№ 145
гр. Велико Търново, 26.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ГАЛИНА КОСЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно търговско дело №
20234001000119 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 25/23.02.2023 год., постановено по т. д. № 46/2022 г. по описа на
Плевенски окръжен съд е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 вр. с чл. 380 от КЗ и чл. 86 от
ЗЗД, „ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 1, представлявано от Б. И. и Р. М. – изп.
директори да заплати на Д. П. В. от с. Върбица, обл. Плевен, ЕГН ********** обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от претърпяно ПТП на 07.07.2021 г. в гр. Плевен в
размер на 15 000 лв., заедно с дължимата компенсаторна лихва, считано от 03.12.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата, като до предявения размер от 35 000 лв. за главницата
и за периода от 07.07.2021 г. до 02.12.2021 г. за лихвата са отхвърлени исковете като
неоснователни. Със същото решение е осъдено „ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 1, да
заплати на адв. М. К. И. от АК – Велико Търново възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата в размер на 676.24 лв. Осъдена е Д. П. В. от с. Върбица, обл.
Плевен, ЕГН ********** да заплати на „ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 1
1
деловодни разноски в общ размер от 486.20 лв. Осъдено е „ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“
№ 1 да заплати по сметка на Плевенски окръжен съд държавна такса в размер на 600 лв. и
разноски за вещи лица в размер на 149.80 лв.
Постъпила е въззивна жалба от „ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 1, представлявано
от Б. И. и Р. М. – изп. директори, чрез адв. И. Ц. от САК против Решение № 25/23.02.2023
год., постановено по т. д. № 46/2022 г. по описа на Плевенски окръжен съд.
В същата се излага, че решението в осъдителната му част за сумата над 8 000 лв. е
неправилно. Неправилно съдът бил приел за доказан по размер предявения иск за
неимуществени вреди, като не е взел под внимание всички установени по делото факти и не
ги е отчел в тяхната съвкупност. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно
приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени
вреди било завишено с оглед действително претърпените болки и страдания, принципа на
справедлИ.стта и трайната съдебна практика. Неправилен бил изводът на съда за
приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД (съпричиняване на вредоносния резултат) – допуснати
нарушения на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП – задължението на пешеходците преди да навлязат
на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства и
чл. 114, т. 1 и т. 2 от ЗДвП – забрана за внезапно навлизане на пътното платно и при
ограничена видимост.
Направено е искане да се отмени съдебния акт в обжалваната му част и да се
постанови друг, с който да бъде отменено присъденото обезщетение над размера от сумата
от 8 000 лв., ведно със законните последици. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Д. П. В.,
ЕГН ********** от с. Върбица, Област Плевен, *********, чрез адв. М. И. от АК – Велико
Търново.
В същият се излага, че въззивната жалба е неоснователна. Излага се, че
първоинстанционният е достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото
доказателства изводи относно фактическия състав на чл. 432, ал. 1 от КЗ. Правилно бил
обсъдил всички доказателства събрани по делото и ги бил взел предвид при постановяване
на решението. Счита възражението за завишеност на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, за
неоснователни и необосновани.
Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи
спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД
критерии за справедлИ.ст, заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди
от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 22 000 лв.,
като е приспаднал изплатеното извънсъдебно от ответника обезщетение в размер на 7 000
лв. Съобразявайки разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е приел, че не е налице
съпричиняване от страна на пострадалия. Счел е, че лихвата за забава се дължи от 03.12.2021
2
г. - с оглед изтичането на предвидения законов тримесечен срок за произнасяне на
застрахователя от уведомяването му.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск за неимуществени вреди с
правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за
имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници
срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от
който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е
увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя
страна да са в пряка причинно-следствена връзка с протИ.правното поведение на
застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.
Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е
обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на
претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 02.09.2021
г. Д. П. В. е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по
3
които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр.
второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната
жалба възражения. Освен това обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в
която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени
неимуществени вреди за сумата от 8 000 лв. (в частта, в която първоинстанционното
решение не е обжалвано), основанието (правопораждащите спорните материални права
юридически факти) на предявения осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо.
Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната
жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е
приложил критериите за справедлИ.ст, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при
определяне размера на заместващото обезщетение и правилно ли е приложил и
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на
първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да приеме за
установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че
чрез своето протИ.правно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС –
И. П. Е. е причинил на Д. П. В. телесни увреждания (охлузвания в долната част на гърба,
кръвонасядане по задната повърхност на дясното бедро над коленната става, драскотина по
предната повърхност на дясната подбедрица в средна трета, счупване на лявата лъчева кост
в долния край) и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната
отговорност на процесния лек автомобил – управляван от И. П. Е., чрез сключване на
договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т.
см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за
необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното
решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд
възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на
съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.
От заключението на допуснатата и изслушана съдебна медицинска експертиза и
обясненията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че на пострадалата ищца Д.
В. са били установени следните травматични увреждания: охлузвания в долната част на
гърба, кръвонасядане по задната повърхност на дясното бедро над коленната става,
драскотина по предната повърхност на дясната подбедрица в средна трета, счупване на
лявата лъчева кост в долния край, като е възможно уврежданията да са получени при
съобщеното ПТП, съответно кръвонасядането по дясното бедро – от директния удар от
лекия автомобил, а счупването на лъчевата кост – от подпиране с ръка при падане на земята.
Вещото лице заключава, че счупването на лявата лъчева кост е наложило (за целите на
лечението) обездвижване на левия горен крайник за срок около 1 месец, довело е до трайно
затрудняване на движенията му (възможността за самообслужване) за срок около 1.5 - 2
4
месеца и на възможността за физически труд за срок около 2.5 - 3 месеца, като липсват
данни в медицински документи за усложнения, удължен оздравителен процес и остатъчна
симптоматика. Дадено е заключение, че останалите увреждания (кръвонасядане, охлузвания)
са довели до болка и страдание. Вещото лице дава заключение, че получените от В.
увреждания са довели до болки и страдание, като интензитетът им е бил по-изразен в
първите дни след получаването им, свързаните с травмата на левия горен крайник - за срока
на възстановяването, останалите - за около една-две седмици, като липсват сведения за
остатъчна симптоматика и неблагоприятни последици от получените травматични
увреждания. В допълнителното заключение се посочва, че след извършен преглед на
пострадалата ищца се установява, че левият горен крайник е с лека, но видима деформация,
слабо набелязан болезнен на опипване оток и ограничена, болезнена в крайните фази
подвижност в областта на гривнената става. Вещото лице пояснява, че не е възможен
категоричен отговор дали са налице изменения, свързани със зарастването на счупването на
лявата ръка на пострадалата и дали тези изменения са в причинна връзка с претърпяното
увреждане, тъй като има данни за стара операция в областта на гривнената става, като е
възможно състоянието на крайника или само част от установените нарушения към
настоящия момент да са резултат в една или друга степен както на предшестващото
увреждане. Дава заключение, че към момента движенията в лявата гривнена става са
ограничени и болезнени в крайните фази (сгъване, разгъване, отвеждане и привеждане),
което е без съществено функционално значение за обичайните дейности от ежедневието и
не възпрепятства годността за самообслужване, като теоретично не може да се изключи
възможността от болезненост и в бъдеще, при физическо натоварване и по-резки
метеорологични промени. Според вещото лице липсват данни за усложнения и достатъчно
данни за конкретизиране на последиците от счупването на лявата лъчева кост, поради
възможността установените към настоящия момент нарушения (или някои от тях) да са от
преди счупването.
От гласните доказателствени средства се установява, че ръката на пострадалата била
гипсирана в продължение на месец, приемала обезболяващи, като и към настоящия момент
изпитвала болки и не можела да вдига тежко и добре да вдига ръката си (показанията на св.
З. О.). Тъй като живеели в едно домакинство Орлинова вършела цялата домакинска работа.
Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от
свидетелите факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства
по делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и
по-новата такава (напр. Решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т.
о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична,
че „справедлИ.стта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание
и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и
5
само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими
факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно
установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото
обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на
извършването на протИ.правното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания
вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното
възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при
социалните контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на застрахователното събитие - средата на 2021 г., както и високият нормативно
определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени
от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в
размер до 10 420 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 от КЗ
– в релевантната редакция на тази правна норма). Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да
бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо
и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по
справедлИ.ст от съда.
В случая следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП ищцата
е претърпяла: охлузвания в долната част на гърба, кръвонасядане по задната повърхност на
дясното бедро над коленната става, драскотина по предната повърхност на дясната
подбедрица в средна трета, счупване на лявата лъчева кост в долния край, при обичаен
възстановителен период за 2 - 3 месеца, като липсват данни в медицински документи за
усложнения, удължен оздравителен процес и остатъчна симптоматика; неудобства в
ежедневието си, като ищцата не е могла в периода на лечение и възстановяване
самостоятелно да се грижи за домакинската работа, както и че към настоящия момент макар
и да е налице пълно функционално възстановяване на получените травми, ищцата при
натоварване изпитва все още болки и дискомфорт; напредналата й възраст (71 години при
настъпване на злополуката); посттравматично стресово разстройство, отражението върху
психиката й във връзка с претърпяното ПТП, както и ограничаването на социалните й
контакти за определен период от време.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от протИ.правното поведение на
делинквента неимуществени вреди е в размер на 22 000 лв. Законодателят е определил висок
нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото
лице неимуществени вреди – в размер на 10 420 млн. лева при причиняване - на
неимуществени и имуществени вреди при всяко едно застрахователно събитие – арг. чл.
492, т. 1 от КЗ. Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение да
отговаря на действително претъпените болки и страдания. Заместващото обезщетение
представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към
6
получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият,
като емоционално да бъдат подтиснати изживените неблагоприятни последици от
причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие –
средата на 2021 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната
практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни
травматични увреждания, посочени по-горе е в размер на 22 000 лв. за обезщетение за
неимуществени вреди за ищцата Д. В.. От този размер следва да се приспадне платената
извънсъдебно от застрахователя (ответник) сума в размер на 7 000 лв.
Гореизложеното налага извода, че възражението на въззивника за прекомерност на
присъденото обезщетение е неоснователно.
Неоснователно се явява и възражението от ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“, уредена в чл. 51, ал. 2
от ЗЗД). В конкретния казус ответникът извежда приноса на пострадалия (пешеходец) от
посочените в отговора на исковата молба обстоятелства – нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 от
ЗДвП – задължение на пешеходците преди да навлязат на платното за движение, да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства и чл. 114, т. 1 от ЗДвП – забрана за
пешеходците за внезапно навлизане на пътното платно. Възражението за нарушение на чл.
114, т. 2 от ЗДвП – забрана пешеходците да пресичат платното за движение при ограничена
видимост, не следва да се обсъжда, доколкото то е въведено едва във въззивната жалба, т.е.
извън срока по чл. 131 от ГПК и като такова е преклудирано. За да се определи дали е
налице съпричиняване на вредоносния резултат, респ. степента на участие на пострадалия в
цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване
на процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за
установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това
частично правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено,
безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването
на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП
и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия
обезщетение. Тълкуването на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД налага разбирането, че за да е
налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е
необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от
ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с
настъпИ. вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е
трайната практика на ВКС – напр. Решение № 206/12.03.2010 г., постановено по т.д. №
7
35/2009 г. по описа на ВКС на РБ. Обективният характер на съпричиняването е признат
изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. – т. 7, което има характер на задължителна
съдебна практика. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със
задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от
непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между
поведението му и настъпИ. вредоносен резултат.
Т. е. релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е само
онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен резултат.
Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението,
което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта
вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с
вероятности или с предположения.
Настоящият състав на въззивната инстанция, както посочихме по-горе, намира, че са
неоснователни релевираните възражения от ответното дружество и третото лице-помагач,
наведени още в първата инстанция за съпричиняване на вредоносния резултат - неспазване
на задължението на пешеходците преди да навлязат на платното за движение, да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства (чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП) и
неспазване на забраната за пешеходците за внезапно навлизане на пътното платно (чл. 114, т.
1 от ЗДвП).
Макар и лаконично, първоинстанционният съд е обосновал извода си за
неоснователност на възражението за съпричиняване с неизпълнение от страна на водача на
вмененото му от чл. 119, ал. 1 от ЗДвП задължение при приближаване на пешеходна пътека
да намали скоростта на движение или спре, за да пропусне пресичащите пешеходци. Със
задължителната практика на ВКС на РБ, обективирана в т. 6, б. а от Тълкувателно решение
№ 2/22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, се приема, че правото на
пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или
неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна
пътека, като това право се упражнява при спазване правилата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП.
Изрично е посочено, че наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност
на пътя, поради което появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо събитие. При
преминаване през пешеходна пътека водачът има задължение да намали скоростта или да
спре. То възниква при наличието на две предпоставки – пешеходците да са стъпили или да
преминават през нея. При използване на своето право за преминаване през пешеходна
пътека пешеходецът пресича със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят
упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено място. В
конкретния случай е безспорно установено, че ищцата и св. Орлинова са се огледали за
приближаващи пътни превозни средства и след това са предприели пресичане на пътното
платно. Нещо повече, дори самият водач на процесното МПС (третото лице-помагач И. Е.)
8
заявява, че е възприел пострадала още преди да тръгне да пресича. Съдът не кредитира
обясненията му, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, в частта, че възприятието на
пострадалата е било в „последния момент“, тъй като видно от заключението на съдебно-
техническата експертиза пешеходната пътека „тип зебра“ е с дължина 29 м., а
първоначалния контакт между пешеходката и автомобила е настъпил около 2 м. преди
тротоара, т.е. след като тя е изминала 27 м.
Освен това застрахователното събитие е настъпило на 07.07.2021 г., поради което при
определяне на евентуалното съпричиняване следва да се съобрази разпоредбата на чл. 119,
ал. 5 от ЗДвП (ДВ, бр. 9/2017 г.), която предвижда, че: при пътнотранспортно произшествие
с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е
превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от
Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не
се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие. В процесния случай
застрахования водач е управлявал превозното със скорост, която е била в рамките на
разрешената, но въпреки липсата на ограничение на видимостта му към пресичащата
пешеходка не е изпълнил вмененото му от чл. 119, ал. 1 от ЗДвП задължение при
приближаване на пешеходна пътека да намали скоростта на движение или спре, за да
пропусне пресичащите пешеходци.
По отношение на другото релевирано възражение за съпричиняване - неспазване на
забраната за пешеходците за внезапно навлизане на пътното платно (чл. 114, т. 1 от ЗДвП),
настоящата инстанция намира, че изложеното по-горе за дължината на пешеходната пътека
(29 м.) и мястото на удара (2 м. преди тротоара), т.е. след като пострадалата е изминала 27 м.
прави същото несъстоятелно относно твърдението за внезапно навлизане на пътното платно.
При така приетите за установени правнорелевантни факти от събраните по делото
доказателствени средства настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че не се
установиха наведените от ответното застрахователно дружество и третото лице-помагач на
ответника материалноправни възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от
извършено от пострадалата протИ.правно деяние. Като е предприела преминаване на
пътното платно на предвидено за тази цел място – пешеходна пътека тип „Зебра“,
пострадалата пешеходка не е извършила протИ.правно поведение, а напротив – макар и тя
вече да се е намирала на самата пешеходната пътека, водачът на процесното МПС е могъл и
е бил длъжен, с оглед пътна обстановка, да възприеме преминаването на пешеходец на
пешеходната пътека, като намали значително скоростта на движение с готовност незабавно
да спре пред предвидимата опасност - уязвимия участник в движението по пътищата, за да
предотврати настъпването на протИ.правния резултат. В този смисъл, неоснователни се
явяват възраженията на ответното дружество и третото лице-помагач, че пострадалата е
извършила протИ.правни деяния, вследствие на което е допринесла в съвкупния
съпричинителен процес за настъпване на процесното застрахователно събитие.
Ето защо не е налице основание за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, до каквито
изводи правилно и законосъобразно е стигнал и първоинстанционният съд.
9
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Д. П. В. от с. Върбица,
обл. Плевен против„ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД, гр. София иск с правно основание
чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и
доказан в размер на 15 000 лв.
По искането с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 409 от КЗ, имащо за
предмет присъждане на законна лихва за забава върху обезщетението за вреди.
В нормативната уредба в новия КЗ е възприет подхода да се разграничи
отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране
отговорността за неточното изпълнение във времево отношение изпълнение на
задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвента да е задължен
от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за
забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал.
1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 3 от КЗ, които предвиждат, че застрахователят
покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и
се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност –
застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по
реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е
уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 02.09.2021 г., от когато датира
заявлението на пострадалия за заплащане на обезщетение.
Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди е основателна, считано от 02.09.2021 г. (датата на
уведомяване на ответника), а не както е присъдена от първоинстанционния съд от
03.12.2021 г., до окончателното изплащане. В тази си част обаче решението не е обжалвано
от ищцата.
Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция
ответното дружество следва да заплати на адв. М. И. от АК – Велико Търново направените
по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 1 000 лв. (1 200 лв. с ДДС),
представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно уважената част на иска.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
10
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25/23.02.2023 год., постановено по т. д. № 46/2022 г.
по описа Окръжен съд – Плевен.
ОСЪЖДА „ЗАД ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 1, представлявано от Б. И. и Р. М.
– изп. директори, да заплати на адв. М. К. И. от АК – Велико Търново, ЕГН **********, с
адрес на кантора в гр. Велико Търново, ********* сумата от 1 200 (хиляда и двеста) лв. с
ДДС – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съобразно уважената част на
иска, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11