№ 3506
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:И.ка И.а
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100510922 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20093571/13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 42988/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 177 състав, Р. И. П. е осъден да заплати
на „С.Т.“ ООД, по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата в размер на 12 520 лева
– заем, предоставен на 02.09.2015 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба – 28.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК в тежест на ответника са възложени сторените от ищеца разноски в
производството пред СРС в размер на 500 лева – държавна такса, и 1 400 лева – адвокатско
възнаграждение.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Р. И. П., чрез адвокат С. Д.. Излагат се
съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, поради
постановяването му в нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че
неправилно СРС е кредитирал като доказателство по делото РКО от 02.09.2015 г.,
несъдържащ задължителните реквизити на първичния счетоводен документ по см. на чл. 6,
ал. 1 от Закона за счетоводството. Сочи се, че РКО не съдържа индивидуализиращи белези
за твърдения заем – в основанието му не били посочени заемателят и самият договор за
заем. Отделно не били посочени съставител, предмет на РКО, на кого се предоставя РКО,
дата на договора за заем. В РКО били посочени две различни дати. Поддържа се, че
гореизброените липсващи реквизити са установени с императивни изисквания и с оглед
тяхната липса, процесният РКО не може да служи като доказателство за сключен договор за
заем. Допълнително се твърди, че РКО не може да установява съществуването на заемни
правоотношения съгласно Закона за счетоводството. Не се оспорва обстоятелството, че РКО
съдържа подписа на въззивника, но се сочи, че оглед заключението на вещото лице по
изслушаната съдебно – графологична експертиза /СГЕ/, не може да се приеме за установено,
че подписът му е бил положен преди изписване съдържанието на РКО. Твърди, че ищецът не
е доказал при условията на пълно и главно доказване, че вписаното в РКО основание за
предоставяне на процесната сума е действителното такова, респ. не е доказал истинността на
обстоятелствата, записани в касовия ордер – в този смисъл се позовава на практика на ВКС.
1
Във въззивната жалба се въвеждат твърдения, че въззивникът е бил предоставил паричен
заем на „С.Т.“ ООД в размер на сумата от 70 000 лева, във връзка с предоставянето на който
родителите му С.М. П.а и И. Т. П. били ипотекирали свой недвижим имот, находящ се в гр.
Несебър. Твърди се, че заемът не бил върнат и сумата по процесния РКО представлявала
вноска за неговото погасяване, а не обратното, както се твърди в исковата молба.
Същевременно сочи, че сумата по РКО му се дължи от ищеца във връзка с договор за
покупко-продажба на дружествен дял и споразумение от 14.09.2016 г. В този смисъл
твърди, че РКО от 02.09.2015 г. е издаден на основание, различно от посоченото в него и
прието от районния съд. Излага още, че в качеството си на съдружник в „С.Т.“ ООД
многократно е подписвал бланкови РКО, които не му били върнати при напускане на
дружеството. При тези аргументи моли за отмяна на обжалваното решение и за
постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, евентуално – да се
прихване задължението по РКО със задължението на ищцовото дружество по предоставения
му от ответника заем в размер на сумата от 70 000 лева, за което е била учредена договорна
ипотека съгласно приложен към жалбата нотариален акт от 13.08.2013 г. Прави
доказателствени искания за приемане като писмени доказателства по делото Нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека № 100, том XI, рег. № 10671, дело № 2074, сигнал до
СГП с вх. № 7544/2021 г., РКО, Договор за покупко-продажба на дружествени дялове от
14.09.2016 г., Споразумение от 14.09.2016 г., Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 184, том VI, рег. № 4221, дело № 1090/2003 г., Нотариална покана рег. №
1555 от 18.05.2018 г. на нотариус И. Дахтеров и отговор от „Н.“ ООД изх. № 27/28.05.2018 г.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „С.Т.“ ООД, чрез адвокат И. Е.. Намира за неоснователни заявените с жалбата
оплаквания. Изтъква, че недоказано по делото е въведеното с отговора на исковата молба
твърдение, че ответникът не е имал воля да му бъде предоставян процесния заем, като през
времето, през което е бил съдружник в „С.Т.“ ООД многократно е подписал бланкови РКО с
цел бързина при осъществяване на търговките отношения на ищцовото дружество. В тази
връзка се поддържа, че последното не отговаря и на обективната истина, тъй като
ответникът никога не е бил управител или пълномощник на управителя на „С.Т.“ ООД и
поради това никога не е участвал в документооборота на дружеството при осъществяване на
обичайните му търговски сделки. Оспорва твърденията, че процесният РКО не съдържа
индивидуализиращи договора за заем белези, и конкретно кога, как и на кого е била
предадена посочената в РКО сума. Оспорва въведеното за първи път с въззивната жалба
твърдение за предоставен му от ответника заем в размер на 70 000 лева. Противно на
изложеното в жалбата сочи, че споразумението от 14.09.2016 г. не съдържа уговорка, с която
Н.И.Г. и „Н.“ ООД, като съдружници в „С.Т.“ ООД, да поемат задължение за заличаване на
договорна ипотека, учредена с Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100,
том XI, рег. № 10671, дело № 2074, срещу задължение на Р. И. П. да прехвърли
дружествените си дялове в капитала на ищцовото дружество на „Н.“ ООД. В тази насока
оспорва наличието на връзка между цитираното споразумение и процесния РКО, изтъквайки
и факта, че последният е съставен година преди подписване на споразумението. Намира за
преклудирани направените доказателствени искания за приемане на писмени доказателства
пред въззивната инстанция. Моли за потвърждаване на обжалваното решение, като правилно
и законосъобразно. Претендира разноски по делото.
С определение от 23.11.2021 г. Софийски градски съд е констатирал, че с въззивната
жалба са въведени за първи път обстоятелства, които не са били включени в предмета на
делото, а именно: ответникът Р. И. П. е дал заем на ищеца в размер на сумата от 70 000 лева;
родителите на ответника са ипотекирали свой собствен недвижим имот за обезпечение на
задължение на „С.Т.“ ООД към „Уникредит Булбанк“ АД; заемът и до днес не бил върнат, а
получените пари по РКО представлявали вноска по заема, даден от Р. П. на „С.Т.“ ООД; на
14.09.2016 г. Р. П. е прехвърлил всичките си дялове от капитала на „С.Т.“ ООД на „Н.“
ООД, като „С.Т.“ ООД и „Н.“ ООД се задължили в двумесечен срок от прехвърляне на
дяловете да предприемат всички необходими действия по заличаване ипотеката на имота и
заплащане на банката на всички суми по кредита до заличаване на ипотеката; до настоящия
момент сумата от 70 000 лева, за която въззивникът твърди, че е предоставена от него на
дружеството „С.Т.“ ООД, не е върната изцяло; издаденият от „С.Т.“ ООД РКО не означавал,
че дружеството е предоставило заем на въззивника, а че това е сума, която „С.Т.“ ООД
дължи на Р. П., въз основа на сключените между страните договор за покупко – продажба на
дружествен дял и споразумение от 14.06.2016 г., с оглед на което РКО е бил издаден на
различно от посоченото в него основание. Във връзка с така наведените за първи път
2
обстоятелства въззивникът прави възражение за прихващане със сумата от 70 000 лева, за
която твърди, че е била предоставена от него на „С.Т.“ ООД. Съобразявайки
задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, и обстоятелството, че в разглеждания случай въззивникът не
сочи факти, от които да следва извод, че дори при доказването им ще се установи изискуемо
и ликвидно вземане в негова полза, но и след нарочно дадени му указания посочва, че
вземането, с което иска да се извърши прихващане, не е установено с влязло в сила решение
или заповед за изпълнение, въззивният състав е приел, че не са налице основания за
приемане за разглеждане на релевираното за първи път с въззивната жалба възражение за
прихващане. Със същото определение въззивният съд е оставил без уважение
доказателствените искания, направени с въззивната жалба, за приемане на нови писмени
доказателства пред настоящата съдебна инстанция поради липса на предпоставки за това по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Изтъкнал е, че същите са и неотносими, доколкото са
представени във връзка с доказване на факти, които не са били включени в предмета на
делото.
В проведеното пред въззивната инстанция на 10.06.2022 г. открито съдебно
заседание, въззивникът Р. И. П., редовно уведомен, не се явява лично, представлява се от
адвокат С. Д.. Поддържа въззивната жалба, няма нови доказателствени искания. Моли за
отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявения иск. Претендира
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна
разноски за адвокатско възнаграждение.
В проведеното пред въззивната инстанция на 10.06.2022 г. открито съдебно
заседание, въззиваемата страна „С.Т.“ ООД, редовно призована, представлява се от адвокат
И. Е.. Оспорва въззивната жалба, няма нови доказателствени искания. Моли за
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
Софийски районен съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД, а при условията на евентуалност – с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения, че на 02.09.2015 г. Н.И.Г., в качеството на
управител на „С.Т.“ ООД, е предоставил паричен заем на Р. И. П. – съдружник в „С.Т.“
ООД, в размер на 12 520 лева. Заемната сума била предадена изцяло и в брой, за което бил
съставен РКО от същата дата. С оглед отношенията на доверие между двете страни, не бил
подписан писмен договор за заем. Предоставеният заем бил счетоводно отразен в
счетоводството на дружеството – заемодател като вземане по договор за заем с Р. И. П.. На
12.09.2016 г. било проведено общо събрание на съдружниците на „С.Т.“ ООД, във връзка с
вземане на решение за одобряване сключването на договор за покупко – продажба на
дружествените дялове на Р. И. П. в ищцовото дружество, на което последният бил поканен
да върне предоставения му заем. Към момента на депозиране на ИМ сумата не била
възстановена на заемодателя. Предвид така изложеното се моли за постановяване на
съдебно решение, с което, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата в размер на 12 520 лева – задължение по договор за заем от
02.09.2015 г., ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното плащане.
При условията на евентуалност се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца
претендираната сума от 12 520 лева, като получена без основание, с която ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от завеждане на делото до
окончателното заплащане. Претендират се разноски по делото.
В постъпилия в законоустановения срок по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът
Р. И. П., чрез адвокат Н.Т., оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва
обстоятелството, че е бил съдружник в ищцовото дружество към 02.09.2015 г. Оспорва да му
е бил предоставен паричен заем от „С.Т.“ ООД, както и да е била постигната устна
договорка между тях за сключване на такъв договор. Твърди, че не е имал парични
задължения към дружеството ищец през времето, през което е бил негов съдружник, както и
след прехвърлянето на дружествените му дялове. Твърди, че от представения с исковата
молба РКО не може да бъде направен категоричен извод за реално предаване на посочената
в него сума на основание заемно правоотношение. Поддържа липса на каквото и да е
основание за предаване на тази сума на ответника. Оспорва почеркът върху РКО да е негов.
3
Твърди, че в качеството му на съдружник, му се е налагало неведнъж да подписва празни
бланки с цел по-бързото осъществяване на търговските отношения между „С.Т.“ ООД и
негови клиенти, но никога не е изразявал съгласие за подписване на документ, изразяващ
воля за отпускане на паричен заем. Предвид така изложеното оспорва автентичността на
РКО и моли за открИ.е на процедура по чл. 193 ГПК. Оспорва да е бил поканен да върне
претендираната парична сума. При тези съображения моли за отхвърляне на предявените
искове.
С доклада по делото Софийски районен съд е отделил като безспорно и ненуждаещо
се от доказване обстоятелството, че ответникът е бил съдружник в дружеството – ищец.
По делото е представен РКО от 02.09.2015 г., издаден от „С.Т.“ ООД, ЕИК *******,
за сумата от 12 520 лева, с отбелязване сумата да се брои на лицето Р. И. П., ЕГН
**********, представител на „С.Т.“ ООД – съдружник, с посочено основание за предаване
на сумата „даден заем“ и положени подписи за „ръководител“, „брои сумата“ и „получил
сумата“. Върху РКО се установяват допълнителни записвания извън бланката на РКО – в
горната част „РКО 81/02.09.2018 г.“, и в долната част „498/501 12 520“. Ответникът не
оспорва, че подписът, положен в графа „получил сумата“ е негов.
Пред Софийски районен съд е изслушана съдебно – графологична експертиза, на
която е възложена задачата да установи дали подписът, положен в графа „получил сумата“, е
изпълнен преди или след изписване на ръкописния текст в РКО от 02.09.2015 г. Съгласно
заключението на вещото лице липсва методика, въз основа на която да се установи
поредността на полагане на подписа и ръкописния текст поради липса на участък, съдържащ
пресичане на щрихи от текста и положения подпис, с оглед на което експертизата не е в
състояние да даде отговор на поставения ѝ въпрос. Изслушано в о.с.з. вещото лице уточнява,
че при липса на посоченото пресичане, е ирелевантно дали експертизата ще работи с
оригинал или ксерокопие на процесното РКО, като в конкретния случай експертът е работил
с ксерокопие.
Пред Софийски районен съд е изслушано вещо лице М.В. по назначената съдебно –
счетоводна експертиза. След запознаване с приложените по делото писмени документи и
извършена справка в счетоводството на ищцовото дружество, вещото лице е установило, че
РКО от 02.09.2015 г. е осчетоводен в счетоводството на „С.Т.“ ООД по дебита на сметка
„498 Други дебитори“ срещу кредитиране на сметка „501 Каса лева“ със сумата от 12 520
лева при посочено основание „даден заем“. В ГФО за 2015 г. на „С.Т.“ ООД е посочена сума
от 16 000 лева, в т. ч. сумата от 12 520 лева. Към 30.05.2020 г. сумата от 12 520 лева е салдо
по дебита на сметка „498 Други дебитори“. Счетоводството на ищцовото дружество се води
от външна фирма, като дали то е водено редовно към 02.09.2015 г., една година преди това и
в периода от 02.09.2015 г. до момента на изготвяне на експертизата, изисква извършване на
цялостна финансова ревизия за седемгодишен период, поради което вещото лице не може да
отговори към момента на този въпрос. Експертизата е установила, че към 02.09.2015 г.
дружеството ищец е разполагало с налична сума на каса, като сумата по РКО от 02.09.2015
г. не е била изтеглена от банкова сметка на ищеца. От допълнителното заключение по
допуснатата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че към 01.09.2015 г. по дебита
на сметка „501 Каса лева“ ищецът е имал налични парични средства на каса в размер на
95 836,62 лева, а към 02.09.2015 г., преди плащане на процесната сума от 12 520 лева,
наличните средства на каса са в размер на 95 611,72 лева. Видно от инкорпорираната в
заключението на вещото лице таблица след плащане на сума по РКО от 02.09.2015 г.
наличната сума по каса е в размер на 83 091,72 лева. Изслушано в о. с. з. на 28.09.2020 г.
вещото лице е уточнило, че общата наличност на дружеството ищец към 2015 г. е в размер
на 487 000 лева, от които 480 000 лева – касова наличност, и 7 000 лева - по разплащателни
сметки във валута.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирани страни, срещу подлежащ на самостоятелен инстанционен съдебен
контрол акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
4
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на
претенцията за заплащане на сумата в размер на 12 520 лева – главница по неформален
договор за паричен заем, за който е съставен РКО от 02.09.2015 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава
в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата парична сума или вещи от същия вид, количество и качество. Следователно,
по дефиниция договорът за паричен заем е неформален и реален. За да породи правни
последици този договор, не е достатъчно да са налице единствено насрещните
волеизявления на страните – заемодател и заемател. Във фактическия състав на сделката се
включват още и действия по фактическо предаване на вещта, които са предпоставка за
пораждане на правните му последици. Правното значение на предаването на паричната сума
като елемент от фактическия състав на договора за заем е разглеждано в практиката на
Върховния касационен съд, като е възприето, че договорът е реален, тъй като единият
елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият – съгласието за
връщане. Ако първият от тези елементи липсва, налице е обещание за заем, а ако вторият
липсва – няма договор за заем и даденото е без основание /в този смисъл Решение №
379/2013 г. по г. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV ГО/.
Предвид гореизложеното, фактическият състав на договора за заем включва следните
два елемента: 1./ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на
падежа; 2./ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. При предявен иск с
правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на предоставена на заем парична сума, в
доказателствена тежест на ищеца – заемодател е да установи при условията на пълно и
главно доказване осъществяването на посочените два елемента, както и настъпването на
падежа за връщане на заема, тъй като той извлича изгода от сключения договор за заем с
ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя.
Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи и/или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни за себе си правни
последици – в този смисъл е и постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в
Решение № 546/2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 20/2011 г. по гр.
д. № 620/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 317/2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV
ГО и др.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154
ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК, Софийски районен съд
е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон,
поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с
неговата правилност.
В разглеждания случай за установяване възникването на облигационното
правоотношение с ответника по неформален договор за паричен заем ищецът е ангажирал
РКО от 02.09.2015 г., видно от съдържанието на който „С.Т.“ ООД е броило на Р. И. П., ЕГН
*******, в качеството на последния на съдружник в дружеството, сумата в размер 12 520
лева, при посочено основание за предаване на сумата „даден заем“. На етапа на въззивното
производство между страните не съществува спор, че РКО носи подписа на ответника в
графа „получил сумата“.
Не е спорно по делото, че към 02.09.2015 г. /отбелязана дата на съставяне на РКО/, Р.
И. П. е бил съдружник в „С.Т.“ ООД. В този смисъл са изричните изявления на ответника в
депозирания отговор на исковата молба, какъвто извод следва и от твърденията на същия
във въззивната жалба, че едва с Договора за продажба на дружествени дялове от 14.09.2016
г. е прехвърлил притежаваните от него дружествени дялове в капитала на „С.Т.“ ООД в
полза на трето за настоящия спор лице.
Спорен по същество пред въззивната инстанция е въпросът за доказателствената
стойност на процесния РКО и представлява ли изобщо същият годно доказателствено
средство за установяване съществуването на заемно правоотношение между страните по
5
делото.
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 219/2014 г. по гр. д.
№ 1319/2014 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 20/2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. по
описа на ВКС, IV ГО, и др., разходен касов ордер за предаване на определена сума пари,
който съдържа подпис на получилия сумата и посочено основание за предаването „заемни
средства“, е достатъчно доказателство за сключен договор за заем. Приложеният разходен
касов ордер по същността си съставлява разписка, установяваща удостоверените с нея
факти. Трайно и безпротиворечиво съдебната практика възприема разписката като нарочно
съставен свидетелстващ документ, материализиращ извънсъдебното признание на автора
(лицето, което я е подписало), че е получил нещо от посоченото в разписката лице – в този
смисъл Решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение №
472/14.11.2012 г. по гр. д. № 693/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 746/05.01.2011 г. по гр.
д. № 727/2009 г. на ВКС, IV ГО, и др. С оглед така цитираната съдебна практика, която
настоящият състав споделя, и съобразявайки обективираното съдържание на процесния
ордер, следва да се приеме, че същият, доколкото съдържа подпис на получилия сумата и
посочено основание за предаването „даден заем“, е достатъчно доказателство за сключен
договор за заем. В този смисъл въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния
такъв, че ищецът е доказал предаването на процесната сума на соченото основание, т. е. е
доказал наличието на обвързваща страните облигационна връзка по неформален договор за
заем. Противно на поддържаното от въззивника, разходният касов ордер съдържа
съществените индивидуализиращи белези на договора за заем – видно от същия е, че негов
съставител е „С.Т.“ ООД, а получател на сумата е Р. И. П., с посочен ЕГН, съответстващ на
действителния такъв на ответника, установим от приложените от същия съдебни книжа.
Изрично посочена в РКО е и стойността на дадената сума, както и основанието за нейното
предаване – „даден заем“. За да формира крайните си изводи досежно изпълнена от ищеца
доказателствена тежест, въззивният съд съобрази и експертното заключение на вещото лице
по приетата и неоспорена от страните съдебно – счетоводна експертиза и уточнение към
нея, което преценено по реда на чл. 202 ГПК настоящият състав кредитира като обективно и
компетентно изготвено от специалист със специални знания в областта на счетоводството.
След запознаване с приложените по делото писмени доказателства и след извършена
справка в счетоводството на ищеца, вещото лице е установило, че сумата от 12 520 лева по
процесното РКО е била осчетоводена в счетоводството на „С.Т.“ ООД по дебита на сметка
„498 Други дебитори“ срещу кредитиране на сметка „501 Каса лева“ със сумата от 12 520
лева при основание „даден заем“, както и че процесната сума е била включена в ГФО на
ищеца за 2015 г. Проследявайки счетоводните записвания по сметка „501 Каса лева“,
вещото лице е установило, че към 01.09.2015 г. /денят, прехождащ датата на съставяне на
РКО/ ищцовото дружество е имало парична наличност на каса в размер на 95 836,62 лева –
преди отразяване разпореждане със сумата от 12 520 лева, като видно от изготвеното в
табличен вид движение на паричните средства на каса е, че след отразяване на последното,
тази стойност възлиза на 83 091,72 лева. Осчетоводяване на сумата е факт с правно
значение, с оглед проследяване движението на сумата по сметките на заемодателя, който
преценен в съвкупност с РКО, несъмнено обосновава извода на настоящия въззивен състав
за доказване горепосочените два елемента от фактически състав на договора за заем.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск
за връщане на заета сума, в тежест на ответната страна е докаже своите правоизключващи
и/или правопогасяващи възражения. В конкретния случай, в законоустановения срок за
отговора на исковата молба, ответникът е заявил общо оспорване на предявения иск по
основание, сочейки липса на каквито и да е облигационни отношения между него и
ищцовото дружество, респ. заявил е липса на каквито и да е основания за предаване на
процесната сума. С оглед пасивното процесуално поведение на ответника и при
съобразяване на регламентираните в нормата на чл. 133 ГПК процесуални преклузии,
последният е изгубил възможността впоследствие да направи подобни нови възражения.
Едва с въззивната жалба ответникът е оспорил представения от ищеца разходен касов ордер
с твърдение за липсата на присъщите по Закона за счетоводството /ЗСч./ реквизити на
първичния счетоводен документ. С оглед обаче гореизложеното досежно характера на
представения разходен касов ордер като двустранно подписана разписка за предоставена в
заем парична сума, се явява без правно значение обстоятелството дали същият притежава
присъщите реквизити на първичния счетоводен документ. Това е така, тъй като дори и
разходният касов ордер да не съдържа всички необходими реквизити, това не се отразява на
действителността на договора за заем, който е неформален.
6
Наред с общото оспорване на предявения иск, в отговора на исковата молба
конкретно се въвеждат единствено твърдения, че ответникът, в качеството си на съдружник
в „С.Т.“ ООД, многократно е подписвал празни РКО с оглед по-бързото осъществяване на
търговските отношения между дружеството и неговите клиенти, но никога не е изразявал
съгласие за подписване на документ, изразяващ воля за отпускане на паричен заем.
Въззивният съд намира тези твърдения, от една страна, за недоказани по делото, вкл. и чрез
изслушаната по делото съдебно – графологична експертиза, а от друга – за несъстоятелни.
Между страните не е спорно, че подписът, положен от ответника, е в графа „получил
сумата“, същевременно изтъкнатите от последния твърдения за попълване на бланкови РКО,
така както са заявени и поддържани в отговора на исковата молба и във въззивната жалба,
по същество предполагат попълване от негова страна на графа „ръководител“ или „броил
сумата“. Поради това съдът намира изложените твърдения за взаимно противоречащи си.
Същите не кореспондират и с изтъкнатите от него за първи път пред въззивната инстанция
твърдения за съзнателно попълване на процесния РКО с оглед вече поддържаното
погасяване на вноски по предоставен от него на „С.Т.“ ООД паричен заем в размер на 70
000 лева. Предвид недоказаност на релевираните твърдения и отчитайки доказателствената
стойност на представения РКО, като частен документ, подписан от страната и обективиращ
неизгодни за същата факти – получаване на сумата, въззивният съд намира, че тази стойност
не е оборена от ответника.
По отношение на въведените за първи път с въззивната жалба обстоятелства, касаещи
евентуално сключен между страните договор за паричен заем, с който ответникът да е
предоставил на ищеца сумата от 70 000 лева и във връзка с който родителите на ответника
да са ипотекирали свой недвижим имот в гр. Несебър, въззивният съд не дължи
произнасяне, тъй като същите са преклудирани по изложените с определение на съда от
23.11.2021 г. мотиви.
По делото не са въвеждани твърдения, а и не се установява от събраните
доказателства, ответникът да е погасил задълженията си по процесния неформален договор
за заем, за който е съставен РКО от 02.09.2015 г.
Предвид така изложеното, въззивният съд намира за установено по делото, с оглед
съдържанието на представения от ищеца РКО, заключението на ССчЕ и процесуалното
поведение на ответника, че ответникът е получил в собственост пари, които се е задължил
да върне /чл. 240, ал. 1 ЗЗД/, поради което страните са обвързани от сключен договор за заем.
Ето защо, предявеният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е установен по основание и размер. В
тежест на ответника е било да докаже, че е изпълнил задължението си за връщане на
дадената в заем сума, като такива доказателства нито са представени, нито поначало са
въвеждани твърдения за погасяване на задължението. Поради това настоящият състав
приема, че са налице предпоставките за ангажиране договорната отговорност на ответника –
заемател съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното
решение следва да се потвърди на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, като правилно и
законосъобразно.
По разноските във въззивното производство:
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна. В конкретния
случай последната е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, от който е видно, че
се претендират разноски в размер от 900 лева за въззивното производство за адвокатско
възнаграждение, заплащането на което се установява от представения по делото договор за
правна защита и съдействие от 08.07.2021 г., съдържащ и разписка за плащане на
претендираната сума.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Софийски градски съд, II Е въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20093571/13.04.2021 г. по гр. д. № 42988/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 177 състав.
7
ОСЪЖДА Р. И. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „*******, ап. 7, на
основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „С.Т.“ ООД, ЕИК *******, с
адрес: гр. София, ул. „*******“ *******, ет. 2, сумата от по 900 (деветстотин) лева –
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство.
Решението e окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8