№ 16652
гр. София, 09.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20221110152039 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на С. Н. П., ЕГН **********
с постоянен и настоящ адрес гр. С чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“, вписано с БУЛСТАТ №........, с адрес на упражняване на дейността: гр. С,
представлявано от Д. М. М. против „В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Д. Х“ № 52-54, представлявано от управителите ............
Ищецът твърди, че на 15.01.2022 г. в качеството й на заемополучател е сключила до-
говор за кредит № ********** с „В“ ЕООД /с предишно наименование „........“ ЕООД/ в
качеството му на заемател. Твърди се, че с този договор на ищеца е предоставен паричен
заем в размер на 500 лв. със срок за връщане 30 дни, чиято възнаградителна лихва е в размер
на 41% годишно, която се дължала съгласно договора. Твърди се също, че сумата е следвало
да бъде усвоена на 15.01.2022 г. и да бъде върната на 14.02.2022 г., като за този период
договорената възнаградителна лихва се равнява на 16.85 лв.
Ищецът твърди, че съгласно условията на договора дължи на кредитора такса в размер
на 123.15 лв. за бързо разглеждане. Той твърди, че тази такса противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожна.
Ищецът твърди, че посочената такса следва да бъде включена в годишния процент на
разходите /ГПР/ съобразно чл. 19 от ЗПК. , като самото й невключване в ГПР е нарушение на
императивните правила на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че размерът й многократно
надхвърля максимално допустимата граница, предвидена в чл. 19, ал. 4 от ГПК. За
отпуснатия кредит в размер на 500 лв. потребителят дължи възнаградителна лихва в размер
на 41%, която за срока на договора се равнява на 16.85 лв., а таксата в размер на 123.15 лв. е
1
над седем пъти по-голяма от нея или в размер на около 700%, с което се твърди, че реалният
ГПР става близо 740%.
Твърди се още, че посочената такса противоречала на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4
ЗПК, тъй като не ставало ясно за какви конкретни действия се дължи тя, нито какво е
насрещното задължение на кредитора по нея, като липсват каквито и да било данни за
извършване на такива. Твърди се, че ако се приеме, че таксата се е събирала във връзка с
усвояването и управлението на кредита, то тя противоречи на разпоредбата на чл. 30а, ал. 2
от ЗПК и съответно е недействителна.
Ищецът твърди, че таксата противочери и на разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, тъй като
извършването на цялостна оценка на кредитната способност на заемополучателя е на
кредитодателя, поради което начисляването на такса за същото на практика прехвърляло
финансовата тежест от изпълнението на това задължение върху длъжника.
Ищецът заявява, че са налице основания целият договор за потребителски кредит да се
приеме за недействителен. В тази връзка излага доводи, свързани с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
а именно, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването
на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне на ограниченията на ЗПК следва да
се тълкува като цялостно неизпълнение на изложената разпоредба.
Ищецът твърди, че липсва погасителен план към договора, като допълва, че дори
погасяването на задължението по договора за кредит да се състои в една вноска това не
освобождава ответника от това задължение.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните С. Н. П., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: гр. С
и „В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление: гр. С, представлявано от
управителите ..........., че клаузата, която предвижда заплащането на такса за експресно
разглеждане в размер на 123.15 лв., част от договор за кредит №**********, сключен между
ищеца и ответника, е нищожна.
Прави се искане за присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение.
С отговора на исковата молба ответникът „В” ЕООД оспорва исковата претенция, като
заявява насрещен иск, който не е допуснат за съвместно разглеждане в настоящето
производство.
Ответникът твърди, че е сключил със С. Н. П. договор за кредит №********** за
сумата от 500.00 лева, явяваща се главница по кредита, като срокът му е 30-дневен и е с
падежна дата 14.02.2022 г. Заявява, че начислените такси и лихви по кредита са: договорна
лихва в размер на 16.85 лева и такса „Бързо разглеждане“ в размер на 123.15 лева, като така
общият размер на кредита, който ищецът е трябвало да погаси на падежната дата, е бил на
стойност 640.00 лева.
Твърди се, че срокът на договора за кредит е започнал да тече от датата на превеждане
на сумата по кредита по сметката на ищеца, т.е. 15.01.2022 г., когато е преведена по сметка
на каса на „........“ АД, като в основанието за превода е записан номерът на кредита, както и
2
ЕГН-то на клиентката.
Ответникът твърди, че е била предоставена възможност на ищеца да заяви изрично
бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, т.е. да се възползва от
т.нар. „такса за бързо разглеждане“, която е незадължителна услуга.
Твърди още, че с настъпването на падежната дата – 14.02.2022 г., ищцата е следвало да
изплати задължението си в пълен размер, което тя е отлагала, възползвайки се от
възможността да удължава срока на договора си за потребителски кредит, в резултат на
което последната падежна дата по процесния договор за кредит е била 17.06.2022 г.
Ответникът твърди, че ищецът е извършил едно плащане с цел погасяване на
задължението си с дата 05.05.2022 г. в размер на 50.40 лева. С това плащане ищецът е
погасил частично дължимата такса бързо разглеждане на въз основа реда на покриване на
сумите по договора по т. 11.10. от приложимите Общи условия. С посоченото плащане
процесната такса е намалена до 72.75 лева.
Ответникът твърди, че считано от 17.06.2022 г. ищецът е изпаднал в просрочие, по-
ради което и на основание чл. 86 от ЗЗД, съгласно данните от системата ни, е начислена
наказателна лихва за забава в размер на 108.50 лева, натрупана за периода от 17.06.2022 до
28.11.2022 г.
Ответникът, вземайки становище по твърденията на ищеца, заявява, че исковата
претенция за прогласяване на нищожност на такса „Бързо разглеждане“ по договор за кредит
№**********/15.01.2022 г. е неоснователна и недоказана. Твърди се, че са неоснователни
твърденията за нищожност на процесния договор поради нарушаване императивните
разпоредби на ЗПК и ЗЗП, тъй като са спазени всички посочени там изисквания.
Ответната страна заявява, че на ищеца е предоставена преддоговорна информация чрез
СЕФ, също че той получава договора за кредит на имейл адреса си, освен това заявя-ва, че е
неоснователно твърдението за противоречие на договора с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, понеже
в специалните условия на процесния договор изрично е посочен действителният размер на
разходите по кредита, който от своя страна съответства на заложената законово допустима
граница, определена в ЗПК.
Твърди се, че ГПР може да се уговаря свободно до размер от 50% от главницата по
кредита, като в процесния случай страните са се съгласили да сключат договора с годишен
лихвен процент от 41% и ГПР 49.7%. В тази връзка се твърди също, че законът не
предвижда ограничение на отделните компоненти, от които може да се формира ГПР, нито
налага задължителни такива. Твърди се, че размерът на ГПР по договора е изчислен изцяло в
съответствие със законовата формула, разписана в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
Ответникът твърди, че заявяването на отделна допълнителна и незадължителна услуга
не следва да се включва в ГПР. Твърди, че таксата се начислява за незадължителна услуга,
предоставена по желание на ищеца-кредитополучател. Допълва, че въпросната такса не е
част от общия разход по кредита по смисъла на ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО, тъй като нито
таксата се заплаща във връзка с договора, нито е задължително условие за получаване на
3
кредита.
Ответникът намира за неоснователно твърдението на ищеца, че в договора не е по-
сочена каква е договорната лихва, както и че липсват условия за прилагане на ГЛП, понеже
в т. 9 от общите условия тази информация е описана, като точната сума на лихвата и
размерът на ГЛП по кредита са ясно и недвусмислено посочени.
Ответникът твърди, че крайната нужда, при която твърди ищецът, че е сключил до-
говора си, се явява несъстоятелно твърдение, понеже ответникът не би могъл да принуди
ищеца да сключи договора с оспорваната клауза в него.
Ответникът твърди още, че ищецът е имал възможността съгласно т. 8.1. от ОУ към
процесния Договор в срок от 14 дни от сключването на Договора за кредит да се откаже от
последния, без нужда да обосновава отказа си пред Кредитора, от която ищцата така и не се
е възползвал.
Накрая ответникът твърди, че сключеният Договор за кредит е действителен и не
страда от релевираните в исковата молба пороци, респективно налице е валидно възникнало
облигационно правоотношение.
Ответникът претендира съдебно-деловодни разноски по настоящото производство, вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е допуснато и прието
заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на
чийто анализ и по смисъла на чл. 12 от ГПК, съдът е мотивиран да стори следните
фактически констатации:
Между страните не се спори и се доказва, че е сключен Договор за кредит №
**********/15.1.2022 година.
От съдържанието на договора и приложимите към него Общи условия е видно, че
страните са уговорили на ищецът да бъде отпусната заемна сума в размер на 500,00 лева
главница. Уговорена е договорна лихва в размер на 16,85 лева при лихвен процент за срока
на кредита – 41 %.
Установява се от съдържанието на договора, че страните са уговорили размер на ГПР
на стойност 49,7 % и падежна дата – 14.2.2022 година, договорът е сключен за срок от 1
месец.
Доказва се и не се спори между страните, че е била уговорена – „Такса за бързо
разглеждане“ на стойност 123,15 лева – така видно от договора и приложимите към него
Общи условия. Съгласно общите условия на кредитора – таксата за бързо разглеждане
представлява такса за допълнителна незадължителна услуга по искане на
кредитополучателя, която гарантира обработката на искането за кредит и отговор в рамките
на 15 минути от подаването по електронен път, по телефон или на хартиен носител в офис
на партньор. Посочено е в Общите условия, че таксата за бързо разглеждане може да бъде
заявена при подаване на искане за отпускане на кредит и/или допълнителна сума по кредит
4
при срокове и условия, посочени в общите условия и съгласно Тарифата на кредитора.
От заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза се
доказва, че по отношение на ищцата е била начислена такса за бързо разглеждане в
уговорения с договора размер от 123,15 лева, от които от ищцата са събрани като платена
сума – 50,40 лева, събрани от първото и единствено извършено плащане от ищцата по
кредита, като от таксата за бързо разглеждане е останала непогасена сума в размер на 72,75
лева.
Пак от заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, което
съдът възприема като достоверно и обективно, се доказва, че размерът на ГПР при
участието на уговорената с договора такса за бързо разглеждане е на стойност 77,64 %, а не
както е посочено в договора – 49,7 %.
От събраните по делото доказателства не се установява на ищцата, като
кредитополучател да е била предоставена действително услуга като описаната, за която е
предвидено плащане на такса за бързо разглеждане – не се установи и доказа, кредитното
искане да е било разгледано и отговорено в рамките на посочените в Общите условия 15
минути. В този смисъл остана недоказано предоставянето натакава услуга от страна на
кредитора.
Горната фактическа обстановка се установява от анализа на доказателствата, които са
безпротиворечиви и взаимодопълващи се.
Въз основа на прието от съда за доказано като факти, настоящият съдебен състав е
мотивиран да стори следните правни изводи:
В настоящето производство е заявена искова претенция за нищожност на договорна
клауза - клаузата за бързо разглеждане от сключеният между ищеца и ответника договор за
кредит №**********/15.1.2022 година с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 вр. 19, ал. 5 ЗПК
Съдът е указал на страните, че настоящият съдебен състав разполага с възможността да
се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ищеца, като се има предвид
постоянната съдебна практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98
до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat
Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този
смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-
40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24,
дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/.
По допустимостта
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице срещу пасивно процесуално
легитимиран ответник, като се доказва твърдени правен интерес и претенцията е заявена
пред местно и родово компетентния съд, поради което и следва да бъде разгледана по
5
същество.
По основателността
Безспорно се установи наличието на облигационно заемно правоотношение между
страните, по което ищецът като кредитор е изпълнил задължението си и реално е предал на
ответника, кредитополучател заемната сума.
По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела
С-240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u
Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98),
националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
В казуса не може да се спори, че процесният договор за паричен заем има
характеристиката на потребителски договор, като длъжникът е потребител по смисъла на
§13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е
физическо лице, като в този смисъл и заемната сума не е била предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност на длъжника, и не се установява от
доказателствата по делото, длъжникът да е действал при сключването на договора за заем в
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат -
всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално
договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях.
Основателни са твърденията на ищеца за недействителност на оспорената клауза от
договора и приложимите към него общи условия, предвиждаща заплащането на „Такса за
бързо разглеждане“ в размер на 123,15 лева.
Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, както и за нищожни такива. Именно като
неравноправна клауза съдът възприема тази по силата на която ищцата дължи заплащане на
такса за бързо разглеждане.
Предвидената в договора и общите условия – такса за бързо разглеждане представлява
допълнителна такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което
изрично е забранено от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на
това основание тази клауза от процесния договор се явява нищожна.
Заплащането на такса за бързо разглеждане - в случая е уговорено във фиксиран
размер, чиято дължимостта настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от
извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се
приеме, че така уговорената такса е възнаграждение за кредитора и по същество има за цел
да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели
6
заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съпоставянето с общия размер на процесната
такса за бързо разглеждане и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради
което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Това
надвишение се установи от фактическа страна и от заключението по съдебно – счетоводната
експертиза.
За съда уговорената „такса за бързо разглеждане“ има характеристиките и на разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които кредиторът има право да иска от
ищцата и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи такса за бързо
разглеждане, са такива които дават възможност и кредиторът и той ще има право да получи
нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни законови
норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни
договорни клаузи) задължение на длъжника за плащане по тази клауза.
Както вече се посочи, така уговорената такса е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena
Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да
се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и
управление на кредита, а уговорените такива с процесния договор и приложимите към него
общи условия именно прикриват такса за услуги и по предназначението си очевидно касаят
усвояването и управлението на кредита, като по този начин категорично противоречат на
чл.10а, ал.2 от ЗПК. В този смисъл са и нищожни като противоречащи на императивна
правна норма.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита
7
на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое
задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като
неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
С оглед на горното исковата претенция за обявява нищожността на клаузата относно
такса за бързо разглеждане като основателна следва да се уважи.
По разноските:
При този изход на правния спор пред настоящата инстанция право на разноски се
поражда за ищеца. На основание чл.78 ал.1 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева за заплатена държавна такса и
сумата от 400,00 елва за заплатен депозит за вещо лице. Искането за присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение за осъществена предоставена безплатна правна помощ следва
да се уважи в размер до 400,00 лева, като над този размер е неоснователно. От представения
по делото договор за правна защита и съдействие е видно, че е уговорено предоставянето на
безплатна правна помощ. При определяне на дължимото се възнаграждение съдът не
съобразява Наредба № 1/2004 година за минималните адвокатски възнаграждения като
противоречаща на чл.101 и чл.102 от ДФЕС, а определя дължимия се размер с оглед на
фактическата и правна сложност на казуса, процесуалното поведение на адвоката, времето
необходимо за подготовка на делото, като приема, че именно размера от 400,00 лева е
равностоен на положения труд, при липсата на фактическа и правна сложност на казуса,
проведените две съдебни заседания, в които адвокатът не се е явил, а е депозирал само
становище преди съдебно заседание.
По отношение на определеното от съда възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ не следва да се начислява сумата от 80,00 лева претендирана като ДДС, доколкото
предоставеното на безплатна правна помощ е доставка, освободена от заплащането му –
така по аргумент от чл.9 ал.1 вр. чл.8 ЗДДС. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат
на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл.2 т.1 ЗДДС, чл.2 пар.1, б. „в" от
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на
данъка върху добавената стойност - в този смисъл Определение № 917/02.05.2023 г. по гр.
дело № 1323/2023 г. по описа на ВКС, IV г.о.
С оглед изхода на спора на ответника не се дължат разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
10а, ал. 2 вр. 19, ал. 5 ЗПК и на основание чл.235, ал.3 от ГПК и чл.78, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в правоотношенията между С. Н. П., ЕГН
********** с постоянен и настоящ адрес гр. С, чрез пълномощника си Еднолично
8
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано с БУЛСТАТ №........, с адрес на упражняване на
дейността: гр. С, представлявано от Д. М. М. и „В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Д. Х“ № 52-54, представлявано от управителите ..........., като
прогласява за нищожна клаузата на Договор за кредит № **********/15.1.2022 година,
която предвижда заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 123,15 лева,
като противоречаща на императивна правна норма – чл.10а от Закона за потребителския
кредит и чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Д. Х“ № 52-54, представлявано от управителите ........... да заплати на С. Н. П., ЕГН
********** с постоянен и настоящ адрес гр. С – сумата от 450,00 лева, представляваща
сторените разноски по гр.дело № 52039/2022 година по описа на Софийски районен съд за
заплатена държавна такса и депозит за възнаграждение но вещото лице.
ОСЪЖДА В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Д. Х“ № 52-54, представлявано от управителите ........... да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано с БУЛСТАТ №........, с адрес на упражняване на
дейността: гр. С, представлявано от Д. М. М. – сумата от 400,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на С. Н. П., ЕГН **********
по гр.дело № 52039/2022 годна по описа на Софийски районен съд, като над този размер до
първоначално претендирания за сумата от 480,00 елва, т.е. за разликата от 80,00 лева
отхвърля искането за присъждане на адвокатско възнаграждение като неоснователно.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд – в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9