РЕШЕНИЕ
№ 109
гр. Пловдив, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20225300502951 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от З. Б. Г. против Решение № 3098/20.09.2022г., пост. по
гр.д.№ 5081/2021, ПдРС, с което е отхвърлен предявения иск с пр.осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД на жалбоподателката З. Б. Г. против „Банка ДСК“ ЕАД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 2297,89лв., представляваща надплатена и получена при начална
липса на основание възнаградителна лихва в периода от 20.09.2016 г. до 05.06.2020 г. по
договор за ипотечен кредит № *** г. и допълнително споразумение към него от ***г., ведно
със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й
изплащане, като са присъдени и разноски.
Жалбоподателят З. Г. е останала недоволна от така постановеното решение, като
поддържа, че е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати процесуални
нарушения и е необосновано. Заявява, че спор по фактите няма. Заявява, че спорът се
концентрира около правото на ответника да олихвява мораторната лихва с
договорна/възнаградителна/ лихва, което не съответства на целите на ЗПК, ЗКНИП и ТЗ.
Счита, че олихвяването на мораторната лихва представлява злоупотреба с добрите нрави,
т.к. кредитната институция печели от обезщетението, които получава за неизпълнение на
парични задължения. Поддържа и че това олихвяване представлява анатоцизъм по смисъла
1
на чл.294, ал.2 от ТЗ. Позовава се и на съдебна практика в сочения смисъл. Поддържа, че
при преструктуриране по чл.13 от Наредба №9/2008 за оценка и класификация на рисковите
експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредити в риск не
представлява предвидената възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 от
ЗЗД. Такова преструктуриране би било налице при даване на отстъпка от страна на банката
с оглед влошеното финансово състояние на длъжника чрез промяна на условията в
споразумението. Счита, че дори и да се извърши преструктуриране на дълга в някоя от
хипотезите на чл.13 от наредбата, то не се поражда правото да се олихвяват лихви, т.е. да се
капитализира лихвата по см. на чл.294, ал.2 от ТЗ. Позовава се и на европейското
законодателство, в което също се възприема принципа, че при преструктуриране на дълга
чрез рефинансиране не се допуска олихвяването на изтекли и начислени лихви. Счита за
неоснователно възражението на кредитора, че щом е налице финансиране от друг договор за
заем на задълженията по предходния, то е неприложима разпоредбата на чл.294, ал.2 от ТЗ.
Ако съдът не сподели тези доводи, то счита, че олихвяването на мораторна лихва с
възнаградителна е нарушение на материалния закон /чл.430, ал.1 от ТЗ/, а от друга
накърнява добрите нрави. Счита и за неоснователни изводите на съда за погасяване по
давност на исковата претенция, т.к.от една страна, за да започне да тече давност, е
необходимо съдът да е констатирал незаконосъобразността на олихвяването. От друга
страна твърди, че още на 19.11.2021г. е депозирана молба за увеличение на иска от 300лв. на
1250лв.. Твърди, че макар тази молба да не е разпечатана по делото, тя е налична в ЕИСС.
При това положение не може да се приеме , че вземането е погасено по давност. Моли за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново такова, с което се уважи иска.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Банка ДСК АД е подала отговор, в който оспорва въззивната
жалба и поддържа правилност и законосъобразност на постановеното решение.Също не
спори по фактите. Оспорва доводите за наличие на анатоцизъм. Твърди, че никъде в
подписаните между страните документи няма определена сума в сочения от ищеца размер,
която да е начислена към главницата на старото задължение. Липсва и посочване в новия
договор за кредит капитализация на лихви към главницата. От споразумението между
страните не се установява да е имало спор помежду им, както и липсват данни за
евентуална неравнопоставеност. Поддържа, че отношенията между страните са уредени
доброволно и по искане на длъжника, като банката е направила и съответни отстъпки –
отказала се е от разноските по водените съдебни производства. Поддържа, че доколкото
първо се погасяват лихвите, а след това главницата, то за банката няма задължение, вменено
от закона да приеме погасяване по друг ред. Позовава се и на ТР№ 3/2017, ОСГТК, ВКС.
Поддържа възражението си за погасяване по давност на вземането, съставляващо исковата
претенция. Поддържа, че не е налице нарушение на изискванията на ЗПК, още по-малко
основания, които да водят до нищожност на договора. Моли за потвърждаване на
обжалваното решението. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
2
ответник по делото, останал недоволен от постановеното съдебно решение, с което са
отхвърлени предявените искове, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява
допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
Жалбоподателят е ответник в производството пред първоинстанционния съд, сезиран
с осъдителен иск за връщане на платено без основание, като се поддържа, че клаузата в
договора за кредит между страните касателно договорната лихва , начислявана върху
мотаторната лихва е недействителна и по нея не се дължи плащане.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът
намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е
допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените
фактически твърдения и е дал търсената защита.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че не е налице
недействителност на клаузата за договорна лихва, т.к. в случая е налице отделен договор, в
който е уговорена главница, а въпросът за какво е използвана същата главница, респ. дали с
нея са погасени стари задължения и какви е без значение. Приел е че в случая става въпрос
не за олихвяване на просрочена възнаградителна лихва, а за законна лихва и главница, като
законната лихва всъщност има характер на обезщетение за вреди от неизпълнението. Развил
е и доводи относно правната същност на анатоцизма, като е приел, че в случая не става
въпрос за подобна практика. Приел е и че в случая не е налице неоснователно обогатяване
на кредитора, доколкото той търпи вреди от неизпълнение на първото задължение.Посочил
е и че кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение с различен от
законоустановения ред на погасяване на задължениета. При общ дълг от 49040 евро ,
включващ главница и законна лихва, то отпускането на нов заем в посочения размер има за
цел погасяване на цялото задължение. Прави извод, че с втория кредит не се достига до
анатоцизъм. Посочил е и че положението на длъжникща би било аналогично ако кредитът
бе отпуснат от друга финансова институция.
От фактическа страна се установява от представените писмени доказателства, че
между З. Г. и Банка ДСК ЕАД е сключен договор за кредит на ***г. за сумата от 49040евро,
която да послужи на рефинансиране на задължения по Договор за кредит от ***г. По делото
са представени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист,
издадени за неизпълнение на задължението по договора за кредит от ***г., като длъжникът
Г. е осъдена да заплати главница 43908,11евро, ведно със законната лихва от 17.04.2014г. до
погасяване на вземането, ведно с други суми. Приетата ССЕ по делото установява, че от тази
3
сума 7586,22евро съставлява дължима законна лихва за забава по първия договор за кредит.
Спорът по делото е дали с включването на сумата, съставляваща законна лихва върху
главницата по изпълнителния лист, в размера на главницата по договора за кредит от ***г. и
начисляването на договорна лихва върху тази сума се е достигнало до анатоцизъм, дали е
налице недействителна клауза поради противоречие с добрите нрави.
Настоящата инстанция намира, че доколкото се касае за едно изцяло ново
облигационно правоотношение между страните, целта на кредита не може да обоснове
анатоцизъм или противоречие с добрите нрави на клаузата за договорни лихви. Всяка
банкова институция отдава в заем собствени средства срещу определено възнаграждение.
Доколкото тя е търговец, то за извършваната търговска дейност следва да получи
възнаграждение, което в тази хипотеза е именно договорната лихва. Поради това, не може
да се приеме за състоятелен доводът, че при уговарянето на договорна лихва върху заемната
сума е налице злоупотреба с добрите нрави. Напротив – това е нормална търговска практика
и е резултат от интереса на търговеца да развива своята дейност.
Оплакването в жалбата , че с включването на изтекли лихви в главницата на новия
кредит същите се олихвяват повторно е неправилно. В процесния договор е отпусната
конкретна сума като главница. За каква цел кредитополучателят иска да използва
получените средства е без значение за преценката на действителността на отделни клаузи в
договора за кредит, респ. не може да даде повлияе на преценката за действителност на
клаузата за договорна лихва. В случая в договора за кредит е отпуснат такъв в размер ,
равен на размера на всички задължения на кредитополучателя по стария договор от ***г.,
които са съдебно признати и за които е издаден и изпълнителен лист. Сключването на нов
договор за кредит и уговорката за заплащане на договорна лихва не е в противоречие с
нормата на чл.294 от ТЗ. Тази норма предвижда възможност единствено между търговци да
се уговаря начисляването на лихва върху лихва, като подобна уговорка с физическо лице е
забранена. В случая, обаче, не е налице тази хипотеза, т.к. се касае за възникване на едно
напълно ново и самостоятелно правоотношение. Не е налице и противоречие с нормата на
чл.430 от ТЗ, който дава дефиницията на договора за банков кредит – отпускане на парична
сума на заемателя за определена цел и при уговорени условия. В случая това е спазено и ,
всъщност, от жалбата не става ясно защо страната счита, че тази норма е нарушена.
Цитираните от жалбоподателя съдебни решения не касаят хипотези аналогични на
процесната, поради което и няма как да бъдат коментирани или съобразявани. Не следва да
се обсъждат и доводите свързани с европейското право, което не допуска при
рефинансиране да се олихвяват изчислени и изтекли лихви. Процесния договор не е
същински договор за рефинансиране на предходен заем, а е налице съдебни признато
вземане, по което съдът е присъдил и законна лихва върху главницата. Това, че кредиторът
се е съгласил да отпусне нов кредит на кредитополучателя с нов договор и ново
обезпечение, като заемната сума да погаси напълно и изцяло всички стари задължения / като
съдебните разноски са опростени, видно от сключено между страните съглашение/, не може
да доведе но невъзможност за заемодателя по това правоотношение да получи
4
възнаграждението си във вид на договорни лихви. Още повече, че подобен договор
длъжникът би могъл да сключи с който и да е търговец, който се занимава с даване на
заемни средства.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за връщане на даденото –
платената договорна лихва по договор за кредит върху посочена сума / която длъжникът е
отнесъл като дължима по предходен договор мораторна лихва/ , при начална липса на
основание е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Налице е основание за плащане на
договорената лихва върху цялата главница.
Първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По разноските
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна
разноски за въззивното производство в размер на 150лв. юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3098/20.09.2022г., пост. по гр.д.№ 5081/2021, ПдРС.
ОСЪЖДА З. Б. Г., ЕГН **********, да заплати на „ Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ***,
сумата от 150лв., юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5