№ 115
гр. П., 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101988 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищецът П. В. Т., с адрес в с. Д. Р., общ. П., ЕГН **********, е предявил
искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва:
- срещу ответника „И. А. М.“ АД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, „С. ц.“, ет. 2, офис 40-46, ЕИК *** – за присъждане на
недължимо платена сума по сключен между тях договор за заем, и
- срещу ответника „Ф. Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, „С. ц.“, ет. 2, офис 40-46, ЕИК *** – за присъждане на
недължимо платена сума по сключен между тях договор за гаранция (поръчителство).
Ищецът пояснява, че на 11.03.2024 г. между него (като заемополучател) и
първия ответник (като заемодател) е бил сключен Договор за паричен заем с №
5059931, като на същата дата, в качеството му на клиент, е сключил с втория ответник
(като гарант) Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) със същия номер.
Твърди, че договорът за поръчителството е сключен в изпълнение на чл. 4 от заемния
договор, при което гарантът обезпечава към заемодателя изпълнението на
задълженията по заема. Смята, че договорът за заем е недействителен по чл. 22 във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поръчителският договор е нищожен,
понеже противоречи както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл. 19, ал. 4
ЗПК и на чл. 143 ЗЗП. Изтъква, че въз основа на цитираните договори е платил 240,36
1
лв. в полза на първия ответник и 774 лв. – в полза на втория ответник, които плащания
са лишени от основание, поради което сумите, до които се отнасят, трябва да му бъдат
възстановени, ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба
(05.12.2024 г.) до погасяването (съобр. изменението на размера на предявените искове,
направено по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК). Претендира съдебни
разноски.
И двамата ответници изтъкват, че договорите, които са сключили с ищеца, са
валидни и не страдат от релевираните от него пороци, поради което не се дължи
връщане на сумите, платени по тях.
Съдът приема следното:
1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):
Уважаването на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е детерминирано от
кумулативното наличие на две предпоставки – 1/ предаване от ищеца и съответно
получаване от ответника на материалното благо, което е предмет на иска, и 2/ начална
липса на основание за имуществено разместване от такъв порядък (вж. Постановление
№ 1/28.05.1979 г., Пленум на ВС).
Даденото по нищожна сделка, респ. по нищожна клауза от сделка, е типичен
пример за хипотезата на неоснователно обогатяване, получила нормативна регулация в
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. №
1082/12 г., II т.о. на ВКС).
От съдържанието на процесния договор за заем и на погасителния му план,
копия от които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и
базисните параметри на заемното правоотношение, произтичащо от него за ищеца и за
първия ответник, а именно:
- главница – 1 500 лв.;
- годишен процент на разходите – 56,51 %;
- годишен лихвен процент – 45 %;
- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната
лихва – 1 764 лв., от което следва, че величината на договорната лихва е 264 лв.;
- погасяване – чрез 8 месечни вноски, разписани в погасителния план;
- краен срок – 06.11.2024 г.;
- изчисляване на годишния процент на разходите – „ГПР е изчислен по
формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в чл. 19 от Закона за потребителски
кредит и Приложение № 1 към него. При изчисление на ГПР са взети предвид
следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихва за забава и неустойки за неизпълнение на
някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените
2
в настоящия договор“.
Копие от гаранционната сделка също е част от доказателствената съвкупност и
от него става ясно, че:
- вторият ответник е гарантирал към първия ответник изпълнението на
задълженията на ищеца, свързани със заемния договор;
- за тази услуга ищецът следва да заплати на втория ответник
възнаграждение от 1 028 лв., посредством 8 месечни вноски;
- плащането на възнаграждението на гаранта трябва да се прави към
заемодателя, за което гарантът го овластява.
От справка, извършена от съда, съгласно чл. 23, ал. 6 във вр. с чл. 34, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ, по партидата на ответника „Ф. Б.“ ЕООД, на интернет-страницата на
Търговския регистър при Агенцията по вписванията, е видно, че неговият едноличен
собственик на капитала е другият ответник „И. А. М.“ АД.
Анализираният договор за заем разкрива признаците на такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010
г.). Ищецът е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а първият ответник е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити (заеми).
Следователно, при сключването на договора, ответникът „И. А. М.“ АД е действал в
качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а
ищцата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл.
9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договора за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
3
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив,
Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил,
Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград,
Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.
Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на
ВКС).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за заем, сключен между
ищеца и първия ответник, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил
формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин,
по който е била получена крайната му величина. Вместо това са изложени съвсем
общи формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Както беше казано, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат
за последица недействителността на потребителския кредитен договор – чл. 22 ЗПК.
Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат
валидни, предполага известна еквивалентност на насрещните престации на страните,
когато става дума за един двустранен договор. Явното несъответствие в престациите е
основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност по чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (вж. Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/08 г., І г. о. на
ВКС, Решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/09 г., ІІІ г. о. на ВКС и Определение
№ 126/27.01.2014 г. по гр. д. № 903/12 г., IV г. о. на ВКС). Иначе казано, когато
съществува очевидна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. В този смисъл добрите нрави поставят предел на волята на страните
досежно уговарянето на насрещните престации.
Хипотезата, разглеждана по сегашното дело, се отнася до потребителски
паричен заем на сравнително ниска стойност (1 500 лв.) и за кратък период (8 месеца),
като заемополучателят е физическо лице, встъпващо в облигационната обвързаност, с
цел задоволяване на лични нужди от парични средства, а заемодателят е търговец,
4
който сключва такива договори по занятие (т. е. те са част от професионалната му
търговска дейност). Възнаграждението (1 028 лв.), което заемополучателят трябва да
плати на гаранта за обезпечаването на заема, представлява 68,53 % от заетата сума.
Гаранцията за изпълнението на задълженията на заемополучателя се предоставя от
търговско дружество, което не само е одобрено от заемодателя, но се явява и такова,
което напълно се контролира и управлява от него, като дори той приема плащанията на
възнаграждението на гаранта.
Тези характеристики на договорната връзка между ищеца и втория ответник
ясно насочват, че договорът за гаранция е натоварен с функции, излизащи извън
присъщия му ефект да обезпечи покритие на риска от неизпълнение на задълженията
на заемополучателя, срещу което последният да плати на гаранта разумна цена.
Цената, уговорена в тази връзка, не е съизмерима с риска, който носи гарантът, а
създава реални предпоставки за неоснователното му обогатяване, както и за такова на
заемодателя. Ето защо и тук се налага логичната констатация, че така пряко се
нарушава принципът на справедливостта, което означава, че гаранционната сделка е в
колизия с добрите нрави и се явява нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
При условията на чл. 190 ГПК, ответните дружества са ангажирали справки за
плащанията на ищеца по договорите, които той е сключил с тях. Обсъжданите справки
са приобщени към доказателствения материал по инициатива на самия ищец, не са
оспорени от него и същият не е ангажирал доказателства за други плащания по
договорите.
От справката, приложена от ответника „И. А. М.“ АД, се констатира, че ищецът
е платил по договора за заем общо 1 323 лв. Предвид недействителността по чл. 22
ЗПК на заемната сделка, при което заемополучателят, съгласно чл. 23 ЗПК, дължи на
заемодателя чистата стойност на кредита – 1 500 лв., то в случая липсва недължимо
плащане, което да подлежи на възстановяване от първия ответник.
От справката, представена от ответника „Ф. Б.“, се потвърждава, че ищцовата
страна му е заплатила сумата по иска (774 лв.), заведен срещу него, а нищожността на
договора за гаранция показва че така извършеното плащане е било без основание.
В обобщение на горното може да се заключи, че първата кондикционна
осъдителна искова претенция е неоснователна, а втората – основателна.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски на ищеца, дължими от
втория ответник, и на първия ответник, дължими от ищеца (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които вторият ответник трябва да възстанови на
ищеца, възлизат на 290 лв. и се формират от заплатената държавна такса по уважения
иск (50 лв.), както и от половината от платеното адвокатско възнаграждение (1/2 от 480
лв. = 240 лв.).
5
Ищецът дължи на първия ответник разноски от 100 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от П. В. Т., с адрес в
с. Д. Р., общ. П., ЕГН **********, против „И. А. М.“ АД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, „С. ц.“, ет. 2, офис 40 – 46, ЕИК ***, с който
се претендира присъждането на 240,36 лв. – недължимо платена сума по Договор за
паричен заем с № 5059931/11.03.2024 г., сключен между П. В. Т. (като заемополучател)
и „И. А. М.“ АД (като заемодател), ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 05.12.2024 г., до погасяването.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, П. В. Т., с адрес в с. Д. Р., общ. П.,
ЕГН **********, да заплати на „И. А. М.“ АД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, „С. ц.“, ет. 2, офис 40 – 46, ЕИК ***, сумата от 100 лв. –
съдебни разноски по делото.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Дж. Н.“ № 28, „С. ц.“, ет. 2, офис 40 – 46, ЕИК ***, да заплати на П. В. Т., с адрес в
с. Д. Р., общ. П., ЕГН **********, следните суми:
- 774 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – недължимо платена
сума по Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) с № 5059931/11.03.2024
г., сключен между П. В. Т. (като клиент) и „Ф. Б.“ ЕООД (като гарант/поръчител),
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
05.12.2024 г., до погасяването, и
- 290 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – съдебни разноски, дължими за
производството по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6
7