РЕШЕНИЕ
№ 2305
гр. София, 22.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Стойчо Попов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело №
20211100511531 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 136919/10.06.2019 г., постановено по ГД № 22303 по описа за 2016 г. на
Софийски районен съд (СРС), е отхвърлен предявеният от Т. П. Т. срещу М. П. АНГ.,
М. Е.А. и Р. Е.. АНГ. иск за делба на апартамент № 38, находящ се гр. София, ж. к. „Гео
Милев“, ул. „*******“ *******, вх. ****** ищецът е осъден да заплати на ответниците
разноски в първоинстанционното производство в размер на 2380 лева и държавна такса
за образуване на делото в размер на 100 лева.
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на ищецът Т.Т., като в
депозираната жалба се излагат доводи за неговата неправилност, в частност
противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила при
ценене на събраните по делото писмени и гласни доказателства. В депозираната
въззивна жалба се излагат съображения, че процесният недвижим имот е бил
собственост на бащата на жалбоподателя и ответницата М.А. при квоти от по 1/2 ид. ч.
Впоследствие, ответницата е прехвърлила на сина си – Р.А., притежаваната от нея 1/2
ид. ч. от имота с договор за дарение. Поради изложеното, според жалбоподателя,
следва същият да бъде допуснат до съдебна делба при квоти: 1/4 ид. ч. за ищеца, 1/4 ид.
ч. за ответницата М.А., и 1/2 ид. ч. за ответника Р.А., а искът за делба следва да се
1
отхвърли по отношение на ответника М.А.. Възразява се срещу извода на
първоинстанционния съд, че ответникът М.А. е придобил 1/2 ид. ч. въз основа на
осъществено давностно владение. Според жалбоподателя в хода на първостепенното
производство, несъмнено е установено, че съставеното от П.П. саморъчно завещание в
полза на ответника М.А. е нищожно, доколкото не е съставено от наследодателя.
Нищожното завещание не е произвело действие, поради което и ответникът не може да
черпи права въз основа на осъществено давностно владение, а на основание чл. 34 от
ЗЗД е длъжен да върне полученото. Изтъква се, че не е съобразено, че между ищеца и
ответницата М.А. е проведено производство за съдебна делба на процесния недвижим
имот, като исковата молба е вписана в Служба по вписванията при СРС на 11.05.2011
г., като с предявяването на иска, давността е спряла да тече. Давността била
прекъсната и с депозиране на молбата за отмяна на влязло в сила решение, вписана на
28.05.2015 г. Исковата молба за делба по предходното дело била известна на ответника
М.А., доколкото в производството страна била неговата майка – М.А.. Поради
изложеното и първостепенното решение се явявало недопустимо по отношение на
ответника М.А.. Възразява се срещу кредитирането на свидетелските показания на
свидетелите В.П. и Е. А.. Посочва се, че първоинстанционният съд не е установил
началото на давностното владение, което опорочава постановеното решение. Излагат
се доводи, че с обясненията си по реда на чл. 176 от ГПК жалбоподателят е посочил, че
както преди, така и след смъртта на баща си, е посещавал процесния недвижим имот.
Навеждат се съображения, че извършването на ремонтни дейности от ответниците М. и
Р.А.и може да се основава на заем за послужване или на търпими действия от тяхна
страна. Поради изложеното се претендира първостепенното решение да бъде отменено,
като процесният недвижим имот бъде допуснат до съдебна делба.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на искова молба от М.А., М.А. и
Р.А., с който се оспорва депозираната въззивна жалба като неоснователна. Излагат се
доводи за правилност на първоинстанционното решение. Възразява се срещу участието
в производството по делба на ответницата М.А., доколкото още през 1997 г., същата е
прехвърлила притежаваната от нея идеална част от собствеността. Посочва се, че
депозираната молба за отмяна на влязло в сила решение няма отношение към
осъществяваното давностно владение на ответника М.А.. В тази насока се излагат
съображения, че наследодателят П.П. е оставил завещание на своя внук – ответника
М.А., за притежаваната от него 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, което е вписано
в служба по вписванията при СРС на 09.08.2005 г., като впоследствие ответникът се е
сдобил с констативен нотариален акт. Поради изложеното се възразява, че от 2005 г. до
април 2016 г., когато е предявен искът за делба, от страна на ответника е
осъществявано давностно владение, продължило необезпокоявано повече от 10 години,
поради което посочената идеална част е придобита по давност. Излагат се
съображения, че се касае за възникнала смесена съсобственост, не наследствена,
2
поради което съобразно разясненията на Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по
т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо
основание, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от
наследяване. Предвид изложеното въззиваемите страните молят първостепенното
решение да бъде потвърдено като в тяхна полза бъдат присъдени разноски в
производството.
По делото е постъпила и въззивна жалба срещу Решение № 20128822/01.06.2021 г.,
постановено по ГД № 22303 по описа за 2016 г. на СРС, с което е оставена без
уважение претенцията на жалбоподателя за допълване на Решение №
136919/10.06.2019 г., постановено по същото ГД № 22303/2016 г. по описа на СРС, в
частта, с която е поискано отмяна на констативен нотариален акт за собственост на
основание завещание № 68, том I, дело № 61/01.09.2005 г. на нотариус Б. Таскова с
район на действие – СРС. В депозираната жалба се излагат съображения, че съдът не е
изпълнил указанията на въззивната инстанция за произнасяне по направената
претенция. Навеждат се доводи, че съдът е следвало да допусне съдебна делба и да
отмени издадения констативен нотариален акт. Поради изложеното се претендира
обжалваното съдебно решение да бъде отменено.
В указания срок е постъпил отговор по депозираната въззивна жалба от ответниците
М.А., М. А. и Р.А., с който се излагат съображения за правилност на постановеното
Решение № 20128822/01.06.2021 г., постановено по ГД № 22303/2016 г. по описа на
СРС. Навеждат се доводи, че с отхвърляне на иска за делба, съдът не е длъжен да
отменя издадения констативен нотариален акт. Поради изложеното претендират
първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като в тяхна полза бъдат
присъдени разноските в производството.
Постъпила е и частна жалба срещу Определение № 94317/20.05.2020 г., постановено по
ГД № 22303/2016 г. по описа на СРС, с което е оставена без уважение молбата на
ищеца за изменение на Решение № 136919/10.06.2019 г., постановено по ГД №
22303/2016 г. по описа на СРС, в частта за разноските. В депозираната частна жалба се
излагат доводи, че присъденото в полза на ответниците адвокатско възнаграждение се
явява прекомерно, поради което следва да бъде намалено.
В срока по чл. 276, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор на депозираната от ищеца частна
въззивна жалба от ответниците, с който се излагат съображения за нейната
неоснователност. Възразява се, че заплатеното и присъденото адвокатско
възнаграждение в полза на ответниците е съобразено с фактическата и правна
сложност на производството. Поради изложеното претендират депозираната частна
жалба да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
3
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени
във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2
от ГПК.
При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно
чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на страните оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по
релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към
мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения
срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение
е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, депозирана от Т. П. Т. срещу
М. П. АНГ., М. Е.. АНГ. и Р. Е.. АНГ., с който се предявява иск с правно основание чл.
34 от ЗС за делба на апартамент № 38, находящ се гр. София, Ж.К. ****** ул.
“*******” *******, вх. *****
В исковата молба се излагат съображения, че ищецът и ответницата М.А. се явяват
наследници на техния баща – П.А.П.. Процесният недвижим имот бил придобит от
наследодателя П.П. и ответницата М.А. при квоти от по 1/2 ид. ч. Праводателят П.П.
придобил собствеността върху посочената 1/2 ид. ч. като обезщетение срещу отчужден
недвижим имот по реда на ЗТСУ, който бил негова индивидуална собственост. Излагат
се доводи, че с влязло в сила Решение по ГД № 8914/2011 г. по описа на СРС е
допуснато извършване на делба на процесния недвижим имот между ищеца и
ответницата М.А. при квоти от по 1/2 ид. ч. Въпреки изложеното, от страна на тримата
4
ответници била подадена молба за отмяна на влязло в сила решение по реда на чл. 304
от ГПК с мотив, че не участват всички страни в производството, като ответниците Р.А.
и М.А. също били носители на правото на собственост. С Определение №
321/23.09.2015 г., постановено ГД № 4199/2015 г. по описа на ВКС, молбата за отмяна
била оставена без уважение, с мотиви, че при неучастието на някой от съделителите в
делбеното производство, делбата е нищожна. Към депозираната молба по реда на чл.
304 от ГПК били приложени и писмени доказателства, които до този момент не били
известни на ищеца, както следва: договор за дарение на недвижим имот, обективиран в
нотариален акт № 160, том 15, дело № 2900/1997 г. на нотариус с район на действие –
СРС, по силата на който М.А. е прехвърлила на Р.А. притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от
процесния недвижим имот, и саморъчно завещание, съставено от П.П. от 20.05.2004 г.,
по силата на което П.П. е завещал на ответника М.А. притежаваната от него 1/2 ид. ч.
от процесния недвижим имот. Въз основа на саморъчното завещание бил съставен
констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот въз основа на
завещание № 68, том 1, дело 61/01.09.2005 г. на нотариус с район на действие –
Софийски районен съд. Навеждат се доводи, че допуснатата съдебна делба с Решение
по гр. д. № 8914/2011 г. по описа на СРС е нищожна, доколкото не са участвали в
същата всички страни в производството. От правна страна се оспорва представеното
към молбата за отмяна саморъчно завещание, доколкото същото не е изпълнено от
наследодателя П.П., поради което се явява нищожно. При условията на евентуалност
се възразява, че саморъчното завещание се явява унищожаемо, доколкото от 1992 г.
наследодателят П.П. бил в тежко здравословно състояние поради получен изсхемичен
инсулт, деменция и склероза. Поради изложеното се оспорва М.А. да е собственик на
1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот въз основа на саморъчно завещание и се
претендира на констативния нотариален акт да бъде отменен до посочената част. При
условията на евентуалност, ако съдът не уважи възраженията за нищожност и
унищожаемост на представеното саморъчно завещание, се претендира да се намали
завещателното разпореждане и да се възстанови запазената част на ищеца от
наследството на П.П..
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от М. П. АНГ., М. Е..
АНГ. и Р. Е.А. с който се изразява становище за неоснователно на предявения иск за
делба. Възразява се, че в исковата молба се излагат съображения за възникване на
правото на собственост в полза на ищеца въз основа на наследство от П.П.. По делото
обаче е представено саморъчно завещание, обявено на 09.08.2005 г. в полза на внука на
наследодателя – М.А., вследствие на което на 01.09.2005 г. същият се е снабдил с
констативен нотариален акт. От датата на обявяване на саморъчното завещание и
неговото вписване до датата на депозиране на исковата молба за делба – април 2016 г.,
ответникът М.А. е владял притежаваната от него 1/2 идеална част от апартамента
самостоятелно и необезпокоявано, повече от 10 години, поради което същата е
5
придобита по давност. Отделно от изложеното, се излагат съображения, че съставеното
саморъчно завещание е написано и подписано от завещателя, който е бил в пълно
съзнание към момента не неговото съставяне.
С Решение № 136919/10.06.2019 г., постановено по ГД № 22303/2016 г. по описа на
СРС, първостепенният съд е приел, че от представения по делото нотариален акт №
139, том 1, н. д. № 139/1994 г. за собственост на жилище, дадено като обезщетение
срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, е видно, че П.П. и
ответницата М.А. са признати за собственици на по 1/2 ид. ч. от процесния недвижим
имот. Установено е въз основа на препис-извлечение от акт за смърт удостоверение за
наследници, че П. Т. П.в е починал на 28.01.2005 г., като е оставил за наследници двете
си деца – ищецът Т. П. Т. и ответницата – М. П. АНГ.. Първоинстанционният съд е
приел от фактическа страна, че по делото е представено саморъчно завещание от П. Т.
П.в от 20.05.2004 г., с което същият е завещал на внука си и ответник в настоящото
производство – М. Е.А. притежаваната от него 1/2 ид. ч. от апартамента. Саморъчно
завещание било обявено на 08.08.2005 г. с протокол на нотариус с район на действие –
СРС, и вписано в служба по вписванията при СРС на 09.08.2005 г. Въз основа на
съставеното саморъчно завещание в полза на ответника М.Е. Анеглов бил съставен
констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот въз основа на
завещание № 68, том 1, рег. № 1569, дело № 61/2005 г. на нотариус с район на действие
– СРС. Прието е от първостепенния съд, че с договор за дарение на недвижим имот,
обективиран в нотариален акт № 160, том 15, дело № 2900/1997 г. на нотариус с район
на действие СРС, ответницата М.А. и нейният съпруг – Е. А., са прехвърлили на сина
си и ответник в настоящото производство – Р.А., притежаваната от тях 1/2 ид. ч. от
процесния недвижим имот.
С оглед направеното оспорване на представеното саморъчно завещание и наведените
доводи за неговата нищожност, пред първоиснатнционния съд е изслушана и приета
СГЕ досежно автентичността на съставеното саморъчно завещание. Съобразно
заключението на вещото лице, ръкописният текст в процесното саморъчно завещание
от името на П. Т. П.в с дата 20.05.2004 г. не е изписан от него, а подписът на
„завещател” не е положен от П. Т. П.в.
Във връзка с направеното възражение за придобивна давност на ответника М.А.
досежно 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, в хода на първоинстанционното
производство са събрани гласни доказателства. Районният съд е приел, че от
показанията на свидетелката П.ва (сестра на наследодателя П.П.), се установява, че
през 1993 г. - 1994 г. брат й получил лек инсулт, но се движил. Същият починал на
28.01.2005 г. и след около два - три месеца, децата на М.А. започнали да „постягат”
процесния апартамент. След като го ремонтирали, започнали да живеят в него. Прието
е че от показанията на свидетеля А. (баща на ответниците М. и Р.А. и съпруг на
6
ответницата М.А.), се установява, че родителите на неговата съпруга притежавали
къща, находяща се в ж. к. *******“. След отчуждаване на къщата, като обезщетение
били дадени на ищеца Т.Т. един апартамент, и на П. Т. и М.А. друг апартамент (като
двамата придобили по 1/2 ид. ч. от него). Според свидетеля, през 1992 г. П.П. получил
лек инсулт, който засегнал едната му ръка, но се оправил. Същият починал в края на
месец януари 2005 г. Посочва, че имало уговорка, процесният апартамент да остане на
децата на М.А.. След смъртта на П. Т., М.А. и Р.А., започнали да живеят в апартамент
и да му правят ремонт. Свидетелят си спомнил, че преди дванадесет години, ищецът го
попитал дали няма децата му да продават апартамента, а последният отговорил, че
същият е техен и те си преценяват.
От фактическа страна е прието от първоинстанционния съд и че процесният недвижим
имот е допуснат до съдебна делба между ищеца и ответница М.А. при квоти - 1/4 ид. ч.
за ищеца, и 3/4 ид. ч. за ответницата с Решение по ГД № 8914/2011 г. по описа на СРС.
Въпреки изложеното, от правна страна е посочено, че настоящото производство не се
явява недопустимо, доколкото в посоченото производство не са участвали ответниците
М.А. и Р.А., за които се твърди да притежават право на собственост от процесния
недвижим имот, поради което делбата била нищожна на основание чл. 75, ал. 1 от ЗН.
От правна страна е прието още, че от представените по делото писмени доказателства
се установява, че процесният недвижим имот е придобит от П.П. и М.А. при квота от
по 1/2 ид. ч. Впоследствие М.А. и нейният съпруг са прехвърлили на ответника Р.А.
1/2 ид. ч. от имота чрез договор за дарение, поради което последният се легитимира
като собственик на посочената част. Досежно останалата 1/2 ид. ч. от имота се
посочва, че П.П. е починал на 28.01.2005 г., като е оставил саморъчно завещание от
20.05.2004 г. в полза на ответника М.А., което е обявено на 08.08.2005 г. и вписано в
служба по вписванията при СРС на 09.08.2005 г. За основателно е прието направеното
възражение от ищеца за нищожност на съставеното саморъчно завещание на основание
чл. 25, ал. 1, вр. чл. 42, б. „б”, предл. второ от ЗН, доколкото не е изпълнено от
завещателя. Предвид изложеното от страна на първостепенния съд не са разглеждани
възраженията за унищожаемост на саморъчното завещание и за възстановяване на
запазена част от наследството на П.П.. Прието е за основателно и възражението на
ответника М.А. за придобиване по давност на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот,
доколкото фактическото основание, въз основа на което е започнало владението,
изключва владението на ищеца. Поради изложеното е прието, че всеки един от двамата
ответници – М.А. и Р.А., е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, като
предвид липсата на изрично искане за допускане на делба между двамата, предявеният
иск следва да бъде отхвърлен.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 от ГПК препраща към
мотивите на Софийски районен съд, като по този начин те стават част от правните
7
съждения в настоящия съдебен акт.
По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да
добави следното:
По депозираната жалба срещу Решение № 136919/10.06.2019 г., постановено по ГД №
22303/2016 г. по описа на Софийски районен съд:
Между страните липсва спор, а и от представените в хода на първоинстанционното
производство писмени доказателства, се установява, че на 09.06.1994 г. процесният
недвижим имот е придобит от наследодателя П. Т. П.в и ответницата М. П. АНГ. при
квоти от по 1/2 ид. ч. Несъмнено от представения по делото договор за дарение на
недвижим имот от 18.02.1997 г., обективиран в нотариален акт № 160, том XV, дело №
29000/1997 г. на нотариус Д. Д.с район на действие СРС (л. 26), ответницата М.А. и
нейният съпруг – свидетелят Е. А., са прехвърли на сина си ответник в настоящото
производство – Р.А., придобитата от М.А. през 1994 г., по време на действието на
брака й с Е. А., 1/2 ид. ч. от имота. Предвид посоченото не се оспорва от страните и че
Р.А. се явява собственик на посочената 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот.
Основният спорен въпрос в настоящото производство е кой се явява носител на
правото на собственост на останалата 1/2 ид. ч. от имота. Така несъмнено по делото е
представено саморъчно завещание от П. Т. П.в с дата 20.05.2004 г., обявено на
08.08.2005 г. и вписано в Служба по вписванията към СРС на 09.08.2005 г. (л. 16-19),
по силата на което придобитата от същия 1/2 ид. ч. е разпоредено след неговата смърт
да бъде придобита от ответника М.А.. След изслушана СГЕ първоинстанционният съд
е установил, че посоченото завещание не е изпълнено от наследодателя П.П., поради
което правилно е приел, че същото се явява нищожно на основание чл. чл. 42, б. „б”,
предл. второ ЗН. Поради изложеното, несъмнено и ответникът М.А. не се явява
собственик на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот въз основа на завещание.
Въпреки изложеното, в преклузивния срок, а именно: до първото по делото открито
съдебно заседание, доколкото производството се разглежда по особените правила на
глава 29 от ГПК, ответникът М.А. е направил възражение за придобиването на 1/2 ид.
ч. процесния недвижим имот въз основа на осъществено давностно владение от същия.
Наведеното от ответника М.А. придобивно основание – давностно владение, е
оригинерно такова и предполага осъществяването на фактическа власт върху
процесния имот в определен от закона срок, с намерение да се държа вещта като своя.
Владението е легално дефинирано в разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от ЗС, като негови
основни елементи са обективният (corpus) – осъществяването на фактическа власт, и
субективният (animus) – намерението за своене. Разпоредбата не посочва
характеристиките на упражняваната фактическа власт, но въпреки това правната
теория и съдебната практика са последователни, че владението трябва да е постоянно,
непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено. Така посочените признаци на владението се
8
явяват логическо продължение на посочените по-горе обективен и субективен признак.
Тяхното установяване предпоставя извода за това дали упражняването на фактическа
власт върху имота представлява владение.
Според презумпцията на чл. 69 от ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законова презумпция в полза на
владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психическо
състояние. Чрез нея е формулирано заключението за наличие на неизвестен факт, а
именно – субективния признак на владението – намерението да се държи вещта като
своя, като се изхожда от друг факт – обективния признак на владението –
упражняването на фактическа власт върху вещта. Понякога обаче придобиването на
вещни права и наличието на съсобственост не е свързано с придобиването на
фактическата власт върху вещта. След като владението е фактическо състояние, то не
би могло да има легално определяне на основанията за възникването му. В закона се
урежда придобиването и изгубването на права, а не и на факти. Възможни са различни
хипотези, при които един от владелците упражнява фактическа власт върху общата
вещ, като разграничителният критерий е по какъв начин е започнало владението. Има
случаи на частно правоприемство – когато на две лица е прехвърлено (възмездно или
безвъзмездно) правото на собственост и е предадено владението върху един имот, като
впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите
остава там. Тогава следва да се приеме, че съвладението продължава, като последният
владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия
приобретател. Той е съсобственик и съвладелец. Подобни са случаите при
наследяването като общо правоприемство. Владението е част от имуществото на
наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право,
независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Различна е хипотезата,
при която правото на собственост се прехвърля по производен начин без
прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и
владението е предадено на приобретателя. В този случай последният е станал
съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец
(добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя) е
започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва
владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия
общ имот. Самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата
власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е
останал единствен владелец. Ето защо намерението му да държи имота като свой се
предполага. Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и основанията,
на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най-
различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали
упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва
9
намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва
владението на останалите. При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от
един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее
изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде
променено (така мотивите към Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС).
В настоящия случай, от събраните в хода на първоинстанционното производство
гласни доказателства – показанията на свидетелите В.П. и Е. А., се установява
осъществяваното на фактическата власт върху процесния недвижим имот от
ответниците М.А. и Р.А.. Така свидетелката В.П. си спомня, че нейният брат –
наследодателят П.П., е починал на 28.01.2005 г., като след неговата смърт ответниците
започнали да „стягат“ имота. Започнали да го ремонтират и заживели там. Свидетелят
Е. А. посочва, че сред всички роднини е имало уговорка процесният недвижим имот да
остане за неговите деца, като съпругата му прехвърлила половината от апартамента на
ответника Р.А., а другият дял останал за ответника М.А.. Свидетелят си спомня и за
разговор с ищеца, който го попитал дали ответниците няма да продават апартамента, а
той отговорил, че доколкото апартаментът е техен, то те ще направят преценка.
Съдът кредитира показанията на свидетелите П.ва и А., доколкото същите са преки,
непосредствени и съответстват на събрания по делото доказателствен материал.
Действително, свидетелят Е. А. се явява баща на ответниците М.А. и Р.А., както и
съпруг на ответницата М.А., поради което на основание чл. 172 от ГПК следва
неговите показания да бъдат преценявани с оглед евентуалната му заинтересованост от
изхода на спора. Само по себе си, посоченото обстоятелство обаче не се явява
достатъчно да дискредитира показанията на свидетеля А.. Както бе посочено, същият е
придобил преки впечатления от уговорките досежно процесния недвижим имот, както
за осъществяваната фактическа власт върху имота от неговите синове. Посоченото
кореспондира и на заявения от свидетеля за проведен разговор с ищеца, в който се
признава собствеността на ответниците. Показанията на свидетеля А. кореспондират и
на тези на свидетелката П.ва, която се явява незаинтересовано лице от изхода на спора.
На последно място, от страна на ищеца в хода на първоинстанционното производство
не са ангажирани доказателства, които да разколебаят по какъвто и да е начин изводът
за осъществяване на фактическа власт върху от двамата ответници – М. и Р.А.и.
Поради изложеното и съдът дава вяра на показанията на двамата свидетели.
Събраните гласни доказателства, преценяни съвкупно с представените по делото
саморъчно завещание от П.П. и договор за дарение от 1997 г., обуславят извод за
осъществявано владение от страна на М.А. на 1/2 ид. ч. въз основа на завещание,
доколкото върху останалата 1/2 ид. ч. владение е осъществявано от ответника Р.А. въз
10
основа на договор за дарение.
Обстоятелството, че саморъчното завещание не е изписано от наследодателя П.П.,
респ. същото се явява нищожно, не влияят върху правопораждащият юридически факт,
въз основа на който е започнало владението върху посочената 1/2 ид. ч., а единствено
върху невъзможността ответникът М.А. да бъде признат за собственик въз основа на
завещателно разпореждане. Именно въз основа на посоченото саморъчно завещание
ответникът М.А. е започнал през 2005 г. да осъществява фактическата власт върху 1/2
ид. ч. от имота, което основание само по себе си изключва възможността за
осъществяване на владение от други съсобственици, включително и ищецът, на
посочената 1/2 ид. ч. Предвид изложеното, с изтичането на 10-годишният срок на
осъществяване на владение, през 2015 г. ответникът М.А. е придобил собствеността
върху посочената 1/2 ид. ч. въз основа на осъществено недобросъвестно давностно
владение по реда на чл. 79 от ЗС.
От правна страна процесното саморъчно завещание не представлява акт – годно
основание да прехвърли собствеността върху посочената 1/2 ид. ч., доколкото не е
изпълнено от наследодателя. Въпреки това, същото обуславя установеност на
субективния елемент на владението, а именно, че ответникът М.А. е започнал да
владее процесната част.
В тази насока неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя, че с вписване
на исковата молба за делба по ГД № 8914/2011 г. по описа на СРС с предмет процесния
недвижим имот, но страни: ищецът и единствено ответницата М. А., както и с
вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, е прекъснато
давностното владение на ответника М.А.. Според възприетото в практиката на ВКС
(прим. Решение №330/ 28.11.2011г. по гр.д. № 1519/ 2010г. по описа на ВКС, Решение
№ 92/ 21.06.2013г. по гр.д. № 327/ 2012г. по описа на ВКС, Решение № 170/ 11.04.2012
г. по гр. д. № 961/2011 г. по описа на ВКС, и Решение № 39/25.04.2016 г., постановено
по гр. д. № 3611/2015 г. на ВКС), прекъсването на придобивната давност за вещно
право или вещ се постига чрез предявяване на иск за собственост в различните му
форми, както и на онези искове (например исковете за делба), с които страната се
домогва да установи наличието на самата съсобственост между определени лица, както
това става с решението за допускане на делбата. Съгласно чл. 84 от ЗС, вр. с чл. 116 от
ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично посочени
действия. Едно от тях е предявяването на установитилен или осъдителен иск за
собственост за спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй
като последиците на погасителната давност са свързани с бездействието на носителя
на правото, като ако искът, не бъде уважен, давността не се смята прекъсната, ако се
уважи,след влизане в сила започва да тече нова давност, а изтеклата губи своето
значение. Освен това, давността може да се счита прекъсната само ако трето лице е
11
осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред
установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са
довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца – в този смисъл
разпоредбата на чл. 81 от ЗС.
В настоящия случай, от приложеното към настоящото производство ГД № 8914/2011 г.
по описа на СРС, се установява, че ищецът е предявил иск за установяване на правото
си на собственост върху процесния недвижим имот, но същият не е предявен срещу
владелеца, а срещу друго лице, поради което предявеният иск е в невъзможност да
прекъсне давността. Действително, предявеният иск за делба е срещу родителя на
владелеца – ответникът М.А., но посоченото не влияе върху течението на давността на
ответника М.А., доколкото се касае за два отделни субекта на правото. Знанието, респ.
незнанието за производство от страна на ответника М. А. не влияе както върху
обективната страна на владението – осъществяването на фактическата власт, така и
върху неговата субективна страна – намерението за владение на вещта като своя,
доколкото същият е бил с намерение, че владее 1/2 ид. ч. от имота въз основа на
саморъчно завещание от неговия наследодател.
Поради изложеното, според настоящия съдебен състав, правилно, въз основа на
събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ответникът М.А. е придобил
собствеността върху 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот. Правилно предявеният
иск за делба е бил отхвърлен изцяло, доколкото двамата ответници – М. и Р.А.и, не са
поискали извършване на съдебна делба на процесния недвижим имот като носители на
собственост всеки един на по 1/2 ид. ч. от него. Изложеното обуславя правилност на
първоинстанционното решение, доколкото същото е съобразено с материалния закон,
постановено е в съответствие със съдопроизводствените правила и се явява обосновано
и като такова следва да бъде потвърдено.
По депозираната жалба срещу Решение № 20128822/01.06.2021 г., постановено по гр.
д. № 22303/2016 г. по описа на СРС:
С постановеното решение, първоинстанционният съд е приел, че доколкото е
отхвърлил иска за делба, същият не е длъжен да постановява изричен диспозитив по
претенцията по чл. 537, ал. 2 от ГПК, доколкото това се явява последица от уважаване
на иск за собственост.
Според настоящият съдебен състав, а и съобразно приетото в Тълкувателно решение №
3/29.11.2012 г., поставено по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, с констативния
нотариален акт се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, последица
от което е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването
на правото на собственост в полза на лицето, посочено в акта. Лице, което претендира
правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път
да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право.
12
Защитата на претендиращия правото на собственост е по исков път, като с
постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава
правата на ищеца по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр,
издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК.
Предмет на предявения иск е засегнатото право на собственост на ищеца, а не
нотариалния акт. Отменяването на последния е изрично уредена законна последица от
уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му материално
право. Следователно – отменяването на констативния нотариален акт на основание чл.
537, ал. 2 от ГПК е последица, приложима при наличие на несъвместимост между
правото, претендирано с уважения иск за собственост, и правото, удостоверено с
издадения в полза на ответника охранителен акт.
Доколкото в настоящия случай е отхвърлен предявения иск за делба, то не е
реализирана последицата, предвидена в разпоредбата на чл. 537, ал. 2 от ГПК, а
именно наличие на несъвместимост между претендираното с исковата молба право на
собственост и издадения констативен нотариален акт. Отменянето на констативния
нотариален акт се явява последица от уважаването на иска, респ. при липса на
установеност на посочените предпоставки, съдът не дължи произнасяне по
направената претенция, доколкото не е констатирана посочената несъвместмост с
издадения акт.
Предвид изложеното и постановеното решение се явява правилно и като такова следва
да бъде потвърдено.
По депозираната частна въззивна жалба Определение № 94317/20.05.2020 г.,
постановено по гр. д. № 22303/2016 г. по описа на СРС:
С посоченото определение е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на
постановеното Решение № 136919/10.06.2019 г., постановено по гр. д. № 22303/2016 г.
по описа на Софийски районен съд в частта за разноските, като от страна на
първостепенния съд е прието, че е за първи път с молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК ищецът
е направил възражение за прекомерност на претендираното от страна на ответниците
адвокатско възнаграждение.
В депозираната частна въззивна жалба от страна на ищеца се излагат съображения, че
възражения за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е направено в
последното по делото открито съдебно заседание.
Съдът, след запознаване с материалите по делото, намира, че така депозираната частна
въззивна жалба се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:
Последното открито съдебно заседание по гр. д. № 22303/2016 г. по описа на СРС, е
проведено на 30.05.2019 г., за което е съставен протокол от проведено открито съдебно
заседание – л. 128, подписан от председателя на съдебния състав и секретаря.
Съобразно разпоредбата на чл. 152 от ГПК, протоколът от съдебно заседание е
13
доказателство за извършените в съдебно заседание съдопроизводствени действия, като
неудостоверените в протокола действия, се считат за неизвършени.
В настоящия случай, от прочита на протокола от последното открито съдебно
заседание, не се установява направено възражение от ищеца за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение от ответниците. Поради липсата на
удостоверяване на посоченото изявление и на основание чл. 152 от ГПК съдът намира,
че такова не е извършено. Ако страната е имала претенции, че е направила подобно
изявление и същото не е отразено в съдебния протокол, същата е разполагала с
възможност за депозиране на молба за поправка на протокол по реда на чл. 151 от ГПК
в законоустановения срок. Доколкото такава не е депозирана, то следва да се приеме,
че от страна на ищеца липса възражение за прекомерност на заплатено адвокатско
възнаграждение в последно открито съдебно заседание, а такова е направено едва след
постановяване на съдебното решение с молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК.
Поради изложеното, правилен се явява изводът на първостепенния съд, че ищецът не
разполага с възможността да претендира прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение от ответниците след приключване на устните състезания за
съответното производство (аналогично на претенцията за заплащане на разноски, в
която насока са и разясненията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС). Изложеното обуславя неоснователност на депозираната молба за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, респ.
неоснователност на частната жалба и правилност на постановеното Определение №
94317/20.05.2020 г., постановено по ГД № 22303/2016 г. по описа на СРС. Поради
изложеното и същото следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски имат
ответниците. Доказателства за извършени такива са представени за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева от ответника Р.А. за процесуално
представителство по депозираната жалба срещу Решение № 136919/10.06.2019 г.,
постановено по ГД № 22303/2016 г. по описа на Софийски районен съд. Поради
изложеното ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника посочената сума,
представляваща разноски в настоящото производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 136919/10.06.2019 г., постановено по ГД № 22303
по описа за 2016 г. на Софийски районен съд.
ПОТВЪРДЖАВА Решение № 20128822/01.06.2021 г., постановено по ГД №
14
22303 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 94317/20.05.2020 г., постановено по ГД №
22303 по описа за 2016 г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ул. *******, ДА ЗАПЛАТИ на Р. Е.А. ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж. к. *******-******* ет. ******, сумата в размер на 1300,00 лв. (хиляда и триста
лева), представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15