РЕШЕНИЕ

 

гр. София, ………….. г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII „В” въззивен състав, в публичното заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

 ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

мл. Съдия: БИЛЯНА КОЕВА

 

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Б. Коева гр. дело № 16519 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С Решение № 494751/25.09.2018 г. по гр. д. № 6586/2018 г. по описа на СРС, 26 състав частично е уважен предявеният от А.Г.С. срещу П.на Р.Б.осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от  2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от повдигане и поддържане на обвинение, по което ищецът е оправдан по НОХД № 16577/2013 г.по описа на СРС, НО, 10 с-в, ведно със законната лихва върху сумата считано от 29.03.2014 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер за главницата от 5000 лв. и за лихвата от 970 лв.

Срещу постановеното решение – в частта, в която предявените осъдителни искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца, в която поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че присъдения размер на обезщетението не е съобразен със съдебната практика по ЗОДОВ. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове в цялост. Претендират се разноски.

Ответникът не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, но неговият представител в о. с. з. пред настоящата съдебна инстанция изразява становище за нейната неоснователност.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която главният иск е уважен за сумата от 2000 лв. и акцесорния за законната лихва върху сумата считано от 29.03.2014 г. до окончателното изплащане, поради което в тази част то е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СРС, 26 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1, във вр. с чл. 4 ЗОДОВ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени му от орган на П.на Р.Б.вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) на ищеца да му е повдигнато обвинение от П.на Р.Б.за извършено от него престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3) подсъдимият да е претърпял неимуществени вреди и 4) причинените неимуществени вреди да са необходима, закономерна, естествена последица от повдигнатото незаконно обвинение, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение и причинения вредоносен резултат, респ. по което лицето е задържано под стража и причинения вредоносен резултат. Отговорността на П.за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при П.– арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява правнорелевантното обстоятелство, че на 23.11.2012 г. на основание чл. 212 НПК, е образувано досъдебно производство пр. № ЗМ 36 998/2012 г. по описа на СРП срещу неизвестен извършител за престъпление от общ характер по чл. 134, ал. 2 вр. ал. 1 НК. С постановление от 02.07.2013 г. по досъдебното производство ищецът е привлечен в процесуално качество обвиняем и му е взета мярка за неотклонение “подписка”. С влязло в сила на 29.03.2014 г. решение № 55 от 13.03.2014 г., обвиняемият А.Г.С. е признат за невиновен по повдигнатото му с посочения обвинителен акт престъпленние по чл. 134, ал. 2 вр. ал. 1 НК.

Спорният въпрос по делото е относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди съобразно принципа за справедливост по см. На чл. 52 ЗЗД, по който съдът приема следното:

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.

Неоснователно се поддържа във въззивната жалба на ищеца, че при определяне размера на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение районният съд не е съобразил всички установени по делото релевантни обстоятелства, поради което е допуснал нарушение на материалния закон – не е приложил правилно регламентирания в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост.

В настоящия случай съдът намира, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди в размер на сумата от 2000 лв. отговаря на изискването на чл. 52 ЗЗД за репариране на вредите по справедливост.   По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че поначало, както беше посочено, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер.

При определяне на обезщетение за вреди от незаконно обвинение, съдът взема предвид и продължителността на проведеното наказателно преследване; наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и продължителността на душевните болки, страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвинението, в което пострадалият е бил незаконно обвинен.

В настоящия случай следва да се вземе  предвид обстоятелството, че от момента на предявяване на постановлението за привличане на обвиняем на 17.07.2013 г. до датата на влизането в сила на решение № 55 от 13.03.2014 г. 29.03.2014 г. е изминал период от около осем месеца, както и обстоятелството, че по отношение на него е била взета най-леката мярка за неотклонение “подписка”. Извършените процесуални действия сочат на сравнително малък интензитет на участие на обвиняемия/ищеца/, а оттук и на отрицателните му изживявания. Производството е приключило в разумен срок - около осем месеца, поради което и оплакванията във въззивната жалба в този смисъл са неоснователни.

По делото не са ангажирани доказателства за по-тежки отрицателни изживявания на ищеца от обичайните при такъв тип обвинения, поради което оплакванията на въззивника в смисъл, че присъденото му обезщетение не съответства на установената съдебна практика са неоснователни.

При съобразяване на горепосочените обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 2000 лв. съставлява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, с който същите да бъдат съразмерно компенсирани с оглед техния вид, характер и интензитет.

Тъй като въззивната инстанция е достигнала до идентични правни изводи, на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но доколкото липсва искане за присъждането им, такива не следва да бъдат присъждани.

С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 494751/25.09.2018 г. по гр. д. № 6586/2018 г. по описа на СРС, 26 състав в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.