Р Е
Ш Е
Н И
Е
№ 26009
гр. Пловдив, 17.09.2020 г.
В И М
Е Т О
Н А Н
А Р О
Д А
Пловдивският апелативен съд, първи наказателен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН РАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИН ГАНЕВ
МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
при участието на секретаря МАРИАНА АПОСТОЛОВА и на прокурора ИВАН ДАСКАЛОВ, като разгледа докладваното от съдия Веселин Ганев ВНОХД №178/2020г. по описа на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по Глава 21 НПК.
С присъда №2/07.01.2020г., постановена по НОХД № 1348/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд, подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. са били признати за виновни в това, че на 06.04.2018г. в гр.П. в съучастие като извършители са отвлекли другиго - С.И.К. ***, като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал.2 т.2, вр. ал.1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 вр. чл. 55 ал.1 т.1 от НК са били осъдени съответно на четири години лишаване от свобода и на четири години и два месеца лишаване от свобода.
С присъдата подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. са били признати за виновни и в това, че на 06.04.2018г. в гр. П. в съучастие като извършители са отнели чужди движими вещи на обща стойност 118.10 лева от владението на С.И.К. *** с намерение противозаконно да ги присвоят като са употребили за това сила и грабежът е придружен с нанасяне на средна телесна повреда, причинена на С.И.К. ***, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.3, вр. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 вр. с чл. 54 от НК са били осъдени съответно на пет години и шест месеца лишаване от свобода и на пет години и осем месеца лишаване от свобода като са били признати за невинни и оправдани в това да са отнели „Метадон“ в количество равняващо се на разликата над 165мг във всяко от двата броя шишета до 180 мг, както и за разликата на общата му стойност за двата броя шишета „Метадон“ над 33.00лв. до 36.00 лв.
На основание чл. 23 ал. 1 НК съдът е наложил на подсъдимия Д.Б. едно общо най-тежко наказание в размер на пет години и шест месеца лишаване от свобода, а на подс.И.Р. пет години и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпят на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС при първоначален строг режим.
На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК съдът е приспаднал от наложеното на подсъдимите Д.Б. и И.Р. наказание лишаване от свобода времето, през което са били задържани, считано от 30.01.2019 г. до влизане на присъдата в законна сила, като един ден задържане е зачетен за един ден лишаване от свобода.
С присъдата подсъдимия Д.К.Б. и подсъдимия И.Т.Р. са били осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец С.И.К. сумата от 7418,10/седем хиляди четиристотин и осемнадесет лева и десет стотинки/ лева, от които 300/триста/лева, представляваща обезщетение за претърпените от същия неимуществени вреди за престъплението по чл. 142 ал.2 т.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, 7 000/седем хиляди/лева, представляваща обезщетение за претърпените от същия неимуществени вреди за престъплението по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 НК и сумата от 118,10/сто и осемнадесет лева и десет стотинки/лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди от престъплението по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 НК, ведно със законната лихва от датата на увреждането да окончателното изплащане на сумите, като до пълния предявен размер от 10 000лв. гражданският иск е бил отхвърлен.
На основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимите са били осъдени да заплатят направените по делото разноски, както и съответната държавна такса върху уважените размери на гражданските искове.
Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. адв.Д.Й. като в жалбата и в допълнението към нея са изложени съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на осъждането и за погрешно приложение на материалния закон, поради което се иска отмяната й и оправдаване на двамата подсъдими по предявените им обвинения за извършени престъпления по чл.142 НК и по чл.199 НК, а евентуално за преквалифициране на деянието по чл.129 от НК.
Според прокурора обжалваната присъда, както в наказателната, така и в гражданскоосъдителната й част, е правилна и законосъобразна и следва да се потвърди.
Такова е и становището на повереника на частния обвинител и граждански ищец С.И.К..
Пловдивският окръжен съд, след като провери изцяло правилността на постановената присъда и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Св.С.К., известен като „***“, навремето бил танцьор в клуб “***“ и дългогодишен наркоман, правил няколко опита за лечение, като се включил от 10.04.2009г. в метадонова програма на амбулатория за индивидуална практика за специализирана помощ по психиатрия завеждана от д-р С. Л.. За целта на лечението, св. К. разполагал със съответната доза метадон, която следвало да приема дневно. Същият нямал постоянно местоживеене и често сменял квартири като живеел при приятели, с някои от които на съпружески начала /св.К. бил с хомосексуални наклонности/. Той не работел и се издържал с парите, които негова близка/ нещо като сестра/, живуща във Ф., му изпращала редовно и които получавала св.С.Д..
През периода септември- октомври 2017г. св. С.К. *** на квартира при свои познати. В близост живеели подсъдимите Б. и Р.. Тримата се запознали след като подсъдимите посетили собствениците на апартамента, в който живеел и К.. Подс.И.Р. често посещавал св.К. в квартирата. Случвало се св.К. да дава пари на заем на подс.Р.- напр.50лв., които последният не му върнал. В началото на 2018г. св.К. се преместил да живее при свой приятел- св.В.Г., с когото подсъдимите се познавали и с когото поддържали интимни отношения. Св. В.Г. живеел в апартамент, находящ се в гр.П. на бул.***, №***, ет.*, ап.*, заедно със своята майка св.Ц. Г./ разпитана пред въззивната инстанция /.
На 06.04.2018г св.К. бил в дома на св.В.Г., а подсъдимите Р. и Б. се намирали в дома на подс.Р., където употребили алкохол. Свидетелят К. се обадил на подс.И.Р. и си поискал парите, които му бил дал по-рано назаем. Това силно подразнило подс.Р. и подс.Б. и те решили да посетят К., за да му потърсят сметка. Същият ден- на 06.04.2018г. подс.Р. и подс.Б. отишли на адреса, на който към този момент живеел К. и св.Г. ги поканил да влязат, като му обяснили, че са дошли да говорят със С.. Подсъдимите влезли в хола на жилището, а св. К., чувайки гласовете им, се скрил в спалнята на жилището, където била св.Ц.Г.. Още с влизането си, подсъдимите Р. и Б. започнали да се заяждат със св.Г., а след като К. дошъл в хола назидателно го попитали ще ги бие ли, кой и защо иска да ги бие. Двамата подсъдими посягали към пострадалия да го удрят и се държали заплашително към него. В един момент подс.Р. ударил пострадалия К. зад врата и го попитал „Ти на кой се надяваш да ти помогне?“. Пострадалият К. им казал, че няма такова нещо и не ги е заплашвал, че „ще ядат бой“. Св.Г., виждайки случващото се, притеснил, че подсъдимите могат да набият и него и да изпочупят покъщнината в жилището, им казал да излязат да се разправят навън, като те споменали, че могат да отидат да се разберат с К. на кафе. Докато слизали по стълбите, подс.Р. продължил настоятелно да пита пострадалия защо иска да ги бие, а К. продължил да отрича да се е обаждал или да е казвал, че ще бие подсъдимите. На улицата пред жилищния блок, подсъдимите Б. и Р. продължили с агресивното си поведение към пострадалия, като и двамата го удряли с шамари и настоятелно продължавали да се разправят с него. Тъй като св.К. упорито отричал да им се е заканвал, това ги подразнило и решили да го набият за назидание. За целта насочили пострадалия К. към спрял на улицата таксиметров автомобил. Св.К. осъзнал, че приятелят му св. В.Г. няма да дойде с тях „на кафе“, почувствал се застрашен и не искал да се качва в таксито. Подс.Р. обаче го набутал в таксито на задната седалка, държейки го за яката на дрехата му, а двамата подсъдими седнали от двете му страни. Подс.Р. дал указания на таксиметровия шофьор, неустановен по делото, за посоката на движение. На бул.“***“, до паркинга на УМБАЛ „***“, подс.Р. казал на таксиметровия шофьор да спре. Мястото било близо до адреса, от който потеглили и там до пътя имало обособена гориста местност. Когато слезли от таксито, подс.Р. ударил пострадалия К. с шамар, при което последният побягнал навътре в горичката по пътеката, а подсъдимите го последвали. Те го настигнали и започнали да го удрят с ръце и крака по тялото и главата. Подсъдимите го налагали предимно с шамари. От ударите пострадалият падал на земята, след което подсъдимите го вдигали и го удряли отново. Докато бил на земята подсъдимите го удряли с ритници. От боя дрехите на К. се изпокъсали. По това време случайно преминаващите свидетели Б. и Н., които разхождали кучетата си, забелязали побоя над пострадалия К.. Те приближили подсъдимите Б. и Р. и им казали да спрат да го бият и да го отведат в болницата. Подсъдимите отказали, като отправили закани към К.. Тогава св.Б. се обадил на тел. 112 за помощ. Подсъдимите възприели обаждането, поради което се отдалечили от местопроизшествието ведно с отнетите от тях лични вещи на К. - мобилен телефон марка „Нокия С2“ с плъзгащ се капак на стойност 20.00 лв., портмоне с неустановена марка на стойност 10.00 лв., кутия цигари марка „WINSTON“ на стойност 5.10лв., 2 бр. шишета Метадон от по 165 мг. всяко, на обща стойност 33.00лв., таблетки „Клонарекс,, 0.5мг х 30 бр. на обща стойност 10.00лв., 1 бр. лична карта - без стойност, парична сума в размер на 40.00 лв. От своя страна свидетелите Б. и Н., възприели състоянието на пострадалия, който бил с разкъсани дрехи и изпоцапан с кръв, говорил трудно и видимо изпитвал болки. На мястото на което бил заварен, пострадалият казал на св.Б., че нападателите са му взели телефона и метадона, както и че в него е имало още документи, пари и портмоне, но същите липсвали. Св. Б. и св.Н. се уверили, че няма разпръснати вещи на мястото където открили К.. Те го пренесли до УМБАЛ „***“, където дошли полицейските служители св. Т. и св.Б.. Пред полицейските служители пострадалият К. отново заявил липсата на вещите му, поради което те решили да ги потърсят на местопроизшествието в горичката. До мястото били отведени от свидетелите Б. и Н., но вещи при огледа не били открити.
Същият ден св. К. бил приет за лечение в УМБАЛ „***“, Клиника по неврохирургия, където му били извършени преглед и изследвания и било проведено лечение. В резултат на побоя от подсъдимите Р. и Б., на пострадалият К. били причинени контузия на главата с множество охлузвания, разкъсно - контузни рани, оток на лицето, кръвоизливи под твърдата и под меките мозъчни обвивки и в мозъчното вещество, контузия на мозъка. К. бил изписан на 13.04.2018г., след което се върнал в дома на св.Г. и останал там около два месеца.
Изложените обстоятелствени положения са били разкрити правилно от първоинстанционния съд, като промяна във фактическата обстановка по делото по никакъв начин не внася преразпитът пред въззивната инстанция на св.В.Г. и разпитът на неговата майка свидетелката Ц. Г.. Въззивният съд споделя извършения доказателствен разбор и също намира, че от съществено значение за разкриване на правнорелевантните факти са показанията на пострадалия свидетел С.К., на очевидците на побоя свидетелите Х. Б. и Н. Н., показанията на св.В.Г. от досъдебното производство пред разследващия орган и на разпита му пред съдия, приобщени чрез прочитането им по реда на чл.281 НПК и част от показанията му пред съдебните състави, от разпита на полицейските служители Н. Б. и Б. Т., от показанията на свидетелите Д. С., лекуващ лекар на пострадалия в Клиниката по неврохирургия, Г. В. И., С. Б. Д., С. Г. Л., П. И. И., от заключенията на стоково-оценъчната експертиза и съдебно-медицинската експертиза, от заключението на назначената в хода на първоинстанционото съдебно следствие съдебно-писихиатрична експертиза на С.К., от приложените по делото писмени доказателства, включително и от представената медицинска документация, както и частично от обясненията на подсъдимите Б. и Р., които признават само побоя, който са нанесли на пострадалия.
И според въззивната инстанция приоритетно значение за правилното и пълно изясняване на делото от фактическа страна са възприятията на св. С.К. относно следните обстоятелства: провежданото от него лечение на наркотична зависимост и получените за целта дози метадон ден преди инкриминираната дата, за самоличността на подсъдимите, с които се е познавал и които са го посетили в дома на св.Г., за поведението на тези лица там и отношението им към него, за причината да напуснат жилището на св.Г., за това, че не е искал да се качва с подсъдимите в таксиметровия автомобил, за насилственото му влизане в колата, за краткото време за което са пътували до мястото, където подсъдимите Б. и Р. са му нанесли побоя, за самия бой и ударите, които е получил от подсъдимите и силата на нанасянето им, както и за вещите, които е носил в себе си по време на побоя. Макар и да е страна в процеса, в показанията на св.К., както на досъдебното производство, така и пред съда, не проличава заинтересованост от изхода на делото, още по-малка финансова, както неоснователно твърди св.В.Г., и тъй като се отличават и с вътрешна непротиворечивост, последователност, логичност и кореспондират с останалите доказателства по делото, в това число показанията на свидетелите Х. Б., Н. Н., В.Г. / от досъдебното производство / и заключението на СМЕ, следва да бъдат ценени като обективни и достоверни за установяване на фактите по чл.102 от НПК.
Способността на пострадалия С.К. да възприема правилно обективната действителност в момента на извършване на деянията и възможността му дава достоверни показания за случилото се, първият съд е проверил с назначаването на съдебно-психиатрична експертиза. Вещото лице- д-р М. П., с оглед на събраните по делото доказателства и при извършения преглед и изследване на пострадалия К. е дало заключение, че към инкриминираната дата, пострадалият К. не е бил в състояние на бързо преходна интоксикационна психоза, като резултат от повлияване с психоактивни вещества, могъл е да разбира свойството и значението на постъпките си и е могъл да ги ръководи. Експертът е определил мисленето на пострадалия като правилно, логично, без болестни мисли, без халюцинаторни и илюзорни изживявания. Направен е извод, че пострадалият К. е могъл правилно да разбира фактите от реалната действителност и да дава достоверни показания за тях, ако желае. Посочено е в експертизата, че описаното усещане за нарушени паметови функции от страна на К., което е заявил и пред съда, е обяснимо с емоционална лабилност, ситуативна тревожност и е изводимо от затруднена концентрация. Не е установена тенденция за манипулативност и модифициране на факти и събития в резултат на психично разстройство. Допуска се наличие на обективна тревожност, свързана с познанството с извършителите и личен опит от предходни ситуации в отношенията им. Въз основа на тези специални знания на вещото лице-психиатър, а и предвид на изброената доказателствена съвкупност, съдът обосновано е отхвърлил възраженията на защитата срещу кредитирането на показанията на пострадалия К., защото били резултат на фантазиране от негова страна, плод на различната му темпераментност и артистични способности, с които разполагал с оглед на сексуалната му ориентация.
Основателно е отхвърлено и другото възражение на подсъдимите, че св.К. по време на инцидента не е носил в себе си инкриминираните вещи и че дори и да е имало някакви, то те са изпаднали на местопроизшествието. Пострадалият е категоричен, че преди да излезе от жилището на св.Г. е носил в джоба си портфейл с пари, лична карта, кутия с цигари, телефона, а ден преди инкриминираната дата е получил общо шест дневни дози метадон за домашен прием. Действително, св.С.К. не съобщава точно как и кой е отнел от него вещите му и след кои точно удари се е случило това. Тук обаче следва да се отчете интензивността на нападението, осъществено от двама човека, броят и видът на нанесените му удари, довели К. до безпомощно състояние, фактът, че е бил намерен на земята от очевидците и с разкъсан крачол на панталона, преживяващ болка, от която е бил и видимо повлиян. Липсата на вещите обаче и това, че те са били отнети от подсъдимите, е станала известна на К. още на местопроизшествието по време на побоя- както се посочи, този факт е установен от показанията на свидетелите Б. и Н. и им е казал това в момент, в който е изпитвал физически страдания от нанесения му побой и въпреки тях- с разбит нос, уста, кръв от венците, изпокъсани дрехи, виещ от болка, държейки десния си крак. Естествена защитна реакция на подсъдимите е да твърдят, че пострадалият не е имал в себе си вещи, за да оборят обвинението по чл.199 от НК, но в тази им част обясненията им са диаметрално противоположни на твърденията на пострадалия К., които се потвърждават от показанията на изцяло безпристрастните и обективни свидетели Б. и Н., които съвсем случайно са се озовали там. Също от показанията на полицейския служител св.Н. Б., който бил заведен на местопрестъплението и заедно с Б. и Н. отново потърсили вещите на пострадалия, но такива не открили, от показанията на св.П. И., който в хода на работата си като полицейски служител разговарял със свидетеля Г. и от него разбрал, че вещите на К. са били отнети от подсъдимите, от показанията на св.Д.за това, че е била уведомена от жена в болницата за постъпването на пострадалия там, а не лично от него от отнетия му телефон, както и за това, че не самият К. от отнетия си телефон, а синът на св. Д. по –късно уведомил св.Г. за местонахождението на К. в болницата. Действително, показанията на тези свидетели имат производен характер, но съотнесени едни към други и в своята логическа взаимовръзка, установяват по несъмнен начин достоверността на твърденията на пострадалия К., че у него са се намирали въпросните вещи, както и казаното от него пред свидетелите Б. и Н., че вещите му са били взети от подсъдимите.
Съществен принос за правилното изясняване на делото от фактическа страна имат и показанията на св.В.Г. от досъдебното производство на разпита му пред разследващия полицай и пред съдия, който свидетел по искане на защитата беше разпитан и пред настоящата инстанция и също се констатираха чрез прочитането им съществени противоречия относно развитието на инкриминираните обстоятелства- за упражнената спрямо пострадалия физическа принуда, включително при качването му в таксиметровия автомобил. Прави впечатление, че и при двата си разпита на досъдебното производство, св.Г. последователно, непротиворечиво и добросъвестно е разказал за процесните събития на 06.04.2018г. като следва да се има предвид, че показанията му са били депозирани съответно на 06.08.2018г. пред разследващия орган и на 11.01.2019г. пред съдия, т.е. в момент по близък до извършване на деянията, и освен това се подкрепят убедително от всички коментирани по-горе доказателствени източници. Обратно, в хода на съдебното производство, очевидно с намерение да обслужи защитната позиция на двамата подсъдими- че не е имало физическо съприкосновение между пострадалия К. и подсъдимите Р. и Б. в дома му и пред жилищният блок, че са се били разбрали да ходят на кафе, че К. сам и доброволно се качил в таксито, както и че излязъл от апартамента без да вземе вещи в себе си- св.Г. дава недобросъвестни, необективни и недостоверни показания, които кореспондират единствено с обясненията на подсъдимите, които в тази част имат ясно изразен защитен характер. Не следва да се дава вяра и на св.Ц. Г.- майка на св.Г./ без значение, че за първи път се „появи“ като свидетел едва пред въззивната инстанция и без оглед на очевидно влошеното й здравословно състояние /, която еднотипно преповтори показанията на сина си в хода на съдебното следствие и пред двата съда. Все пак в интерес на обективността, св.Г. и пред съдебните състави потвърждава, че преди да се качат в таксито „С.“ може да е „изял един, два шамара“, но според свидетеля това съвсем не е бой, а пред настоящата инстанция почти изцяло потвърди показанията си от разпита пред съдия. Ето защо с основание и обосновано съдът е отхвърлил като неправдиви и очевидно заинтересовани и предубедени в полза на подсъдимите твърденията на св.В.Г. на разпита по време на съдебното дирене.
Оценката за достоверност на обясненията на подс.Д.Б. и И.Р. от страна на първоинстанционния съд, също обстойно и детайлно обсъдени и сравнени с останалите доказателствени средства, също се споделя от въззивната инстанция. Подсъдимите Б. и Р. не отричат да са посетили пострадалия К. в апартамента на св.Г. с цел да му потърсят сметка след получено телефонно обаждане от негова страна, както и че е имало физическо съприкосновение между подс.Р. и пострадалия там. Вярно е и това /както казват и св. К. и св.Г. /, че е станало дума да се разберат навън „на кафе“, след което четиримата слезли пред жилищния блок. Не са достоверни обаче твърденията на подсъдимите Б. и Р. за това, че пострадалият К. е тръгнал с тях доброволно, по своя воля, и че сам се е качил в таксито, без да е имало упражнена спрямо него вербална и физическа агресия преди това. Както стана ясно, още в дома на св. В.Г. подсъдимите са били ядосани и са се карали на св.К. с висок и нападателен тон, като са посягали и да го удрят. Самият св.Г. е имал опасения, че покъщнината му може да пострада, както и че подсъдимите може да посегнат и на него. За да бъде овладяна ситуацията, св.Г. преценил да изведе подсъдимите и пострадалия навън, като се е надявал да минават хора и някой да се намеси. Подсъдимите не са искрени и за целта на придвижването им с таксито- казват, че зададената посока е била до домовете им на ул.“***“, а са потеглили в друга посока, спирайки таксито на обезлюдено място до „***“ на бул.“***“. Всички тези обективни и взаимосвързани обстоятелства логично показват, че намерението на подсъдимите е било единствено да се саморазправят със св.К. като му нанесат побой, заради недоказаното тяхно твърдение, че им се бил заканил да ги бие. Както се посочи, за самия побой в парка, подсъдимите се признават за виновни, а и той е установен по делото по безспорен начин. Предвид на изложените по-горе съображения за вещите на пострадалия свидетел и тяхната доказателствена установеност, не следва да се кредитират като достоверни обясненията на подсъдимите Б. и Р., че на са отнемали такива. Въззивната инстанция обаче счита, че намерението на подсъдимите да вземат инкриминираните предмети е възникнало инцидентно, след като са набили, т.е. наказали пострадалия К., който въпрос ще бъде обсъден при преценката на правната квалификация на деянието.
Правилно са били възприети като обективни, правилни, обосновани и компетентно изготвени заключенията на допълнителната стоково-оценъчна експертиза на вещо лице К. И. относно стойността на отнетите вещи, съдебно-медицинска експертиза на д-р З. Н., както и на съдебно-психиатричната експертиза на вещото лице д-р М. П..
При така установената фактическа обстановка окръжният съд правилно е намерил, че подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. са осъществили от обективна и субективна страна признаците на престъплението по чл. 142, ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК, при съучастие като съизвършители по смисъла на чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 от НК като на 06.04.2018 г. в гр.П. са отвлекли другиго - С.И.К. *** и деянието е извършено от две лица. Изложени са законосъобразни доводи, съобразно съдебната практика и правната доктрина относно обективната и субективна съставомерност на отвличането. Двамата подсъдими са извършили действия, изразяващи се в принудително отвеждане на пострадалия от мястото, където се намира, при което е бил лишен от възможността сам да избира своето местопребиваване. /Решение № 232 от 29.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1334/2011 г., I н. о., НК/ . В резултат на упражнена психическа и физическа принуда, чрез насилие, св.К. е бил заставен да се качи в таксиметровия автомобил от подс.Р., който го държал за яката на дрехата му, при което пострадалият седнал на задната седалка, а подсъдимите от двете му страни. По този начин е било неправомерно ограничено правото му сам да определи местоположението си като израз на свободата на придвижване. Същевременно, посредством наетият автомобил от подсъдимите, в който пострадалият бил принуден от тях да се качи, без да знае дори на къде ще бъде отведен, е било принудително променено местонахождението му в пространството. Престъплението е довършено с факта на принудителната промяна на местоположението на пострадалия. /Решение № 184 от 10.10.2018 г. на ВКС по н. д. № 626/2018 г., I н. о./. В изпълнителното деяние са участвали и двамата подсъдими, което обуславя квалифициращото обстоятелство по чл.142, ал.2, т.2 от НК. Фактът, че само подс.Р. е дърпал пострадалия за дрехата му към таксито не означава, че подс.Б. не е участвал в извършване на престъплението. Самото дърпане на дрехата на пострадалият е непосредствено предхождано от физическо насилие спрямо пострадалия К., осъществено и от двамата подсъдими, по който начин е стартирало принудителното въздействие спрямо него, като последното действие по заставянето му от подс.Р. е възприето от страна на подс.Б. със съзнанието за реализиране на общата им деятелност, в изпълнение на общата им цел и в резултат на общият им мотив да реализират съвместни действия, чрез които да накажат пострадалия. Подс.Б. също се качил до пострадалия в колата и по този начин е възпрепятствал възможността му да слезе, дори по време на движение на автомобила.
От субективна страна отвличането е било осъществено от подсъдимите с пряк умисъл, с целени и настъпили общественоопасни последици. При извършване на деянието те са съзнавали, че налагат своята воля над тази на пострадалия като ограничават правото му на свободно придвижване, както и че фактически го преместват в пространството от едно място на друго против волята му, без съгласието му. По този начин те са имали ясни представи за общественоопасния характер на деянието си и са предвиждали неговите обществено опасни последици. Подсъдимите са действали като съучастници-съизвършители при общност на умисъла, като всеки един от тях е съзнавал участието на другия в изпълнителното деяние за задружното осъществяване на престъпния резултат.
По отношение на второто престъпление обаче въззивната инстанция е на становище, че окръжният съд е приложил неправилно материалния закон като е заключил , че подсъдимите Б. и Р. са осъществили грабеж по чл.199 ал.1, т.3, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 от НК придружен със средна телесна повреда на пострадалия С.К.. Въпреки че в мотивните си съображения към присъдата съдът е приел, че „видно от цялата фактология по случая“ мотивът на подсъдимите е бил да накажат пострадалия за поведението му, от което са били силно подразнени, като се саморазправят с него физически, каквото е било действителното им намерение, е счел, че са имали и умисъл да го ощетят материално като го ограбят. Както се посочи, умисълът на подс. Б. и на подс.Р. да отнемат вещите на св.К. е възникнал след упражненото върху него физическо насилие, след което са отнели, т.е. откраднали инкриминираните вещи. С качването на св.К. в автомобила подсъдимите са имали формирани представи за побоя, който го очаква, но не и намерение да му извършат грабеж, престъпление което са могли да осъществят още в таксито. Или умисълът и на двамата подсъдими за престъпното отнемане от пострадалия на движимите му вещи е възникнал след упражненото над него с друга цел- а именно да го набият заради телефонното обаждане- насилие, като престъпните им намерения са били насочени единствено срещу телесния интегритет на св. Св.К.. В този смисъл и Р-112/14.04.2009г. на ВКС, III н.о. Ето защо въззивната инстанция намира за основателно възражението на защитата за правилната правна квалификация на деянието, а именно по чл.129 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК, а не по чл.198 ал.1 НК, тъй като на 06.04.2018г. в съучастие като съизвършитеи са причинили на св.С.К. описаната средна телесна повреда, довела до разстройство на здравето му, временно опасно за живота. Подсъдимите Б. и Р. са осъществили и още едно по-леко наказуемо престъпление, а именно кражба по чл.194 ал.1вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК НК, защото в съучастие като съизвършители са отнели посочените движими вещи без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят. Фактическите обстоятелства от състава на престъпленията по чл.129 НК и по чл.194 ал.1 НК/ като част от състава на квалифицирания грабеж /- средната телесна повреда и отнетите вещи- са били известни на подсъдимите още на досъдебното производство и са могли да се защитават по тях. И двете престъпления- по чл.129 НК и по чл.194 ал.1 НК- подсъдимите Б. и Р. са извършили при пряк умисъл с желани и настъпили общественоопасни последици.
По отношение на наложеното на подсъдимите Д.Б. и И.Р. наказание за извършеното престъпление по чл.142 ал.2 т.2 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК въззивната инстанция намира, че по вид и размер- четири години лишаване от свобода за първия и четири години и два месеца лишаване от свобода за втория, определено при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК- за справедливо и съответстващо както на извършеното престъпление, така и на целите по чл.36 от НК. Впрочем, приложението на разпоредбата на чл.55 от НК не е било оспорено от държавното обвинение, а и с оглед на предвидения от закона минимален размер на наказанието за това престъпление, индивидуализацията му съобразно предпоставките на чл.54 от НК би се оказала несъразмерно тежка спрямо подсъдимите. Съдът е отчел и съпоставил смекчаващите и отегчаващите вината на подсъдимите обстоятелства, за да направи правилен извод за степента на обществената опасност на деянието в конкретния случай и тази на самите извършители, за да прецени обема на наказателната принуда, която следва да понесат за престъплението по чл.142 от НК. Посочено е, че подс.Д.Б. е бил осъждан два пъти като непълнолетен, но към момента на извършване на престъпленията е бил реабилитиран по право по чл.86 от НК. Същият е с основно образование и преди извършване на престъпленията е работил като мазач в търговско дружество.
Подс.И.Р. е бил реабилитиран по право за три извършени от него престъпления, но се води осъждан по НОХД № 6378/2019г. за престъпление по чл.234, ал.1 от НК. Той е с основно образование и не работи. Правилно е била отчетена като изключителна смекчаваща данна кратката продължителност на отвличането и ниският интензитет на упражнената спрямо К. за реализирането на отвличането принуда, продължила не повече от пет минути, в сравнение с типичните случаи на престъпления от този вид. Така отмерено, наказанието на подсъдимите отговаря на тежестта на престъплението и на вината им, съобразено е с посоченото изключително облекчаващо обстоятелство и не се налага да бъде коригирано, в смисъл допълнително намалено.
Промяната на правната квалификация на деянието от престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр.чл.198 ал.1 НК в такова по чл.129 ал.1 НК и по чл.194 ал.1 от НК от страна на въззивната инстанция, обуславя определяне на наказания на подсъдимите за тях, като следва да бъде споделен подходът на първоинстанционния съд да се индивидуализират съобразно предпоставките на чл.54 от НК, а за престъплението по чл.129 ал.1 от НК при превес на отегчаващите данни, в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода за подс.Р. и на четири години лишаване от свобода за подс. Б.. За да определи такива по вид и размер наказания настоящата инстанция има предвид високата степен на обществена опасност на престъплението по чл.129 ал.1 от НК в конкретния случай, прекаленият и ненужен спрямо физическите възможности на пострадалия К., когото много добре са познавали, интензитет на насилието върху него, множеството удари, които са му нанесли по различни части на тялото, фактът, че побоят е извършен от двама здрави и добре сложени млади хора, които много добре са съзнавали безпомощното състояние на жертвата и въпреки това не са се отказали да го удрят, нежеланието им да го закарат в болницата, защото му били “ядосани“, и в крайна сметка множеството травматични увреждания, които са му причинили, констатирани от съдебномедицинската експертиза- контузия на главата с множество охлузвания, разкъсно - контузни рани, оток на лицето, кръвоизливи под твърдата и под меките мозъчни обвивки и в мозъчното вещество, контузия на мозъка. При това, престъплението е осъществено след като минути преди това са извършили друго тежко умишлено престъпление, а именно отвличането на пострадалия, което обстоятелство завишава личната обществена опасност на самите извършители и показва упоритостта във времето на престъпния им умисъл. От своя страна, наказанието на подс.Р. следва да бъде малко по-високо от това на подс. Б. като се има предвид по-активната му роля в осъществяване на изпълнителното деяние- сам признава освен, че е удрял пострадалия, е искал да му приложи суплес, похват от борбата спрямо абсолютно безпомощния К., а и предвид на предишното му осъждане, за което не е реабилитиран. По отношение на престъплението по чл.194 ал.1 от НК, следва да бъде отчетена, както е приел и първият съд, ниската стойност на отнетите вещи, която е от съществено значение за определяне на вида и размера на наказанието / с оглед и на посочените принципни, за всички извършени от двамата подсъдими смекчаващи и отегчаващи фактори/, което за подс. Б. следва да е една година лишаване от свобода, а за подс.Р. една година и шест месеца лишаване от свобода.
Наред с преквалификацията на деянието с прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, което води и до намаляване на наказанието, обжалваната присъда следва да бъде изменена и в частта относно приложението на чл.23 ал.1 от НК- подс. Б. и подс. Р. са извършили трите престъпления при условията на реална съвкупност, преди да има влязла в сила присъда за което и да е от тях- като им се наложи едно общо най-тежко наказание, което след преквалификацията е това по чл.129 ал.1 НК. Съответно, четири години и шест месеца лишаване от свобода за подс. И.Р. и четири години лишаване от свобода за подс.Д.Б., които следва да изтърпят при първоначален общ режим, съгласно чл.57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, в която част присъдата също следва да бъде изменена.
На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК съдът е приспаднал от срока на наказанието времето, през което подсъдимите са били задържани, считано от 30.01.2019 г. до влизане на присъдата в сила, като един ден задържане е зачетен за един ден лишаване от свобода.
С присъдата е бил уважен гражданският иск на пострадалия С.К. за обезщетение на вредите от извършените спрямо него престъпления- неимуществени от престъплението по чл.142, ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК, неимуществени и имуществени от престъплението по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.198, ал.1 от НК, като е осъдил подсъдимите Б. и Р. да му заплатят солидарно сумата от 7418,10/седем хиляди четиристотин и осемнадесет лева и десет стотинки/, от които 300/триста/лева, представляваща обезщетение за претърпените от гражданският ищец неимуществени вреди от престъплението по чл. 142 ал.2 т.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, 7 000/седем хиляди/лева, представляваща обезщетение за претърпените от същия неимуществени вреди от престъплението по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 НК и сумата от 118,10/сто и осемнадесет лева и десет стотинки/лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди от престъплението по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 НК, ведно със законната лихва от датата на увреждане да окончателно изплащане на сумите, като гражданския иск за разликата от 7418,10лв до пълния му предявен размер от 10 000 лева е бил отхвърлен. Действително, доказано е основанието на чл.45 от ЗЗД подсъдимите да понесат отговорност за непозволено увреждане, което в случая е престъпление и понесените от пострадалия неимуществени и имуществени вреди са съставомерни, като се явяват пряка и непосредствена последица от извършените престъпни деяния по чл. 142, ал.2, т.2, вр. ал.1 НК, а след преквалификацията с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление- по чл.129 ал.1 НК и по чл.194 ал.1 НК. Въпреки промяната в приложението на материалния закон, въззивната инстанция не намира основание да ревизира размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на пострадалия от извършеното спрямо него престъпление по чл.129 ал.1 НК, те са същите, каквито първият съд е определил и за грабежа. Този размер на обезщетението- 7 000 лв. се обосновава от факта, че нанесените от подсъдимите телесни увреждания на пострадалия са създали опасност за живота му, макар и временна такава. Видно е от медицинските документи кога и с какви наранявания е постъпил пострадалият К. за лечение в УМБАЛ „***“ и какво лечение му е било приложено. От тези документи е видна и продължителността на лечението в болнични условия. При определяне на сумата за обезщетението следва да се има предвид още интензитета на физическото насилие върху пострадалия от страна на подсъдимите, преживяната от гражданският ищец в резултат на това насилие болка, страдания и отрицателни душевни преживявания, психическият стрес, установени от заключението на съдебно-психиатричната експертиза. Следователно, както сумата от 300 лв. за морални вреди от престъплението по чл. 142 ал.2 т.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, така и сумата от 7000 лв. като обезщетение за такива вредни последици от престъплението по чл.129 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК, са оптимален паричен еквивалент за репарирането им и определени по справедливост, съгласно принципа на чл.52 от ЗЗД. Размерът на обезщетението за имуществени вреди от престъплението по чл.194 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК е определен от заключението на допълнителната стоково-оценъчна експертиза за сумата от 118,10лв., каквато е стойността на откраднатите от пострадалия вещи. Следователно, в гражданско-осъдителната й част присъдата следва да се измени само относно основанието за присъждане на обезщетението за неимуществените и имуществените вреди- вместо от престъплението по чл.199 НК от престъплението по чл.129 ал.1 НК и от това по чл.194 ал.1 НК. До пълния предявен размер от 10 000 лв. гражданският иск правилно е бил отхвърлен като недоказан. Била е присъдена съответната ДТ върху уважения размер на гражданските искове, а на основание чл.189 ал.3 от НПК всеки от подсъдимите е бил осъден да заплати направените по делото разноски.
Предвид на изложените съображения обжалваната присъда следва да се измени в посочения смисъл, поради което и на основание чл.337 ал.1 т.1 и т.2 предл.3 от НПК, ПАС
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда № 2/07.01.2020г., постановена по НОХД №1348/2019г. по описа на Окръжен съд- П. като преквалифицира деянието на подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. от престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр.чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК в такова по чл.129 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК и по чл.194 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК и съответно им налага наказание в размер на четири години лишаване от свобода и на четири години и шест месеца лишаване от свобода за първото и в размер на една година лишаване от свобода и на една година и шест месеца лишаване от свобода за второто като ги оправдава по първоначално повдигнатото им по-тежко обвинение по чл.199 ал.1 т.3 вр.чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК.
ИЗМЕНЯ присъдата в частта за приложението на чл.23 ал.1 НК и относно режима за изтърпяване на наказанието като НАЛАГА на подс. Д.К.Б. едно общо най-тежко наказание в размер на четири години лишаване от свобода, а на подс. И.Т.Р. в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода, които наказания да изтърпят при първоначален общ режим съгласно чл.57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС.
ИЗМЕНЯ присъдата в гражданскоосъдителната й част относно основанието на иска- от престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр.чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК за престъпление по чл.129 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК и по чл.194 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението подлежи на обжалване и протест пред ВКС на РБ в 15-дневен срок от съобщаването му на страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.