РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 28.08.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на единадесети юни две хиляди
и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 10398/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано е по искова молба с
вх. № 109408/23.08.2016 г., предявена от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, против В.М.М., с ЕГН: **********, с
адрес: ***.
Ищецът, твърди, че на 01.11.2006 г., е
сключил с В.М.М., Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство, по силата на който
ищецът предоставил на кредитополучателя, кредит в размер на 90 000 лева,
който бил напълно усвоен на 09.11.2006 г. Съгласно договора, кредитът се
олихвявал с лихва от 12.25 % годишно. Погасяването на кредита следвало да стане
на 240 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и
съответната част от годишната такса за
управление и обслужване, считано от 27.11.2006 г. до 27.10.2026 г., когато бил крайният срок за погасяване на
задълженията по кредита. Ищецът
твърди, че считано от 27.09.2010 г., кредитополучателят не е изпълнявал задължението
си по посочения договор за кредит и не е заплащал дължимите погасителни вноски,
ведно с дължимите лихви, такси и комисионни. Към 26.05.2016 г., били просрочени
68 месечни вноски, с падежи от 27.09.2010 г. до 27.04.2016 г.
Ищецът твърди, че ответникът му дължи: сумата
от 8 098.97 лева –
непогасена главница по договора за кредит, включена в месечни вноски с падеж от
27.05.2013 г. до 25.05.2016 г., и сумата от 29 127.19 лева – неплатена договорна
лихва по договора за кредит, включена в месечни вноски с падеж от 27.05.2013 г.
до 25.05.2016 г.
За
посочените суми, на 27.05.2016 г., „О.Б.Б.“ АД подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и било образувано
ч.гр.д. № 28200/2016 г. по описа
на СРС, 142 състав, по което на 01.07.2016 г. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като в срока по чл. 414 ГПК ответникът
предявил възражение.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде
установено, че ответникът му дължи посочените суми, ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 27.05.2016 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и
направените по делото разноски.
Ответникът В.М.М. е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът оспорва исковете с възражението, че са недопустими, тъй като
спорът е бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Евентуално, ответникът счита,
че исковете са неоснователни. Твърди, че не е подписвал погасителен план и
заявява, че клаузите на чл. 5, ал. 3 и чл. 7, ал. 3 от договора са нищожни,
като неравноправни. Прави възражение за прихващане със суми, които ищецът му
дължи по обратни изпълнителни листове, издадени по гр. д. № 9551/2011 г. по описа на СГС, 21 състав. Моли,
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, евентуално - като погасени
чрез прихващане. Претендира направените
по делото разноски.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
01.11.2006 г., между „О.Б.Б.“ АД, като кредитор
и В.М.М., като
кредитополучател, е бил сключен Договор за предоставяне на кредит
за ремонт и строителство, по силата на който ищецът е предоставил на
кредитополучателя кредит в размер на 90 000 лева. Сумата от 90 000 лева по
договора за кредит от 01.11.2006 г. е
била предоставена от банката на кредитополучателя и е усвоена от последния.
За
тези факти страните не спорят. Същите се установяват и от събраните по делото
доказателства и доказателствени средства: Договор за предоставяне на кредит за
ремонт и строителство от 01.11.2006 г.
(л. 9-14 от делото) и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза,
извършена от на вещото лице Р.С. (л. 107-115).
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя е било обезпечено с договорна ипотека
върху собствения му недвижим имот (придобит на 11.04.2006 г., по силата на
договор, приложен на л. 121 и сл.) - подробно описания апартамент (без номер),
находящ се в гр. София, ул. ********,
със застроена площ от 101,57 кв.м., заедно с пропадащите се 18/100 ид.части от
общите части на сградата и на правото на строеж върху мястото. Ипотеката е била
учредена с представения по делото
нотариален акт от 03.11.2006 г. - № 77, том ВІІ, рег. № 3018, дело № 266/2006
г. по описа на нотариус с рег. № 045 от РНКРБ (л. 118 и сл.).
Видно
от договора от 01.11.2006 г., кредитът е следвало да бъде погасен на 240
месечни анютетни вноски, всяка в размер на по 1 034.06 лева, дължими на
27-мо число на месеца (чл. 12 от договора). Съгласно чл. 13 от договора, крайният
срок за издължаване на дълга по кредита е 27.10.2026 г. (чл.
13).
В
чл. 5, ал. 1 от договора е уговорено, че главницата по кредита се олихвява с
годишен лихвен процент в размер на 12.25 %, което се извършва ежемесечно (чл.
5, ал. 2). Уговорено е също, че банката има право едностранно да променя
размера на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на
инфлацията и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в
1-седмичен срок от промяната или изнася информация за това в банковите салони.
Предвидено е че в тези случаи не е необходимо подписването на анекс към
договора (чл. 5, ал. 3).
Съгласно
чл. 7, ал. 1, банката начислява годишна такса от 0,5 % върху остатъка от
главницата за покриване на разходите по управлението и обслужването на кредита.
Предвидено е в ал. 3 на чл. 7, че размерът на тази такса може да бъде
едностранно променян от банката, за което тя уведомява кредитополучателя в
1-седмичен срок от промяната или изнася информация за това в банковите салони,
като подписването на анекс към договора не е необходимо.
От
заключението по ССчЕ се установява, че ответникът е заплащал вноските по
кредита до 27.02.2009 г. След тази дата погашения по кредита не са извършвани
от В.М..
На
16.09.2010 г., по ч. гр.д. № 44742/2010 г. по описа на СРС, 49 състав, е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист (л. 133), като е разпоредено В.М.М., да заплати на „О.Б.Б.“ АД, сумата от 87 010.99 лева – главница по договор за
кредит от 01.11.2006 г., сумата от 16 933.04 лева - възнаградителна лихва,
за периода от 27.03.2009 г. до 13.09.2010 г., както и сумата от 322.58 лева – наказателна лихва, за периода от
27.03.2009 г. до 13.09.2010 г.
Въз
основа на изпълнителния лист, издаден по ч. гр.д. № 44742/2010 г. на СРС, 49
състав, е било образувано изп. дело № 20117900400043, по което е била проведена
публична продан на апартамента, находящ се на ул. *****“ № 24. От публичната
продан е постъпила сумата от 19064.87 лева, от която 18 010.84 лева са били
преведена на „О.Б.Б.“ АД, а с 1 054.03 лева е била погасена пропорционална
такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ. Това се установява от приетото по делото
удостоверение, от ЧСИ с рег. № 790 от
КЧСИ (л. 117).
С
решение от 05.07.2013 г. по гр.д. № 9551/2011 г. по описа на СГС, 21 състав, са
отхвърлени исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК за вземанията, за
които по ч. гр.д. № 44742/2010 г. на
СРС, 49 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. С решение № 88
от 13.01.2016 г. по т.дело № 2242/2014 г. по описа на САС, ТО, 6 състав, е
потвърдено решението от 05.07.2013 г. по гр.д. № 9551/2011 г. на СГС. Видно от
решението на САС, исковете са отхвърлени, поради това, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на вземането, тъй като такава не е била обявена на
длъжника. Не се спори по делото, че
решението е влязло в сила.
На
02.06.2016 г., по гр.д. № 9551/2011 г. на СГС, 21 състав, е издаден обратен
изпълнителен лист (л. 116), с който „О.Б.Б.“ АД е осъдена да заплати на В.М.М.,
сумата от 19 064.87 лева, която сума е получена въз основа на допуснато
незабавно изпълнение, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2012 г.
На
27.05.2016 г., „О.Б.Б.“ АД е подала ново заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за главницата и лихвата,
включени в месечни вноски с
падеж от 27.05.2013 г. до 25.05.2016 г. На 01.07.2016 г., по ч.гр.д. №
28200/2016
г. на СРС, 142 състав, е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, с които е разпоредено, В.М.М., да
заплати на „О.Б.Б.“ АД, сумата от 8 098.97 лева – част от изискуема главница
по договора за кредит от 01.11.2006 г., и сумата от 29 127.19 лева - договорна
лихва, и двете включени в месечните вноски за периода от 27.05.2013 г. до
25.05.2016 г.
По
делото е прието и уведомление от банката до В.М. (л. 87-88), с което е направено
изявление за прихващане на дължимите по кредита суми с тези, за които
ответникът се е снабдил с обратен изпълнителен лист. Липсват данни това
уведомление да е било изпратено или получено от длъжника (преди образуване на
производството по настоящото дело).
От
заключението по ССчЕ се установява, че до момента, в който ответникът е спрял
да плаща вноските по кредита - 27.02.2009 г., той е погасил 2 989.01 лева
– главница, 25 964.67 лева – възнаградителна лихва и 18.73 лева –
наказателна лихва. През този период лихвата и таксата за управление, които
банката е начислявала по кредита не са били променяни. От заключението е видно,
че за периода, за който ищецът претендира плащане, са падежирали 36 месечни
вноски в размер на общо 37 226.16 лева, от които 8 098.97 лева –
главница и 29 127.19 лева – възнаградителна лихва (включени в месечните анюитетните вноски, с падеж от 27.05.2013 г. до
25.05.2016 г.).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1-во ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 8098.97
лева - главница по договор за банков кредит, включена в месечните вноски с
падеж от 27.05.2013 г. до 25.05.2016 г. и за сумата от 29127.19 лева -
договорна лихва, включена в месечните вноски с падеж от 27.05.2013 г. до
25.05.2016 г.
По допустимостта на исковете:
Преди
да пристъпи към произнасяне по същество на спора, съдът е длъжен и служебно да
съобрази допустимостта на производството, в която връзка са и изричните
възраженията на ответника. Извършвайки проверка в тази насока, съдът намира
предявените искове за допустими, а направеното от ответника възражение за
неоснователно, за което съдът е изложил съображения, както в проекта си за доклад
( л. 70), така и в първото по делото открито съдебно заседание
(л. 135-137), които
съображения не е необходимо отново да бъдат преповтаряни.
Разглеждайки спора по същество, съдът намира
следното:
Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, вр. с 430,
ал.1 ТЗ – за сумата от 8 098.97 лева - главница по договор за банков кредит,
включени в месечните вноски с падеж от 27.05.2013 г. до 25.05.2016 г.:
Съгласно
чл. 430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 01.11.2006 г., е сключен Договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот,
по силата на който „О.Б.Б.“ АД е предоставила на В.М.М., кредит в размер на 90 000 лева, а последният е поел
задължението да погаси задълженията по кредита на 240 месечни анютетни вноски. От
заключението по ССчЕ се установи, че след 27.09.2010 г., вноските по кредита не
са били погасявани. Към датата, на която банката е подала заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение са падежирали 36 вноски в размер на
общо 37 226.16 лева, от които 8 098,97 лева – главница. Ето защо искът е за
предявения размер от 8 098.97 лева.
Относно иска по чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 29 127.19 лева - възнаградителна лихва, включена в месечните
анюитетните вноски, с падеж от 27.05.2013 г. до 25.05.2016 г.:
Страните
по договора за кредит са уговорили, че кредитополучателят дължи възнаградителна
лихва, дължима на 27-мо число на месеца като част от погасителната му вноска.
Установено е също, че възнаградителна
лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 27.05.2013 г. до
25.05.2016 г., е в размер на 29127.19 лева.
Преценката
на размера на дължимото от страна на ответника налага съдът да съобрази
действителността на тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи
възможност на банката едностранно да увеличава лихвения процент. В тази връзка,
на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови разпоредби към
процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – ответникът е физическо лице, което използва кредита
за ремонт на жилищна площ – т.е. за свои лични нужди, поради което е потребител
по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а ищецът е
търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит. Към датата на
сключване на процесния Договор за кредит, е действал Закона за потребителския
кредит (ЗПКр), в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр. 18/05.03.2010г.). Същият
обаче изрично изключва договори на стойност над 40 000 лева от приложното си
поле, поради което същият не се е прилагал като закон, уреждащ правоотношението
към датата на възникването му. Новият ЗПКр. (Обн. ДВ. бр.18 от 5 март 2010г.) не
се е прилагал за договори които са обезпечени с ипотека, какъвто е процесния (чл.
4 от закона, в редакцията преди изм. от 2016 г.).
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.), § 4 от който,
обаче, предвижда, че законът не се прилага за договори за кредит за недвижими
имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение
на чл. 41 (касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Действащият
Закон за защита на потребителите е в сила от 10.06.2006 г. Поради това именно
той следва да се приложи като закон, уреждащ правоотношението към датата на
възникването му (01.11.2006 г.)
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на оспорените от ищеца
договорни клаузи.
Относно
действителността на клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора:
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки. Но тази законодателно дадена
възможност на банките търпи ограничения, за да се запази справедливостта в
оборота – най-важната цел на частното право: на първо място това е изискването
за изрично и изчерпателно информиране на потребителя за механизма, по който се
изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2 ЗКИ). Така е невъзможно
договорът да препраща към дискрецията на банката, която би се проявила към
бъдещ момент или да използва многозначни термини при определяне на начина за
погасяване на един кредит.
Законът
обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между права и задълженията на търговеца и потребителя, като изброява примерно
редица типични случаи, измежду които и клауза, позволяваща на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание / т. 10 на чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава
право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези
случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора /т. 12 на
чл. 143 ЗЗП/.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да
бъдe нищожна дадена клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да не е
уговорена индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това
потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието ѝ.
Съгласно, чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта да докаже, че определено условие е
индивидуално уговорено пада върху търговеца. Необходимо е също така да не е
налице някое от изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП,
предвидени в чл. 144 ЗЗП по отношение на доставките на финансови услуги,
каквато представлява и процесният договор за предоставяне на кредит съобразно §
13, т. 12 ЗЗП.
При
тези констатации настоящият съдебен състав следва да разгледа действителността
на оспорените клаузи, отчитайки посочените по-горе три изисквания за
ограничаване на дискрецията на банките при едностранното изменение на лихвения
процент.
Разпоредбата
на чл. 5, ал. 3 предвижда, че банката има право едностранно да променя размера
на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на инфлацията и
пазарните условия.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
В
случая клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор предвижда промяна на
цената на услугата, която е обвързана с промяна в два фактора – инфлация и
пазарните условия. Инфлацията е един от обективните пазарни индекси, който
отчита обезценката на съответната парична единица като универсален изразител на
стойност. Промяната на този индекс е обстоятелство, върху което банката не може
да влияе. Ето защо този индекс отговаря на първите две предпоставки – да е
уговорен в договора и да представлява обективно обстоятелство. Никъде в
договора, обаче, не е посочено как именно този пазарен индекс се отразява на
лихвения процент, не са посочени правилата за определяне на лихвения процент,
нито е представена методология на банката относно критериите, при които ще
променя лихвата. Посочените в договора компонент „пазарни условия“ е твърде
общ, не е достатъчно ясно определен нито в самия договор, нито в друг акт на
банката, нито е определяем по някакъв точен начин и в крайна сметка не дава
възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката
при промяната на лихвата. Банката би могла да измени лихвата въз основа на
обективно съществуващи фактори, но селекцията на тези фактори (кой, кога и как)
е субективен избор на банката. Това
създава възможност банката да определи абсолютно произволно по какъв начин ще
изчисли лихвен процент и така едностранно да определи съдържанието на договора.
Такава клауза за определяне на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя
отговаря на всички посочени изисквания на чл. 143 ЗЗП – тя е във вреда на
потребителя (дава право на едностранно изменение на договора от страна на
банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие,
без да го дефинира с очевидната цел да облагодетелства страната, предложила
договорната клауза), и води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя
престациите на страните в зависимост от определянето на съдържанието на едно
понятие само от една от тях).
След
като процесната клауза предоставя на икономически по-силната страна в правоотношението,
правото, по свое усмотрение, чрез едностранно волеизявление, да променя размера
на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс и по
този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската си
дейност на потребителя на предоставяната услуга, то тази клауза е уговорена в
ущърб на потребителя - "в негова вреда" по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Това води до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя и
затова тази уговорка противоречи на правилата на добросъвестността, поради
което същата несъмнено е неравноправна съобразно чл. 143 ЗЗП. Ето защо, че тази
уговорка е нищожна и не поражда целените от търговеца правни последици.
В
решение № 77/22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III ГО е прието, че понятието "пазарни
условия" само по себе си е твърде общо, но доколкото се съдържа в клауза
на договор за банков кредит, то същата следва да се тълкува съобразно чл. 145,
ал. 1 ЗЗП във връзка с условията, при които търговските банки отпускат такъв
вид кредити. Прието е, че пазарните условия, при които се извършва кредитна
дейност на търговските банки, се регулират от БНБ, а съгласно чл. 35 от ЗБНБ,
Българската народна банка обявява основния лихвен процент, който се отразява и
на размера на инфлацията. Изложеното в цитираното решение, обаче, не е в
отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. Същевременно
съдът съобрази, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора не отговаря на
условията, изброени с Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV
г.о. на ВКС. Тази клауза не отговаря и на изискванията за формулиране на
уговорките с потребителите на ясен и разбираем език. Това изискване, съгласно
практиката на СЕС, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер
на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка, а напротив, доколкото
въведената с тази директива система на защита се основава на идеята, че
потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или
доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това
изискване, въведено от същата директива, за изразяване на ясен и разбираем език
на договорните клаузи, а следователно и за прозрачност, трябва да се тълкува
разширително (решение на СЕС по дело C186/16). Потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор е
неравноправна и следователно нищожна.
Изложеното
се отнася и за клаузата на чл. 7, ал. 3 от договора. Същата предвижда размерът
на таксата за покриване на разходите по управлението и обслужването на кредита
да може да бъде едностранно променян от банката, за което тя уведомява
кредитополучателя в 1-седмичен срок от промяната. В случая не са предвидени
каквито и да било условия, при настъпването на които банката да има това право,
а тази преценка е изцяло в зависимост от волята на кредитната институция. Ето
защо, предвид горните мотиви клаузата на чл. 7, ал. 3 от договора е
неравноправна и следователно нищожна.
Същевременно
от заключението на вещото лице се установи, че първоначалният погасителен план
не е бил променян. Съгласно договореното в самия договор за кредит, месечната
погасителна вноска включва главница, лихва и такса за управление. За последните
две (лихвата и таксата за управление) се установи, че не са били увеличавани
от банката на основание нищожните клаузи. Установи
се от ССчЕ, че размерът на възнаградителната лихва, включена в месечните
анюитетните вноски, с падеж от 27.05.2013 г. до 25.05.2016 г., е в размер на 29127.19 лева. Следователно, искът е основателен.
Относно възражението на ответника за прихващане:
Съгласно чл. 103 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД), когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и
заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно,
може да го прихване срещу задължението си. Ето защо, за да се извърши
прихващане следва да се установи, че ответникът има вземане срещу ищеца, което
е ликвидно и изискуемо.
Съгласно посочената правна норма и трайната
практика на ВКС по прилагане института на прихващането, уреден в чл. 103 ЗЗД -
чл. 105 ЗЗД, за да настъпи целената правна последица от направеното
материалноправно изявление за прихващане на две насрещни вземания, е необходимо
да са изпълнени следните предпоставки: 1/ към момента на изявлението за прихващане
да съществуват действителни вземания на страните; 2/ тези вземания да са
насрещни, като не е необходимо да са елемент на едно и също правоотношение; 3/
вземанията да имат за предмет или пари, или еднородни и заместими вещи; 4/
активното вземане на страната, която прихваща трябва да е изискуемо и ликвидно;
5/ пасивното вземане, т. е. задължението на прихващащия трябва да бъде
изпълняемо, като не е необходимо да е изискуемо. Материалноправният ефект на
извънсъдебното изявление за прихващане е погасяване на насрещните вземания до
размера на по-малкото от тях с обратна сила - от деня, в който прихващането е
могло да се извърши, т. е. най-ранния момент, в който елементите на фактическия
състав на чл. 103 ЗЗД са били налице.
В случая, не се установява, извънсъдебно изявление
от страна на ответника да е било отправяно до ищеца. По делото липсват и
доказателства банката да е изпратила и респ. длъжникът да е получил такова
изявление. Ето защо съдът намира, че преди настоящото дело, страните не са
извършили прихващане на насрещни свои задължения.
С отговора
на исковата молба ответникът е заявил евентуално възражение за прихващане. То
представлява процесуално действие на ответника за защита срещу иска, насочено
към съда с искане да разреши спора по прихващането и да отхвърли в тази част
иска. Съдебната компенсация погасява занапред насрещните вземания. Тя поражда
действие в момента, в който решението ще породи сила на пресъдено нещо по
отношение на евентуалното възражение за съдебно прихващане. Именно поради това
не е необходимо вземането на ответника да е ликвидно и изискуемо.
В случая ответникът е заявил възражение за
прихващане със свое вземане, за което му е издаден обратен изпълнителен лист за
плащане на недължимо събрани суми.
След
приемането на ГПК-2008 г., обратният изпълнителен лист е едно от малкото
останали несъдебни изпълнителни основания. Обратният изпълнителен лист материализира вземане, но няма сила на
присъдено нещо (с изключение на разноските).
Съгласно
чл. 245, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017 г.), ако след като е образувано
изпълнителното дело искът бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението
се прекратява. В този случай съдът, който е постановил решението, издава
изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите,
получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото
решение, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното
производство. Това, че сумите, за
които се издава обратният изпълнителен лист, включват и разноските по изпълнението
беше прието и в съдебната практика преди да бъде изрично предвидено в
разпоредбата на ал. 3 на чл. 245 ГПК (определение
№ 250 от 10.04.2013 г. по гр. д. № 54/2013 г., на ВКС, ІІІ ГО; определение №
295 от 28.06.2011 г. по ч.гр. д. № 228/2011 г. на ВКС, ІІ ГО, определение № 314
от 30.12.2011 г. по т.д. № 450/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 243 от
03.05.2012 по ч.гр. д. № 221/2012 г. на ВКС, І ГО).
По
първоначално издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист е било
образувано изпълнително дело, по което са били събрани суми от В.М. в размер на
общо 19 064.87 лева. От тях 1 054.03 лева са такси по изпълнението, а
остатъкът от 18 010.84 лева е преведен на взискателя-настоящ ищец. Установи
се, че предявеният от банката установителен иск е бил отхвърлен, тъй като не са
били налице предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост. Получените
при изпълнението суми са в размер общо от
19 064.87 лева. При издаване на обратния изпълнителен лист на длъжника
следва да се присъди и законната лихва върху дължимата от взискателя сума,
считано от момента на нейното плащане на взискателя до окончателното є
изплащане, което вземане е безспорно и не се налага установяването му в отделен
исков процес (определение № 11/08.01.2010 г. по ч.гр.д. № 520/2009 г. на ВКС,
IV ГО; определение № 1061/30.12.2011 г. по ч.т.д. № 575/2011 г. на ВКС, II ТО).
В случая, на ответника е издаден изпълнителен лист и за законната лихва върху
сумата, за периода от 28.02.2012 г. до окончателното плащане. От посочената
дата до приключването на устните състезания по настоящото дело (11.06.2018 г.),
лихвата е в размер на 12 197.93
лева, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК, с помощта на компютърна
програма. (http:************jsp
).
Предвид изложеното, установи се, че двете страни
имат насрещни ликвидни и изискуеми вземания. Ответникът има вземане за 19 064.87
лева (по обратния изпълнителен лист) и лихва в размер на 12 197.93 лева. Ищецът има вземане
за 8 098.97 лева – неплатена главница и 29 127.19 лева
- неплатена лихва по договор за кредит.
Съгласно чл. 76 ЗЗД, този, който има към едно и
също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да
погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В своята молба (л. 146-150)
ответникът е заявил, че първо погасява задължението за главница, а след него и
задължението за лихва. Предявеното от ищеца вземане за главница (8 098.97
лева) е в по-малък размер от вземането на ответника (19 064.87 лева). Поради
това, цялото задължение за главница е погасено с извършеното прихващане. Ето
защо на това основание искът за главницата следва да се отхвърли.
След извършеното прихващане се формира остатък от
10 965.90 лева, който банката продължава да дължи на ищеца (19 064.87
лв. - 8 098.97 лв.). Този остатък е достатъчен да погаси частично вземането, което банката има срещу
ответника за възнаградителна лихва, след което последният продължава да дължи
18 161.29 лева (29 127.19 лв. - 10 965.90 лв.). От този остатък
следва да се прихване и вземането на ответника за законна лихва върху сумата,
за която му е издаден обратния изпълнителен лист – 12 197.93 лева. След
прихващането вземането на ответника е погасено изцяло и същият продължава да
дължи на банката сумата от 5 963.36
лева – възнаградителна лихва (18 161.29 лв. - 12 197.93 лв.). До
този размер искът на ответника за присъждане на възнаградителна лихва следва да
бъде уважен, а за остатъка следва да се отхвърли, като погасен чрез прихващане.
Относно разноските:
Доколкото исковете са отхвърлени (частично) единствено поради извършеното
прихващане, то следва да се приеме, че правното твърдение на претендиращия
разноски ищец е потвърдено от съда и поради това насрещната страна,
предизвикала правния спор, носи отговорност за разноските по съответните искове
(Определение № 150 от 04.06.2015 г. по гр. д. № 2349/2015 г., г. к., ІІ г. о.
на ВКС).
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на
разноски и е представил доказателства за извършени такива в размер на 1 976.14
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 08.08.2016 г., приложен на лист 38 от
делото. В съдебно заседание на 11.06.2018 г. ответникът е направил възражение
за прекомерност на възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на
възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити съдебни
заседания, вида и обема на
събраните доказателства, и след като съобрази предвидения в чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004г. минимален размер, приема, че възнаграждението не следва
да се намалява.
С
оглед на изложеното, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се
присъди сумата от 3 120.66 лева,
включваща платена държавна такса (744.52
лв., л. 36), възнаграждение за адвокат (1 976.14 лева, л. 37) и
депозит за вещо лице (400 лв, л. 68 и л. 82).
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и
сумата от 2 050.59 лева –
разноски в заповедното производство, включваща
платена държавна такса (744.52 лв.), и адвокатско възнаграждение
(1306.07 лв.).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за признаване
за установено, че В.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, против, на
основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 8 098.97
лева - главница,
включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 27.05.2013 г. до
25.05.2016 г. по договор за
предоставяне на кредит за ремонт и строителство на недвижим имот от
01.11.2006 г., като погасен чрез прихващане, с вземането по обратен изпълнителен лист, издаден на 02.06.2016 г. по гр.д. № 9551/2011 г. на СГС, 21
състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422 ГПК, че В.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 5 963.36 лева - възнаградителна лихва, включена в
месечните анюитетните вноски, с падеж от 27.05.2013 г. до 25.05.2016 г., по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство на
недвижим имот от 01.11.2006 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 5 963.36
лева до пълния предявен размер от 29 127.19 лева, като погасен чрез прихващане с вземането по
обратен изпълнителен лист, издаден на 02.06.2016 г. по гр.д. №
9551/2011 г. на СГС, 21 състав.
ОСЪЖДА В.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 3 120.66 лева - разноски в
исковото производство и сумата от 2 050.59
лева - разноски в заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: