РЕШЕНИЕ
гр. София, 13.06.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на осми
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 12536 по описа за 22019020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 148444 от 24.06.2019 г., постановено по ГД
№ 14958 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 43 с-в, по предявените от Ч.В.Х. срещу „У.Б.“ АД обективно
кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143, т. 10 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, клаузата на т. 3.08 (2) от
Общи бизнес условия към Договор за потребителски кредит на частни лица с
поръчителство № 165/04.08.2006 г., сключен между банка „Хеброс“ АД, с правоприемник
„У.Б.“ АД, и Ч.В.Х. е обявена за нищожна поради противоречие на закона и като
неравноправна, „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на Ч.В.Х. сумата от 536,66 лв.,
представляваща получена без основание от ответника лихва по Договор за
потребителски кредит на частни лица с поръчителство № 165/04.08.2006 г. през
периода 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 10.03.2017 г., до окончателното изплащане,
като искът е отхвърлен за сумата над 536,66 лв. до пълния предявен размер от
800,00 лв. Съобразно изхода на делото всяка от страните на основание чл. 78, ал.
1 и 3 от ГПК е осъдена да заплати разноски на насрещната страна.
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба
на ответника „У.Б.“ АД, срещу първоинстанционното
решение в неговата осъдителна част. В жалбата се излагат доводи за
неправилност, противоречие с материалния закон и правната логика на обжалвания
първоинстанционен акт. Според жалбоподателя съдът е следвало да установи дали е
налице разлика между дължимата и действително платената от кредитополучателя
лихва за периода от 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г., респективно налице ли е
надвзета без основание лихва. Твърди се, че дори да се приеме за нищожна
процесната клауза, банката не се е възползвала от същата и за процесния период
не е изменяла едностранно приложимия лихвен процент, респективно не са налице
надвзети суми за исковия период, което следвало от чл. 7 от сключения между
страните договор и от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза (ССЕ). Поддържа се, че необосновано първата инстанция е приела, че
банката е надвзела за процесния период лихва в размер на 536,66 лв., макар в
заключението на ССЕ да е посочено, че платената от ищеца лихва за същия този
период възлиза на сумата от 472,54 лв. Във връзка с изложеното въззивникът моли
първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника Ч.Х., в който се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора,
с оглед на което моли същата да бъде оставена без уважение, респективно
решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно Договор за потребителски кредит на частни
лица с поръчителство № 165/04.08.2006 г., сключен между Банка „Хеброс“ АД – наричана
за краткост банката, и Ч.В.Х. като кредитополучател, страните са постигнали
съгласие банката да предостави на кредитополучателя потребителски банков кредит
в размер на 15 000,00 лв. Между страните не е спорно, че кредитът е
усвоен. Според чл. 3 от договора „Вариант А“ кредитът се погасява със 120 броя
месечни погасителни вноски (главница + лихва), дължими на 26 календарно число
от всеки месец от срока на действие на договора за кредит. Размерът на вноската
към момента на подписване на договора е в размер на 182,51 лв. Актуализациите в
Базовия лихвен процент (БЛП) на банката се отразяват в промяна размера на
погасителната вноска веднъж годишно през месец януари чрез отразяване на
действащия актуален в момента на промяната БЛП и всички промени в БЛП, които са
дължими и не са включени в годишната актуализация на погасителните вноски, се
дължат от клиента при плащане на последната вноска по кредита, за което
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие. Първата вноска
е дължима на 26.08.2006 г., а последната на 26.07.2016 г. Съгласно чл. 7 от
договора за Вариант А при плаващи лихвени проценти за усвоените суми по кредита
кредитополучателят плаща на банката лихва в размер на 8,066 %, определена на
база променлив в хода на изпълнение на договора годишен лихвен процент (ГЛП),
образуван от сбора на БЛП на банката минус 0,54 %. Към момента на подписване на
договора БЛП е в размер на 8,606 %. Съгласно раздел VIII от договора „Общи условия“, чл. 21 в допълнение към
договора са валидни общите бизнес условия (ОБУ). Съгласно т. 1.01. (1) ОБУ се
прилагат спрямо всички договорни правоотношения на Банка „Хеброс“ АД или
нейните локации и отделните клиенти. Според т. 3.02. от ОБУ клиентът се
задължава да заплаща на банката съобразно утвърдената ѝ тарифа или
писмена уговорка с нея всички такси и комисионни, възнаграждения, лихви,
възнаграждения за технически, правни и други услуги в полза на банката, възникнали
във връзка с осъществяване търговските правоотношения с клиента и/или
изпълнение на неговите нареждания. Всички такси и комисионни се събират служебно
от сметката на клиента. Съгласно т. 3.08. (2) от ОБУ в зависимост от движението
на съответния БЛП, общия лихвен процент (ОЛП) може да се увеличава или намалява,
но същият не може да бъде по-малък от договорения ОЛП към датата на сключване
на договора за кредит. Според т. 3.08. (3) от ОБУ при неизпълнение на договорните
условия банката прилага санкциониращи лихвени надбавки и неустойки, съгласно
постигнатите договорености. Съгласно т. 3.09. (1) от ОБУ при олихвяването на кредитните
продукти в банкиране на дребно банката използва БЛП, съответно в български
левове, евро и щатски долари. БЛП в различните валути представляват сбор от два
компонента: пазарен индекс и надбавка. Съгласно т. 3.09. (2) от ОБУ БЛП в
български левове се формира от сумата на тримесечния SOFIBOR и надбавка от 5,10 %. SOFIBOR представлява лихвеният процент, при който се
предоставят междубанкови срочни депозити в левове от една първокласна банка на
друга в България. Той се организира от АТБ, БДА и БНБ и се определя като средна
величина от котировките за деня за различни срокове на най-активните банки в
страната. Котира се на база действителен брой дни/ 360 дни и се фиксира към
11:00 часа българско време до три знака след десетичната запетая. Публикува се
в Ройтерс, страница SOFIBOR. Съгласно т. 3.09. (5) от ОБУ БЛП актуализация на БЛП
по кредитни продукти в различни валути се осъществява автоматично в първия календарен
ден на месеца при промяна стойността на съответния пазарен индекс към
последната дата от предходния месец с повече от 30 базисни пункта спрямо
стойността му, използвана при изчисляването на валидния до момента БЛП на
банката в съответната валута. Съгласно т. 3.09. (6) от ОБУ съобразно ал. 5 при
кредити с равни погасителни вноски (главница плюс лихва) размерът на дължимата
вноска се променя (актуализира) веднъж годишно през месец януари чрез
отразяване на действащия актуален в момента на промяната БЛП. Клиентът дължи
погасителни вноски с променен размер, считано от падежа на първата вноска,
дължима след съответната годишна актуализация. Всички промени в БЛП, които са
дължими съобразно ОБУ и не са включени (отразени) в годишните актуализации на
погасителните вноски, се дължат от клиента при плащане на последната вноска по
кредита.
От заключението на назначената по делото пред първата
инстанция Съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), което въззивният
съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения,
се установява следното. От извършената в счетоводството на ответника проверка
вещото лице е установило, че размерът на сумите, постъпили по процесния кредит за периода от 01.01.2014
г. до 30.04.2016 г., възлиза на 5464,43 лв., от които главница в размер на
4991,89 лв. и лихва в размер на 472,54 лв. В заключението на назначената ССЕ е
посочено, че за периода от 01.01.2014 г. до 26.10.2015
г. ГЛП е в размер на 6,392 %, за периода от 02.11.2015 г. до 26.02.2016 г. ГЛП
е в размер на 5,054 %, а за периода от 01.03.2016 г. до 26.03.2016 г. ГЛП е в
размер на 4,739 %. Вещото лице сочи, че не е налице разлика между начислените
от банката лихви при ГЛП, съгласно чл. 7, ал. 1 от процесния
договор и реално платените от ответника лихви.
От приложения по делото погасителен план, актуален към
момента на сключване на процесния договор за кредит,
се установява, че за исковия период от 26.01.2014 г. до 26.04.2016 г. е дължима
главница в общ размер на 4543,59 лв. и лихва в общ размер на 557,76 лв. или общо
5101,35 лв., при месечна погасителна
вноска от 182,19 лв.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание по чл. 26,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 10 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
При анюитетните вноски или
погасителен план с равни месечни вноски е характерно, че месечните погасителни
вноски са с еднакъв размер, но обикновено, както е и в настоящия случай, в
началото се погасява по-голяма част от лихвата и по-малка от главницата.
Според ищеца банката е получила без основание сумата
от 800 лв., представляваща надплатена сума за възнаградителна
лихва поради нищожност на клаузата на т. 3.08 (2) от ОБУ, приложими към процесния договор за кредит.
Ищецът се позовава на изначална липса на основание
банката да получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия
състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване, липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго (типичен случай е получаването на нещо въз основа
на нищожен акт). Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване
на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не
се спори, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, чиято
регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Спазено е
изискването на чл. 430, ал. 3 ТЗ за сключването на договора в писмена форма за
действителност. За банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне
уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има
няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената
лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката
необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и
да даде обезпечение.
Първият спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с валидността на
оспорените клаузи.
В тази връзка,
на първо място, настоящият въззивен състав приема, че
кредитополучателят Ч.Х. е физическо лице, на което с процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Според настоящия съдебен състав клаузата от ОБУ, по
отношение на която ищецът твърди неравноправност, а именно – т. 3.08 (2) от ОБУ,
не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като
са част от стандартни, изготвени предварително ОБУ за кредит на банката и
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Поради
това настоящият съдебен състав намира, че ищците могат да се ползват от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските
договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят (потребителят) е в положението на
по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията
му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без
да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови
кредити не следва да нарушават основни принципи, в т. ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между
банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Законът за кредитните институции (ЗКИ), при действието
на който е сключен процесният договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците.
Съгласно нормата на чл. 58 от ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително
предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по
кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни
и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните
критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения процент,
изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и
разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че при осъществяване на банкова дейност
ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира
надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на клиентите си, по
силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при
неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната
норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла
на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело
С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на
чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза,
съдържаща се в Общите условия на договора (ОУД) с потребители, с която продавач
или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната
услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи
или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази
преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид
съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и
предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които
биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът
на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и
разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора“.
„Основателно съображение“ по смисъла на горепосоченото решение представлява
всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора,
което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор
и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В частност в процесния
договор за кредит, респективно в ОБУ не се съдържат условията на кредита, регламентиращи
методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т. е. не са инкорпорирани условията – вътрешните
правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е приложимият
по спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит и Законът за
кредитите за недвижими имоти на потребители – обн.,
ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., които дават специална закрила на потребителите на
кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на
кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна
информация, са приети след сключването на процесния
договор за кредит. Следователно цитираните клаузи от ОБУ, които въвеждат правото
на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната
лихва, т. е. цената на кредита, която е съществен елемент от договора, чрез
изменение на единия от компонентите й – БЛП, са неравноправни. Те не предвиждат
ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен
процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително достатъчно
ясна и конкретна информация за методологията на увеличението.
В този смисъл Решение № 95/13.09.2016 г., постановено
по ТД № 240 по описа за 2015 г. на ВКС, II ТО, в което е посочено, че с чл. 58,
ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да уреждат
метода за изчисляване на лихвата предвид възмездния характер на договора за
банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до
пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно за банката
съществува изрично законово задължение в общите условия да се съдържат
кумулативно два елемента – методиката (метод) за изчисляване на съответната
лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.
Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения
и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за начина на
формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е.
относно конкретната формула за определяне възнаградителната
лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка.
Това разбиране е застъпено последователно в практиката
на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по
ГД № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV ГО, Решение № 77/22.04.2015 г. по ГД №
4452/2014 г. на III ГО на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по ТД № 154/2016
г. на ВКС, I ТО и Решение № 165/02.12.2016 г. по ТД № 1777/2015 г. на ВКС, I
ТО, в които е разяснено, че липсата на яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената
лихва, както и липсата на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при
понижаване на съответния пазарен индекс, води до неравноправност на съответната
клауза. В посочените решения са изведени критериите, от които съдът следва да
се води при извършване на преценка за неравноправност, по следния начин: дали
„изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца
или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния
пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция
за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението
на престацията не зависи от неговата воля; че за да
се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия
принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147,
ал. 1 от ЗЗП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно
конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да
може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013
г. по дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните
клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело
С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за
потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗЗП), във връзка с всички останали клаузи
на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП)“.
Следва да бъде обърнато внимание и на разясненията,
дадени в Решение № 95/13.09.2016 г. по ТД № 240/2015 г. на ВКС, II ТО, съгласно
които договорът за банков кредит като разновидност на договора за заем
представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален
и формален договор с легално определените в чл. 3 от Закона за пазарите на
финансови инструменти (ДВ, бр. 52/ 2007 г.), финансовите инструменти, възприети
по същия начин и в § 1, т. 2 от ДР на Закона за публично предлагане на ценни
книжа (ДВ бр. 114/99 г.) и в т. 50, б. „а” – б. „д” на чл. 3 от Регламент/ЕС/ №
575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се приеме, че договорът
за кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което за
него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
В разглеждания случай ответното дружество нито твърди,
нито доказва, че на кредитополучателите са били оповестени и предоставени
„правила“, по които ще се определи или е определен конкретният размер на
увеличението, а доказателствената тежест в тази
насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт
банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по
конкретния кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски
договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т.
12 – неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл.
144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав
на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1. доставчикът на финансовата
услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие
едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2. другата страна по
договора да има право незабавно да го прекрати. В процесния
договор липсва клауза, която предоставя такава възможност на потребителя.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав
намира, че в разглеждания случай банката е обезпечила за себе си правото
произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна,
за постигане на своите стопански цели, т. е. за реализиране на търговска печалба.
По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то
във вреда на последния, тъй като при неизвестни, респ. непрозрачни, основания
той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент.
Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може
да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителят
ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще
получи новия погасителен план, още повече че както бе посочено по-горе, ако не
иска да приеме тази промяна, той не би могъл да прекрати договора.
По изложените съображения въззивният
съд намира, че процесните клаузи от ОБУ са
неравноправни, тъй като поставят ищеца в неравноправно положение по смисъла на
чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което те са и нищожни на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
Необходимо е да бъде посочено също така, че въпреки
принципното положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (Решение на СЕС по дело
С-618/10), в случаите, когато отричането на валидността на неравноправна клауза
(клаузи) би довело до невъзможност за изпълнение на договора, националният съд
следва да може да замести въпросната неприложима клауза с друга диспозитивна уредба от националното право, така че да бъде
възстановено равновесието между правата и задълженията на страните при съхраняване
на действието на договора като цяло. Доколкото в разглеждания случай отричането
на действието на целия процесен договор би било
по-неблагоприятно за потребителя (ищеца), тъй като той би изгубил възможността
да връща разсрочено кредита. А и съхраняването на срочния договор без валутен
риск и без възможност за увеличаване на размера на годишната лихва, респ.
таксите по кредита, съответства на предвиденото право на съда да тълкува
съмнителните клаузи по благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП,
във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на
стоката и услугата – чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Основният предмет на кредитиране е
съхранен в съдържанието на процесния договор, без
счетените за неравноправни клаузи от него, доколкото са ясни общият размер на
главницата, ползвана от кредитополучателя – 15 000 лв., крайният срок на
ползване и първоначално уговореният размер на възнаградителната
лихва – 8,066 %.
В светлината на тези изводи прави впечатление, че
ищецът в исковия период е погасявал кредита при наглед по-добри условия, но
това е само на пръв поглед. Както бе посочено според заключението на назначената
ССЕ е посочено, че за периода от 01.01.2014 г. до
26.10.2015 г. ГЛП е в размер на 6,392 %, за периода от 02.11.2015 г. до
26.02.2016 г. ГЛП е в размер на 5,054 %, а за периода от 01.03.2016 г. до
26.03.2016 г. ГЛП е в размер на 4,739 %, а първоначално уговорената лихва е в
размер на 8,066 %. При това положение – при по-нисък лихвен процент за процесния период в сравнение с този към момента на
сключване на договора за кредит, е логично в исковия период месечната вноска на
ищеца да е в по-нисък размер в сравнение с тази посочена в погасителния план
при сключването на договора. Вместо това се наблюдава обратното – анюитетната вноска съгласно погасителния план при сключване
на договора е в размер на 182,19 лв., а в исковия период същата варира от 193,77
лв. до 195,89 лв.
Ето защо според настоящия въззивен
състав следва да се направи съпоставка между общия размер на реално платеното
от ищеца в исковия период и сумата, която той би платил също за този период при
първоначално уговорените условия, касаещи месечната вноска, включваща главница
и лихва. Съдът е обвързан търсената от ищеца с исковата молба защита, съобразно
която сочената сума, платена в повече, е формирана като разлика между
определената като дължима при сключване на договора месечна вноска (главница и
лихва) от 182,19 лв. и реално платената от ищеца за исковия период. Въззивният съд приема, че месечната погасителна вноска е в
размер на 182,19 лв., а не както е посочено в чл. 3 от Договора за кредит в
размер на 182,51 лв., като тълкува разликата в полза на потребителя. От
заключението на ССЕ се установи, че ищецът в исковия период е заплатил сумата в
общ размер на 5464,43 лв., а съгласно погасителния план към процесния
договор ищецът за същия този период е следвало да заплати сумата в общ размер
на 5101,35 лв. (28 месечни погасителни вноски по 182,19 лв.). Т. е. ищецът е
платил в исковия период в повече 363,08 лв., съответно исковата му претенция
следва да бъде уважена за тази сума. При това положение първоинстанционното
решение е неправилно и същото следва да бъде отменено в частта, с която ответникът
е осъден да заплати на ищеца разликата над 363,08 лв. до пълния размер на
присъдената сума от 536,66 лв.
Поради съвпадане на крайните изводите на двете
инстанции по отношение на другите спорни въпроси, в останалата обжалвана част атакуваният
съдебен акт следва да се потвърди.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора се налага преразпределение и
на разноските, присъдени с обжалваното решение. Ищецът доказва и претендира
разноски, сторени в производството пред първата инстанция в общ размер на 300,00
лв., от които 100,00 лв. за платена държавна такса, 200,00 лв. за депозит за
вещо лице. В тази връзка на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да му бъдат
присъдени разноски в размер на 136,16 лв. съразмерно с уважената част от иска.
За оказаната безплатна правна помощ и съдействие от адв. Е.И. на ищеца в производството пред първата инстанция,
първоинстанционният съд е определил възнаграждение на
същата съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
в размер на общо на 500,00 лв. – 200,00 лв. за неоценяемия
иск и 300,00 лв. за иска по чл. 55 от ЗЗД. Сумата от 200,00 лв. се дължи
изцяло, тъй като неоценяемият иск е уважен изцяло, а
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК от сумата от 300,00 лв. съразмерно с
уважената част от исковата претенция следва да се присъди възнаграждение в размер
на 136,16 лв. В тази връзка на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв
на адв. Е.И. следва да се присъди възнаграждение в
размер на 336,16 лв.
Ответникът е доказал разноски в размер на 150,00 лв.
за депозит за вещо лице, а на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК е определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. В тази
връзка на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се присъдят
разноски в производството пред първата инстанция в общ размер на 136,54 лв.,
съразмерно с отхвърлената част от иска.
За въззивното производство
се дължат разноски, както следва:
Ищецът не претендира разноски за въззивното
производство.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения въззивният съд
определя възнаграждение на адв. Е.И. в размер на
300,00 лв. за оказаната от нея безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца
във въззивното производство, от които на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да ѝ бъде присъдена сумата от 136,16 лв.,
съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът доказва сторени във въззивното
производство разноски в общ размер на 25,00 лв. за държавната такса. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. В тази
връзка на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се присъдят
разноски за въззивното производство съразмерно с
отхвърлената част от иска в размер на 68,27 лв.
С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т.
1, предл. първо от ГПК настоящото решение не подлежи
на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 148444 от 24.06.2019 г., постановено по ГД
№ 14958 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 43 с-в, в частта, с която на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
пл. „******, е осъдено да заплати на Ч.В.Х., ЕГН **********, с адрес: ***
разликата над сумата в размер на 363,08 лв. до размера на сумата от 536,66 лв.,
представляваща получена без основание от ответника лихва по Договор за
потребителски кредит на частни лица с поръчителство № 165/04.08.2006 г. през
периода от 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г., в частта, с която на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК „У.Б.“ АД, ЕИК ****** е осъдено да заплати на Ч.В.Х., ЕГН **********
разликата над 136,16 лв. до пълния присъден размер от 201,25 лв. – сторени от
ищеца разноски в производството пред първата инстанция, както и в частта, с която на основание чл. 38,
ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв
„У.Б.“ АД, ЕИК ****** е осъдено да заплати на адв. Е.
Г. И.,***, разликата над 336,16 лв. до пълния присъден размер от 401,25 лв. –
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие в производството пред първата инстанция на ищеца Ч.В.Х., и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ч.В.Х., ЕГН **********,
с адрес: *** срещу „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
пл. „****** иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за разликата над
сумата в размер на 363,08 лв. до размера на сумата от 536,66 лв., представляваща
получена без основание от ответника лихва по Договор за потребителски кредит на
частни лица с поръчителство № 165/04.08.2006 г. през периода от 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г.
ОСЪЖДА Ч.В.Х., ЕГН ********** да заплати
на „У.Б.“ АД, ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК още 54,25 лв.,
представляваща разноски, сторени в производството пред първата инстанция, съобразно
отхвърлената част от иска.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 148444
от 24.06.2019 г., постановено
по ГД № 14958 по описа за 2017 г. на Софийски районен
съд, I ГО, 43 с-в, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ****** да
заплати на адв. Е. Г. И.,*** на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал.
1, т. 2 от ЗАдв сумата от 136,16 лв. за оказаната от нея безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищеца
във въззивното производство.
ОСЪЖДА Ч.В.Х., ЕГН ********** да заплати
на „У.Б.“ АД, ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 68,27 лв.,
представляваща разноски, сторени в производството пред въззивната
инстанция, съобразно отхвърлената част от иска.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.