Решение по дело №131/2024 на Административен съд - Шумен

Производството е по чл.118 ал.3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) във връзка с чл.145 и сл. от АПК.

Делото е образувано по жалба на Б. Р. С. от [населено място], депозирана против Решение № 2153-27-28/25.03.2024год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ)- [населено място], в частта му по т.2, с която е отхвърлена нейна жалба срещу Разпореждане № РВ-3-27-01491401 от 28.12.2023г. на ръководител по контрола на разходите на ДОО в ТП на НОИ-Шумен, с което е разпоредено да бъдат възстановени получени от жалбоподателката парични обезщетения за периода от 01.01.2018г. до 02.02.2019г. в размер на 8108,89лв., от която сума- 5154,00лв. е главница и 2954,89лв.- лихва.

В жалбата е изразено несъгласие с мотивите на оспореното решението и са изложени твърдения за неговата незаконосъобразност и неправилност, както и на оставеното в сила разпореждане. Иска се прогласяване на нищожността на решението, на разпореждането и на Констативен протокол № КВ-5-27-01437739/18.10.2023г., поради липса на компетентност на издателите и съществени процесуални нарушения при постановяването на актовете. В допълнителна жалба, във връзка с указания на съда, се сочи, че обжалваното решение е издадено при неизяснена фактическа обстановка, понеже липсват проверки от Фонд Земеделие на дейността на жалбоподателката като земеделски производител, както и няма издаден Ревизионен акт и влязла в сила присъда. Липсва и посочена правна квалификация. Било нарушено и правото на защита на жалбоподателката, като била лишена от възможността да прави възражения, искания и забележки и не ставало ясно в какво се явява недобросъвестността ѝ. С оглед на изложеното, твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно и постановено в противоречие на материалния закон и на съдебната практика, в каквато връзка отправя искане за отмяна на оспорения административен акт и на потвърденото с него разпореждане, както и за присъждане на направените по делото разноски. Не се правят доказателствени искания, освен представените от административния орган.

В съдебното заседание оспорващата не се представлява от процесуален представител и не се явява лично.

Ответникът- Директор на ТП на НОИ– [населено място], се представлява от главен юрисконсулт Л.Бичинова-И., която оспорва предявената жалба, като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и след служебна проверка за законосъобразност на обжалвания административен акт на основание чл.168 ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, съдът приема за установено следното:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от активно процесуално легитимирано лице, което е адресат на издаденото Решение на ответната страна и чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е осъществено в законоустановения срок по чл.118 ал.2 от КСО, същото е надлежно упражнено, поради което подадената жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

От доказателствата по преписката и събраните по делото писмени доказателства от фактическа страна се установява следното:

Жалбоподателката Б. Р. С. от [населено място] била регистриран земеделски производител в Областна Дирекция „Земеделие“- Шумен на 12.08.2016г., пререгистрирана на 23.12.2016/2017г. и 28.11.2017/2018г., без последващи регистрации. Представени са 3 договора за наем- от 10.08.2016г., 20.12.2016г. и 27.11.2017г. на земеделска земя, намираща се в землището на [населено място], община Венец, обл.Шумен с площ 0,0100 хектара, сключени между жалбоподателката и наемодател Б. Р.. Видно от подаваните три анкетни карти за 2016 и 2017г., жалбоподателката декларирала, че ползва наетия имот с намерения за засети площи по 0,005 хектара с два вида зеленчуци от културите- домати и краставици. Пред ТД на НАП за отчетните 2016г., 2017г. и 2018г. жалбоподателката не подала ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ с декларирани доходи като регистриран ЗП за производство на непреработени продукти в селското стопанство и за лицето не били налични регистрирани фискални устройства./ писмо от 12.10.2023г. от НАП, приложено на стр.70 по делото./ ОД „Безопасност на храните“- Шумен информирал ТП на НОИ-Шумен, че по отношение на лицето не били издавани удостоверения за регистрация по чл.12 от ЗХ за производство на храни.

Били заплащани осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице за периода на регистрация като земеделски производител, като данните по чл.5 ал.4 от КСО били подавани от упълномощено лице с код на вид осигурен- 13 „земеделски стопанин“. През периода 14.08.2017г.- 02.02.2018г. жалбоподателката получавала парични обезщетения от ДОО за бременност и раждане по чл.50-51 от КСО и до 02.2019г. за отглеждане на малко дете до навършване на 2 годишна възраст на осн.чл.53 от КСО.

С писмена резолюция № 1029-27-3020 от 18.10.2023г. на контролен орган на НОИ била възложена проверка, която да установи разходите по ДОО на Б. С.. Били изискани доказателствата от О. Д. „Земеделие“- Шумен и НАП. Резултатите от проверката, били обективирани в Констативен протокол № КВ-5-27-01437739/18.10.2023г., в който били анализирани събраните доказателства и било прието, че Б. С. не е започнала да извършва трудова дейност по смисъла на чл.10 от КСО и същата не е осигурено лице, съгласно разпоредбата на § 1 ал.1 т.3 от ДР на КСО.

Били издадени Задължителни преписания № ЗД-1-27-01437747 от 18.10.2023г. с които е предписано да бъдат заличени подадените данни с Декларация обр.1 за периода 12.08.2016г.- 02.02.2019г. Задължителните предписания били връчени на жалбоподателката на 22.11.2023г., ведно с Констативния протокол. Видно от приложеното Уведомително писмо от жалбоподателката на стр.36 по делото, Задължителното предписание не е обжалвано и е изпълнено, като били направени съответните корекции на 01.12.2023г.

На основание извършената проверка и Задължителните предписания било издадено Разпореждане № РВ-3-27-01491401 от 28.12.2023г. на ръководител по контрола на разходите на ДОО в ТП на НОИ, с което е разпоредено да бъдат възстановени получени от жалбоподателката за периода от 14.08.2017г. до 02.02.2019г. парични обезщетения в размер на 11599,37лв., от която сума- 7274,00лв.- главница и 4325,37лв.- лихва, начислена по реда на чл. 113 от КСО до датата на разпореждането.

Срещу разпореждането самоосигуряващата се, чрез адв.Д.С., подала Жалба до Директора на ТП на НОИ- Шумен по реда на чл.117 от КСО, с която изразила несъгласие с обжалваното разпореждане с изложени аргументи, които съвпадат с посочените в жалбата до съда. С оспореното в настоящото производство Решение № 2153-27-98/25.09.2023г. Директорът на ТП на НОИ- Шумен отхвърлил частично жалбата и в т.2 потвърдил атакуваното пред него Разпореждане, с което подлежаща на възстановяване е сума в размер на 8108,89лв., от която сума- 5154,00лв.- главница и 2954,89лв.- лихва за периода от 01.01.2018г. до 02.02.2019г., начислена по реда на чл.113 от КСО до датата на разпореждането. Директорът изложил подробни мотиви относно липсата на възникнало основание за осигуряване на лицето, съгласно разпоредбите на чл.10 чл.4 ал.3 т.4 от КСО и §1 ал.1 т.3 от ДР на КСО и относно липсата на изтекла погасителна давност за част от вземането. Административният орган приел, че при извършена проверка от контролните органи било установено, че лицето реално не е осъществявало трудова дейност свързана с производство на растителна продукция предназначена за продажба, като ЗП били влезли в законна сила и са изпълнени.

По т.1 от решението, Директорът отменил установени суми в Разпореждането за 2017г. в размер на 3490,48лв., за които задължения е приел, че е изтекъл давностният срок. В тази си част решението не се обжалва, както е изрично посочено в допълнителна жалба и съдебното производство следва да бъде прекратено.

Недоволна от така постановеното Решение, самоосигуряващата се го обжалвала в законовия срок с жалба пред Административен съд- Шумен, с която инициирала производството по настоящото административно дело.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

В депозираната жалба не се оспорват фактическите констатации в мотивите на обжалвания акт относно подадените декларации образец № 1, болничните листове, техните периоди и размерите на обезщетенията, а се твърди, че липсва надлежно извършена проверка за упражняваната дейност, актовете са издадени от некомпетентен орган и е нарушено правото на защита в административното производство.

Съдът намира, че оспореният административен акт е издаден в съответствие с материално-правните и процесуални разпоредби, поради следното:

Оспореният административен акт, предмет на настоящото производство, е издаден от компетентен по смисъла на чл.118 ал.1, във вр. с чл.117 ал.1 б.“ж“ т.3 от КСО орган- Директор на ТП на НОИ- [населено място], в изискуемата писмена форма. Жалбоподателката е била уведомена за образуваното административно производство, като е изпълнила Задължителните предписания и преди издаване на Разпореждането е направила възражение за погасяване на суми по давност със Заявление от 23.11.2023г./стр.24/. В този смисъл съдът намира за неоснователни доводите в жалбата за нарушено право на защита.

Съгласно разпоредбите на чл.107 ал.1 и ал.2 т.1 от КСО, контролът по спазването на нормативните актове по държавното обществено осигуряване във връзка с дейността, възложена на НОИ се осъществява от контролните органи на НОИ, какъвто контролен орган е и ръководител на контрола по разходите, издал процесното разпореждане за възстановяване на суми, а именно Н. Й.- началник на сектор в сектор „Контрол на разходите“/Заповед № 1015-27-78 от 25.07.2022г., приложена на стр.29/. Съгласно чл.114 ал.3 от КСО, за възстановяване на недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания, длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт, издава разпореждане, което подлежи на обжалване пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт.

Констативен протокол № КВ-5-27-01437739/18.10.2023г. е издаден от старши инспектор по осигуряването Г. М., на която е възложена процесната проверка по силата на горепосочената Писмена резолюция. Поради което, съдът не установи сочените в жалбата основания за нищожност на административните актове.

На основание чл.4 ал.3 т.4 от КСО регистрираните земеделски стопани са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица. Съгласно разпоредбата на чл.5 ал.4 т.1 и т.2 от КСО, самоосигуряващите се лица периодично представят в НАП данни за осигурителния доход, осигурителните вноски за ДОО, здравното осигуряване, допълнителното задължително пенсионно осигуряване и др. за всяко лице, подлежащо на осигуряване. В съответствие с разпоредбата на чл.5 ал.6 от КСО процедурата по подаване на декларациите по ал.4 е детайлно регламентирана с Наредба Н-8 от 29.12.2005год. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите и за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, която предвижда задължение за подаване в ТД на НАП декларации по образец 1, в които да вписват изрично упоменатите в т.1 и т.2 данни. Според разпоредбата на ал.6 на чл.5 от КСО данните по ал.4, подавани от осигурителите се използват за изчисляване и отпускане на пенсии, парични обезщетения и помощи. В настоящия казус подадените данни за процесния период са коригирани от самоосигуряващата се съгласно дадените Задължителни предписания.

Безспорно е установено по делото, че жалбоподателката е притежавала валидна регистрация, съгласно чл.5 ал.3 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските производители, но по смисъла на КСО, наличието само на регистрация като земеделски производител не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството земеделски производител и осигурено лице. Легална дефиниция за понятието „осигурено лице“ е дадена в §1 ал.1 т.3 от КСО, според която „осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и чл.4а ал.1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Според чл.10 ал.1 от КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл.4 или чл.4а ал.1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ. По силата на §1 ал.1 т.5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. По аргумент от горното, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, както е в настоящия казус, че е произвеждало земеделска продукция предназначена за продажба, не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителните вноски. Следователно, изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице“ по смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция за продажба.

В настоящия случай, безспорно по делото е установено от събрания по делото съвкупен доказателствен материал обстоятелството, че жалбоподателката не е осъществявала производство за продажба на земеделска продукция от отглеждани от нея зеленчуци- домати и краставици. Липсват всякакви доказателства, от които може да се направи изводът, че такова производство е налице, като такива не бяха представени и в съдебното производство. Разпоредбите на чл.10 ал. 1 от КСО и § 1 ал.1 т.3 от ДР на КСО свързват възникването на осигуряването с деня, в който лицата започнат да упражняват дейност по чл.4 или чл.4а, ал.1 от КСО. След като жалбоподателката не е упражнявала такава дейност, съдът намира, че не са изпълнени предпоставките на КСО по отношение на жалбоподателката и към момента на получаването на сумите от осигурителните фондове за парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете същата не е имала качеството "осигурено лице".

Съобразно регламентацията на чл.114 ал.1 от КСО, недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания следва да бъдат възстановени от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл.113. Добросъвестността по смисъла на чл.114 ал.2 от КСО при получаване на сумите за осигурителни плащания е обстоятелство, погасяващо задължението за връщането им. Легална дефиниция на двете понятия липсва в разпоредбите на КСО, поради което според общите принципи на правото следва да се приеме, че добросъвестност е налице, когато получателят е със съзнанието и субективното отношение, че сумите му се дължат. Добросъвестността е съществуващото към момента на получаването психическо отношение на лицето досежно дължимостта на сумите и е във връзка с неговото незнание, че няма право на тях. В тази връзка предпоставките, даващи основание да бъде задължено едно лице да върне получените от него осигурителни плащания, са едновременно неправилното им изплащане и недобросъвестност при получаването им. В настоящия казус жалбоподателката не се позовава на наличието на трудово правоотношение и полагането на труд като земеделски производител. Обстоятелството, че реално полаган труд не е бил налице, е било известно на оспорващата и както правилно е приел административният орган в оспорения акт, това сочи на недобросъвестност у нея при получаването на паричните обезщетения по чл.48а и чл.50 ал.1 от КСО. В този смисъл е налице практика на ВАС, като съдът съобрази Решение № 1555 от 5.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9472/2020 г., VI о., постановено по сходен казус.

Възражението за изтекла давност по отношение на част от задълженията е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.115 ал.1 от КСО, вземанията на НОИ за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии, и лихвите върху тях, се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. В алинея пет на посочения законов текст са посочени хипотезите, при които давността спира да тече, които не са налице в настоящия казус. По отношение на вземанията за 2018г. и 2019г., установени с процесното Разпореждане, не е изтекла пет годишната давност към датата на неговото постановяване, поради което доводите на оспорващата за погасяване на част от вземането на НОИ поради изтекла давност, се явява неоснователно.

Предвид изложеното, съдът счита, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в законоустановената форма, при спазване на процесуалноправните правила, и в съответствие с материалния закон и с целта на закона, поради което е законосъобразен.Това налага извод за неоснователност на жалбата.

Водим от горното и на осн. чл.172 ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ и ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по адм.д.№ 131/2024г. по описа на АдмС Шумен по жалбата на Б. Р. С. с [ЕГН] от [населено място], [улица] вх.01, ет.3, ап.7, против Решение № 2153-27-28/25.03.2024год. на Директор на Териториално поделение на Национален осигурителен институт- [населено място], в частта му по т.1.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б. Р. С. с [ЕГН] от [населено място], [улица] вх.01, ет.3, ап.7, против Решение № 2153-27-28/25.03.2024год. на Директор на Териториално поделение на Национален осигурителен институт- [населено място], в частта му по т.2, с която е потвърдено Разпореждане № РВ-3-27-01491401 от 28.12.2023г. на ръководител по контрола на разходите по ДОО в ТП на НОИ, с което е разпоредено да бъдат възстановени получени от жалбоподателката парични обезщетения за периода от 01.01.2018г. до 02.02.2019г. в размер на 8108,89лв., от която сума- 5154,00лв.- главница и 2954,89лв.- лихва.

Решението, в прекратителната му част, имаща характер на определение, подлежи на обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му с частна жалба пред Върховен административен съд.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Р България [населено място] в 14- дневен срок от съобщаването му на страните.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл. 137, във вр. с чл.138 ал.1 от АПК.