Решение по дело №281/2020 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

      №

гр.Русе, 24.08.2020 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на тринадесети август през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                               СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Цветелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 281 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК  вр. чл.172, ал.5 от ЗДвП.

Образувано е по жалба на П.Р.С., с постоянен адрес ***, против заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1085-000492/08.05.2020 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. В жалбата се развиват оплаквания за незаконосъобразност на оспорената заповед поради нарушение на материалния закон и липса на фактическите предпоставки за издаването й. Жалбоподателят твърди, че на 07.05.2020 г., около 14:00 часа, действително употребил алкохол, но не преди да управлява МПС, а след като е преустановил управлението му и паркирал автомобила си на плажа на с.Сандрово, където се срещнал със свои приятели, за да правят барбекю, като продължил да консумира алкохол и след започване на полицейската проверка, докато пътувал в служебния автомобил на ГПУ – Русе, под формата на коктейл от уиски с пепси, който пиел от бутилката на безалкохолната напитка. Моли съда да постанови решение, с което оспорения акт да бъде отменен.

Ответникът по жалбата – началникът на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Русе, чрез процесуалния си представител, в хода на устните състезания изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Заповедта е издадена от компетентен орган – от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, надлежно оправомощен с т.2 от заповед № ЗЗ6з-1120/23.06.2017 г., изменена със заповед № 336з-571/20.03.2018 г. и допълнена със заповед № ЗЗ6з-334/12.02.2020 г., и трите на директора на ОД на МВР – Русе, като ръководител на съответната служба за контрол по чл.172, ал.1 от ЗДвП.

Доколкото временно отнетото с оспорената заповед СУМПС № 17009381, е издадено от властите на друга държава – членка на ЕС, а именно от Австрия, където жалбоподателят, според данните по делото, има своето обичайно местопребиваване (вж. легалната дефиниция на това понятие в чл.12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 г. относно свидетелства за управление на превозни средства) се поставя въпросът дали българските контролни органи са компетентни да издават заповеди за прилагане на ПАМ като оспорената и какво е териториалното действие на тези административни актове.

Директива 2006/126/ЕО е транспонирана в националното ни законодателство в ЗДвП (вж. § 35, т.3 от ДР на ЗИДЗДвП, обн.ДВ, бр. 54 от 2010 г., изм. и доп., бр. 60 от 2012 г., в сила от 7.08.2012 г.), както и в Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (вж. § 1 от ДР на същата наредба). Разпоредбата на чл.11, § 4, ал.2 от Директива 2006/126/ЕО гласи, че държавата-членка отказва да признае валидността на свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от друга държава-членка на лице, на което свидетелството за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето на територията на предишната държава. Според задължителното за всички държави – членки тълкуване на тази норма, дадено от Съда на ЕС (вж. т.59 – т.61 от решение на Съда (пети състав) от 23 април 2015 г. по дело C‑260/13, Sevda Aykul срещу Land Baden-Württemberg[1]) единствено държавата членка по обичайното пребиваване е овластена да взема мерки за ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на издадено от друга държава членка свидетелство за управление, които имат действие във всички държави членки, докато държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, ако е различна от държавата членка по обичайното пребиваване, може, въз основа на своето наказателно или полицейско законодателство, да взема само мерки, чийто обхват е ограничен до тази нейната територия, а действието им се свежда до отказ да се признае валидността на свидетелството на тази територия. При това тези мерки, налагани от държавата, на чиято територия е извършено нарушението, не могат да бъдат налагани за неопределен период от време, тъй като това би означавало да се отрече самият принцип на взаимно признаване на СУМПС, който е ключов за системата, въведена с Директива 2006/126 (вж. т.76 – 77 от същото решение на СЕС).

Следователно, в ситуация като разглежданата в настоящото дело, когато лицето, спрямо което е приложена ПАМ по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, има своето обичайно местопребиваване в друга държава членка на ЕС, която е издател и на притежаваното от него СУМПС, българските служби за контрол са компетентни да налагат само такива ПАМ, чийто ефект се изчерпва в ограничаване на правото на лицето да управлява МПС единствено на територията на Република България. В подобна ситуация българските служби за контрол, доколкото Република България не е държава членка по обичайното местопребиваване на водача, не разполагат с компетентност да приложат ПАМ в някоя от хипотезите на чл.171, т.1 от ЗДвП или да наложат административно наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ с действие на територията на всички държави членки на ЕС.

Именно тази идея стои и зад разрешението на чл.22, ал.2, ал.3 и ал.4 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. Така, според чл.22, ал.2 вр.ал.4 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. отнетите чуждестранни свидетелства за управление на МПС, чиито притежатели са установили обичайното си пребиваване в Република България, се съхраняват в звената "Пътна полиция" при СДВР или ОДМВР по постоянен адрес на лицето като те не се признават за валидни и не може да послужат за подмяна преди връщане на свидетелството на притежателя му при спазване на условията, посочени в чл.24, ал.1, едно от които е именно изтичане на осемнадесетмесечния срок от отнемане на СУМПС на основание чл.171, т.1, б."б" от ЗДвП или до решаване на въпроса за отговорността му (чл.24, ал.1, т.5 от същата наредба). Същевременно чл.22, ал.3 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. предвижда, че отнетите чуждестранни свидетелства за управление на МПС, чиито притежатели не са установили обичайното си пребиваване в Република България, се изпращат чрез отдел "Пътна полиция" при ГДНП на компетентните власти в държавата, издала свидетелството, доколкото не е предвидено друго. В последната разпоредба липсва текст, който, подобно на чл.22, ал.4 от  Наредба № I-157 от 1.10.2002 г., да указва, че и тези СУМПС, т.е. СУМПС на водачи, които нямат обичайно пребиваване в Република България, няма да се признават за валидни. И това не е случайно и не представлява пропуск на законодателя. Когато лицето няма обичайно пребиваване на територията на Република България, чрез изпращането на СУМПС на компетентните власти в държавата, която го е издала и то преди да са настъпили условията за връщане по чл.24, ал.1 от наредбата, се гарантира, от една страна, че то няма да бъде използвано на територията на нашата страна, а от друга се осигурява възможност то да бъде върнато на водача, от когото е иззето, от чуждестранните власти – негови издатели, и да бъде използвано от него за управление на МПС на територията на останалите държави-членки.

В обобщение следва да се посочи, че оспореният акт е издаден от орган, който безспорно разполага с компетентност да наложи подобна мярка с ефект на територията на страната съобразно принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство (вж. т.61 от цитираното решение на СЕС по дело C‑260/13). В националният ни закон – чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП мярката е ограничена с предвидени в закона условие и срок - до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца, поради което чрез нея не се накърнява по непропорционален начин принципа на взаимното признаване на СУМПС.

Заповедта е издаден в изискуемата писмена форма. Съдът констатира, че същият е мотивирана в съответствие с чл.172, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.59, ал.2, т.4 от АПК. Следва да се отбележи, че би било удачно в нея изрично да бъде отбелязано, че приложената с нея ПАМ има действие само на територията на страната, но този пропуск не съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. При издаването на оспорената заповед не са допуснати други съществени нарушения на процесуалния закон.

Разпоредбата на чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, в относимите й части, предвижда, че временно – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца, се отнема СУМПС на водач, който  управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух; при наличие на изследване от кръвна проба или изследване с доказателствен анализатор по реда на чл.174, ал.4 установените стойности са определящи.

Последната разпоредба предвижда, че редът, по който се установява концентрацията на алкохол в кръвта на водачите на МПС, трамваи или самоходни машини и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, се определя с наредба на министъра на здравеопазването, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието, т.е. това е Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози.

В издадения на жалбоподателя талон за изследване № 0038607, е отбелязано изричното му изявление, удостоверено с неговия подпис, че не приема показанията от 0,68 на хиляда концентрация на алкохол в издишания въздух при извършената проба с техническо средство „Алкотест 7410 + ARSM 0129, поради което правилно и в съответствие с чл.3а, т.2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. установяването на концентрацията на алкохол в кръвта е извършена с медицинско и химическо лабораторно изследване в УМБАЛ „Канев“ – Спешно приемно отделение. В талона за изследване изборът на жалбоподателя дали установяването на концентрацията на алкохол в кръвта да се извърши с доказателствен анализатор или с медицинско и химическо лабораторно изследване не е отразен, както изисква чл.6, ал.4 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г., но в случая вероятно се касае до технически пропуск, а не до същински отказ за избор (в последния случай би следвало да се приемат показанията на техническото средство, които са по-високи като стойност) щом все пак жалбоподателят се е явил в лечебното заведение в определения му срок, за да бъде изследван чрез вземане на кръвни проби, видно от приложения протокол за медицинско изследване от 07.05.2020 г. От приложения по преписката протокол за химическо изследване за определяне концентрацията на алкохол № 276/08.05.2020 г. се установява, че в изпратената за изследване проба от кръв, взета от жалбоподателя, има етилов алкохол в концентрация 0,56 на хиляда. Изследването е проведено в надлежно определена за това научно-техническа лаборатория към ОД на МВР – Русе, съгласно чл.20, ал.1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г., и по предвидения за това газхроматографски метод – чл.22, ал.1 от същата наредба.

Изцяло недоказани останаха твърденията на жалбоподателя, според които установената концентрация на алкохол в кръвта му се дължи на консумация на алкохол след като управлението на МПС вече е било преустановено. Доведеният от жалбоподателя свидетел – Николай Йорданов (негов приятел) твърди, че когато на 07.05.2020 г. пристигнал на плажа на с.Сандрово (конкретното място е описано в АУАН като лодкостоянка под хижа на Агенция „Митници“) видял, че служители на ГПУ – Русе вече разговарят с жалбоподателя, след което последният се качил в техния служебен автомобил и заедно потеглили. Чрез показанията на този свидетел напълно се опровергават твърденията в жалбата на С., че вече  бил паркирал автомобила си и бил пил алкохолни напитки заедно със своите приятели, когато служителите на Гранична полиция пристъпили към извършването на проверка.

По делото са разпитани и св.Д.Н. (полицейски служител от ГПУ – Русе) и св.И.И. (полицейски служител в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе), като и двамата твърдят, че не са забелязали жалбоподателят да консумира напитки в тяхно присъствие, както в патрулния автомобил на ГПУ – Русе, така и в сградата на сектор „Пътна полиция“.

Всъщност версията на събитията, която се развива в жалбата, се различава значително от това, което жалбоподателят е заявил в саморъчните си обяснения при извършената полицейска проверка (л.10 от преписката). В тях С. е записал:“Снощи пих узо до към 4 часа сутринта, след което си легнах и се наспах, станах на обяд и се почувствах добре и седнах да шофирам от Мартен до плажа на Сандрово“. В протокола за медицинско изследване, т.5 „Време на консумацията“, е отбелязано: “ 06.07.2020 г., 14:00 часа до 07.05.2020 г., 02:00 часа“, като дадените пред лекаря сведения жалбоподателят удостоверил с подписа си в протокола. По изложените съображения съдът приема, че развитата в жалбата теза, според която консумацията на алкохол следвала по време управлението на МПС, което към този момент вече било преустановено, е изцяло защитна и не кореспондира на доказателствата по делото, включително на изявленията на самия жалбоподател по време на полицейската проверка и медицинското изследване.

Основанията за изземване на СУМПС по чл.172, ал.3 от ЗДвП и чл.190, ал.2 от ЗДвП не се изключват взаимно и могат да се кумулират. Това е така, защото предпоставките за изземването, респ. за връщането на СУМПС в двата случая (вж. и чл.24, ал.1, т.1 и т.5 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г.)  са различни и съществуват независимо едни от други. Ако едното от основанията за изземването отпадне, то ще продължава да съществува другото, до настъпване на предвидените в закона предпоставки и за неговото отпадане. По тази причина съдът намира, че обстоятелството, че СУМПС на жалбоподателя е иззето в изпълнение на влязлото в сила наказателно постановление № 19-1085-001582/18.06.2019 г., с което на жалбоподателя е наложено административно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 месец, не е пречка спрямо него да бъде издадена и оспорената заповед за прилагане на ПАМ по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП „временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“.

Следователно в случая по безспорен начин са установени фактическите предпоставки за издаването на оспорения акт, а именно, че жалбоподателят е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда,  и конкретно 0,56 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване. Въз основа на така установените факти административният орган е приложил правилно материалния закон.

Обжалваният акт е съобразен и с целта на закона, прогласена в чл.171 от ЗДвП, а именно осигуряване безопасността на движението по пътищата, особено предвид значителната опасност, която създава управлението на МПС от водачи с концентрация на алкохол в кръвта над посочения минимум от 0,5 на хиляда, и преустановяване на административните нарушения по същия закон. По изложените съображения жалбата се явява неоснователна и като такава тя следва да бъде отхвърлена.

Предвид изхода на делото и на основание чл.143, ал.4 от АПК вр. с чл.78, ал.8 от ГПК и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, ответникът по жалбата има право на юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, с оглед известната правна и фактическа сложност на делото, обусловена от необходимостта от съобразяване на практиката на Съда на ЕС, съдът определя на 150 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на ОД на МВР – Русе съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.Р.С., с ЕГН **********,***, против заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1085-000492/08.05.2020 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б.„б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

ОСЪЖДА П.Р.С., с ЕГН **********, да заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, с адрес гр.Русе, бул."Генерал Скобелев" № 49, представлявана от директора Т. А. А., сумата от 150 лева - юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.                                                                          

                                                                               

                                                       СЪДИЯ: