Р Е Ш Е Н И Е
град София, 29.06.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9603 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №129866 от 23.06.2020г., постановено по гр.д.№20989/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти
състав, в частта, в която е отхвърлен
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ срещу ответника – А.И.А. за признаване
за установено, че дължи на ищеца - "Т.С."
ЕАД сумата
от 367.68 лв.
/формирана като разлика над уважения размер от 792.29 лв.
до пълния предявен размер от 1159.97 лв./,
представляваща главница за топлинна енергия за периода м.05.2014г. – м.02.2015г.,
като погасена по давност, както и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за
сумата от 190.63 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата
за топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. до 07.03.2018г., както и за
сумата от 7.56 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 16.09.2015г. до 07.03.2018г.; както и в
частта на неприсъдените в цялост разноски на "Т.С."
ЕАД. Инвокирани са доводи за
незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено
в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че
вземанията за главница за част от исковия период са погасени по давност, без да
отчете факта, че в случая се претендират част от вземания за периода м.05.2014г. – м.04.2015г. по издадена обща фактура на 31.07.2015г. и съответно вземанията
по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на 16.09.2015г., от
която дата започва да тече и погасителната давност и към датата на подаване в
съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК– 26.03.2018г.
не е изтекла. Поддържа се още, че неправилно СРС е приел, че по делото липсват
доказателства ответникът да е изпаднал в забава относно претендираните вземания
за главница и на това основание е отхвърлил предявения установителен иск с
правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че
съдът е допуснал процесуално нарушение като не е указал на ищеца, че не сочи
доказателства за публикуването в интернет на общата фактура за съответните
отоплителни сезони. Сочи се, че са съставени констативни протоколи на основание
чл.593 от ГПК за съответните дати, на които са били публикувани в интернет
съставените общи фактури, т.е. налице са доказателства, че ответникът е
изпаднал в забава относно претендираните вземания за главница и на основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД дължи обезщетение за забава. Предвид на изложеното моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните
части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове
срещу ответника за главница и обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата
молба по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените
разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - А.И.А., чрез
адв.И.Д., депозира
писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е
постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване със
събраните по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, които да бъдат присъдени по
реда на чл.38, ал.2 от ЗА. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Трето лице-помагач - „Т.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.И.А. при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
в постъпилата въззивна жалба от ищеца съдът приема, че на въззивен контрол
подлежи постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която е
отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и в частта, в която е изцяло отхвърлен
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В останалата част постановеният
съдебен акт е влязъл в сила като необжалван.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното гр.д. №19820/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 26.03.2018г. и е постановена на 11.05.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу А.И.А. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - А.И.А. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК
на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и
допустимо – в обжалваните части. Възражението на длъжника срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за исковите суми е
постъпило в срока по чл.414, ал.2 ГПК, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими.
За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която е отхвърлен
предявения установителен иск за главница за доставена, но незаплатена топлинна
енергия, първоинстанционният съд е приел, че досежно претендираните вземания за
част от исковия период от м.05.2014г.
– м.02.2015г. вкл., предмет на предявения иск, е основателно
направеното от ответника възражение за погасяване по давност. Относно
предявения установителен иск за мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца
по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е изпаднал в забава в периода, за който се
претендира обезщетение, поради което този иск е отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че
при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни
норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена
с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответницата в
качеството на собственик се явява ползвател на доставяната в имота й топлинна енергия през процесния
период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба, че
неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно
претендираните вземания за главница за част от исковия период. В случая СРС е
отхвърлил иска за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г. – м.02.2015г.вкл., отразена в обща фактура от 31.07.2015г., за
топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к."******, с аб.№122272, тъй като е приел, че тези вземания са погасени по
давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената
съдебна практика е приел, че вземанията
на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответницата
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона
за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен
давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че
началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване
на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният
период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет-страницата
на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на
дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно, задълженията за
периода от м.05.2014г. – м.02.2015г. вкл. в
размер на 367.68 лв. /формирана като разлика над уважения размер от 792.29 лв.
до пълния предявен размер от 1159.97 лв./, изчислени от приложени по делото писмени доказателства, са погасени по давност – изтекъл е тригодишният
давностен срок преди датата на
подаване в съда на заявлението по чл.410 ГПК. По
тези аргументи СРС правилно е приложил института на изтеклата
тригодишна погасителна давност досежно процесните вземания, предвид на което е отхвърлен
предявения иск за главница
- стойност на незаплатена топлинна
енергия, за периода от м.05.2014г.
– м.02.2015г., отразена в обща фактура от 31.07.2015г., за процесния топлоснабден
имот, като погасен по давност.
Неоснователен е
доводът във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд процесуално
нарушение във връзка с недадени на ищеца указания, че не сочи доказателства относно
датата на публикуване на общата
фактура, респ. на месечните дължими суми на
ответника на интернет-страницата на топлопреносното дружество. Противно на
поддържаното във въззивната жалба съдът констатира, че с изготвения по реда на
чл.146 от ГПК доклад са били дадени от съда на ищеца изрични указания в горния
смисъл, които същият не е изпълнил, съответно не е поискал събиране на
доказателства за тяхното установяване. Следователно наведеното от въззивника
твърдение за допуснато от СРС процесуално нарушение се явява неоснователно.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия. Във въззивната жалба няма
конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в тази част,
предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които
счита за правилни и законосъобразни.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но
конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са
изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането
на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата
на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и
заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са
изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението на
СРС в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция право на
разноски има въззиваемата страна - ответник. От друга страна в случая доколкото
във въззивната жалба се прави искане за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответника при условията
на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, но видно от данните по делото адв.И.Д.,
изготвил отговора на въззивната жалба, е починал преди датата на насроченото
съдебно заседание, настоящият състав намира, че не следва да се произнася по
това искане. По
делото няма данни за реално сторени други разноски от въззиваемата страна – ответник
пред въззивната инстанция, поради което такива не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №129866 от
23.06.2020г.,
постановено по гр.д.№20989/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, в обжалваните
части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./