Р Е Ш Е Н И Е
№ ............................
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на пети октомври две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА мл. съдия МАРИЯ СТОЙКОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши
съдия Стойкова в.гр.дело № 4375 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 239740 от 10.10.2019 г., постановено по гр.д. № 59265/2017 г. е признато за установено по отношение на К.И.Б., че дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 1607,32 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК - 23.03.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 168,00 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.03.2017 г. Искът за обезщетение за забава за разликата над уважения размер от 168.00 лв. до пълния предявен такъв от 172,03 лв. е отхвърлен. Отхвърлени са и исковете за признаване за установено, че К.И.Б. дължи на „Т.С.“ ЕАД суми за дялово разпределение, както следва: главница от 28,20 лв. за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. и 5,74 лв. обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.03.2017 г. В тежест на ответницата е възложена сумата от 846,19 лв., представляваща направени от ищеца в исковото и заповедното производство разноски.
Решението е обжалвано и от двете страни в производството.
С подадената от ищеца „Т.С.“ ЕАД въззивна жалба, с която се обжалва решението в частта, с която са отхвърлени претенциите за цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия и за лихва за забава в изплащането на това вземане, се поддържа, че същото е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 139 ЗЕ, както и на общите условия, приложими към договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди. Искането, отправено до въззивния съд, е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване в цялост на тези искове.
Подаден е отговор на тази въззивна жалба от ответника К.И.Б., с която жалбата е оспорена с доводи за неоснователност на исковете, свързани с дяловото разпределение на топлинна енергия. Ответникът по тази жалба обръща внимание, че още с отговора на исковата молба е оспорила основателността на тези претенции, като намира решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ищеца част за правилно. Поддържа, че в производството е представила доказателства, че етажна собственост на този адрес не е била регистрирана съгласно изискванията на ЗУЕС, нито е бил вписан управител. Договорът между ищеца и третото лице помагач е с изтекъл към процесния период срок, като с оглед липсата на клауза за автоматичното му продължаване, счита, че извършеното дялово разпределение не следва да бъде зачитано. Поддържа възражението си за нищожност на договора на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Намира, че с оглед нарушението от страна на дружеството, осъществяващо дяловото разпределение на чл. 155, ал. 2 ЗЕ, тази претенция следва да бъде отхвърлена. Според въззиваемата Б. изчисленията са били неправилни и защото същите са извършени за отопляем обем на жилището 113 куб.м. без да е приспаднато количеството за 11 куб.м. за отопление на стълбището. Заявява искане решението в частта, с която предявените искове за вземания във връзка с разпределението на топлинна енергия са отхвърлени, да бъде потвърдено.
С подадената от ответника К.И.Б. въззивна жалба решението се обжалва в частта, с която предявените срещу нея искове са уважени. Поддържа се, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно, тъй като ответникът не се намира в облигационно правоотношение с ищеца, доколкото по делото не е бил представен писмен договор за доставка на топлинна енергия, сключен между страните. Освен това решението е било постановено в нарушение на Конституцията, на норми от общностното право, на ЗЗП, на ЗС. Жалбоподателят поддържа, че не ползва услугите на ищеца, тъй като крановете на отоплителните тела и водомерът за топла вода са били запечатани през 1999 г., съответно показанията им били нулеви. Намира, че не е налице задължение за физическо отделяне на отоплителните тела от инсталацията. Поддържа, че не се намира в облигационни отношения и с „Б.“ ООД, като представените по делото договори не я обвързват. Позовава се на решения на ВАС относно Наредба № 16-334/2007 г., като поддържа, че подзаконовият нормативен акт е нищожен. Счита, че делото е следвало да бъде прекратено още с невнасянето в срок на дължимата държавна такса от ищеца при предявяването на иска. Навежда оплаквания, че в решението съдът не е посочил правната квалификация на предявените искове. Позовава се на липса на доклад по делото. В решението липсвали изложени мотиви защо исковете се уважават частично. Жалбоподателят поддържа, че съдът не е следвало да кредитира заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи, тъй като същите били изготвени само въз основа на данни, предоставени на вещите лица от ищеца. С жалбата са заявени оплаквания за нищожност на издадената заповед за изпълнение. Жалбата е допълнена с писмени изявления, вх. № 5094983/15.07.2020 г. и вх. № 5098340/21.07.2020 г. В обобщение на изложените оплаквания от въззивния съд се иска да прогласи нищожността на решението, а в условията на евентуалност да обезсили същото или да го отмени и да отхвърли исковете в уважената част.
Не е подаден отговор на тази въззивна жалба от „Б.Б.“ ООД.
След изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпило възражение срещу издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 18011/2017 г. по описа на СРС, 128 с-в, от въззивника ответник К.И.Б., с което са развити подробни доводи за нищожност и недопустимост на същата. Жалбоподателят се позовава на Регламент № 1896/2006 г. за издаване на европейска заповед за плащане. Обръща се внимание, че утвърдените образци съгласно регламента не съответстват на образците в заповедното производство. Постъпило е допълнение на възражението срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с приложен формуляр на Европейска заповед за плащане. Навеждат се съображения за нарушение на чл. 9 ЗСВ, доколкото исковото производство не е било разпределено на случаен принцип, а на същия съдебен състав, разгледал заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въз основа на сочените пороци на заповедта за изпълнение е направен извод за недопустимост на развилото се по реда на чл. 422 ГПК исково производство. От съда се иска да обезсили решението и да прекрати делото.
Третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД не е заявило становище по въззивните жалби.
Решението в частта, с която по отношение на ответника е отхвърлен иска за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия не е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби и възраженията, съдържащи се в отговора на въззивната жалба, подаден от
ответника Б., оплаквания приема следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 139, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Същото е постановено от състав на родово и местнокомпетентен съд, по правен спор, попадащ в правораздавателната компетентност на гражданския съд. Изготвено е в писмена форма, на български език, съдържа задължителните реквизити по чл. 236, ал. 1 ГПК, подписано е от постановилия го съдия. Неоснователни са доводите за постановяване на решението от незаконен състав поради нарушаване на нормата на чл. 9 ЗСВ. Правилото за разпределение на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено със Закона за съдебната власт от 1994 г., отм., считано от 12.05.2006 г., с разпоредбата на чл. 12а /ДВ бр. 39/2006 г. /. Същото правило е доразвито и в чл. 9, ал. 1 на действащия към настоящия момент ЗСВ /обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г./. Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав. Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия – докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на Съда по правата на човека. Изразът "създаден в съответствие със закона" включва не само правното основание за самото съществуване на съда, но и спазването от съда на конкретните правила, които го регламентират, вкл. относно разпределението на делото/преписката на определен съдия.
Съгласно чл. 86, ал. 6 ПАС при предявяване на иск за установяване на вземане по чл. 422 ГПК административният ръководител на съответния съд може да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС правило изхожда от разбирането, че в този случай не е налице нарушение на принципа за случайно разпределение на делото, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение вече е било разпределено в съответствие с този принцип, като се има предвид връзката на обусловеност между заповедното и исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Ето защо и постановеното решение не е нищожно, както се поддържа от въззивника ответник с подадената въззивна жалба.
Първоинстанционното решение в обжалваните от страните части е допустимо. Служебно съставът на въззивния съд не констатира основания, които да обуславят такъв порок на съдебния акт, налагащ като последица обезсилването му. Съдът е разгледал и се е произнесъл в рамките на заявеното от ищеца основание, по редовна искова молба, с установителен диспозитив с оглед обстоятелството, че производството се развива по реда на чл. 422 ГПК. Въззивният съд следва да обсъди възражението за нищожност на издадената по ч.гр.д. № 18011/2017 г. по описа на СРС, 128 с-в, заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписана е от районния съдия, противно на поддържаното във въззивното производство възражение. Изразената в нея воля е напълно разбираема. Заповедта за изпълнение не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито същата противоречи на добрите нрави, както се поддържа от страна на въззивника ответник в производството.
Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт - разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение (в този смисъл и определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.). Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки за това, е обективирана в самата заповед.
Неоснователно от страна на въззивника ответник в производството на следващо място се поддържа, че след като заповедта не е издадена по образеца формуляр съгласно Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, същата е нищожна. Заповедното производство по българския процесуален закон, не попада в приложното поле на Регламента. Същият съгласно чл. 2 се прилага към граждански и търговски дела по трансгранични спорове независимо от характера на съда или правораздавателния орган. Чл. 3 от регламента определя кой спор е трансграничен - случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава-членка, различна от държавата-членка на сезирания съд. Настоящият случай не е такъв. Обратно уредбата на заповедното производство по ГПК изрично забранява издаването на заповед за изпълнение срещу длъжник, който няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България или няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. В случая с оглед адресите, мястото на дейност и на обичайно пребиваване на страните, Регламент (ЕО) № 1896/2006 е неприложим. Следователно и неоснователно от страна на ответника по делото се поддържа, че заповедта за неизпълнение е нищожна, тъй като не е била издадена по формуляра, утвърден с регламента.
Останалите доводи на
въззивника Б., които се навеждат като основания за нищожност на постановеното
решение, респективно на заповедта за изпълнение нарушаването на императивни
материалноправни или процесуалноправни норма при постановяване на актовете, противоречие
с норми от първичното и вторичното право на ЕС, за липсата на договор, породил облигационна
връзка между страните, дължимостта на паричната сума и липсата на потребление
на топлинна енергия са относими към правилността на постановеното решение и издадената
заповед. Същите не обуславят сочените с жалбата на ответника пороци – нищожност
или недопустимост на съдебните актове /в този смисъл определение №
64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО и определение №
668/15.08.2017 г. по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС/.
За пълнота и във връзка с доводите за недопустимост на съдебното решение, постановено без да е била внесена в цялост и в срок дължимата за предявените искове държавна такса, следва да се посочи, че за ответника по делото не е налице процесуално задължение да следи за това обстоятелство. На следващо място, законодателят е създал механизъм за осъждане на страната, която е останала задължена за разноски в производството и това е разпоредбата на чл. 77 ГПК. Следователно дори и да не е била внесена пълната дължима такса, за съда е налице процесуален ред за отстраняване на този пропуск.
По правилността на първоинстанционното решение в обжалваните от страните части въззивният съд приема следното:
С оглед дадената от въззивния съд правна квалификация на предявените искове и макар такава да не е посочена с обжалваното решение, правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора с определението си от 11.01.2019 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК. Само по себе си непосочването на правното основание на претенциите, с които съдът е сезиран, не обуславя порок за съдебният акт, стига съдът да е разгледал правнорелевантните факти и да е разрешил правния спор правилно.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответницата има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба ответницата е оспорила твърденията, че с ищеца са обвързани от валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че се установява от приетия договор за покупко-продажба на недвижим имот частна общинска собственост от 23.07.2002 г., а и този факт не е спорен по делото, че ответницата е собственик на процесния недвижим имот. Ето защо и неоснователно с въззивната жалба от страна на жалбоподателя Б. се поддържа, че в производството не е установено качеството ѝ на потребител/клиент на услугите на ищеца, доколкото същото е функция от качеството ѝ на собственик на недвижимия имот съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Възражението, че не е представен изричен писмен договор между ответника и ищцовото дружество не разколебава извода на съда, че е възникнало валидно облигационно отношение между страните, каквито доводи са наведени с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, с която ответникът е сезирал въззивния съд. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент за битови, а не за стопански нужди.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В конкретния случай ответникът не установява по делото по отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните, използвайки установения в закона механизъм
С решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида или подписването на изричен писмен договор не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото му на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя изискване за наличието на индивидуален писмен договор, доколкото се касае за топлинна енергия за битови нужди, а апартаментът на ответника се намира в сграда в режим на етажна собственост.
В продължение на изложеното в предходния параграф, следва да се посочи, че неотносимо към възникването на облигационното правоотношение между страните по спора е дали етажната собственост е била регистрирана като такава по реда на ПУРНЕС или приетия по-късно ЗУЕС, както и дали в регистрите, водени от общинската администрация, е вписан управител на етажната собственост. По делото е установено, че апартаментът на ответницата се намира в сграда, в която отделни жилища принадлежат на различни лица, с оглед което и по арг. от чл. 37 и чл. 38 ЗС следва да се приеме, че етажна собственост обективно е възникнала, независимо дали същата е регистрирана по надлежния законов ред.
Установено е от приетите по делото писмени доказателства и от заключението на СТЕ, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответницата, е била присъединена към топлопреносната мрежа през 2000 г. и е с непрекъснато топлоподаване към процесния период. Неоснователни са възраженията на ответника в тази връзка, че решенията на общото събрание на етажната собственост не го обвързват. Макар представеният по делото протокол за проведено общо събрание на собствениците от етажната собственост на адрес: гр. София, ул. „*********да е без дата, неоснователно се поддържа, че по силата на същия не е било взето решение за сключване от страна на етажната собственост на договор за извършване на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия с „Б.Б.“ ООД. Видно е от съдържанието на документа, че взетите решения касаят не само доставка и монтаж на разпределители и вентили, а също и извършване на отчети и разпределение на топлинната енергия по системата за дялово разпределение. Избран е пълномощник, който да представлява етажната собственост при сключването на договора, като решението е взето с необходимото мнозинство. Следователно по надлежен ред е взето решение от събранието от етажните собственици да бъде сключен договор за услугата топлинно счетоводство с „Б.Б.“ ООД, като в изпълнение на взетото решение е сключен и представеният по делото договор № ТС-815. Кога същият е сключен и дали е сключен за определен период от време е ирелевантно, доколкото в производството е установено, че страните по същия са изпълнявали задълженията си по договора през процесния период, като потребителите, вкл. и ответникът са допускали представителите на дружеството за отчитане на уредите за измерване. Предвид липсата на законово изискване за квалифицирана писмена форма на договора, то същият не е нищожен на това основание. Ето защо съдът приема, че с конклудентни действия страните са потвърдили обвързаността си от сключения договор за топлинно счетоводство по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
В аспекта на гореизложеното следва да се приеме, че между етажната собственост и топлинния счетоводител през процесния период са били налице договорни правоотношения, в изпълнение на задължения по които е извършван отчет на общия топломер в абонатната станция и на индивидуалните уреди в апартаментите на отделните етажни собственици. След края на всеки от отоплителните сезони, включени в процесния период са изготвяни изравнителни сметки, представени като доказателства по делото. Тези документи съдът приема за годни да установят размера на потребеното количество топлинна енергия, доставена на етажната собственост и на отделните собственици.
В допълнение въззивният състав на съда намира за необходимо да подчертае, че с Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се възприе становището, че присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа става по решение на общото събрание на етажната собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
Видно от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради в режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата "доставка на централно отопление".
С Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017 и С-735/2017 г. е даден отговор на поставените с отправените преюдициални запитвания въпроси, като е прието, че чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Според СЕС допустима е национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Не се установяват и твърдените с въззивната жалба, подадена от ответника, противоречия на ЗЕ с норми на ЗЗП, на общностното право, на КРБ, на ЗС, като в тази връзка следва да се посочи, че въпросите са разрешени по задължителен за настоящата инстанция начин с цитираните по-горе ТР и решения на СЕС.
От приетия като писмено доказателство акт за изключване на отопление и топла вода, се установява, че на 01.11.1999 г. в процесния апартамент са били изключени отоплението и топлата вода. Пълната отопляема кубатура на жилището с припадащите се общи части е 113 куб.м. Пломбирани са били 3 бр. радиатори и 2 бр. водомери за топла вода.
Представен е акт за разпределение на отопляваната кубатура в жилищната сграда, съгласно който общата кубатура на апартамента /113 куб.м./ е образувана като сбор от кубатурата на жилището /102 куб.м./ и припадащата се част от стълбището /11 куб.м./.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което настоящата инстанция кредитира, като изготвено от специалист, притежаващ необходимите специални знания и отговарящо компетентно и пълно на поставените задачи, следва да се приеме следното:
За процесния период количеството топлинна енергия за абонатната станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се е измервало и отчитало от общ топломер. Вещото лице е приело, че за процесния период общият топломер е годно средство за измерване на топлинната енергия. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Топлоенергията е разпределена в съответствие с нормите на ЗЕ и Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. След края на всеки отоплителен сезон са изготвяни изравнителни сметки. Топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация за апартамента на ответницата, е разпределена в съответствие с правилата на Наредбата – пропорционално на отопляемия обем на имота – 113 куб.м. В процесното жилище през периода е имало две отоплителни тела със затворени и пломбирани радиаторни вентили. При извършване на главния отчет след края на отоплителен сезон 2014 г. – 2015 г. в отчетния картон за имота е отразено, че двата радиатора са били без монтирани върху тях индивидуални разпределители. На определените за отчет на уредите след приключване на отоплителен сезон 2015 г. – 2016 г. дати не е бил осигурен достъп за визуален оглед на уредите в имота на ответницата, поради което е била начислена служебно топлинна енергия на максимална мощност за отоплителните тела в хол и спалня в съответствие с правилата на Наредбата за топлоснабдяването. За помещението баня не е била начислена топлинна енергия. Не е била начислявана топлинна енергия за подгряване на вода в имота. Вещото лице е посочило, че не е била разпределяна топлинна енергия, отдадена от отоплителни тела в общите части на сградата, съответно не са били начислени суми по това перо. Съгласно заключението на СТЕ дължимата сума за периода е в размер на 1607,32 лева, за която сума главният предявен иск е уважен с обжалваното решение.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че не са налице данни за погасяване на начислените задължения чрез плащане.
Съгласно § 2, ал.1, т.1 от ПЗР на Наредба № 16-334/06.04.2007 г. собствениците и/или титулярите на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на пломбираните отоплителни тела в имотите. В противен случай според ал. 2 на същия член, пломбираните отоплителни тела се приравняват на отоплителни тела без уреди и за тях се начислява топлинна енергия според монтираната мощност на телата и определения за сградата максимален специфичен разход. В конкретния случай ответницата не отрича, че в качеството си на собственик не е изпълнила това си задължение и не е отсъединила пломбираните отоплителни тела от сградната инсталация. Ето защо и за отоплителен сезон 2014 г. – 2015 г. е начислена топлинна енергия съобразно правилата на Наредбата. Съгласно заключението на СТЕ начисляването е извършено в съответствие с действащите към този момент разпоредби на Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването. По изложените съображения съдът приема, че тези възражения на ответника са неоснователни. За да се установи, че в имота не се ползва топлинна енергия, ответницата е следвало или да отсъедини радиаторите от отоплителната инсталация или да монтира топлоразпределители, по чиито показатели да се установи дали е ползвала или не топлинна енергия в имота си.
За следващия отоплителен сезон /2015 г. – 2016 г./, включен в процесния период, ответницата не е осигурила достъп до имота си за констатиране на състоянието на радиаторите в хол и спалня, с оглед което е била начислена топлинна енергия поради неосигурен достъп. Начисляването служебно на количество топлинна енергия представлява изключение от общото правило, че количеството на потребената от потребителите в сграда в режим на етажна собственост топлинна енергия се определя въз основа на отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода, което изключение е обусловено от фактическата невъзможност посочените уреди да бъдат отчетени поради причини, за които отговаря съответният потребител (т. нар. неосигурен достъп).
Според разпоредбата на чл. 70, ал. 3 НТ, редът за отчитане на показанията на уредите на клиентите, неосигурили достъп до имотите си, се урежда в общите условия на договорите по чл. 149, 149б и 150 ЗЕ, а съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5 ЗЕ, общите условия на топлопреносното предприятие задължително уреждат реда за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления. За да се установи, че топлинна енергия не е ползвана в апартамента, както се твърди от ответницата в производството, следва да е била осигурена възможност служителите на дружеството за дялово разпределение да констатират, че към посочения момент радиаторите в имота с поставени пломби са били отсъединени или че на тях са били монтирани индивидуални уреди. Тъй като топлопреносното предприятие е предоставяло топлинна енергия към сградата, за която енергия се дължи плащане, Наредбата за топлоснабдяването позволява да се определи служебно частта на неосигурилия достъп собственик въз основа на функция от показанията на общия топломер, доколкото задължението за осигуряване достъп до имота за извършване на отчет е на клиента.
По отношение на начислената топлинна за сградна инсталация основателно се явява възражението на въззивницата, че топлинна енергия за сградна инсталация е следвало да се начисли за отопляем обем от 102 куб.м., а не за 113 куб.м., доколкото топлоенергия за общи части в сградата не е начислявана. От данните по делото е установено, че за двата отоплителни сезона, включени в исковия период, на ответницата е начислена топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация в размер на сумата от 179,92 лева при отопляем обем от 113 куб.м. Припадащата се част от общата сума за 11 куб.м. е сумата от 17,51 лева, за която искът е неоснователен и е следвало да бъде отхвърлен от първоинстанционния съд. В тази част решението следва да се отмени, като се отхвърли за разликата над сумата от 1589,81 лева до уважения размер от 1607,32 лева. В останалата обжалвана от въззивника ответник част решението по иска за главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. следва да се потвърди.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че неотносимо за разрешаването на спора по делото е позоваването на решение № 2187/11.02.2020 г. по адм.д. № 1318/2019 г. на ВАС и на решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм. д. № 14350/2019 г. на ВАС на разпоредби от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и за които административният съд извършва преценката за съответствие на обжалван подзаконов нормативен акт с материалния закон. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение за отмяната му, с оглед което и има действие занапред. Процесният период предхожда постановените съдебни актове, с оглед което тези доводи не следва да бъдат по-подробно обсъждани.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в частта, в която същият е уважен с обжалваното решение, следва да се посочи, че моментът на забавата се определя съобразно предвиденото в клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” EАД на клиенти в град София /в сила от 12.03.2014г./ - купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 от ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33, ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Ищецът обаче не представя доказателство за публикуването на общата фактура за двата отчетни периода, на интернет страницата си /например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването на последния и извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за ТЕ, чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти в масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/. С оглед последното съдът приема, че без доказателства в изложения смисъл забава за длъжника в заплащане на установената главница до датата на депозиране на исковата молба в съда не е налице. Предвид изложеното в тази част решението следва да бъде отменено, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 15.03.2017 г., да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на претенцията за цена на услугата за дялово разпределение, която е отхвърлена като неоснователна с решението на първоинстанционния съд и доводите на въззивника ищец, въззивният съд приема следното:
Установява се от представените по делото доказателства, че сградата, в която се намира жилището на ответника, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на взето на общо събрание на етажните собственици решение е бил сключен договор за услугата топлинно счетоводство, доставка и монтаж на термостатни вентили, глави и индикатори, а също индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение разходите за отопление и топла вода, вкл. издаването на обща и индивидуални сметки с „Б.Б.“ ООД. Както се посочи и по-горе, за разрешаването на спора е без значение дали писмен договор е бил сключен, както и дали същият е с изтекъл към процесния период срок. Задълженията на страните, включени в предмета на такъв договор, са били изпълнявани през процесния период, с оглед което и съдът приема, че такова договорно правоотношение между „Б.Б.“ ООД и етажната собственост е било налице, независимо от противопоставянето от страна на ответницата, доколкото услугата нормативно е уредена като предоставяща се на етажната собственост.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, като начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и в действалата към процесния период Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. В отношенията между страните са приложими общите условия, приети по делото като доказателство, като според чл. 36, ал.2 от същите условия редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувано с търговците извършващи услугата дялово разпределение. Според чл. 22 от ОУ услугата „дялово разпределение“ се заплаща на продавача – „Т.С.“ ЕАД, от което следва, че именно на ищцовото дружество следва да бъдат заплатени сумите за дялово разпределение за процесния период.
Доколкото съдът достигна до извод, че страните са били обвързани от договорно правоотношение през периода и по делото са представени доказателствата /документи за главен отчет на уредите, изравнителни сметки и т.н./, а също и заключението на вещото лице по СТЕ, съгласно които услугата е извършвана, следва да се приеме, че цената на същата е дължима. Ето защо и неоснователно искът е отхвърлен с решението на първия съд.
Следва да се даде отговор на въпроса за размера, за който този иск е основателен. Установява се от заключението на СТЕ, че цената на услугата през процесния период възлиза на сумата от 28,20 лева, с оглед което искът е основателен в пълен размер.
Неоснователни се явяват заявените от страна на ответника в производството възражения за нищожност на договора, сключен между дружеството, осъществяващо услугата дялово разпределение, и етажната собственост, поради заобикалянето на закона или поради противоречието му с добрите нрави. С оглед възприетото с тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС, че както доставката на топлинна енергия, така и разпределянето на същата по системата за дялово разпределение в сграда в режим на етажната собственост, следва да се разглежда като услуга, предоставяна на етажната собственост, то и всички етажни собственици са обвързани от взетите от общото събрание решения. Ето защо и не могат да бъдат споделени доводите на въззивника ответник, че не се намира в облигационни правоотношения не само с ищеца, а с „Б.Б.“ ООД.
По отношение на иска за забава за заплащане на главницата за цената на услугата за дялово разпределение решението на СРС като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото с общите условия не е регламентиран падеж на това задължение, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ищецът не твърди и не установява да е отправил до ответниците покана за заплащането на цената на тази услуга, с което действие да ги е поставил в забава. Следователно и в тази част решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В резултат от изводите, до които
въззивният съд достигна – за частична основателност на предявените искове,
решението на първоинстанционния съд следва да се ревизира в частта за
разноските. В полза на ищеца за исковото производство се дължат съразмерно разноски
в общ размер на 694,39 лв. В заповедното производство също се съдържат данни за
разноски, сторени от ищцовото дружество, доколкото по силата на ТР 4 от
18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС исковият съд дължи произнасяне и досежно
разноските, сторени в хода на заповедното производство, като средно аритметично
на уважената част на исковете, същите възлизат на сумата от 76,98 лв. Предвид
изложеното решението следва да се отмени в частта, с която ответницата е осъдена
да заплати на ищеца сумата над 771,37лв. до присъдения размер от 847,19 лв.
В хода на първоинстанционното
производство от ответницата не е направено искане за присъждане на разноски, а
и по делото няма данни за извършване на такива, с оглед на което такива не
следва да й бъдат присъждани на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно
отхвърлената част на исковете.
Право на разноски за въззивното
производство съобразно изхода на спора имат и двете страни. Въззивникът „Т.С.“
ЕАД съобразно частта, в която жалбата е основателна има право на разноски в общ
размер от 66,54 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение (при
определен размер на юрисконсултското възнаграждение в размер на 50 лв.). Въззиваемата
К.Б. е освободена от внасяне на държавна такса, поради което разноски в
настоящата инстанция не й се дължат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 239740 от 10.10.2019 г., постановено по гр.д. № 59265/2017 г. по описа на СРС, 128 състав, в ЧАСТИТЕ, с които е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:*** Б,срещу К.И.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че К.И.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, следните суми: сумата над 1589,81 лв. до уважения размер от 1607,32 лв., представляваща стойност на използвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК - 23.03.2017 г., и сумата от 168,00 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.03.2017 г.; както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, срещу К.И.Б., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, за сумата 28,20 лв., представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18011/2017 г. по описа на СРС, 128 състав, както и в частта за разноските, с която К.И.Б., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, сумата над 771,37лв. до присъдения с решението размер от 847,19 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********* със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу К.И.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че К.И.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, следните суми: сумата над 1589,81 лв. до уважения размер от 1607,32 лв., представляваща стойност на използвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК -23.03.2017 г. и сумата от 168,00 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.03.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18011/2017 г. по описа на СРС, 128 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, че К.И.Б., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Т.С.“ ЕАД,*********, със седалище и адрес на управление:*** Б, сумата от 28,20 лв., представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18011/2017 г. по описа на СРС, 128 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 239740 от 10.10.2019 г., постановено по гр.д. № 59265/2017 г. по описа на СРС, 128 в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К.И.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД,*********, със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 66,54 лв. - разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Бруната- България“ ООД на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.