Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 09.02.2023 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Яна Владимирова-Панова
при секретаря
М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10102
по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
28.05.2015 год., постановено по гр.дело №38295/2014 год. по описа на СРС, ГО,
120 с-в, е отхвърлен предявения от Г.И.Р. срещу Р.Н.И. иск с правно основание
чл. 127, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 32, ал. 2 СК за сумата от 721.23 лв.,
представляваща припадащата се 1/2 част от заплатено изцяло от ищеца задължение
към „Т.С.“ ЕАД – взискател по изпълнително дело №20128380404271 по описа на
частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, за изпълнението на което
задължение страните са отговаряли солидарно, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане с правно основание
чл. 127, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 32, ал. 2 СК на ответницата срещу ищеца за сумата
от 2 864.82 лв., представляваща припадаща се 1/2 част от задължения за
такса вход във връзка с ползването на бившето семейно жилище, находящо се в сграда
– в режим на етажна собственост, заплатени от ответницата през периода от
06.08.2008 год. до 28.06.2013 год. /при допуснати от СРС очевидни фактически
грешки при отразяване на крайния момент на периода и ненужно посочване на данни
на търговски дружества/ и задължения по договор за банков кредит, сключен с
„Банка ДСК“ ЕАД за периода от 12.11.2008 год. до 28.06.2013 год., заплатени
изцяло от ответницата /до размера на по-малкото вземане – 721.23 лв./ и ищецът
е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 405 лв.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
Г.И.Р.. Жалбоподателят поддържа, че по направеното възражение за прихващане
били приложими правилата на чл. 103 и сл. ЗЗД. За осъществяването на прихващане
било необходимо двете страни да са носители на вземания, които са изискуеми и
ликвидни. В частност първоинстанционният съд бил приел, че са налице
предпоставките за прихващане между вземането на ищеца и вземането на
ответницата за заплатените от нея суми по договора за кредит, обезпечен с
ипотека върху семейното жилище. Обстоятелството, че едно лице било внесло
дадена сума по определен кредит не означавало, че то било действителният
платец. Освен това вземането на ответницата не било ликвидно. Освен това сумите
по кредитния договор се дължали на банката заедно от страните. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Р.Н.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че възражението за
прихващане е основателно. Обстоятелството, че ответницата била посочена като
вносител на сумите, които били платени по кредита, означавало, че именно тя
била действителният платец. Освен това титуляр по договора за кредит бил
ищецът. Представените по делото операционни бележки не били оспорени от ищеца.
Предпоставките за осъществяване на прихващане се преценявали в настоящото
производство. Разходите за задоволяване на нуждите на семейството се поемали от
двамата съпрузи, съгласно чл. 32, ал. 1 СК, като те отговаряли солидарно за
задълженията, поети от двамата или от единия от тях – чл. 32, ал. 2 СК. В
разглеждания случай се касаело за задоволяване на нужди на семейството – от
една страна това били разходи за домакинството, както и такива за погасяване на
общия кредит на двамата съпрузи, който бил отпуснат и усвоен за придобиване на
собствеността върху семейното жилище. Плащанията и на двете страни имали
еднаква природа и били възникнали по време на брака им. По тази причина, след
прекратяване на брака, респ. съпружеската имуществена общност, отношенията
между страните се определяли като отношения между солидарни длъжници.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с
правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Безспорно
във въззивното производство, че страните са сключили брак на 18.06.1993 год. –
при действието на СК от 1985 год. /отм./,
който е бил прекратен с решение от 28.06.2013 год., постановено по гр.дело №12722/2012
год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, което е влязло в сила на 28.06.2013 год. –
при действието на СК от 2009 год., което означава, че към имуществените
отношения на съпрузите, съгласно § 4 ПР на СК се прилагат правилата на действащия
СК, който позволява съпрузите по заварени бракове да изберат законов режим на
разделност или да сключат брачен договор. Страните не са релевирали твърдения,
че са преуредили имуществените си отношения, поради което и по аргумент от чл. 18,
ал. 2 СК приложим е законовият режим на общност, при който съпрузите отговарят
солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството – чл.
32, ал. 2 СК.
Не се
спори също така, че страните са живеели съвместно в семейното жилище –
апартамент №74, находящ се в гр.София, ж.к.“**********, до 28.06.2014 год.,
когато ответницата го напуснала. Въз основа на изпълнителен лист 17.02.2012
год., издаден по гр.дело №3211/2011 год. по описа на СРС, в полза на „Т.С.“ ЕАД
солидарно срещу страните по делото, било образувано изпълнително дело №20128380404271
по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ – с общ размер
на дълга от 1 842.47 лв., по което ответницата заплатила сумата от 200 лв.,
а ищецът – 1 642.47 лв. /от които 700 лв. – преди прекратяване на брака и
942 лв. – след прекратяване на брака/, като средствата, използвани за
погасяване на задълженията, нямали характера на семейни, т.е. били лични на
ищеца и последният се легитимира като кредитор на претендираното регресно
вземане по чл. 127, ал. 2 ЗЗД в размер на 721.23 лв.
Спорните
между страните въпроси са свързани с това дали ответницата е титуляр на
претендираните насрещни вземания /предмет на своевременно релевираното от нея
евентуално възражение за прихващане/ и налице ли са предпоставките за
прихващане.
Установената
в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във
вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора
всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото
задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се
предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2, респ.
чл. 36, ал. 2 СК /респ. чл. 25, ал. 2 СК /отм.//, когато единият от тях поеме
задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане
на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се
облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че
отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка
част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия.
Когато
солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заем, той
трябва да заяви за какво е разходвана сумата – в частност ищцата изрично е
посочила, че средствата по отпуснатия кредит по процесния договор са били
използвани за семейни нужди, които са конкретизирани. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже,
че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е
семейна. Ако оспорващият съпруг не докаже обстоятелството, че удовлетворената
нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни
нужди. Под "нужди на семейството" се разбират общите потребности на
членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със
храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния
живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на
семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна
солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от
съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с
посочената цел е за нуждите на семейството.
При
съществуването на брачното правоотношение разходите за задоволяване на нужди на
семейството се поемат от двамата съпрузи и не се поставя въпросът кой от
съпрузите е страна по сделката, която е породила задължението, поето за такива
нужди, нито кой от съпрузите е предоставил средства за неговото изпълнение.
Този извод следва от разпоредбата на чл. 17 СК, която изисква съпрузите с общи
усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват
благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието,
образованието и издръжката на децата.
Когато
един от солидарните длъжници – бивш съпруг, удовлетвори кредитора след
прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг /дори и
последният да не е страна по договора, като солидарността произтича от закона/,
за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. След прекратяване на брака
с развод имуществената общност също е прекратена, налице е разделност на
задълженията и изпълненото от единия общо задължение след прекратяване на брака
между бившите съпрузи също е в режим на разделност. Такова регресно право
възниква и ако изплащането от страна на единия от съпрузите на солидарно
възникналия дълг /изцяло или частично/, е станало с негови лични средства и при
категорично оборена презумпция за съвместен принос в момента на плащането –
както е в хипотезата на настъпила фактическа раздяла, доколкото последната е
обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с
липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях.
Съгласно
чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният длъжник дължи припадащата му се част от това,
което е платено за погасяване на дълга такъв, какъвто е бил в момента на
погасяването му, без значение дали дългът е погасен чрез плащане, или чрез
поемане на ново задължение от погасилия дълга – в горепосочения смисъл са
Решение №211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр.дело №177/2011 г., ІV г.о., ГК и
Решение №232 от 12.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7488/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 342 от 4.01.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 1358/2011 г., IV
г. о., ГК, Решение №
293 от 19.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о., ГК и Решение № 143 от 6.02.2017 г. на
ВКС по т. д. № 2693/2014 г., II т. о., ТК.
В разглеждания
случай между страните няма спор, че в периода от 06.08.2008 год. до 28.06.2013
год. ответницата е престирала непрекъснато работна сила по трудово
правоотношение, а ищецът не реализирал никакви доходи, както и че на 21.04.2013
год. е заплатила такса вход в размер на 92 лв. – като средствата, използвани за
погасяване на задължението, нямали характера на семейни, т.е. били лични на ответницата,
а на 20.11.2013 год. /след прекратяване на брака/ – такса вход в размер на 15
лв., или общо 107 лв.
Установено
е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че на
02.12.2004 год. между страните, от една страна като кредитополучатели и „Банка
ДСК“ ЕАД, от друга страна, като кредитор, бил сключен договор за кредит за
покупка на недвижим имот, по силата на който банката отпуснала на
кредитополучателите кредит за покупка на апартамент №74, находящ се в гр.София,
ж.к.“*******, в размер на 32 000 лв., като получената сума била разходвана
за семейни нужди.
През
периода от 12.11.2008 год. до 28.06.2013 год. ответницата заплатила на банката
сумата в общ размер на 2 874.81 евро, чиято левова равностойност възлиза
на 5 622.64 лв., като не спори между страните, че средствата, използвани
за погасяване на задълженията по договора за кредит, не са били общи на двамата
съпрузи. Ищецът само е оспорил твърдението на ответницата, че именно тя е действителния
платец на сумите в горепосочения размер, но не е доказал противното. А както
вече бе посочено по-горе без значение е обстоятелството дали дългът е погасен
чрез плащане или чрез поемане на ново задължение от страна на погасилия дълга.
Следователно
ответницата има право да претендира от ищеца на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД
сумите, които е платила над припадащата й се част от горепосочените задължения,
т.е. ищецът й дължи сумата от 2 864.82 лв. /1/2 част от 107 53.50 лв. +
1/2 част от 5 622.64 лв./.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита,
че са налице предпоставките за съдебна
компенсация по чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, като насрещните вземания на ответницата от
2 864.82 лв. следва да се прихванат с полагащата се на ищеца сума от
721.23 лв., поради което законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната
претенция подлежи на отхвърляне /поради прихващане/. Във връзка с оплакванията
във въззивната жалба следва да се посочи, че изискуемостта и ликвидността, като
предпоставки за извършване на прихващане, са задължителни само за активното
вземане /това на прихващащия/. Ликвидно е активното вземане, определено по
основание и размер, което е безспорно /установено с влязло в сила решение или
заповед за изпълнение/, но и неоспореното от длъжника, срещу когото се
прихваща. Да се приеме, че активното вземане е ликвидно само когато е
установено със сила на пресъдено нещо, означава: 1/ да се изключи възможността
за извънсъдебно прихващане по начин, различен от договорения; 2/ прихващащият
да се принуди предварително да проведе успешен съдебен процес за своето
вземане; 3/ да не се отчита възможността неговото вземане, макар и съдебно
установено, да е погасено поради факт, настъпил след съдебното дирене в
производството по решението или поради факт, настъпил след срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК по влязлата в сила заповед за изпълнение. Наличието или липсата на
ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане – виж
приетото в Тълкувателно решение № 2/2020 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2020
год., ОСГТК.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
заплати на ответницата действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 200 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.05.2015 год., постановено по гр.дело №38295/2014 год. по
описа на СРС, ГО, 120 с-в.
ОСЪЖДА Г.И.Р. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Р.Н.И. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 200 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 120 с-в, за преценка за провеждане на служебно
производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/