ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 19.09.2018г
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, І-8 с-в., в закрито заседание на деветнадесети септември,
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3091 по описа за 2018г. на І-8 с-в при СГС , за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с обективно съединени при условията на евентуалност искове на „С.Р.“ ЕООД, с
правно основание чл. 55 от ЗЗД насочен срещу ответника Д. (представлявана от М.НА
Ф.) и евентуално съединен с него иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, насочен
срещу ответника ***** събрание. В този смисъл е уточнителна молба с вх. №
71794/23.05.2018г.
Релевираният в
исковата молба юридически факт, върху който се основават претенциите на дружеството-
ищец е твърдението, че в следствие от правните последици на изменение в
нормативната уредба, приета от *****то събрание, „С.Р.“ ЕООД понесло значителни
имуществени вреди, тъй като било собственик на фотоволтаична централа „Елхово
5“ и в това качество било нормативно задължено за заплати държавни такси на основание чл. 35а, ал.
1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3
и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ), обявени по- късно
за противоконституционни с РКС № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд на Република България.
При изложените
фактически твърдения, доколкото недължимо извършените от ищеца плащания на
такси били пряка последица от нормотворческия процес на
законодателния орган на Д., дружеството-
ищец претендира за осъждане на предпочитания ответник - да му заплати сумата от
417 306, 76 лева главница, която била внесена недължимо, заедно със
законната лихва, считано от предявяването на иска до деня на окончателното
плащане, като платена при начална липса на основание. При условията на
евентуалност, ищецът претендира за осъждане на евентуалния ответник да му
изплати посочените по- горе суми на главницата и лихвата, като обезщетение за
имуществените вреди, настъпили в резултат от законодателните актове на *****то
събрание.
Ответникът
(главен) - Д., представлявана от М.НА Ф. оспорва допустимостта на предявения
иск, а при условията на евентуалност – релевира доводи срещу неговата
основателност (подробно изложени в отговора на исковата молба).
Ответникът
(евентуален) - Н.С.на РБ оспорва
допустимостта на иска, а при условията на евентуалност – оспорва и неговата
основателност. В отговора на исковата молба са наведени подробни съображения
срещу тезата, че процесът по предявения иск следва да се развие по реда на
ЗОДОВ и при предвидената за този особен закон държавна такса. Релевирани са доводи, че искът е недопустим, поради
факта, че *****то събрание е нормотворчески орган, който представлява суверена
на страната и поради това процесуалната възможност за обсъждане на
законосъобразността на неговите актове от национални съдилища /правораздавателни
юрисдикции извън КС/ е дефинитивно изключена.
Като взе
предвид становището на страните и прецени наведените доводи, свързани с
допустимостта на настоящият процес, съдът взе предвид следното:
Наведените
от ответника Н.С.на РБ доводи - за процесуалния ред за разглеждане на
предявения срещу него иск - не са лишени от правна логика, но дори и да ги
споделя, настоящият съдебен състав не би могъл да се съобрази с тях, доколкото е
обвързан от задължителната практика на ВКС на РБ, според която отговорността на Д. следва да
бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ (в
т.см. Определение
№ 269 от 08.05.2015 г. по гр.д. №
1867/2015г., Г. К., ІІІ Г.О. на
ВКС).
Доколкото обаче, според ВКС
приложимият ред за разглеждане на претенцията е именно редът на ЗОДОВ - то
искът би следвало да бъде предявен срещу надлежно процесуално легитимирана
страна, респ. срещу надлежният неин особен процесуален субституент. Според
задължителната тълкувателна практика
на ВКС (Тълкувателно решение №5 по т.д. № 5/2013г. на ОСГК на ВКС), такъв
процесуален субституент не би могло да
бъде привлеченото като евентуален ответник *****то събрание. В тази насока,
съдът напълно споделя становището на ответника, че *****то събрание е
нормотворчески орган, който представлява суверена на страната и поради това процесуалната
възможност за обсъждане на законосъобразността на неговите актове от национални
съдилища /правораздавателни юрисдикции извън КС/ е дефинитивно изключена. На
този състав на съда в действителност са известни и други, за момента само
теоретични схващания, които действително са в противната насока и приемат за
допустимо да бъде извършван инцидентен контрол на актовете на законодателния
орган от редовните граждански съдилища. Въпреки своята теоретична авангардност
– тези разбирания не могат да бъдат споделени, тъй като противоречат на
фундаментални принципи на правната система. Илюстративен пример за вътрешното
противоречие на споменатото концептуално схващане, което този състав на съда не
споделя е обстоятелството, че съдебните актове се постановяват в името на
народа (т.е. на суверена), който впрочем, по силата на Конституцията формира
пряко, чрез избори привлеченото като евентуален ответник ***** събрание. С
други думи, предявяването на иска срещу ненадлежно процесуално легитимиран
ответник, какъвто се явява *****то събрание мотивира категоричният краен извод за недопустимост на евентуалния иск.
По отношение на главния иск,
предявен срещу Д., представлявана от М.НА Ф., съдът намира следното:
Формално, искът е процесуално
допустим - преценен от гледна точка на активната и пасивна процесуална
легитимация на ищеца и привлечения в качеството на ответник правен субект.
Искът е процесуално недопустим от
гледна точка на своя предмет и в тази насока съдът напълно споделя релевираните
в отговора на исковата молба доводи на ответника - Д., представлявана от М.НА
Ф..
Претенцията на ищеца се основават на
факта, че с Решение №
13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. КС, Конституционният съд обяви за
противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона
за държавния бюджет за 2014 г., а със споменатия вече § 6 от Закона за
държавния бюджет на Република България за 2014 г. (обн., ДВ, бр. 109 от 2013
г., в сила от 01.01.2014 г.) е създаден Раздел V в глава Четвърта от Закона за
енергията от възобновяеми източници, „Такса
за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия”, който съдържа членове от 35а до 35в, както и нов чл.
73. Обявените за противоконституционни текстове, регламентирали задължение за
събиране на такса за производство на електрическа енергия от вятър и слънце в
размер на 20% от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ; механизъм за
определяне на таксите, тяхното удържане и внасяне в държавния бюджет и
последиците от невнасянето им в срок и по този начин засегнали пряко
икономическата дейност на ищеца.
Държавните такси, каквато е
таксата, установена в чл. 35а от ЗЕВИ, представляват публични държавни вземания по см. на чл. 162, ал. 2, т. 3 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Плащането на държавна такса е
публичноправно задължение, което финансово задълженото лице „С.Р.“ ЕООД е било
длъжно да изпълни по силата на публичноправна норма. Евентуалното отпадане на основанието
за плащането на тези задължения не променя техния характер и не ги прави
вземания с гражданскоправен характер. Когато публичноправни държавни вземания са били недължимо платени - тяхното възстановяване е следвало да се
извършва по специалния ред, предвиден в дял II, глава XVI на ДОПК. Няма
данни този изрично нормативно регламентиран ред да е бил осъществен, а съдебната
процедура пред настоящия общ граждански съд не е алтернатива на споменатия
особен процесуален ред. Следователно, повдигнатият въпрос не е от
компетентността на настоящия съд, независимо от домогванията на ищеца да
инициира настоящия съдебен процес.
Дори да се предположи, че предвидения
от ДОПК особен ред е бил иницииран от ищеца (за което няма данни нито
твърдения), но е бил осъществен неуспешно за него, поради действията на държавни органи, то съдебният
контрол върху законосъобразността на тази процедура пак не би се осъществил от
гражданските съдилища по общия исков ред – както е предявен настоящия иск.
Подведомствеността е абсолютна процесуална предпоставка за
наличието на правото на иск, за която съдът следи служебно, а настоящият състав
на съда споделя принципните разбирания, които са залегнали в цитираната от
процесуалния представител на М.НА Ф. съдебни актове на ВКС на РБ.
Така мотивиран
и на основание чл. 130 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА
ПРОИЗВОДСТВОТО по гр. дело
№ 3091 съгласно описа за 2018г. на І ГО 8 състав при Софийски
градски съд, което е образувано по исковата молба с вх. № 32217/07.03.2018г. на
„С.Р.“ ЕООД с ЕИК ********, със съдебен адресат- адв. О.Д.,***, срещу Д., представлявана
от М.НА Ф., с адрес – гр. София, ул. „Г.С. ********и срещу *****то събрание на
РБ, с адрес- гр. София, пл. „***** ********, поради процесуална недопустимост на предявените искове.
ОСЪЖДА „С.Р.“ ЕООД с ЕИК ******** да заплати на Д.,
представлявана от М.НА Ф. и на *****то събрание на РБ, на основание чл. 78, ал.4 във вр. с ал.8 от ГПК – сумата от по 100
/сто/лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба, която
може да бъде подадена от пред Софийски Апелативен съд, до изтичане на едноседмичен
срок.
СЪДИЯ: