Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с. МИРОСЛАВ С.
при
участието на секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 1766 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 306584 от 05.01.2018 г., постановено по гр. д. № 31602/2017 г., по
описа на СРС, І ГО, 33 състав, А.Я.И. ЕНК ********** и Г.М.И. ЕГН ********** са
осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД сумата от 1944.14 лв., представляваща главница за доставена и
потребена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., сума в
размер на 51.04 лв., представляваща главница за дялово разпределение, ведно със
законна лихва за периода от 18.05.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в
размер на 212.20 лв. за периода от 10.07.2015 г. до 04.04.2017 г. и 7.75 лв.,
представляваща лихва върху сумата за дяловото разпределение, за недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ******, вх. д, ап. ***, аб. № 290378, както и сумата
от 680.12 лв. – разноски по делото. Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответниците Г.М.И.
и А.Я.И.. В жалбата се излагат съображения, че решението е нищожно, тъй като в същото
няма становище по поставените искания в отговора на исковата молба, поради редица
процесуални нарушения, както и поради това, че е немотивирано и противоречащо
на правния ред и добрите нрави. Поддържа се, че решението е недопустимо, поради
това, че районният съд не е изяснил правния интерес на ищеца от предявения иск,
тъй като по делото не е бил представен договор за продажба на ТЕ. На следващо
място считат, че решението е неправилно и постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон, при правна необоснованост и отсъствие на мотиви.
В жалбата се излага, че с бездействието си първоинстанционният съд е
суспендирал ПЕС, вкл. Регламент 2006/2004, въпреки предимството на ПЕС пред националното
законодателство. Наред с това жалбоподателите навеждат доводи, че предявеният
иск е недоказан по основание и размер. В тази връзка се сочи, че по делото не са
доказани доставянето на топлинна енергия в имота на ответниците, нейното
количество и качество.
Предвид
изложеното, жалбоподателите молят съда да отмени обжалваното решение, като остави
иска без уважение и върне делото за ново разглеждане от друг състав.
Претендират и направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба в
законоустановения.
Третото
лице – помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл. 263, ал.1
от ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Я.И. и Г.М.И. за
солидарно заплащане на сумата 1 944.14 лв., представляваща главница за ТЕ за
периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г. и сума в размер на 51.04 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение, ведно със законна лихва за
периода от 18.05.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 212.20
лв. за периода от 10.07.2015 г. до 04.04.2017 г. и 7.75 лв. - представляваща
лихва върху сумата за дяловото разпределение. Ищецът твърди, че ответниците,
като потребители на топлинна енергия на топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. ******, вх. Д, ап. ***, аб. № 290378 са потребявали топлинна
енергия в периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., доставяна от „Т.С.“ ЕАД, която
не са заплатили.
Ответниците
А.Я.И. и Е. М.И. са депозирали писмен отговор на исковата молба, с който
оспорват предявените искове като неоснователни. Оспорват наличието на договорно
правоотношение между страните, както и количеството и качеството на доставяната
ТЕ.
Третото
лице помагач „Т.с.“ ЕООД намира исковете за основателни.
В
производството пред първоинстанционния съд е представено Писмо от 04.08.2015 г.
на СО, Район Люлин, от което се установява, че с Договор за покупко-продажба от
01.03.1991 г. на общинско жилище, собствеността на процесния апартамент е
прехвърлена на ответниците А.Я.И. и Г.М.И..
Пред
СРС е ангажиран договор № УN 94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
На
04.06.2002 г. е сключен договор № 2306 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост
с адрес: гр. София, ж.к. „******, за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна
собственост в гр. София /на основание Общи условия, одобрени от ДКЕВР/. По
силата на този договор, дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани
страни, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Съдът
намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че първоинстанционното
решение е нищожно, поради липса на становище по поставените искания в отговора
на исковата молба, поради редица направени процесуални нарушения, че е
немотивирано и противоречащо на правния ред и добрите нрави.
В
тази връзка следва да се посочи, че нищожност на съдебното решение е налице при
особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята
на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по
чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. /в този см. Решение № 27 от
22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК/. Прието е, че е възможно неяснотата в съображенията на съда, на
практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено
правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. В тези случаи, обаче, когато се касае за
допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на
необоснованост, при положение, че е ясно или установимо, какво е постановил
съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно.
Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да
обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към
процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото
на иск. Във връзка с изложеното, настоящият състав намира, че постановеното
първоинстанционно решение не страда от такива особено съществени пороци като
абсолютна неразбираемост на волята на съда, а наред с това намира, че същото не
противоречи на правния ред и на добрите нрави. Не е допуснато от съда и
нарушение на императивни материални норми. Въззивният състав намира, че от
първоинстанционния съд не е допуснато и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила – не е налице липса на мотиви в решението на съда,
а наред с това постановеното решение е ясно и обосновано, тъй като не е налице
вътрешно противоречие на мотивите на съда или съответно неразбираемост на
същите. В този смисъл в постановения съдебен акт е ясно изразена волята на съда
при произнасянето му по искането, с което е бил сезиран.
По
отношение на възраженията за недопустимост и неправилност на решението: Настоящият съдебен състав намира, че решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК, препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 ДР
ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., съгласно което физическо лице е
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012г. се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в новата редакция, действаща след
17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
По
делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата –
етажна собственост /в която се намира имотът/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Установено е също така, че ответниците са собственици на
процесния апартамент ап. № ***, находящ се в гр. София, ж.к. ******, вх. Д с
аб. № 290378, поради което въззивният съд приема, че като собственици на
топлоснабден имот ответниците се явяват потребител на енергия за битови нужди
по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от
2006 г./, респ. имат качеството на битов клиент по см. на § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/, в които се урежда
съдържанието на договора. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Следователно
договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента) по силата на
закона – чл. 150 ЗЕ, като собственикът или титуляр на вещно право на ползване в
имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята
потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. Именно поради това, че правоотношение по
продажба на топлинна енергия възниква по силата на закона и при публично
известни общи условия, не е необходимо изричното им приемане от потребителя, а
е достатъчно да е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. В тази връзка, без
значение за валидното възникване на облигационното отношение е изискването за
сключване на индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия,
доколкото ЗЕ не придава правно значение на това обстоятелство. В този смисъл са
и мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 г. от
17.05.2018 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в които се приема, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени Общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Следователно
правилно първоинстанционният съд е приел, че ответниците се явяват потребители
на топлинна енергия по см. на ЗЕ, както и че между страните по делото са налице
валидни договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди,
независимо, че по делото не е представен писмен договор за продажба на топлинна
енергия, сключен с ищцовото дружество. В тази връзка законосъобразно е прието
от СРС, че ответниците са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за
задължението за заплащане на потребената топлинна енергия в процесния имот.
Посоченото обстоятелство обуславя неоснователност на доводите на жалбоподателите
за недопустимост на решението, поради липса на правен интерес на ищеца от иска
поради непредставяне на договор за продажба на ТЕ с ответниците.
Настоящата
инстанция намира, че с оглед посочената нормативна уредба се налага извода, че
между страните е налице валиден договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни ОУ за продажба, каквито са Общите условия,
одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г..
По
отношение на възражението, че ответниците не са ги приели писмено, по аргумент
от чл. 298, ал.1, т.1 ТЗ, следва да се има предвид, че чл. 150, ал. 2, изр. 2
ЗЕ предвижда общите условия да влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите,
която норма е специална по отношение на общата, съдържаща се в ТЗ и я дерогира,
което означава, че писмено съгласие на потребителя не е необходимо, за да бъде
обвързан от общите условия.
Разпоредбата
на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В случая по делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни ответникът да е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ,
поради което съдът намира, че същите са приети от него и валидно обвързват страните
по делото.
Съдът
намира за неоснователни наведените доводи във въззивната жалба, че липсва
представен писмен документ по делото, от който да е видно, че ответникът е
приел тези ОУ, а законът предвижда писмена форма на договора между доставчик и
потребител – чл. 149, ал. 1 ЗЕ, с което е нарушен чл. 7 от Директива
2011/83/ЕС. В тази връзка настоящият
състав счита, че разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 7 от Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата
на потребителите, тъй като посочената разпоредба от Директивата съдържа
изисквания относно формата на договорите, сключвани извън търговския обект, за
да е безспорно, че между страните има
сключен договор и от потребителя е изразено съгласие за сключването му и не е
налице непоръчана доставка или услуга. В случая, обаче, съдът намира, че не се
касае за непоръчана услуга.
Във
въззивната жалба са наведени подробни доводи от жалбоподателите за
необходимостта съдът да следи служебно за неравноправни клаузи в
потребителските договори, което настоящият състав намира, че безспорно е
задължение на съда. В тази връзка следва да се посочи, че по делото е
безспорно, че общите условия имат договорен, а не нормативен характер. При
прилагането им, обаче, въззивният съд не открива противоречие с изискванията на
чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 27.10.2004 г. относно сътрудничеството
между националните органи, отговорни за прилагане на законодателствата за защита
на потребителите. В този смисъл, съдът намира за неоснователни възраженията на
въззивниците за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно
практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на
Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза
не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки
изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Преценявайки клаузите от представените Общи условия на договорите за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД, въззивният съд не установи
наличието на такива, които да са неравноправни по смисъла на ЗЗП или
Общностното право. В тях ясно и подробно са посочени правата и задълженията на
дружеството - продавач на топлинна енергия и на физическото лице - потребител
на топлинна енергия. От съдържанието на правата и задълженията на потребителите
не може да се приеме, че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях
са въведени множество задължения за сметка на правата им, т. е. че е налице в
техен ущърб дисбаланс между правата и задълженията им.
Наред
с това, с оглед предмета на делото и установените факти и обстоятелства,
въззивният съд не установява да има начислени в повече суми от претендираната
главница в резултат на неравноправни клауза и няма основание за отхвърляне на
предявения иск на това основание. Следва да се подчертае също така, че в случая
не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с
оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност - в срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат
право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. Жалбоподателите не са се възползвали от тази възможност. Ето
защо доводите за неравноправност на общите условия се явяват неоснователни.
Съгласно
чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и
Наредба №16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.
34/24.04.2007 г.).
В
конкретния случай, дяловото разпределение в сградата за процесния период е
възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД по силата на сключен Договор №
2306 от 04.06.2002 г. между дружеството и етажната собственост с адрес: гр.
София, ж.к. „******, за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост в гр. София.
Договорът е сключен между третото лице помагач и представители на етажните
собственици, упълномощени на проведеното на 10.04.2002 г. общо събрание на
етажните собственици. Действително, договорът не е подписан лично от ответника,
но последният е страна по правоотношението, тъй като договорът е сключен от
изрично упълномощени от ОС лица. Поради изложеното, правата и задълженията по
договора са възникнали директно в правната сфера на представлявания и ответниците
са обвързани от правоотношението. Обстоятелството дали същите са дали
съгласието си за сключването на такъв договор не води до извода, че не е налице
редовно проведено общо събрание, а и законността на взетото решение не може да
бъде изследвано в рамките на настоящото производство.
Съгласно
нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
Настоящата
съдебна инстанция, намира, че решението е обосновано и правилно и в частта, в
която районният съд приема за доказан и размера на задължението на ответника, а
именно: за сумата от 1 944.14 лв., представляваща главница за ТЕ за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2016 г. и сума в размер на 51.04 лв., представляваща
главница за дялово разпределение, ведно със законна лихва за периода от
18.05.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 212.20 лв. за
периода от 10.07.2015 г. до 04.04.2017 г. и 7.75 лв., представляваща лихва
върху сумата за дяловото разпределение.
В
тази връзка от приетото заключение на допуснатата по делото съдебно-техническа
експертиза се установи, че делът на ответника за отопление и сградна инсталация
е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
Обемът на ползваната ТЕ е бил установен от експертите на база извършения реален
отчет на уредите, изготвените изравнителни сметки и цените на ТЕ, действащи
през съответния период.
Жалбоподателят
поддържа, че неправилно изслушаните СТЕ и ССчЕ са възприети и кредитирани от
първоинстационния съд, както и че вещите лица са били назначени в нарушение на
чл. 195, ал. 1 и чл. 197, ал. 1 ГПК.
Въззивният
съд намира, че при съвкупна преценка по реда на чл. 202 ГПК на писмените
доказателства по делото, както и на заключенията на съдебно-техническата и
съдебно-счетоводната експертиза, се налага извод, че същите правилно са били
кредитирани от първоинстанционния съд. В тази връзка, експертизите са били
допуснати в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради
необходимост от специални знания в съответните области на науката. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ, съдът приема за установено, че при спазване на чл. 125 ЗЕ, чл.
139 ЗЕ и чл. 141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане обема
на ползваната ТЕ по реален отчет на разпределителите, по електронен път като,
за да кредитира експертизата първоинстанционния съд е приел, че от вещо лице са
били отчетени и корекциите. Следователно следва да бъде взето предвид обстоятелството,
че вещото е базирало заключението си върху данните за реално потребената и
отчетена топлинна енергия за имота, съответствието на отчитането и уредите за
измерването ѝ с установените изисквания и оттам правилното изчисляване на
стойността на същата. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата за
исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в съответната област, същото е мотивирано, като от
експерта е даден отговор на поставените му задачи, предвид което и във връзка с
разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът намира, че следва да го кредитира. Заявените
с въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на
заключението и като отчита, че не са подкрепени от събрани по делото
доказателства, приема за неоснователни.
На
следващо място, въззивният съд намира, че правно обосновано СРС е кредитирал и
заключението на приетата по делото ССчЕ във връзка с чл. 182 ГПК и е приел за
доказани количествата доставена на ответника топлинна енергия. В този смисъл
приема, че решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на счетоводните записвания
при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура,
издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. При установения в ЗЕ (чл. 38) принцип на
контрол на счетоводните баланси на ищеца като търговско дружество, не може да
се приеме, че воденото от него счетоводство не е редовно. При обстоятелствата
по делото съдът дава вяра на вписванията в счетоводните книги на ищеца – тъй
като верността на удостоверяванията в тях не е опровергана (чл. 182 от ГПК).
При работата си вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е направило
документална проверка в счетоводството на „Т.С.” ЕАД, което е достатъчно съдът
да възприеме изводите по експертизата, още повече, че същите не се опровергават
и от никакви други обстоятелства и доказателства по делото.
В
контекста на изложеното съдът счита, че по делото е установено по несъмнен и
категоричен начин потребената от ответниците топлоенергия в определено
количество и нейните стойности за исковия период. В тази насока съдът намира,
че са неоснователни възраженията на същитеа във връзка с неправилното отчитане
на ТЕ.
Възражението
във въззивната жалба за противоречие на начина на изчисляване на дължимата сума
за топлинна енергия с Директива 2006/32/ЕО е неоснователно. Съдът намира, че не
е налице противоречие между начина на начисляване на стойността на ТЕ от “Т.С.”ЕАД
и Директива 2006/32/ЕО. Цитираната директива 2006/32/ЕО няма задължителен
характер, като същата е съобразена в действащото законодателство на България -
пар. 3 от ДР на ЗЕЕ и Наредба № 16-334. В директивата се препоръчва на страните
да въведат при техническа възможност и икономическа обоснованост пряк отчет на
количествата доставена енергия до потребителя. Следователно директивата дава
предписание на държавите - членки законово да се осигури отчитане чрез
индивидуални средства за техническо измерване на реално потребената енергия,
отчитайки липсващата понякога възможност за това. В случая начислените на
въззивника суми са определени като дължими на база реален отчет на уредите за
индивидуално разпределение и на СТИ в АС, на база правилно извършени дялово
разпределение, като отчетените количества доставена топлоенергия били
остойностени по актуални цени. Методологично правилен и в съответствие с
нормативната уредба е и възприетият размер на технологичните загуби, които са
за сметка на ищеца в първоинстанционното производство. Поради изложеното, съдът
счита, че липсва основание да се приеме, че вътрешното законодателство не
възприема препоръките на посочената директива. Освен това, както вече бе
изложено от съда, нормите на директивите нямат пряк ефект, а следва да бъдат
транспонирани в законодателството на държавите - членки, което е сторено.
По
отношение на възражението, че в решението съдът не е коментирал на какви
единични цени на топлинна енергия се претендира заплащане, следва да бъде
посочено, че системата за контрол върху дейността на дружеството, използваните
методики и уреди за измерване е законодателно установена. Същевременно
определената цена на доставяната топлинна енергия е от независим и от двете
страни по правоотношението орган – ДКЕВР, по реда на ЗЕ и следователно цената
на топлинната енергия се контролира именно от този орган, чийто актове по
ценообразуването са подлежали на оспорване включително от жалбоподателя, но по
делото няма данни за такова оспорване по административен ред. Поради изложеното
настоящият състав намира, че е необосновано позоваването във въззивната жалба
на посочените директиви, които представляват вторично право на институциите на
ЕС и нямат пряко действие, а следва да се транспонират в националното
законодателство, което е сторено предвид съществуващата законодателна уредба в
страната и правомощията на ДКЕВР.
За
пълнота на мотивите следва да се посочи от настоящия състав, че действително не
е налице помесечно и директно отчитане на потребената топлинна енергия за имота
(чл. 13, ал. 1 и 2 от Директива 2006/32/ЕИО), но в случая следва да бъде
отчетено обстоятелството, че е налице доставка на топлинна енергия, която не е
бъзвъзмездна, респ. за същата се дължи възнаграждение, поради което дори и да
се приеме, че е налице неточност в методологията на дяловото разпределение,
предявените искове не могат да се отхвърлят само на това основание, а
евентуално сумата може да бъде намалена, ако е завишена в резултат от
неточности при реалното измерване. При съобразяване на ползваната от
жалбоподателите топлинна енергия, възприетата като дължима сума не може да бъде
възприета като прекомерна и няма основание за намаляването й. На следващо
място, съдът намира, че е неоснователно възражението на ответника и за
нарушение чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното
потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги /отм./, съответно
сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност. Посочените
норми предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на
потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат
потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано
и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Следва да се посочи,
че на посочените норми поначало не може да бъде признат директен ефект, а на
отделно основание следва да се вземе предвид и доколко нормите на посочените
директиви може да имат директен ефект между частни субекти. Отделно от това,
следва да се посочи, че въведената в ЗЕ възможност за извършване на топлинно
счетоводство (дялово разпределение на потребената от една абонатна станция
топлинна енергия между отделните потребители) чрез използването на индивидуални
разпределителни уреди и водомери за топла вода отговаря на целта на директивата
за постигане на възможно по точно определяне на индивидуално потребеното
количество енергия.
Съдът
следва да съобрази също така, че по отношение на количеството и качеството на
доставената топлоенергия, потребителят разполага с възможност за рекламация при
условията на Общите условия, която рекламация е обвързана от определени
срокове, каквато не се твърди и не се доказва да е била направена, поради което
и съдът приема, че е налице приемане на услугата от страна на потребителя,
съответно същата е била с необходимото качество. Следва да се отбележи, че
съгласно Решение № 507/22.01.2013 г. по гр. дело № 1557/2011 г. на ВКС, IV ГО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, в тежест на ответника по иска е да докаже
твърденията, че извършеното вътрешно разпределение на разходите за отопление и
топла вода на дружеството - топлинен счетоводител е неточно. Съдът намира, че
не е налице и нищожност на клаузата за рекламации в ОУ на основание чл. 125,
ал. 2 на ЗЗП. На първо място следва да се посочи, че при определяне размера на
задължението за главницата, СРС не прилага клаузата от ОУ за предпоставките на
рекламацията, която потребителят дължи да извърши при несъгласие с определените
от топлопреносното предприятие задължения. Задължението е определено според
отчетеното количество на подадената топлоенергия и при съответния дял на база
заявената кубатура, в т. ч. и такса мощност. В тази връзка, въззивният съд
счита, че съответствието на клаузата за рекламация с изискванията на ЗЗП е без
значение за решаването на спора.
С
оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд, атакуваното решение, като правилно
и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По
разноските в настоящото производство:
С
оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника
не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на въззиваемата
страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав намира за
неоснователна доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин
процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в
полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 306584 от
05.01.2018 г., постановено по гр.д. № 31602/2017 г., по описа на СРС, І ГО, 33
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД ***.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.