Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
11.03.2022 г.
СГС, VI-4
състав, в открито съдебно заседание на четвърти февруари две
хиляди двадесет
и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
При
участието на секретар Анелия Груева, като разгледа
докладваното от съдия Чомпалов т.дело N 534/2021 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
СГС е
сезиран с искова молба от „Ю.Б.“ АД, с която е предявен срещу „Б.Х.“ ЕООД иск с
правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ал.1 ТЗ. Твърди се от ищеца, че на 16.08.2007 г. е сключил
с ответника договор за банков кредит, по който на ответника е предоставен
кредит в размер на 82 000 ЕВРО, а крайният срок за погасяване на
задълженията по договора е 25.10.2017 г. Сочи се от ищеца, че поради
неизпълнение на договорните задължения на ответника е била издадена заповед по
чл.417 ГПК, но срещу заповедта е подадено възражение по чл.414 ГПК. Иска се от
ищеца да се установи вземането му в размер на 38 000 ЕВРО, която е
уточнено с допълнителната искова молба, че е част от вземане от 82 000 ЕВРО.
Ответникът
е подал писмен отговор, с който оспорва иска с възражението, че исковата молба
е нередовна, защото се твърди, че дългът възлиза на 82 000 ЕВРО, а искът е
предявен за сумата от 38 000 ЕВРО. Освен това по друго дело ищецът
претендира сумата от 44 000 ЕВРО по запис на заповед, издаден като
обезпечение по процесното правоотношение по договора за кредит. Поддържа се, че
е неясно в какво се състои връзката между претенциите на ищеца по двете дела.
Оспорва се ответникът да дължи процесната сума, защото е завишил сумата, която
подлежи на връщане. Прави възражение за нищожност на договорни клаузи, уреждащи
лихвения процент по кредита, който произволно е бил определян от банката.
Възможността за едностранно увеличение на размера на лихвата е в противоречие с
добрите нрави. Налице е и злоупотреба по чл.289 ТЗ. Прави възражение по чл.95 ЗЗД, защото с платените суми са погасявани задължения за лихви, а не за
главница. Прави възражение за прихващане със сумите, послужили за погасяване на
лихвите, които суми следва да послужат за прихващане на дълга за главница.
Ищецът е
подал допълнителна искова молба, с която поддържа предявения иск като частичен.
Оспорва се възражението за нищожност на договорни клаузи, защото методологията
на банката за промяна на лихвата е била ясна и достъпна. Оспорва се
възражението по чл.95 ЗЗД, защото кредитът не се е трансформирал от револвиращ
в такъв за погасителни вноски. Прави възражение по вземането на ответника,
предявено с възражение за погасителна давност.
Ответникът
е подал допълнителен отговор, с който подържа оспорванията и възраженията срещу
предявения иск с довода, че записът на заповед, по който е предявен иск по
друго дело, е свързан с процесния договор за кредит и не е ясно дали
претендираната по настоящето дело сума от 38 000 ЕВРО не е част от
претендираната по записа на заповед сума от 44 000 ЕВРО, поради което
следва да се прецени дали не е приложима нормата на чл.126 ГПК. Оспорва данните
за движението на базовия лихвен процент и факторите за промяна да са
публикувани на електронния сайт на банката.
Представен
е договор за банков кредит продукт „бизнес револвираща линия –плюс“ N BL7695
от 16.08.2007 г., от който се установява, че между страните е възникнало
търговско правоотношение, по което ищецът е поел задължението да предостави на
ответника кредит в размер на 82 000 ЕВРО, а ответникът е поел насрещното задължение да
върне сумата и да плати лихви.
Към
договора са сключени анекс от 18.12.2010 г.
Представени са банкови извлечения, в които се сочат извършените от
ответника транзакции.
Представена е Методология на ищеца за определяне на базисни лихвени
проценти.
Представено е извлечение от протокол N 57 на Комитета по управление
на активите и пасивите на ищеца от 22.07.2005 г., с който е въведен Базов
лихвен процент и механизъм за неговото определяне.
Установява се от заключението на ССЕ, че към
24.10.2017 г. неизпълненото задължение на ответника за главница възлиза на
82 000 ЕВРО, за договорна лихва на 1240,43 ЕВРО, 46,47 ЕВРО – лихва за
просрочие, 25,23 ЕВРО – такси, 620,12 лв. – нот.такси. Вещото лице е
констатирало, че по процесния договор ищецът е предоставил на ответника сума в
размер на 114 000 ЕВРО, както и че ответникът е погасил дълг за главница в
размер на 32 000 ЕВРО. За периода 21.11.2007 г. – 25,.09.2017 г.
начислената договорна лихва възлиза на 81 380,18 ЕВРО, а е платена сума в
размер на 80 139,75 ЕВРО, а за периода 24.10.2017 г. – 11.11.2018 г.
лихвата за просрочие възлиза на 17 565,05 ЕВРО; начислени са такси от
3173,39 ЕВРО и са платени такси от 2879,42 ЕВРО. При сключване на договора за
кредит е била уговорена възнаградителна лихва от 8,5 %, чийто размер е бил
променян през периода 24.10.2007 г. – 23.06.2011 г., което е довело до
оскъпяване на кредита със сумата от 14252,60 ЕВРО, която е платена в повече,
защото без изменение на лихвения процент лихвата би възлиза на 67 127,36
ЕВРО, но е платена сума от 81 379,96 ЕВРО. Според в.лице през периода на
действие на договора са настъпили обективни фактори, които са основание за
промяна на БЛП.
Към
настоящето дело е приложено гр.дело N 72495/18 г. на СРС, 29 с-в.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред
първоинстанционния съд е иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. с чл.430
ал.1 ТЗ.
В полза на ищеца е била издадена на 19.02.2019
г. заповед по чл.417 ГПК по гр.дело N 72495/18 г. на СРС, 29 с-в, връчена на длъжника на 25.07.2019 г., срещу
която е подадено в срок възражение по чл.414 ГПК - на 05.07.2019 г. Искът по
чл.422 ал.1 ГПК е предявен в преклузивния едномесечен срок по чл.415 ал.4 ГПК,
започнал да тече от 25.03.2021 г. От качеството на кредитор по оспорената с
възражение на длъжника заповед произтича легитимацията на ищеца да води
устоновителния иск по чл.422 ал.1 ГПК.
Установи се от представения по делото договор
за банков кредит продукт „бизнес револвираща линия –плюс“ N BL7695 от 16.08.2007 г., че между страните е
възникнало търговско правоотношение, по което ищецът е поел задължението да
предостави на ответника кредит в размер на 82 000 ЕВРО, а ответникът е
поел насрещното задължение да върне сумата и да плати възнаградителна лихва. От
страна на ответника не се спори, че банката ищец е изпълнила задължението си по
процесния договор и реално му е предоставила уговорените суми, а този факт се
установява и от заключението на ССЕ, в което се сочи, че реално получената от
ответника сума възлиза на 114 000 ЕВРО. След като банката ищец е изпълнила
основното свое задължение да предостави реално пари на ответника, следва да се
приеме, че задълженията на ответника в качеството на кредитополучател да върне
главницата по кредита и да плати възнаградителна лихва са станали изискуеми с
настъпване на уговорените срокове.
Към подаване на заявлението за издаване на
заповед по чл.417 ГПК на 13.11.2018 г. е настъпил уговореният краен срок за
погасяване на задълженията по процесния договор – 120 месеца от 24.10.2007 г.,
т.е 24.10.2017 г. От заключението на ССЕ се установи фактът, че реално
получената от ответника сума възлиза на 114 000 ЕВРО, както и че
ответникът е погасил дълг за главница в размер на 32 000 ЕВРО. В този
случай е налице разлика от 82 000 ЕВРО, която формира размера на
неизпълненото от ответника задължение за главница.
Освен възражението за
прихващане от страна на ответника не са релевирани други правопогасителни
факти, поради което съдът намира, че към подаване на заявлението по чл.417 ГПК, от когато се счита
за предявен искът по чл.422 ал.1 ГПК, е съществувало в полза на ищеца вземане
за главница по чл.430 ал.1 ТЗ в размер на 82 000 ЕВРО.
В
полза на ищеца съществува вземане за главница по договора за банков кредит, а
фактът, че за обезпечение на това каузално вземане е издаден запис на заповед –
т.7 от договора, е ирелевантен за основателността на иска, доколкото не се
твърди да е било извършено плащане по издадения с обезпечителна функция запис
на заповед.
След като се установи, че в
полза на ищеца е съществувало вземането по заповедта, съдът дължи произнасяне
по наведеното от ответника възражение за прихващане. В т.11 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по иск с правно
основание чл.422 ал.1 ГПК длъжникът в качеството на ответник по установителния
иск е допустимо да въведе правопогасяващо възражение за прихващане на вземането по заповедта.
В молба от 07.09.2021 г.
ответникът длъжник е уточнил, че заявеното за прихващане негово насрещно
вземане произтича от факта на извършени плащания на суми по нищожна договорна
клауза, регулираща възнаградителната лихва, както и от факта на платени суми,
които надвишават размера, дължим съобразно първоначално уговорения лихвен
процент.
В клаузата на т.3.1 от
договора страните са постигнали съгласие, че дължимата от кредитополучателя
възнаградителна лихва възлиза на базовия лихвен процент, намален с 0,5 %, а в
т.2 е посочено, че базовият лихвен процент възлиза на 9 %. В този случай съдът
приема, че е налице ясна и недвусмислена уговорка, която предвижда плащане на
възнаградителна лихва от 8,5 %. Тази уговорка не е недействителна и поражда
валидни правни последици, изразяващи се в пораждане на акцесорно задължение за
плащане на „цена“ по кредита в размер на възнаградителната лихва от 8,5 %. Без значение
за действителността на уговорката за възнаградителна лихва е по какъв начин е
бил определен от банката БЛПМФ към сключване на договора. Факт е, че е
постигнато съгласие да се дължи от кредитополучателя възнаградителна лихва в
размер на 8,5 %. Дори и да се приеме, че е налице неяснота относно начина на
формиране на БЛПМФ, който служи за формиране на размера на лихвения процент, това
не заличава постигнатото между страните съгласие за дължимост на
възнаградителна лихва в размер на 8,5 %. Клаузата за договорна лихва съдържа
конкретизирано по размер задължение на кредитополучателя, формулирана е по ясен и разбираем начин
и не ограничава възможността на кредитополучателя, който има качеството на
търговец, да прецени на каква стойност възлиза неговото насрещно задължение
/“цена“ на кредита/ и дали да сключи договора с оглед стойността на насрещната
му престация.
Дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва представлява неговата
насрещна престация по двустранен
договор за банков кредит, която е съществен негов елемент, защото този вид
договор по дефиниция е възмезден. Възнаградителната лихва по естество си
представлява възнаграждението /цената/ за предоставените от банката парични суми. Отпадането на клаузата за възнаградителната лихва по договора за банков кредит означава да се отрече възмездния характер на този вид договор и да се превърне в
обикновен граждански договор за заем, но това е в противоречие с нормата на
чл.430 ал.2 ТЗ /решение № 9 от 27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г., Т.
К., І Т. О. на ВКС, решение № 92 от
09.09.2019 г. по т.д.
№ 2481/2017 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/.
Органът, който е приел Методиката – Комитет
за управление на активите и пасивите, няма данни да е оправомощен от УС на
банката с такива правомощия, но това е въпрос на управленска организация, а освен
това банката ищецът е потвърдила по смисъла на чл.301 ТЗ тези действия.
При тези факти съдът намира,
че възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва е
неоснователно.
В клаузата на т.3.3 страните са се съгласили,
че промените в БЛПМФ стават задължителни за страните, т.е при промяна на БЛПМФ
автоматично се променя и размерът на възнаградителната лихва. Ответникът има качеството на търговец, поради
което при сключване на договора е бил длъжен на основание чл.302 ТЗ да положи
грижата на добрия търговец. Ответникът в качеството на търговец не може да се
ползва с идентична по
обем и характер защита като тази на „потребителя“ по ЗЗП. Недопустимо е
търговското дружество да се приравни на „потребител“ и да му се предостави
възможност за отбранителни възражения, с които само „потребителят“ разполага.
По аргумент за противното от
правилото на чл.150 ал.1, вр. с ал.2 ЗЗП съдът приема, че е действителна
клаузата в договора банков кредит, уреждаща „плаваща лихва“, при която
съществува възможност за едностранна промяна в размера на възнаградителната
лихва. Това е така, защото кредитополучателят е търговец, а кредитът е
предназначен за извършване на търговската му дейност – т.1.1 от договора, вр. с чл.286 ал.1 ТЗ.
Клаузата, която регулира „плаваща лихва“ по договор банков кредит, при която има възможност промяната в размера на лихвения процент да се определя едностранно от банката, а не от независим и безпристрастен орган,
както и при липса на яснота с колко точно се увеличава размерът при настъпване
на конкретно фактическо обстоятелство, не е
в противоречие с добрите нрави /решение № 135 от 19.11.2020 г. по т.д. № 1066/2019 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/.
От страна на ответника е
наведен довод, че е налице злоупотреба от банката при упражняване на правото да
увеличи размера на възнаградителната лихва. Според съда от събраните по делото
доказателства не се установяват факти, които да сочат, че при увеличение на
лихвения процент банката е преследвала нарочната цел да увреди насрещната
страна по кредитното правоотношение. От заключението на ССЕ се установява, че
през периода на действие на договора за банков кредит банката е увеличила
размера на лихвения процент, но към момента на увеличаване на размера са били
настъпили обективни фактори, които са основание за увеличение по Методологията.
Тази фактическа констатация на в.лице сочи, че банката не е проявила
недобросъвестност при упражняване на правото да увеличи размера на лихвения
процент.
Важно е да се отбележи, че в
резултат на увеличения размер на възнаградителната лихва е била платена от
ответника в повече сумата от 14 127,60 ЕВРО, която съпоставена с размера
на дължимата лихва съобразно първоначално уговорения лихвен процент -
67 127,36 лв. се равнява на 21 %, т.е цената на кредита се е увеличила, но
не изведнъж, а поетапно с 21 %. Общоизвестен факт е, че след 2008 г. настъпи
промяна в икономическите условия в глобален аспект, поради което увеличение на
цената на кредита с 21 % е логично и обосновано.
Липсват данни, които да
обуславят извод, че при констатираната от в.лице промяна на обективните фактори
би следвало да се определи лихва в по-нисък размер от увеличения. Установените
по делото факти не позволяват да се приеме, че банката превратно е упражнила
правото да измени размера на „плаващата“ лихва. Няма и никакви данни, а и не се
твърди, ответникът да е възразил по отношение на увеличения размер на лихвата и
да е искал от банката предоговаряне, при което вместо „плаваща“ лихва да се
фиксира лихва в точно определен размер.
При тези факти съдът намира, че фактическият
състав на чл.289 ТЗ не е осъществен, поради което възражението на ответника е
неоснователно.
С възражението за прихващане
не е предявено от ответника вземане за недължимо платени такси по договора,
поради което не следва да се преценя дали посочената в писмената защита сума от
985,99 ЕВРО представлява надвнесена такса.
Като краен извод -
възражението за прихващане е неоснователно.
Неоснователно е възражението
по чл.95 и чл.96 ЗЗД. Това е така, защото законосъобразно ищецът е отнесъл платените от ответника суми
за погасяване на неговото задължение за договорна лихва – чл.76 ал.2 ЗЗД, което
се установи, че е породено от валидните клаузи на т.3.1 и т.3.3 от договора.
С оглед на изложеното съдът
намира, че предявеният иск следва да бъде уважен.
Мотивиран
съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ал.1 ГПК, че в полза на „Ю.Б.“
АД, ***, съществува срещу „Б.Х.“
ЕООД, EИК *******,
гр.София, ул.“***********“,
партер, вземане по чл.430 ал.1 ТЗ в размер на 38 000 ЕВРО, частично от
82000 ЕВРО – главница по договор за банков кредит, продукт „бизнес револвираща
линия –плюс“ N BL7695/16.08.2007 г., за
което е издадена на 19.02.2019 г. заповед по чл.417 ГПК по гр.дело N 72495/18 г. на СРС, 29 с-в, ведно със
законната лихва от 13.11.2018 г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявеното от „Б.Х.“
ЕООД срещу „Ю.Б.“ АД възражение за прихващане с вземане по чл.55 ал.1,
предл.1-во ЗЗД за сумата от 80 139,75 ЕВРО – платени без основание суми
през периода 21.11.2007 г. – 25.09.2017 г., от които 40 069,91 ЕВРО -
платена възнаградителна лихва по т.3.1 от договор за банков кредит, продукт „бизнес
револвираща линия –плюс“ N BL7695/16.08.2007 г., а сумата от 40 069,84 ЕВРО е надплатена
възнаградителна лихва по договора.
ОСЪЖДА „Б.Х.“ ЕООД да плати на „Ю.Б.“ АД съдебни
разноски от 3460,22 лв. – по заповедното производство, и в размер на 2573,79
лв. – по исковото.
Решението може да се обжалва
пред САС в двуседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: