Р Е Ш Е Н И Е
№ V-13
31.03.2021г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в
публично съдебно заседание, на първи февруари две хиляди двадесет и първа
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра
Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2.Мл.с. Александър
Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Александър
Муртев в. гр. д. № 2778 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро
Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на Б.Н.Щ. и А.Н.Щ.,
чрез пълномощника си – Боян Койнов, със съдебен адрес в гр. Бургас, ул. “Оборище” № 82, ет.2, против
Решение № 260417/14.10.2020г. по гр.д. № 998/2020г. на БРС.
С обжалваното решение
са били отхвърлени предявените искове на двамата жалбоподатели за осъждане на
ЗД “Бул Инс” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Джеймс Баучер” № 87, представлявано
от Стоян Проданов и Крум Крумов да заплати на всеки един от ищците по
15 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени
им вследствие на настъпило застрахователно събитие – ПТП на 14.02.2015г. около
12.30 часа по главен път 2-79 посока от гр. Средец към гр. Бургас, вследствие
на което е починала тяхната баба Н.Р. А.а, ведно със законната лихва върху
претендираната сума от датата на увреждането – 14.02.2015г. до окончателното
изплащане на задължението.
С обжалваното решение
двамата жалбоподатели са осъдени да заплатят на ЗД “Бул
Инс” АД сумата от 1800 лв. съдебно-деловодни разноски.
В депозирана жалба се
сочи, че така първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно.
Релевира се оплакване, че същото е поставено без съда да извърши съвкупен и
обстоен анализ на всички събрани по делото доказателства – от значение за
твърдяната от жалбоподателите особена близка родствена връзка между тях и баба
им. Излагат се подробни фактически изводи досежно установените за безспорни в
хода на производството факти – че ищците са внуци на починалата вследствие на
виновно причинено ПТП от страна на Б. А., чиято гражданска отговорност е била
застрахована при ответника ЗД “Бул Инс”, както и че същите са предявили пред ответното дружество
застрахователни претенции, по които е получен отказ за заплащане.
Излагат се подробни
съображения, че жалбоподателите са активно материално легитимирани по исковите
претенции за застрахователни обезщетения съгласно Директива 2012/29/EС от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти
за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и Тълкувателно
решение № 1 от 21.08.2018г., постановено по Тълкувателно дело № 1 по описа за
2016г. на ВКС, ОСНГТК, тъй като с оглед конкретните житейски обстоятелства те и
починалата им баба са били силно привързани един към друг. Сочи се, че същите
са поддържали постоянни отношения на взаимна обич, материална и морална
подкрепа и емоционална близост, сочещи на силна привързаност, в резултат на
която същите са претърпели болки и страдания надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за родствената връзка такива.
Излагат се доводи, че
за претърпените от ищците неимуществени вреди като елемент на фактическия
състав на деликта се черпят сведения от показанията на свидетеля Н. Щ. – баща
на ищците, а за установяване емоционалното им състояние е ангажирана и
допусната съдебно-психологична експертиза.
Релевира се
оплакване, че съдът е направил бланкетен анализ на събраните по делото гласни
доказателства, приемайки, че установените от свидетеля грижи от страна на Н.Р. А.а
към нейните внуци не са израд на такава дълбока емоционална връзка към датата
на инцидента, която да предположи прилагане на изключението, предвидено за лица
имащи право на обезщетение от загубата на техен близък и че свидетелят не е
установил сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания
у ищците. Този извод на съда се оспорва с аргумента, че че съдът е пропуснал да
обсъди в решението си обстоятелствата, че ищците са били първи внуци на
починалата, че през първите години след раждането им – за периода от 1985г. до
1989г., те заедно с баба си за живеели в едно домакинство и преимуществено само
тя е полагала грижи за тях, предвид обстоятелството, че техните родители са
били трудово ангажирани, че след 1989г. – когато семейството на жалбоподателите се е преместило в ж.к. “Меден Рудник”, първият ищец е
останал да живее при баба си за около 3-4 години, като и след това баба им
постоянно се е грижила за Б.Щ. и за А.Щ., че за рождените им дни, и за имените
им дни, жалбоподателите са се събирали
именно при баба си, че след смъртта на баба им, за тях се е породил силен
психически стрес, че след като са научили да катастрофата, същите са изпаднали
в шок, като особено стресиран е бил първият ищец, която известно време след
инцидента дори е напуснал работа.
Именно така описаните
обстоятелства, жалбоподателите считат, че установяват особена близост и
привързаност между починалата и ищците. Сочат, че съдът в мотивите си е
приповторил именно тези свидетелски показания, но не ги е взел предвид при
формиране на крайните си правни изводи, същевременно бланкетно приемайки, че
посочените от свидетеля грижи, полагани от бабата за ищците били повече от
обичайни.
Излагат се доводи за
бланкетен анализ на ангажираната по делото съдебно-психологична експертиза,
която съпоставена със свидетелските показания също сочила на особена
привързаност в отношенията между ищците и тяхната баба. В тази връзка
жалбоподателите се позовават на становището на експерта, че както по отношение
на първия, така и на втория ищец се наблюдават признаци на повишено напрежение,
безпокойство и тревожност, придружени от дълбока скръб, както и на
констатираното от него обстоятелство, че в първите 7-10 месеца след загубата на
баба им, у ищците се проявяват отделни симптоми на депресивно състояние, както
и че по отношение на ищците, майчината функция е била поета и изпълнена именно
от тяхната баба. В заключение се застъпва тезата, че становището на експерта,
че при ищците не се откроява симптоматика от депресивен характер, свързана с
трайни промени в личностен и емоционален аспект, то това съвсем не означава, че
емоционалния статус на жалбоподателите не е бил нарушен. Сочи се, че
правнорелевантен за определяне размера на дължимото обезщетение, наред с
обективните обстоятелства, свързани с тежестта и характера на увреждането, с
оглед обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило през 2015г. се явяват и
нормативно определените лимити на обезщетенията по застраховката “ГО” действали към
посочената дата. В тази връзка се цитира съдебна практика на Апелативен съд –
Бургас, Апелативен съд – Пловдив и Апелативен съд – Варна.
Излагат се подробни
доводи, че претендираният размер на обезщетението отговаря на залегналият в
чл.52 от ЗЗД принцип на справедливо обезщетяване, като разпоредбата на § 96,
ал.1 от ПЗР на ЗИДКС не следва да се прилага. Застъпва се становище, че
придаденото на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, с който е определен максимален
размер на обезщетение от 5000 лв., обратно действие се разпростира само върху
предявени претенции в периода от 21.06.2018г. до влизане в сила на изменението
на КЗ – 7.12.2018г., съгласно изричната разпоредба на § 96, ал.3 КЗ и то по
застрахователни договори, сключени под действието на актуалния КЗ – в сила от
01.01.2016г. В подкрепа на този извод цитира съдебна практика на ВКС.
Евентуално, дори да
се приемело, че § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ е приложим за всички претенции,
предявени след 21.06.2018г., вкл. и за тези, за които се прилага част четвърта
от отменения КЗ, сочат, че същата се намира в явно противоречие с общностното
право. В тази връзка се цитира съдебна практика на СЕС.
По изложените
съображения моли атакуваното решение да бъде отменено, а вместо него да бъде
постановено друго, с което предявените искови претенции да бъдат уважени в
пълния предявен размер.
Не се правят искания
по доказателствата.
В срока по чл.259,
ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ЗД “Бул Инс”, чрез проц. й им
представител – адв. Гочо Димов, с който депозираната въззивна жалба се оспорва
като неоснователна. Сочи се, че постановеното решение е обосновано и
законосъобразно и не са налице визираните в жалбата отменителни основания.
Противно на
оплакванията в жалбата се твърди, че съдът е взел предвид както показанията на
единствения разпитан свидетел, така и заключението на експертизата.
Сочи се, че от
показанията на бащата е видно, че ищците не са живеели с починалата в едно
домакинство. Излагат се съображения, че е ирелевантно обстоятелството, че
бабата ги е гледала, когато са били малки, което е било преди повече от
двадесет и пет години. Застъпва се становище, че това по никакъв начин не
сочело на изключителност в отношенията им, а е нещо общоприето и нормално с
оглед обичаите в България, както е приел и районния съд.
На следващо място се
излагат аргументи, че с оглед големия период от време от момента на настъпване
на инцидента до момента на предявяване на исковата претенция, възрастта им и
тяхната личностна зрялост показанията на свидетеля и обясненията дадени при
обследването, че ищците са претърпели промени в психологическият си статус са
недостоверни. В подкрепа на горното се сочи, че към момента на смъртта на баба
им, ищците са били напълно самостоятелни, живели са в различни домакинства,
като Б.Щ. е бил семеен и е живял не с родителите си, а в дома на своята
съпруга. Тези обстоятелства са установени с показанията на разпитания свидетел
и са били взети предвид от решаващия съд. Освен това се сочи, че към момента в
който семейството е напуснало дома на починалата Н. А.а, първият ищец е бил на
три години, а вторият на две, а при такава ниска възраст и личностна незрялост
последните не биха могли да изградят твърдяната близка емоционална връзка с
баба си и да изпитват впоследствие такива силни чувства вследствие на смъртта
й.
В
заключение се поддържа, че в съответствие със закона районния съд е приел, че
внезапната смъртта на Н. А.а
представлява тежка морална загуба за ищците, но не удовлетворява
възприятието на закона и задължителната по приложението му съдебна практика за
овъзмездяване по реда на чл.226 от КЗ (отм.)
Сочи, че видно от
събраните по делото писмени и гласни доказателства, починалата има 18 внука,
като в БРС и БОС има образувано общо пет производства от страна на внуците й,
като всички претенции са мотивирани от това, че бабата е живяла и отглеждала
внуците си и се е грижила за тях, независимо, че са живели в отделни
домакинства, а някои от тях и в различни населени места, което е обективна
невъзможно.
В подкрепа на
изложеното моли да бъдат приети като писмени доказателства заверени преписи на
Решение № 196/06.08.2020г. по гр. д. № 541/2020г. на БОС, както и Решение № 260461/19.10.2020г. по гр. д. № 997/2020г. по описа на БРС. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото писмени и гласни
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е
образувано по исковата молба на въззивниците Б. Н. Щ. и А.Н.Щ. за осъждане на
въззиваемото дружество ЗД „БУЛ ИНС” АД гр.София, да заплати на всеки един от
ищците сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от
тях неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба Н.Р. А.а, починала на
14.04.2015г., настъпила в резултат на станалото на 14.02.2015г. около 12.30ч.,
при движение по главен път 2-79 по посока от гр. Средец към гр. Бургас, на
около 320 м. след ляв завой и на около 160м. преди Автоморга – Бургас
пътнотранспортно произшествие, реализирано по вина на Б. К. А. при управлението
на лек автомобил: марка “Мерцедес”, модел “C 180”, с ДК № А9270КК, за което престъпно
деяние, делинквентът е признат за виновен с влязла в законна сила присъда,
постановена по НОХД № 659 по описа за 2017г. на Бургаския окръжен съд, ведно
със законната лихва, считано от датата на увреждането – 14.02.2015г. до
окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се навеждат твърдения, че на
14.02.2015г. около 12.30ч. по главен път 2-79 посока от гр. Средец към гр.
Бургас на около 160 м. преди Автоморга – Бургас, баба им като пътник в лек
автомобил с рег. № А 9270 КК е починала вследствие на ПТП, допуснато от водача
на същия автомобил, застрахован при ответника по застраховка “Гражданска отговорност”. Автомобилът бил управляван от Б. К. А., който бил признат за виновен с
влязла в сила присъда по НОХД № 659/2017г. по описа на ОС –
Бургас. За ищците настъпили неимуществени вреди вследствие смъртта на баба им.
Молят съда да уважи исковете и осъди ответника и да им заплати направените по
делото разноски.
Ответното дружество чрез процесуален представител е
оспорило изцяло предявените искове. Посочено е, че размерите на претенциите са
прекомерно завишени. Не са налице доказателства, че ищците и баба им са имали
особено близка връзка към времето на ПТП. Посочено е, че починалата има много
на брой внуци, част от които също са предявили
искове за присъждане на обезщетение, заради смъртта на баба им.
На следващо място е изложено, че със ЗИД на КЗ (влязъл в сила на 07.12.2018г.) е лимитиран размерът на отговорността на застрахователя до 5000 лева.
Прави се възражение за изтекла погасителна давност на иска за лихви за периода
14.02.2015г. – 13.02.2017г. Освен това сочи, че такава не се дължи, тъй като
ищците не са представили пред застрахователя необходимите доказателства за
изплащане на обезщетение.
Моли се съда да отхвърли исковете, евентуално да
намали размера им.
Предявените искове са с правно основание чл.226, ал.1
от Кодекса за застраховането (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е
отхвърлил исковете като е приел, че независимо от установените по делото
изключителна вина на водача на лекия автомобил за причиненото ПТП и вреда,
изразяваща се в претърпени неимуществени вреди от противоправното деяние на
виновния водач и причинната връзка между настъпилото ПТП и претърпените вреди,
по делото не е доказано наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между
ищците и починалата, както и настъпили трайни промени в личностен, емоционален
и социален аспект у последните, които да обосноват присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на
допустимостта на решението съдът приема, че то е постановено по допустими
искове.
По наведените оплаквания за неправилност
на решението, съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 от КЗ (отм.); застрахователят по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива
отговорността на застрахования за причинените на трети лица, неимуществените и
имуществените вреди вследствие от използването на застрахованото моторно
превозно средство. За успешното провеждане на прекия иск, срещу
застрахователят, в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и
главно доказване наличието на валидно сключен договор за застраховка
"Гражданска отговорност" между увредилото ги лице и ответника;
настъпило увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние, от страна на
застрахования или от лице, което ползва неговия автомобил на законно основание;
причинна връзка между деянието и вредоносния резултат; както и вида и размера
на претърпените вреди.
На първо място съдът приема, че фактическата
обстановка е установено от първоинстанционния съд в нейната пълнота и изводите
на съда за напълно обосновани, изградени след обсъждане поотделно и в тяхната
връзка, на събраните по делото доказателства.
Няма спор и видно от приложените удостоверение за
наследници изх. № 94-01-17873/ 05.06.2015г., издадено от Община Бургас и
удостоверения за раждане от ***г., ищците
Б. и А. А.и са внуци на починалата Н.Р. А.а.
По делото не се спори, а се установява и от събраните
доказателства, че бабата на ищците – Н.Р. А.а е починала при ПТП, възникнало
на 14.02.2015г., около 12.30 часа, по главен път 2-79 по посока от гр. Средец
към гр. Бургас, на около 320 м. след ляв завой и на около 160м. преди Автоморга
– Бургас. Не е спорно, че при това ПТП е загинал и водачът на лекия автомобил Б.
А. – дядо на ищците.
Не е спорно, че с по силата на влязла в сила Присъда №
181/25.07.2017г. по НОХД № 659/2017г. по описа на БОС е прието, че виновен за настъпване на ПТП е съпругът на
починалата, поради допуснато нарушение на правилата за движение, визирани в
чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП и чл.20, ал.1 от ЗДвП.
От приложената по делото застрахователна полица №
02114002768364 се установява, че към датата на процесното ПТП е имало действаща
застраховка "Гражданска отговорност", сключена с ответното дружество,
като водачът на застрахования автомобил – Б. А., е ползвал същия на законно
основание.
Изпратената молба за изплащане на обезщетение от
ищците до застрахователя, е била отхвърлена с мотиви, че липсват доказателства
за особено близка взаимоотношения с починалата и действително претърпени от
смъртта вреди, поради което и застрахователят не дължи заплащане по
образуваната щета № **********.
Гореизложеното обуславя извода, че са налице
елементите от фактическия състав по чл. 45 от ЗЗД по отношение на лицето, ползващо се от
клаузите на застраховка "ГО", а именно извършено от него виновно
противоправно деяние, причинна връзка между деянието и вредоносния резултат, и
по конкретно смъртта на бабата на ищците, в резултат от ПТП настъпило на 14.02.2015
г. по вина на водача на процесният автомобил, които обстоятелства, са
установени с влязъл в сила съдебен акт по НОХД № 659/2017 г. по описа на ОС
Бургас и съобразно чл. 300 от ГПК са задължителни за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието.
В заключението по изготвената съдебно-психологична
експертиза, вещото лице Д.Кондева твърди, че внезапната смъртта на починалата е
провокирала у изследваните лица реакция на продължителен психоемоционален
траур, който е придружен от промени в субективните им емоционален и
психологически статус. Посочено е още, че нанесената психологическа травма е
придружена с разместване на психичните пластове и дезинтеграция, което
продуцира ефекти в дългосрочен план, но към датата на изследването у ищците не
са откроява симптоматика от подобен характер, а единствено някои симптоми на
удължен траур като пристъпи на плач, дистимия, ахедония, деструктивност спрямо
собствената личност, за които е характерно, че се запазват с по-голяма
продължителност.
Спорните по делото въпроси са какви са били
отношенията между ищците и тяхната баба, съществувала ли е между тях трайна,
особено близка и дълбока емоционална връзка към датата на ПТП, в резултат на
която ищците да са понесли морални болки и страдания, надхвърлящи тези,
нормално присъщи за съответната връзка.
Съгласно приетото в т. 1 от задължителните за настоящата инстанция постановки
на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК
на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния
съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени;
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди.
В съобразителната част на
тълкувателното решение е разяснено, че: Особено близка привързаност
може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и
внуци; В традиционните за българското общество семейни отношения братята и
сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен
и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална
подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие
смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. /в този см. Решение № 92 от 17.11.2020 г. на ВКС по т.
д. № 1275/2019 г., II т. о., ТК /
От посочените разяснения следва категоричният извод,
че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на
лица, извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се
присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение,
са: 1. /създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия
обезщетението и 2. / действително претърпени неимуществени вреди, които
надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната
връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и
претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато
се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно
легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд.
От събраните по делото доказателства – гласни и
писмени, които съдът изцяло кредитира, тъй като в съвкупност последователно,
безпротиворечиво и пълно изясняват фактическата страна на спора, не се
установяват толкова изключително близки отношения между ищците и тяхната баба, сочещи
на дълбока и трайна емоционална връзка, която да надхвърля тази присъща за
обичайната родствена връзка между баба и внуци. От показанията на единственото
разпитано по отношение на тези обстоятелства лице – свидетеля Щ. се установява,
че ищците Б. и А. са били отглеждани от починалата след раждането им в периода
1985 – 1989г., а Б. е живял в дома на баба си докъм десетата си година. След
1996г. и през последните години преди смъртта й те обитавали един и същи
квартал, поддържали чести контакти и празнували празниците заедно.
Към датата на ПТП ищците са били над 30 годишни, със
собствени семейства, живели са отделно от починалата и са се събирали предимно
по празниците. Обстоятелствата, че ищците в ранна детска възраст са били
отглеждани от починалата, както и че към датата на ПТП са поддържали чести
контакти помежду си, ходили са си на гости и са празнували празниците са
естествени и общоприети за този вид родствена връзка и отговарящи в пълна
степен на българската народопсихология, но не могат да обусловят изключителност
в емоционалната им връзка.
На следващо място не е налице и изключителност на
търпените от ищците морални болки и страдания от загубата на тяхната баба, които
да надхвърлят по интензитет и времетраене, нормално присъщите за съответната
родствена връзка. В тази насока установените от експертизата проявявани и
понастоящем емоционални реакции и преживявано от ищците емоционално страдание
под формата на плач от загубата, отсъствие на желание за удоволствени
преживявания (ахедония) и трайно понижено настроение (дистимия), са присъщи при загубата на близък от посочения
родствен кръг и не сочат на извод за изключителен интензитет и продължителност,
нахвърлящи обичайното емоционално
страдание.
За да се приеме, че между тези роднини е налице
особено близка връзка, необходимо е освен формалното родство с произтичащата от
него близост, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили
създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната
родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между
бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от
бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на
родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и
др.), В случая, житейски обстоятелства от такъв характер не са налице.
Ето защо съдът споделя изводите на първоинстанционния
съд, че исковете за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди са
неоснователни и недоказани.
С оглед отхвърлянето на главните искове на ищците А. и
Б. А.и, то претенциите им за лихва за забава също са неоснователни.
Предвид неоснователността на исковете, настоящия
състав не намира за нужно да излага съображения досежно допустимия размер на
претенциите и наведените с исковата молба доводи досежно приложението на
разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г./ лимит на отговорността
на застрахователя до установения максимален размер от 5 000 лв.
Поради съвпадане на изводите на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като съдът споделя мотивите на
първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.272 ГПК.
С оглед изхода на делото и направеното в тази насока
искане, съгласно нормата на чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на въззиваемото
дружество ЗД „БУЛ ИНС” АД следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 1800,00
лв. с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260417 от 14.10.2020 г. по гр.д. 998/2020 г. по
описа на Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА Б.Н.Щ., ЕГН: ********** и А.Н.Щ., ЕГН: **********, двамата с адрес: ***, да заплатят на ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джеймс Баучер” № 87, представлявано от Стоян Проданов и Крум
Крумов, сумата от 1800 лева с ДДС (хиляда и осемстотин лева
с ДДС) съдебно-деловодни разноски, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението e окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.