобрение – „Попитах С. защо е излязъл извън
уговорките ни, той ме убеди, че така колата ще стане по-добре и му казах –
добре, действай. Затова му и дадох 4-5 хиляди лева“. В тежест на кого следва
да останат тези разноски е въпрос на имуществен спор между страните, който
има изцяло гражданскоправен характер, но изясненото до този момент
поведение на свид. К. не осъществява състав на престъпление.
След заплащането от жалбоподателя на паричната сума от 4 000 – 5 000
лева, което следва да се отнесе към лятото на 2020 г., се установява, че К. му
е обяснил, че автомобилът се намира в различни сервизи, тъй като по
различни причини не е бил доволен от условията. Вече през месец септември
2020 г. се изяснява К. да е уведомил жалбоподателя Х., че е оставил
автомобила на бояджия, а след това отново през есента на 2020 г. да му е
казал, че: „бояджиите го ядосвали и затова щял да го прави с фолио“ относно
продължаващите ремонт и подобрения на превозното средство. Въпреки това
по делото се установява, че и към този момент автомобилът е продължавал да
бъде във фактическата власт на свид. К. със знанието и съгласието на
жалбоподателя. Последният заявява, че К. го е уведомил в кой сервиз,
намиращ се в град Пловдив, е оставил автомобила при бояджия, но самият
5
жалбоподател изяснява: „Не поисках аз да отида там“, нито твърди да е
искал връщане на вещта си. Единствено на този етап се установява Х. да е
поискал от свид. К. да получи снимки на автомобила. Такива снимки се
изяснява да не са получени своевременно, но независимо от това
жалбоподателят не е адресирал изрично искане към свид. К. нито за връщане
на автомобила, нито за някакъв друг вид разпореждане с вещта, което
последният умишлено да не е изпълнил, като например преместване на
автомобила в конкретен сервиз, на определено място или завеждане лично на
жалбоподателя на мястото, където се е намирало превозното средство. Вместо
това на двукратно отправеното искане за показване на снимки се установява,
че свид. К. не се е укривал, нито е отказвал изрично, а и двата пъти е обяснил,
че е преместил автомобила в друг сервиз за довършване на ремонтните
работи, като вторият път е предложил и нов вариант – използване на фолио
вместо боядисване. Чрез непредставянето на снимки на автомобила свид. К.
не е извършил престъплението „обсебване“, тъй като процесният джип е
продължавал да бъде във владението му на годно правно основание. Както се
посочи, макар К. да не е изпълнил искането за представяне на снимки, той
своевременно е отговарял на запитванията на жалбоподателя за предоставяне
на информация, като вместо желаните снимки го е уведомявал къде се намира
превозното средство и какво ще се извършва по него. От значение за
правилното приложение на материалния закон е дали при този отговор от
страна на К. е настъпила промяна във волята на жалбоподателя. От
доказателствата по делото по категоричен и несъмнен начин се установява, че
към този момент от развитието на отношенията между Х. и К. първият отново
не е отправял никакво искане за връщане на инкриминираната вещ, нито за
друго разпореждане с нея. В показанията си Х. изрично изяснява, че
съобщената му от свид. К. информация за случващото се с автомобила му е
била достатъчна, за да продължи да желае извършването на ремонта от страна
на К., респ. че не е отправял към него искане за връщане на вещта.
Жалбоподателят заявява: „Съгласих се – казах – хубаво, право го с фолио,
щом ще е по-евтино“. Несъмнено доказано е, че към този момент продължава
да има съгласие между страните, което означава, че автомобилът продължава
да бъде във фактическата власт на свид. К. на същото правно основание и без
той да е извършил действия, излизащи извън учредените му правомощия, тъй
като жалбоподателят е одобрявал и се е съгласявал с вида на извършвания
ремонт и местата за това.
На следващо място се установява за период от около няколко седмици до
един месец комуникацията между Х. и К. да е била временно преустановена,
тъй като последният споделял, че имал проблеми – бил болен, развеждал се.
Същественото обстоятелство за делото е, че през този период от събраните
доказателства се установява, че отново не е настъпила промяна в
първоначалното намерение на свид. Х.. Той заявява: „Дори – след
обяснението му, че е болен и че се е развел, спрях да го търся – казах си, сега
се е развел, ще му дам малко време.“. Следователно и към този момент липсва
6
неправомерен отказ на свид. К. да върне на собственика инкриминираната
вещ, след като последният изрично изяснява в показанията си, че не е
формирал такова решение на този етап и не е съобщавал такова искане на К..
В показанията си жалбоподателят заявява, че в нито един момент до
получаването на претенцията за заплащане на сумата от 10 000 лева не е искал
от К. връщане на автомобила – „Аз до този момент не съм му казвал – върни
ми джипа или парите, които съм ти дал“.
Установява се по делото, че комуникацията между двамата по този начин
е продължила до момента, когато жалбоподателят Х. е получил електронно
писмо в табличен вид, в което са описани направени дотогава разходи по
ремонта на процесния автомобил „Ленд Ровър“, като стойността им
надвишавала 10 000 лева. Подател на това писмо се установява да е свид. К..
Изяснява се и че запознаването със съдържанието на писмото и
имуществената претенция в него са породили желание у жалбоподателя да
получи допълнителна информация за случващото се с автомобила му. От
установеното по делото му поведение следва да се приеме, че адресирането
на такава претенция и най-вече нейният размер са изненадали Х., поисканата
парична сума е преценена от него като значителна, имал е и известни бележки
към основанието, на което е формирана. Тази му оценъчна дейност го е
мотивирала да осъществи телефонно обаждане до свид. К., в което е поставил
на конфронтация извършването на част от описаните ремонтни дейности,
аргументирал се е, че те не са били предварително съгласувани и изрично
възложени за изпълнение. Изяснява се, че в отговор К. е заявил, че това не е
план за бъдещи разходи, а вече извършени дейности и сторени разноски,
поради което е поискал получаването на претендираната сума и е поставил
това като условие, за да продължи ремонтната работа. При така настъпилото
неразбирателство в отношенията между жалбоподателя и свид. К. се
установява, че промяната в съдържанието на волята на първия се е изразявала
единствено в желание да види автомобила. Доказва се, че извършените в
повече, и по-точно без предварително възлагане, ремонтни работи, както и
претенцията за заплащане на сумата от 10 000 лева, не са предизвикали
промяна и в първоначалното му намерение, както и че не е вземал решение да
иска връщането на автомобила. В показанията си свид. Х. заявява: „казах – ок,
ще ги платя (относно претендираните от К. разходи) , но искам да видя
джипа“. Относно искането за виждане на автомобила въз основа на
доказателствата по делото се приема, че жалбоподателят не е отправял
претенция да бъде заведен до мястото, където се намира превозното средство,
за да наблюдава пряко и непосредствено състоянието му, а постигнатата
уговорка за изпращане на снимки от страна на свид. К. е удовлетворявала
желанието му „да види“ автомобила. Жалбоподателят Х. заявява: „Не
попитах при кой бояджия, реших, че ще изчакам снимките, а аз и нямам
време да обикалям по такива места“. Следователно и към този момент
процесният автомобил продължава да се намира във фактическата власт на
свид. К. на годно правно основание и със знанието и съгласието на своя
7
собственик.
За поисканите от Х. снимки се доказва по делото да са получени още на
следващия ден, но той да е останал недоволен от видяното за състоянието на
автомобила, тъй като е считал, че не е свършена обещаната от К. работа.
Изяснява се това да го е мотивирало да отправи ново телефонно обаждане до
свид. К.. Съдът намира, че при този разговор се е стигнало до разрив в
отношенията между двамата – възложител и изпълнител по договора, поради
наличието на непреодолим спор. Той се изразява в заетата от една страна
позиция от свид. К., че за да продължи извършването на по-нататъшната
работа, иска първо да получи плащането на направените разходи, които
претендира, а насреща жалбоподателят е противопоставил своята позиция, че
вече дадените пари са достатъчни и не ще дадял повече, като искал и К. да
успее да се организира така, че да довърши работата в рамките на вече
заплатеното – свид. Х. казва: „И аз отговорих: „С., дал съм ти джипа преди
месеци, дал съм ти и достатъчно пари, за да свършиш това нещо, оправяй
се“. Отговорът на К. е бил, че без заплащане на сумата от 1 200 лева на
бояджията, автомобилът не би могъл да бъде взет от сервиза му, за да
продължат да се извършват други действия по него. От доказателствата по
делото се доказва по категоричен начин, че това твърдение на свид. К. е
истинно, съответстващо на обективната действителност. Достоверността му е
проверена по делото от показанията на свид. Д.Х. Т., които получават изцяло
доверие от съда като добросъвестно дадени от незаинтересовано по делото
лице. Те намират подкрепа и в протокола за оглед.
Съдът намира, че в този момент предвид непримиримостта в насрещните
позиции на К. и на жалбоподателя Х. е настъпила съществена промяна в
първоначалното намерение на последния като възложител по договора за
ремонт. В показанията си той заявява: „Вече желание да продължи С.
ремонта нямах“ и „просто поисках да ми възстанови това, което съм дал “.
Същественото за делото обстоятелство е какви претенции е отправил в този
момент жалбоподателят към свид. К. с оглед промяната в уговорките им, за
да се установи дали поведението на последния се подвежда под състав на
престъпление. От показанията на жалбоподателя ясно и конкретно се
установява с какви нови уговорки е заместено първоначалното им
съглашение. Не се доказва обаче, след като се е отказал от ремонта,
жалбоподателят да е отправил искане автомобилът да му бъде върнат, да бъде
предоставен на друго лице, да бъде откаран на определено място, да е
определял срок за предприемане на насрещно поведение от страна на К..
Вместо това доказва се, че двамата са се разбрали свид. К. да довърши
ремонта, тогава автомобилът да бъде продаден и от получената сума двамата
да удовлетворят претенциите си. Не се доказва жалбоподателят да е искал да
му бъде върнат самият автомобил, а е желаел да получи пари, които е смятал,
че ще обезщетят вредите, които е претърпял. Това съдържание на новите
уговорки между К. и Х. е категорично доказано по делото. В показанията си
последният изяснява, че: „Аз не съм определял крайна дата, до която С. да
8
ми върне парите“, а относно телефонния разговор се изяснява, че на
заявената от К. позиция, че ще поправи и продаде джипа, за да си върне
парите, които е дал, то жалбоподателят се съгласил с думите: „ Казах:
„Хубаво, направи го, нека видим кой какви пари е дал и ти си вземи своето, аз
също ще си взема парите“. Предвид така установените факти съдът приема,
че и към този момент, макар каза се, да е настъпила съществена промяна в
първоначалното съглашение между Х. и К., то жалбоподателят не е отправял
изрично искане за връщане на автомобила, противно на твърдяното в
жалбата. Напротив, превозното средство със съгласието на Х. е продължавало
да бъде предоставено на уличения свидетел, тъй като първият е искал да
получи обратно парите, които е вложил в ремонта чрез продажбата на вече
поправения и довършен автомобил. Съдът приема, че към този момент
поведението на К. не представлява извършване на присвояване на
автомобила, по никакъв начин той не се е разпоредил в свой или в чужд
интерес с вещта и противно на волята на жалбоподателя. Той не е сторил това
и като не е върнал автомобила на жалбоподателя в момента, когато
последният е заявил, че са отпаднали интересът и желанието му за
ремонтиране на превозното средство, тъй като тази му позиция не е била
съпроводена с искане вещта да бъде върната, за да може например Х. сам да
търси купувач или друг сервиз, където да я откара, за да бъдат продължени
дейностите по нейната поправка. По делото се установява точно обратното,
че вещта съзнателно и в съответствие с волята на жалбоподателя е останала
при свид. К. с очакването тя все пак да бъде поправена, за да бъде продадена
накрая.
Установява се, че жалбоподателят не е определял срок, в който да му
бъдат възстановени от свид. К. вложените пари. С оглед данните по делото за
предходните събития в отношенията между К. и Х. тази нова тяхна уговорка
следва да се отнесе към края на месец септември 2020 г. Доказва се, че на
следващо място през месец декември свид. К. е отишъл до дома на
жалбоподателя и първоначално отново му е поискал 1 200-те лева, нужни, за
да бъде освободен автомобилът от автосервиза на свид. Т.. Тъй като е
получил отказ от жалбоподателя за заплащането на тези суми, се доказва, че
К. му е върнал документите на превозното средство, уведомил го е за
местонахождението на вещта, както и какво е нужното, за да си я получи – да
бъде заплатена спорната сума от 1 200 лева, представляваща цената на
извършеното боядисване. В този момент се установява, че жалбоподателят
преценил, че „не му се занимавало с това нещо“, потърсил си адвокат и подал
сигнал в прокуратурата.
При така установения ход на отношенията и конкретното съдържание на
постигнатите уговорки между жалбоподателя Х. и свид. К. съдът приема, че
по делото не се доказва К. да е извършил нито престъпление по чл. 206, ал. 1
от НК, нито друго от общ характер. На първо място този извод, до който
правилно е достигнал прокурорът на досъдебната фаза, не се дължи на
непълнота в доказателствата, която да препятства възможността в процеса да
9
се възпроизведат действително случилите се събития. Напротив, разпитани са
всички лица, имащи възприятия за интересуващите делото събития,
установено е и конкретното местоположение на инкриминираната вещ, която
се твърди да е обсебена, извършен й е оглед. Разпитани са освен двете страни
по съглашението, които пълно и изчерпателно въвеждат в процеса
твърденията си за конкретните си уговорки, но така също и трети лица, които
имат възприятия за поведението на свид. К. след сключването на договора и
позволяват да бъде установена мотивацията зад неговите действия и
бездействия. По тези съображения съдът приема, че разследването отговаря
на стандарта за пълнота, обективност и всестранност.
Не се доказва да е осъществено изпълнителното деяние на
престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК. Относно възражението дали
жалбоподателят е знаел във всеки момент къде се намира автомобилът му
съдът намира, че установено от показанията на Х., в по-голямата част от
времето той не е проявявал никакво желание да му бъде съобщавана
информация за конкретно местоположение, а само за това какви действия се
извършват. След настъпването на противоречия със свид. К. и отказът на
жалбоподателя от първоначалната уговорка той е бил уведомен в кой сервиз
се намира автомобилът. Доказва се, че действително превозното средство е
било в сервиза на свид. Т., който го е задържал, докато получи
възнаграждение за изпълнената услуга по боядисването. Доказа се и че свид.
К. е уведомил за това жалбоподателя. Съдът намира, че в определен момент е
възникнал изцяло имуществен спор между Х. и К. относно заплащането на
посочените 1 200 лева, представляващи възнаграждение за извършеното
боядисване. Жалбоподателят не е искал да ги заплати, тъй като е считал, че е
дал достатъчно пари и е искал ремонтът да бъде довършен в рамките на тази
сума, която вече е предоставил на свид. К.. Последният от своя страна също е
отказвал да заплати тази сума, тъй като е считал, че тя няма да му бъде
възстановена от жалбоподателя. Този имуществен спор се регулира изцяло от
правилата на гражданското право. Невъзможността за неговото разрешаване е
поставила пречка пред по-нататъшни действия по довършване на ремонтните
работи по автомобила, тъй като той е престоявал в сервиза на свид. Т., докато
цената на боядисването не бъде заплатена. Следователно свид. К. е бил в
обективна невъзможност да върне автомобила на жалбоподателя, без преди
това да е платена спорната сума от 1 200 лева. Това не означава, че вещта е
обсебена. Напротив, както беше изяснено, местоположението на вещта
всъщност е съобщено на жалбоподателя и то е известно за него. Освен това
съхранението на автомобила в сервиза на свид. Т. до заплащането на цената
на боядисването на практика е лишило свид. К. от възможността да се
разпореди по какъвто и да е начин с вещта. Той не би могъл нито да я скрие,
да я премести, да я разглобява или да прави каквито и да е други действия по
отчуждаването й, тъй като тя се е пазила от свид. Т. до удовлетворяване на
вземането му. Все в тази връзка това го е лишило и от принципната
възможност да откара автомобила пред дома на свид. Х., поради което му е
10
занесъл единственото документите и му е казал точното местоположение и
телефон. По този начин в обективната действителност липсва настъпил
съставомерен резултат. По никакъв начин не са ограничени правата на свид.
Х. като собственик на автомобила. Това пряко се доказва и от извършените
разпоредителни действия в полза на свид. А., който на свой ред е посетил
сервиза, където действително е намерил превозното средство. Като бележка
следва да се посочи, че тези действия по прехвърляне на собствеността,
доказано по делото, не са облечени в изискуемата от закона правна форма,
който недостатък е настъпил още при предаването на автомобила от свид.
Аджаров в полза на жалбоподателя. Тези обстоятелства обаче са ирелевантни
за наказателното производство, доколкото законът и съставът по чл. 206, ал. 1
от НК не защитават само юридическия собственик, а и лицето, което е
предало вещта на дееца на определено правно основание.
В случая, за да може свид. К. да върне вещта на жалбоподателя, е
трябвало първо да се откаже от претенцията си по имуществения спор за
1 200 лева и да ги заплати лично. Липсва правно основание да се приеме, че
той е задължен за такова поведение. Всъщност цялата намеса на
прокуратурата в този чисто гражданскоправен спор на практика е използвана
като средство за натиск под страх от наказателно преследване свид. К. да се
откаже от своята претенция по неуредените имуществени отношения с Х.. По
делото е доказано, че дейността по боядисването е извършена, че боядисан е
процесният автомобил, собственост на жалбоподателя, както и че той се е
съгласил и е одобрил извършването на разноски за боядисване.
Жалбоподателят излага свои аргументи защо не трябва да заплаща тези
разноски, но преценката за тяхната основателност стои извън предмета на
настоящото наказателно производство, тъй като касае имуществения спор на
страните.
Същественото за делото обстоятелство е, че не се доказва свид. К. да е
осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 206, ал. 1 от
НК. Тъй като владението върху вещта му е предадено на конкретно правно
основание, то от значение за преценката има ли извършено престъпление е
дали К. е извършил нещо, с което е излязъл извън учредените му правомощия
с правното основание, на което вещта му е предадена. Такива разпоредителни
действия от страна на свид. К. не се доказват по делото. Той е уведомявал
жалбоподателя какви ремонтни работи и къде се извършват в рамките на
това, което Х. е желаел да получи като информация, тъй като той сам заявява,
че през по-голямата част от времето не се е интересувал къде точно се
ремонтира автомобилът. До предаването на превозното средство за
боядисване на свид. Т. нито има искане за връщане на вещта, нито с нещо
друго К. се е разпоредил с нея в отклонение на правомощията му,
произтичащи от устния договор за ремонт. След това и до настоящия момент
се установява вещта да се намира все при свид. Т., който да я задържа като
гаранция за обезпечаване на вземането си. От този момент, както беше
изяснено, на практика свид. К. е лишен от възможност да се разпорежда за
11
преместването в пространството на вещта и е уведомил за това
жалбоподателя. Следователно липсва съзнателен и целенасочен отказ за
връщане. Липсва и какъвто и да е опит за укриване местоположението на
вещта или за препятстване на възможността на жалбоподателя да отиде и да
си я поиска от лицето, което я задържа. Поведението на свид. К. не е
неправомерно. От субективна страна липсва съзнателно разпореждане в свой
или чужд интерес с вещта, нито цел за неправомерно облагодетелстване.
Възраженията по жалбата за това свид. К. да отказва многократно да
върне автомобила при отправени му поисквания са неоснователни, тъй като
се оборват от самите показания на жалбоподателя Х.. Давайки доверие на
твърденията му, по делото не се установява той да е адресирал такова искане
до К., а дори и когато се е отказал от първоначалните си намерения, се
доказва, че отново не е поискал връщането на вещта, а да му бъдат върнати
пари, след като вещта бъде продадена, за което К. първо да довърши работата
и после да намери купувач. Възраженията в жалбата почиват на превратно
анализиране на доказателствата, а разликите, които се претендират спрямо
фактическата обстановка в атакуваното постановление, представляват
изопачаване на действително случилите се събития.
Всички затруднения, от които се тъжи свид. Х., са преодолими чрез
решаването на гражданския спор, в който е намесено и трето лице – свид. Т..
Заетата от Х. позиция, че не му се занимавало с това нещо, не е извинение да
търси уреждането на гражданските си вземания чрез прокуратурата, дори и
облигационната му претенция да е основателна по същество. Чрез сигнала до
прокуратурата тя служебно разследва и така придвижва напред процеса, но
тежестта за това при липсата на престъпление не е върху нея. Не се доказва
жалбоподателят да е положил елементарно усилие да разговаря със свид. Т. и
да поиска връщането на вещта, легитимирайки се като собственик. Дори и
при предполагаем отказ от негова страна на плоскостта на гражданското
право следва да се преценява дали такова възражение за право на задържане е
основателно, дали и предвид, че вземането на Т. е безспорно както по
основание, така и по размер между трите замесени лица, е необходимо
задържането на вещта, чиято стойност няколко пъти надвишава претенцията
на свидетеля, извършил боядисването, дали може да бъде предоставено друго
обезпечение и т.н. Тези съображения ясно показват, че пътят за връщането на
вещта е изцяло на плоскостта на облигационното право. След евентуалното
връщане, ако жалбоподателят има и други претенции към свид. К. за връщане
на предоставени му пари, то това отново е имуществен спор, уреждан по
правилата на облигационното право. В хода на настоящия наказателен процес
обаче е доказано, че престъпление обсебване не е извършено.
Възражението, че в сервиза на свид. Т. не се съхраняват всички части на
автомобила като салон, гуми, брони, фарове не променя крайния извод на
съда. На първо място, установено от протокола за оглед е, че автомобилът е с
поставени четири гуми. В допълнителния си разпит свид. Х. признава, че знае
от К. къде се намира и салонът, който да е закаран на тапицер. По делото се
12
установява и че действително салонът за процесния автомобил се намира в
автосервиз, стопанисван от свид. К.Д.Д.. При съвместния анализ на
показанията му, заедно с тези на Х. и на К. се установява, че салонът,
съхраняван при свид. Д., е именно за интересуващия делото автомобил.
Следователно местоположението и на тази част е установено по делото. От
показанията на Д. се доказва и че: „никой не е идвал в ателието да се
интересува от салона … никой не е искал да му го предам“. Отново е налице
дезинтересованост от страна на жалбоподателя. Не се доказва никой да е
отказвал да му върне тази част от автомобила му, която се съхранява, при
това на чужди разноски, на място, на което може да отиде и да си я получи,
ако желае. Доколкото не се установява свид. К. да укрива от жалбоподателя
местоположението на ателието на свид. Д. или да създава каквито и да е
други пречки пред това той да получи салона си, то не се доказва К. да е
обсебил тази част от автомобила. В заключение от показанията на свид. Х. не
се доказва той да е искал връщането не само на целия автомобил и това да му
е било отказано, но същият не сочи и някога да е отправял искане да му бъде
върната отделна част или части от автомобила, за да се приеме, че те са
обсебени от свид. К.. Това е и логично заключение, доколкото по делото се
доказва, че свид. Х. не е искал автомобилът да му бъде връщан преди да е
завършен, респ. не е искал и връщане на отделни негови части. Следва да се
отбележи и че ако хипотетично такъв отказ от връщане бъде направен след
периода, за който се води настоящият процес, то такова деяние не би
попадало в обхвата на силата на пресъдено нещо, която се формира с
прекратяването на настоящото наказателно производство.
Доколкото приложеното прекратително основание е по чл. 243, ал. 1, т. 1
вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК следва за пълнота да се посочи, че по делото не
се установява да е извършено и друг вид престъпление, включително такова
по чл. 209, ал. 1 от НК. Преценката за намерението на свид. К. се прави към
момента на постигането на уговорките, т.е. към момента на деянието. Какво е
съдържанието на намерението му по делото се установява от доказаните му
действия след постигането на съглашението. Така от показанията на свид.
М.М.Ц. се установява, че той е придружавал К. и то на няколко пъти, когато е
купувал различни части, включително седалки, за процесния автомобил.
Установява се и че К. е предал автомобила в автосервиз, където да бъдат
извършвани поправки и подобрения. Доказано е от показанията на свид. Т. и
че превозното средство е било боядисано. Последният свидетел изяснява, че
след като е оставил автомобила, К. е идвал често в сервиза, интересувал се е
как върви работата, правил е снимки, наблюдавал е процеса по боядисване.
От показанията на свид. З.В.Х. също се установява, че по автомобила „нещо
се работеше“. По делото от съвместния анализ на доказателствата се
изяснява, че автомобилът, за който разказва свид. Х., е именно процесния
„Ленд Ровър Дискавъри“. При тези факти съдът приема за доказано, че свид.
К. не е действал с изначално намерение да не изпълнява реално задължението,
което е поел към жалбоподателя, нито е целял да го въвежда в заблуждение.
13
Напротив, доказва се, че той е предприел своевременно конкретни и
целенасочени действия по изпълнението на възложената му работа в рамките
на уменията и възможностите си. Съдът намира, че до голяма степен
възникналите проблеми в отношенията между свидетелите Х. и К. се дължат
и на невъзможността на последния да изпълни възложената му работа според
предварителните уговорки. Очевидно К. е надценил уменията и
възможностите си, както и реалната стойност на ремонта. Именно поради
това, че той реално е предприел действия по изпълнението на възложената
работа, която се е оказала по-скъпа, се е стигнало до искането за
допълнителни пари, което жалбоподателят не е очаквал, когато е възлагал
ремонта. Уреждането на тези неразбирателства обаче, както беше изяснено,
представлява гражданскоправен спор.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по делото се
констатира противоречие между показанията на свид. Х. и свид. А. досежно
това дали между тях е настъпило прехвърляне на правата върху процесния
автомобил, които Х. е притежавал. Отстраняването на това противоречие
няма съществено значение за правилното приложение на материалния закон
по делото, тъй като касае странично обстоятелство, настъпило след
довършване на твърдяното от жалбоподателя деяние. Съдът в случая дава
вяра на показанията на свид. А., тъй като те намират подкрепа и в
показанията на свид. Ц., който изяснява: „И в един момент – известно време
по-късно, Х. заяви, че джипът не е вече негов ангажимент – продал го и
новият собственик ще си го търси“.
По гореизложените съображения съдът намира жалбата за
неоснователна, а атакуваното постановление за прекратяване на
наказателното производство за законосъобразно и обосновано, поради което
то трябва да бъде потвърдено.
Правилно е и произнасянето на прокурора по вещественото
доказателство – 1 брой флаш памет, което да бъде върнато на свид. К..
Така мотивиран и на основание чл. 243, ал. 6, т. 1 от НПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Постановление за прекратяване на наказателното
производство на прокурор при Районна прокуратура – Пловдив от 18.03.2022
г. по досъдебно производство № 260/2021 г. по описа на 02 РУ при ОД на
МВР – Пловдив, водено за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване и протестиране в
седемдневен срок от съобщаването му пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
14