Р Е Ш Е Н И Е
№…………….
гр. София, 24.06.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в публичното заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Златка Чолева
ЧЛЕНОВЕ: Петя Алексиева
Владимир
Вълков
при
секретаря А.Л.
като
разгледа докладваното от съдия Вълков
гр. д. № 3691 по описа за 2007 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 196 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК – отменен), вр. § 2 ал. 2 ПЗРГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П.Б.Г. срещу решение
от 23.05.2007 г. по гр.д. № 18996/03 г. на СРС, 42 състав, с което е отхвърлен
иск с правно основание чл. 108 ЗС. В жалбата се твърди, че решението е
постановено без да са обсъдени представените доказателства като не са били
събрани и поискани от жалбоподателя доказателства. Иска се решението да бъде
отменено.
В съдебно заседание процесуалният представител на
въззиваемите К.С.И. и Н.Г.И. – адв. Ч. от САК, оспорва жалбата. Поддържа заявеното и пред първоинстанционния
съд възражение за изтекла придобивна давност. като твърди, че въззивниците
владеят имота от 1977 г. Навежда доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на въззивника – адв. П. от
САК, излага довод, че при действието на ЗТСУ реална част от парцел не може да
бъде придобита по давност. Навежда доводи в писмени бележки.
Съдът като обсъди наведените в процеса доводи и
събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 188 ГПК
(отм.), намира за установено от фактическа страна следното:
Ищецът – въззивник в настоящото производство, в
исковата си молба твърди, че е придобил по наследство и делба (съгласно
уточнение в с.з. на 27.04.2007 г.) собствеността върху имот пл. № 724 в кв. ІV
по плана на гр. Б., вилна зона „Б. Б.“, м. „Сп. И.“.
Твърди, че за имота през 1967 г. са отредени два парцела – ХІ и ХІІ. С ЧИЗРП,
утвърдено със заповед № 256/16.05.1975 г. имоти пл. № 723 и 724 били включени в
парцел ХІІІ-723,724, а парцел ХІІ-724 бил заличен. Въз основа на нищожен
договор за дарение – н.а. № 132 т. VІІІ н.д. 1276/77 г., за който ищецът
разбрал през 1994 г., включеният в парцел ХІІІ-723,724 имот пл. № 724 с площ от
505 кв.м. неговият брат се легитимирал като титуляр на правото на собственост
за съответните на имота идеални части в общия парцел и взел участие в делба на
парцел ХІІІ-723,724 – възложен в дял на ответниците в настоящото производство. Иска се да бъде признато за установено, че е
собственик на така обособената част, а ответниците да бъдат осъдени да предадат
владението върху имота.
Във въззивното производство процесуалният представител
на въззивника оспорва изменения план със заповед № 2705/67 г., че е приложен,
която твърди да е отменена със заповед № 256/75 г. Твърди, че в претендираната
реална част – включена в лицевата част на УПИ ХІІІ, отреден за имот пл. №
723,724, е изградена незаконно жилищна сграда както и други масивни сгради
съответно на уличната регулационна линия и на страничната регулационна и
парцелна граница. Излага довод, че въззивниците основават владението си на
недействителна съдебна делба, извършена без неговото участие. В съдебно
заседание на 27.02.2009 г. е допуснато уточнение на предявения иск съгласно
молба от 03.07.2008 г., че претенцията е за ½ идеална част от УПИ
ХІІІ-723,724.
На 11.10.1943 г. С. М. М. във форма на публично завещание е изразил воля, че
завещава на внуците си Й. и П. ***,
Софийско, собствената си нива, находяща се в землището на с. И., м. „Б. Б.“.
С договор от 19.09.1960 г., сключен в писмена форма с
нотариална заверка на подписите е изразено съгласие, че П.Б.Г. получава в
собственост и владение дворно място от 1 500 кв.м., находящо се в землището на
с. И., С., м. „Б. Б.“ при съседи: н-ци Л. Д., а сега път; Й. Т., Н. В. и Й. Б.Г.,
получил втори дял от поделяемия имот – дворно застроено място от 3000 кв.м. при
общи съседи: н-ци на Л. Д., сега път; Й. Т., Н. В. и Т. М. и Г. М.. Изразено е и съгласие, че П.Г. получава в
изключителна собственост и изградените в получения от него дял жилищна сграда и
барака.
С нотариален акт № *, том І дело № 128/76 г. Н.Г.И. и П.Б.Г. са признати
за собственици по регулация на 35 кв.м. празно дворно място, което се взема от
имот, собственост на АПК „С.“, придадено
към парцел ХІІІ-723,724 от кв. 4 по плана на сп. „И.“, вилна зона „Б. Б.“ със заповед № 2705 от 29.ХІІ.1967 г. при съседи:
улица, АПК „С.“ и П.Г. и Н.И..
С решение от 25.03.2002 г. по гр.д. № 1823/1999 г. по
описа на СРС, 24 състав е прогласена нищожността на договор за дарение, оформен
с нотариален акт № 132 т. VІІІ, н.д. № 1276/1977 г. на І Нотариус при СРС между
П.Б.Г. и Й. Б.Г. на основание чл. 26 ал. 2 ЗЗД по иск на П.Б.Г.
срещу М.Й. Б. – син на Й.
Г., починал на 29.11.1988 г. Решението е
влязло в сила на 08.05.2002 г. Видно от договора негов предмет е право на
собственост върху 505 кв.м., представляващо имот 724 и съставляващо идеална
част от парцел ХІІІ-723,724.
С решение от 20.07.1977 г. по гр.д. № 4062/1977 г. по
описа на СРС, ГК, 41 състав при участието на Н.Г.И., К.С.И. и Й. Б.Г.
и при условията на чл. 288 ал. 2 ГПК в дял на Н.Г.И. и К.С.И. е поставено
ДВОРНО МЯСТО с подобрения и насаждения, цялото от 1020 кв.м., съставляващо
парцел ХІІІ-723 и 724.
На 17.11.1977 г. К.И. и Н.И., легитимирайки се като
собственици въз основа на съдебно решение, са поискали да им бъде разрешен
строеж в парцел ХІІІ-723,724.
От показанията на свид. Топалов се налага извод, че
установената в парцел ХІІІ-723,724 сграда е била завършена в груб строеж през
1980 г. Свидетелят от 1986 г. живее в съседен имот като е виждал Н. и К. да
строят и довършват къщата, а след това да живеят там. Мястото е заградено още
от 1980 г. като не е виждал никой друг в имота, освен сина на Н. и К.. Н. и К.
построили също гараж и барбекю.
Видно от заключението на вещото лице Г. със заповед №
2705/29.12.1967 г. е одобрен кадастрален и регулационен план на в.з. „Спирка И.– м. „Б. Б.“ като част от
имот пл. 724 е включена в парцел ХІІІ-723,750. Със заповед № 256/10.05.1975 г.
е одобрено изменение на дворищна регулация като е създаден нов парцел
ХІІІ-723,724 – имот 147 съгласно актуалния кадастрален план.
Видно от заключението на вещото лице П. имот пл. № 724
е нанесен в кадастрален план, съставен
през 1957 г. При регулацията, одобрена със заповед № 2705/29.12.1967 г. са
създадени парцел Х-725,750, ХІ-724 с площ от 670 кв.м. и ХІІ-724 с участие на
имот пл. № 724 с 350 кв.м. Със заповед № 256/10.05.1975 г. при условията на чл.
32 ал. 1 и 5 ЗТСУ е изменена дворищната регулация като са създадени нови
парцели Х-725,750, ХІ-724 и ХІІІ-723,724, чиято площ възлиза на 1010 кв.м. и са
придадени 35 кв.м. Вещото лице сочи, че частта от имот пл. № 724, включена в
парцел ХІІІ-723,724 възлиза на 505 кв.м.
При така установената фактическа обстановка от правна
страна съдът приема следното:
Търсената в процеса защита предполага ищецът в
първоинстанционното производство и въззивник в настоящото да докаже конкретен
факт, с който правният ред свързва възникнало в неговия патримониум право на
собственост върху процесния имот и упражнявана от ответниците фактическа власт
върху него. С молби от 30.01.2006 г. и от 06.04.2006 г. пред първоинстанционния
съд е конкретизирана претенцията като предметът на спора е определен като
квота, т.е. съотношение между площта на парцела и претендиран от ищеца дял,
съответен на включената в общия парцел площ. При тези обстоятелства налага се
извод, че заявеното в рамките на въззивното производство уточнение не води до
промяна в предмета на защита в процеса. Ето защо и настоящият състав приема за
предмет на спора идеална част от съсобствен поземлен имот.
Ревандикационният иск е средство за защита на накърнено
право на собственост и за еднозначното му утвърждаване, а евентуално
присъденото владение на идеална част задължава владеещия целия имот да обезпечи
упражняването му съгласно правата на ищеца. Следователно, налице е зачетен от
правния ред интерес, обуславящ и възможност да бъде предявено искане за
защитата му.
Наличните по делото доказателства позволяват
категоричен извод, че по наследство и доброволна делба въззивникът е придобил
право на собственост върху имот пл. № 724, част от който с площ от 505 кв.м. е
включена в УПИ ХІІІ-273, 274 съгласно действащия понастоящем регулационен план.
Съгласно чл. 99 ЗС веднъж възникнало право на
собственост се губи само ако титулярът му се откаже от него или се проявят
предвидени от правния ред факти, с които нормата свързва възникване на право на
собственост в правната сфера на друг правен субект. Като обект на абсолютното
право на собственост имотът следва да е еднозначно разграничен. По отношение на
земята средство за това се явяват очертанията на място. Регулацията на имота и
с оглед основаните на нея градоустройствени предвиждания утвърждава графично
отразените граници като меродавни при идентификация на самостоятелна от
градоустройствена гледна точка единица – парцел при действието на Закон за
плановото изграждане на населените места (ЗПИНМ – отм.) и Закона за
териториалното и селищно устройство до 01.01.2001 г. (ЗТСУ – отм.) и урегулиран
поземлен имот (УПИ) по терминологията на Закона за кадастъра и имотния регистър
(ЗКИР) и Закона за устройство на територията (ЗУТ).
По силата на проведената регулация земята като обект
на правото на собственост придобива определените с плана граници. Ето защо и с влизане в сила на заповед № 2705 от 29.12.1967
г. съществувалата до момента имотна граница по линията С-Д съгласно означението
по приложената скица към становище от 03.07.2008 г. не се явява меродавна. При
действието на ЗПИНМ (отм.) необходимата площ на парцел във вилна зона, какъвто
режим има и територията, на която се е намирал процесният имот, възлиза на 600
кв.м. Ето защо и върху създадения при условията на § 49 ППЗПИНМ (отм.) вр. чл.
38 ЗПИНМ (отм.) парцел ХІІІ-723,750, включващ останалата част от имот пл. № 724
след обособяване на парцели ХІ и ХІІ, е възникнала съсобственост между
собствениците на имотите – въззивникът в настоящото производство и праводателя
на въззиваемите. Съгласно чл. 81 ал. 3 от Строителните правила и норми за
изграждане на населените места, обн. ДВ бр. 75/18.09.1959 г. сградите във
вилните зони могат да имат височина до 2 етажа (един редовен етаж и един
тавански) поради което и на основание §
52 вр. § 49 ал. 2 ППЗПИНМ (отм.) частите за отделните участници в общността,
формирана по силата на проведената регулация са равни (в този смисъл Решение №
1310 от 20.06.1966 г. по гр.д. № 724/66 г. на І ГО на ВС). Разликата в
стойността на включените имоти поражда облигационни отношения (така Решение №
2568 от 20.12.1968 г. по гр.д. № 1845/68 г. на І ГО на ВС). С оглед придаденото
от чл. 39 ал. 3 ЗПИНМ (отм.) пряко отчуждително действие на влязлата в сила
заповед за дворищна регулация, изключителното право на собственост на
въззивника върху частта от имота, включена в границите на парцел ХІІІ-723,750 се
равнява на ½ идеална част от общия парцел. Последвалата регулация не засяга настъпилата към
първоначалната трансформация на правото на собственост, поради което и ищецът е
придобил същата идеална част от парцел ХІІІ-723,724 съгласно регулацията,
одобрена със заповед № 256/10.05.1975 г. Ето защо и разрешаването на
спора между страните налага отговор на въпроса проявили ли са се факти, обуславящи зачетено от нормата на чл. 99 ЗС
основание за загуба на така установеното право на собственост.
Това правно положение е съществувало и към момента на
последвалото изменение на регулацията през 1975 г., което, видно от
заключението на вещото лице Г. касае източната граница на общия парцел.
Притежанието на идеална част от имота повлича като резултат придобиване на
съответна част от придадената с тази регулация допълнителна площ. Въпросът дали
и доколко е приложена, съответно къде точно минава имотната граница остава
извън рамките на настоящия спор, ограничен до притежавания дял от УПИ
ХІІІ-723,724.
Абсолютният характер на правото на собственост
овластява неговия титуляр да очаква и изисква от всички останали правни субекти
да го зачитат. Ето защо и то съществува без оглед на обстоятелството дали и
доколко собственикът реално се ползва от признатите му от закона права – да
ползва имота, да събира неговите плодове и да се разпорежда с правото си. В
процеса не се спори, а и от установеното в нарочно съдебно производство се
налага извод, че предхождащият делбата през 1977 г. договор за дарение, с който
трето лице на спора се е легитимирало като титуляр на притежаваната от
въззивника идеална част, не отразява волята на последния. Това изключва
наличието на сделка като възприета от закона причина, за да възникне правото на
собственост в полза на дарения и следователно не води до загубата му от
въззивника по смисъла на чл. 99 ЗС.
Израз на абсолютния характер на правото на собственост
е нормата на чл. 34 ал. 2 ЗС вр. чл. 75 ал. 2 от Закона за наследството ЗН),
който изключва вещнотранслативния ефект на делбата, ако не е била извършена при
участието на всички съсобственици. След като въззивникът не се е разпоредил с
правото си на собственост върху включения в общия парцел дял, обстоятелството,
че не е взел участие в делбата осуетява възможността въззиваемите да придобият
изключителното право на собственост по силата на възлагателното решение.
Тъй като правото се явява средство за извличане
полезните свойства на ограничените материални ресурси, а не самоцел, законът
придава предпочитание на този, който ефективно усвоява имота посредством
института на придобивната давност. В тази насока обаче възможността да бъде
противопоставена наложената върху имота фактическа власт предполага поведение,
обективиращо въздействие върху имота, което не излиза извън рамките на
притежаваното правно основание да го реализират и е несъвместимо с
притежаваното от собственика право върху имота. При тези условия единствено
бездействието на титуляра на правото в предвидения от закона срок да защити
своето право, обуславя придобиването му от владелеца.
Съсобствеността върху имота овластява всеки от
участниците в общността да се ползва от общата вещ, а с оглед статута на
процесния имот и да извърши строителство в него. Това придава на въззивниците,
упражняващи фактическата власт върху общия имот качеството държатели по
отношение притежавания от въззивника дял в общността. Следователно, макар и
установените в процеса действия да са видими за всички, включително и за
въззивника, доколкото не сочат еднозначно на отричане правата му върху
съсобствения парцел, сами по себе си не са в състояние да обосноват промяна на
намерението при упражняваната фактическа власт, т.е. да положат начало на
владение върху имота. Тъй като съсобствеността касае общия парцел ограждането
му е действия на обикновено управление и не е в състояние да удостовери.
Съгласието на въззивника за изграждане на гараж на
регулационната граница също така не сочи еднозначно на обективирано намерение
за своене на спорния имот. Видно и от
заявените в писмените бележки обстоятелства, това съгласие касае принципно
различно отношение – сочи на отказ от утвърденото сервитутно право на отстояние
от границата между два самостоятелни имота.
С оглед заявеното от исковата молба обстоятелство, че
през 1994 г. въззивникът е узнал за наличието на договор за дарение, по силата
на който трето на настоящия спор лице се е легитимирало като титуляр на
спорното в процеса право, настоящият състав приема, че едва от този момент
насетне намерението за своене, обективирано от третото на спора лице,
позовавайки се на договора за дарение, е станало явно и следователно поражда
начало на владение.
Законът разграничава изискуемия период на своене на
имота с оглед обстоятелствата, при които е установена фактическата власт върху
него. Нормата на чл. 70 ал. 1 изр. първо ЗС свързва добросъвестното владение с
наличие на основание, годно да го направи собственик. При положение, че законът
прогласява извършената делба без участие на съсобственик за нищожна, настоящият
състав приема, че това условие не е налице.
Изтеклият период от време, считано дори и от първата
дата на посочената година – 01.01.1994 г. (най-неблагоприятния за въззивника
вариант при липсата на яснота за конкретната дата), към момента на предявяване
на иска не е изтекъл предвиденият от чл. 79 ал. 1 ЗС период от 10 години.
Съгласно чл. 84 ЗС вр. чл. 116 б. „б“ ЗЗД предявеният иск прекъсва придобивната
давност като периода от време в рамките на съдебния процес остава без правно
значение в тази насока – арг. от чл. 84 ЗС вр. чл. 115 ал. 1 б. „ж“ ЗЗД. След
като не са се осъществили предвидените от закона факти, обуславящи
самостоятелно придобивно основание, заявеното в процеса възражение за придобито
изключително право на собственост върху имота е неоснователно.
От данните по делото, а и от заявеното в писмените
бележки се налага извод, че въззиваемите осъществяват фактическа власт върху
целия имот. Прехвърлената 1/10 идеална част от правото на собственост върху
земята преди датата на предявяване на иска остава без правно значение. Нормата
на чл. 108 ЗС овластява собственика да получи фактическата власт върху имота
както от лицата, които своят имота и в този смисъл оспорват правото на
титуляра, така и от тези, основаващи фактическата си власт върху имота на
предоставени им права от трето на спора лице. С други думи, владението бива
нарушено и следователно обуславя признатата по този ред защита както при
непосредствено противопоставено собствено владение, така и опосредено чрез
права на трето лице. След като не се установява това право да изключва
заявеното в процеса, въззиваемите дължат да осигурят възможност за въззивника
да упражнява правата си върху съсобствения парцел.
Извън предмета на предявения иск остават постройките в
имота, поради което и безпредметно е обсъждането на техния градоустройствен
статут.
Поради достигане до различен извод от
първоинстанционния съд, решението следва да бъде отменено като постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до постановяването
му при неизяснена фактическа обстановка.
По разноските
При установения изход от спора въззивникът е в правото
си да бъде възмезден за направените в процеса и доказани по делото разноски. От
наличния по делото договор за правна помощ се установява, че е заплатена само
част от договореното адвокатско възнаграждение. След като законът свързва
отговорността за разноски с обстоятелството, че такива са били заплатени, т.е.
с намаление на актива на страната, чиято позиция в правния спор е зачетена, увеличеният пасив в имуществото на ищеца, на
което сочи поетото задължение по договора за правна помощ не е основание да
бъде ангажирана отговорността на въззиваемите.
Въззиваемите нямат право на разноски.
Така мотивиран Софийският градски съд, ІІ-В състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 80 от 23.05.2007 г. по гр.д. № 18996/03 по
описа на СРС, 42 състав като ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.С.И., ЕГН ********** и Н.Г.И., ЕГН **********
– двамата с адрес *** 2, че П.Б.Г., ЕГН ********** *** притежава ½
идеална част от правото на собственост върху УПИ ХІІІ-723,724 от кв. 4, в.з. „Б. Б.“, м. „сп. И.“ по
плана на гр. Б.като ОСЪЖДА К.С.И. и Н.Г.И.
да предадат на П.Б.Г. владението върху ½ идеална част от имота.
ОСЪЖДА на основание чл. 64 ал. 1 ГПК (отм.) вр. § 2 ал. 2
ПЗРГПК К.С.И., ЕГН ********** и Н.Г.И., ЕГН ********** – двамата с адрес *** 2,
да заплатят на П.Б.Г., ЕГН ********** *** сума в размер 531,05 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис на страните при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.