РЕШЕНИЕ
№ 11
гр. Пловдив, 13.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно търговско дело
№ 20235001000506 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т. М. В. и Й. Я. А. против Решение
№ 116/ 04.04.2023 г. по т. д. № 274/2022 г. на ОС – С.З., с което са отхвърлени
предявените против W. P.V. AG искове за неимуществени от смъртта на Д.Т.В.
вследствие ПТП на 22.02.2019 г. съответно за сумата от 136 500 лв. по
отношение на Т. М. В. и 98 050 лв. по отношение на Й. Я. А..
В жалбата се прави оплакване за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД,
като се излагат подробни доводи относно високия интензитет на претърпените
от ищците болки и страдания от смъртта на Д.Т.В.. Искат да се отмени
решението, вместо което се постанови ново, с което да уважат в пълен
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не e постъпил отговор от ответника W.
P.V.AG.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от
1
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е
допустима.
Производството по т. д. № 274/ 2022 г. на ОС – С.З. е образувано по
предявен от Т. М. В. против W.P.V.AG иск за сумата от 136 500 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за претърпените
неимуществени вреди от смъртта на нейния син Д.Т.В., починал при ПТП на
22.02.2019 г., както и по предявен от Й. Я. А. иск за сумата от 98 050 лв. за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на Д.Т.В., когото е отгледал с
неговата майка.
По делото не е спорно, че на 22.02.2019 г. около 5. 38 в Ф., на път ****
между Ф. и Л. е настъпило ПТП по вина на водача на лек автомобил „А.*“ с
рег. номер ******* Т. А., вследствие на което е причинена смъртта на Д.Т.В. –
пътник в лекия автомобил. Горното се установява от направеното от
застрахователя доброволно плащане на сумата от 13 500 лв. на Т. М. В. и 1950
лв. на Й. Я. А. за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на
Д.Т.В., което представлява извънсъдебно признание на основанието на
предявените искове. В тази насока е и приетата съдебно – автотехническа
експертиза, според която причина за настъпване на транспортното
произшествие е навлизането на управлявания от Т. А. лек автомобил „А.*“ с
рег. номер ******** в насрещната лента за движение, по която се е движел лек
автомобил „Б.“ *** с рег № ********.
Не е спорно, че за управлявания от виновния водач лек автомобил „А.*“
с рег. номер ******** е сключена застраховка гражданска отговорност на
автомобилистите с W. P. V.AG.
Ищцата Т. М. В. е майка на починалия Д.Т.В., а Й. Я. А. негов доведен
баща.
Спорен между страните е въпросът за приложимото материално право.
На първо място следва да се отбележи, че по отношение съдържанието
на застрахователното правоотношение на основание чл. 7, § 2, ал. 2 от
Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейски парламент и на Съвета от 17 юни
2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) е
2
приложимо правото на Ф., в която се намира обичайното местопребиваване на
застрахователя. Правната възможност за предявяване на пряк иск от
увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ на МПС произтича от разпоредбата на § 115, ал. 1, т. 1 от
германския Закон за застрахователните договори. Със сключване на
застраховката „гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да
покрие отговорността на водача на автомобила за причинени от него на трети
лица имуществени и неимуществени вреди (§ 1 от Закона за задължителното
застраховане).
Отговорността на застрахователя е функция на деликтната отговорност
на водача на застрахованото МПС, поради което той отговаря в рамките на
обема на гражданската му отговорност до предвидените в съответната
национална правна уредба минимални нива на застрахователно покритие,
които не могат по – ниски от посочените в чл. 9, § 1 от Директива 2009/103/ЕО
на Европейски парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и
за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (дело C –
277/12). Предвид трансграничния характер на възникналите по повод на
реализираното във Ф. ПТП отношения и като се има предвид, че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди не се урежда от Директива
2009/103/ЕО (дело С – 277/ 12, т. 21), обемът на гражданската отговорност на
застрахования следва да се определи според приложимото за деликтната
отговорност материално право съобразно Регламент (ЕО) № 864/2007 на
Европейския парламент и Съвета относно приложимото право към
извъндоговорни задължения (Рим ІІ).
Между страните по делото е налице спор по този въпрос. Ответникът W.
P.V.AG чрез процесуалния си представител поддържа становището, че
приложимото право следва да се определи съобразно нормата на чл. 4, § 1 от
Регламент „Рим II“, според която приложимото право към извъндоговорни
задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата,
в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил
вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват
непреките последици от този факт, т.е. правото на Ф., където е настъпила
вредата (смъртта на Д.Т.В.), докато според ищците приложимо е правото на
Р.Б. на основание чл. 4, § 2, тъй като и виновното, и увреденото лице към
3
момента на настъпване на вредата имат обичайно местопребиваване в Б., или
на основание чл. 4, § 3, тъй като случаят се намира в по – тясна връзка с Б..
Настоящата инстанция споделя становището на ответника, че
приложимото право следва да се определи при условията на чл. 4, § 1 от
Регламент „Рим II“ предвид обстоятелството, че вредата (смъртта на Д.Т.В.) е
настъпила на територията на Ф..
Схващането на ищците, че приложимото право следва да се определи
според правото на държавата, в което е обичайното местопребиваване на
пострадалия и делинквента към момента на настъпване на вредата съобразно
правилото на чл. 4, § 2 от Регламент „Рим II“, е неоснователно. Според
практиката на СЕС (дело С – 497/10) oбичaйнoто мecтoпpeбивaвaнe пo
пpинцип ce xapaĸтepизиpa c двa eлeмeнтa, a имeннo, oт eднa cтpaнa, вoлятa нa
зaинтepecoвaнoтo лицe дa ycтaнoви oбичaйния цeнтъp нa cвoитe интepecи нa
oпpeдeлeнo мяcтo, и, oт дpyгa, дocтaтъчнo тpaйнo пpиcъcтвиe нa тepитopиятa
нa cъoтвeтнaтa дъpжaвa члeнĸa. В случая данните по делото не дават
основание да се приеме категорично, че и виновният водач Т. А. А., и
починалият Д.В. са с обичайно местопребиваване в Б.. От представения
протокол за пътнотранспортно произшествие от 22.02.2019 г. е видно, че Т. А.
и починалият Д.В.о са с адресна регистрация в гр. Ф., Ф., а от показанията на
св. М.Т. и А.О. се установява, че произшествието е станало два месеца след
заминаването на Д. за Г.. Наличието на адресна регистрация във Ф. и
продължителността на престоя на починалия Д.В. от 2 месеца, а на
делинквента Т. А. и повече сочи, че и двамата са имали сериозно намерение и
са се установили за постоянно във Ф., което изключва приложение на
изключението по чл. 4, § 2 от Регламент „Рим II“, обосноваващо прилагането
на българското материално право.
Не може да се сподели и разбирането, че предвид българското
гражданство на делинквента и пострадалите непозволеното увреждане се
намира в по – тясна връзка с българската държава. За особено тясна връзка по
смисъла на чл. 4, § 3 може да се говори в хипотезата, при която с обичайно
местопребиваване в Б. са както водачът на лекия автомобил, причинил ПТП,
така и застрахователят, с когото е сключена застраховката „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, каквато в случая не е налице.
Във връзка с определяне на приложимото материално право по
4
идентичен правен спор пред ВКС по т. д. № 330/ 2021 г., II т. о. е отправено
прюдициално запитване до СЕС дали чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на
Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно
приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент "Рим II")
трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като
разглежданата в главното производство (чл. 52 ЗЗД), която предвижда
прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е
принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за
неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при
деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на
този член. В Решение от 05.09.2024 г. по дело C – 86/23 на СЕС е прието, че
чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и Съвета
относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим ІІ) следва
да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че
обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини
на започнало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда
по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма “ по
смисъла на този член, освен ако — когато разглежданото правно положение
има достатъчно тясна връзка с члена на държавата на сезирания съд — въз
основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на
приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция
констатира, че нейното зачитане се счита за решаващо значение в рамките на
правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на
съществен обществен интерес, който не може да бъде постигнат чрез
прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент.
Съдът на ЕС е извел в мотивите на решението, че прилагането на
предвидената в чл. 16 от регламента дерогация е предпоставено от отговора на
няколко обуславящи въпроса: дали правната ситуация, предмет на делото, се
намира в достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд (т. 33);
дали прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е обосновано от особено
важни причини, които отразяват обществени интереси, считани за съществени
в българския правен ред (т. 47); дали прилагането на германското право, което
не предвижда поправяне на моралните страдания и болки, които не водят до
патологично увреждане, позволява да се постигне целта за защита на
съществения обществен интерес, който чл. 52 ЗЗД евентуално цели да
5
гарантира (т. 53).
По отношение на първото условие следва да се приеме, че
обстоятелството по делото не дават основание да се приеме, че процесната
правна ситуация се намира в особено тясна връзка с Б.. Посоченото изискване
се извежда от съображение 14 от Регламент „Рим II“, според което
предвидените „клаузи за дерогация“ се прилагат само при очевидно по - тясна
връзка с друга държава, което дава възможност на сезирания съд да подходи
по подходящ начин към всеки отделен случай.
Степента на връзка на една правна ситуация с определена държава
членка е обусловена от характера на правния спор и конкретните
обстоятелства на случая. Когато се касае за претенции, произтичащи от
застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, от значение е
мястото на настъпване на произшествието, обичайното местопребиваване на
застрахования и пострадалото лице, държавата членка, в която е установен
застрахователя. В настоящия случай процесното пътнотранспортно
произшествие е настъпило в Г., виновният водач е застрахован в
застрахователно дружество, установено в тази държава членка, а освен това
както починалият, така и причинителят на произшествието са български
граждани, установени в Г.. Търпените от близките на починалия Д.Т.В. вреди,
които са български граждани и с местоживеене в Б., не може да обоснове
наличието на особено близка връзка на разглеждания случай с българската
държава. Ако се приеме обичайното местопребиваване като критерий за
наличието на такава връзка, възможна е хипотеза, при която застрахователят
ще отговаря спрямо косвено пострадалите с местоживеене в различни
държави, които по силата на чл. 11, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012
на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски
дела ще предявят своите претенции в държавата на своето местоживеене, при
различни условия, което ще доведе до нееднаквото им третиране – напр.
обезщетението на близки на починал, които имат местожителство в Б., ще се
определи при условията на чл. 52 ЗЗД (ако са налице предпоставките на чл. 16
от Регламент „Рим II“), а спрямо тези с местоживеене в Г., спрямо които чл. 52
ЗЗД няма да бъде приложим, при рестриктивните ограничения на германското
право. Освен това следва да се има предвид, че наличието на особено тясна
връзка ще обоснове прилагане на българското право (в този случай и на чл. 52
6
ЗЗД) по силата на чл. 4, § 2 от Регламент „Рим II“, каквато, както беше
отбелязано по – горе, не е налице. В крайна сметка установените по
настоящето дело обстоятелства не разкриват наличието на особено близка
връзка на разглежданата ситуация с Б., от което следва, че в случая не са
налице изискуемите от чл. 16 от Регламент „Рим II“ предпоставки за
приложение на повелителната норма на чл. 52 ЗЗД.
Не е налице и второто условие за прилагане на дерогацията по чл. 16 от
Регламент „Рим II“, а именно нормата на чл. 52 ЗЗД да има повелителен
характер. Правилото на чл. 52 ЗЗД има за цел определянето на справедливо
парично обезщетение на претърпелите неимуществени вреди от
непозволеното увреждане лица, поради което тя е установено изцяло в защита
на частни интереси, което изключва повелителния й характер по смисъла на
чл. 16 от Регламент „Рим II“.
При това положение на основание чл. 4, § 1 от Регламент „Рим II“ по
отношение на обема на деликтната отговорност на застрахования водач
приложимо се явява правото на Ф..
По делото не е изискана и не е представена информация относно
съдържанието на германското право по реда на Европейската конвенция за
обмен на правна информация между държави, но от ответната страна е
представено писмено становище от Г. министерство на правосъдието,
изискано по т. д. № 1333/ 2020 г. на ОС – С.З., касаещо същото ПТП. От
същото става ясно, че регламентацията на неимуществените вреди в
германската правна система се съдържа в § 253 от германския Граждански
кодекс (BGB), който постановява, че за вреди, които не са имуществени,
парично обезщетение може да се иска само в случаите, определени със закон,
а според ал. 2, ако трябва да се плати обезщетение поради увреждане на
тялото, здравето, свободата или половото самоопределение, може да се иска
справедливо парично обезщетение и за вреди, които не са финансови загуби.
Разпоредбата на § 823, ал. 1 ГГК установява общото правило, че който
умишлено или по непредпазливост противозаконно накърни живота, тялото,
здравето, свободата, собствеността или други права на другиго, е длъжен да го
обезщети за причинените вреди.
Специална отговорност за вреди, причинени при управлението на
моторно превозно средство, е предвидена в § 7, ал. 1 от Закона за движение по
7
пътищата, според който, ако при управление на моторно превозно средство
загине човек, бъде увредено тялото или здравето му или се повреди вещ,
собственикът е длъжен да обезщети пострадалия, каквото задължение е
предвидено и за водача на МПС съгласно § 18.
В случай на смърт, причинена при ПТП, според §10, ал. 3 от Закона за
движение по пътищата право на парично обезщетение имат преживелия
роднина, който е бил в особено близки отношения с починалия към момента
на увреждането, като по отношение на съпруга, партньора, родителя или
детето тази близост се предполага. Аналогична е разпоредбата на чл. 844, ал. 3
от германския ГГК.
Според чл. 11, изр. 2 от ЗДП за неимуществени вреди може да се
претендира справедливо парично обезщетение.
На първо място следва да се отбележи, че приложимото право на друга
държава следва да се прилага в смисъла и по начина, по която се тълкува от
съдилищата на тази държава. Според съдебната практика на германските
съдилища (O. C., решение от 24 август 2022 г. - 14 U 22/22) преживелите лица
могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен
близък на две правни основания – по § 823, ал. 1 ГГК и по § 844, ал. 3 ГГК. По
§ 823, ал. 1 ГГК обезщетение може да се търси само в случай на т. нар. от
практиката „вреди от шок“, при които психическите страдания са придобили
патологичен характер и надхвърлят уврежданията на здравето, на които
засегнатите обикновено са изложени в случай на смърт или сериозно
нараняване на близък роднина. В този случай искът се основава на
собственото увреждане на здравето на преживялото лице.
От своя страна искът по § 844, ал. 3 ГГК не изисква психическите
страдания на преживялото лице да са довели до патологично засягане на
психичното или физическото му здраве. Основание на иска е не претърпяното
от преживялото лице увреждане на здравето, а търпените болки и страдания
от смъртта на близък човек.
В съдебната практика е приет ориентировъчен размер от 10 000 лв. на
обезщетението по § 823, ал. 1 ГГК и на преживялото лице по § 10, ал. 3 ЗДП и
§ 844, ал. 3 ГГК, като се приема, че по принцип т. нар. „шокови вреди“
обуславят по – висок размер на обезщетението в сравнение с обезщетението за
преживяна болка и скръб.
8
По настоящето дело не се установи душевните страдания на ищците от
неочакваната и преждевременна смърт на техния син да са придобили
патологичен характер, което да обоснове определянето на обезщетение при
условията на § 823, ал. 1 ГК. От събраните по делото гласни доказателства
(свидетелите М.Т. и А.О.) се установи, че ищците изключително тежко
преживели смъртта на техния син, изпитвали силна болка и скръб, посоченото
нещастно събитие е провокирало както промяна на тяхното светоусещане,
така и на поведенческите им реакции, но тези обстоятелства не дават
основание да се приеме, че психическите им страдания са прераснали в
психическо заболяване. Психическия шок, на който преживелите лица са
засегнати от смъртта на близък роднина, не представлява автоматично
увреждане на здравето (психическото или физическото) дори и да са довели
до определени разстройства. Наличието на остра стресова реакция,
потиснатото настроение, депресията, чувството на безпомощност и липса на
перспектива, временно повишаване на кръвното налягане нямат патологично
осезаем характер и не могат да бъдат основание за получаване на обезщетение
по § 823, ал. 1 ГГК. Поради изложеното съдът намира, че обезщетението за
претърпените от ищците душевни страдания следва да се определи в рамките
на обезщетението на преживели лица по § 10, ал. 3 ЗДП и § 844, ал. 3 ГГК.
Според цитираните разпоредби, които имат идентично съдържание,
причинителят на вредата следва да заплати на преживелите лица, които са
били в особено близки отношение с починалия, справедливо обезщетение.
Според изр. 2 тази близост се предполага, ако преживелият е съпруг, партньор
в живота, родител или дете на починалия. В настоящия случай ищцата Т. М.
В. е майка на починалия при пътнотранспортното произшествие Д.Т.В.,
поради което тази близост следва да се приеме, че е налице, което се
потвърждава и от събраните по делото доказателства. От същите по
категоричен начин се установи, че между майката и сина са съществували
топли и близки отношения, силна емоционална и духовна връзка, основана на
взаимна обич, уважение и подкрепа. Неочакваната му смърт е довела до
непрежалима болка и тъга, ищцата често посещавала гроба му. При преценка
интензитета на преживените от ищцата душевни страдания следва да се
отчете, че загубата на дете е винаги болезнено, нежелано и неутешимо
преживяване, преждевременно прекъснатата връзка между тях я е лишила
завинаги от неговата обич и подкрепа, от възможността да се радва на
9
неговото развитие, на създаване на семейство и деца, поради което съдът
намира, че обезщетението следва да се определи в горната граница на приетия
от германските съдилища ориентировъчен размер от 10 000 евро или в размер
на 20 000 лв. Преживените от ищцата негативни емоции и страдания не
надвишават обичайните в такива случаи, което да обоснове определяне на по
– висок размер на обезщетението над обичайния. От така определеното
обезщетение следва да се приспадне доброволно изплатената сума от 13 500
лв., поради което предявеният иск се явява основателен за сумата от 6 500 лв.
По отношение на Й. Я. А., който е доведен баща на починалия,
обезщетението е обусловено от наличието на особено близка връзка между
тях. Следва да се приеме, че такава е налице, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди. В разглеждания случай от събраните по
делото доказателства се установи, че ищецът е отгледал починалия от най –
ранна възраст, приемал го като свой син, а починалият като негов баща.
Всички техни близки и познати знаели, че ищецът е биологичен родител на
починалия, когото обаче не припознал по съответния ред. Ищецът
изключително тежко приел и преживял смъртта на доведения си син, която е
довело до промяна както на неговото светоусещане, така и на поведенческите
му реакции. При тези данни и като се има предвид, че ищецът няма качеството
на родител, а е отгледал детето на ищцата Т. В., с която живее на семейни
начала, за репариране на претърпените болки и страдания от смъртта на
отгледания от него Д.Т.В. следва да му се признае право на обезщетение в
размер на 15 000 лв., (приблизителната равностойност на 7 500 евро), от което
следва да се приспадне доброволно изплатената сума от 1950 лв., поради
което предявеният иск следва да се уважи за сумата от 13 050 лв.
Релевираното от ответника възражение за съпричиняване от страна на
починалия Д.В. поради неползване на обезопасителен колан е неоснователно.
От представения протокол за ПТП е видно, че пострадалият Д.В. е пътувал на
задната лява част на автомобила без поставен обезопасителен колан. Вещото
лице по назначената съдебномедицинска експертиза дава заключение, че ако
пострадалият е бил с поставен предпазен колан, би получил травматични
увреждания, но с по – малка тежест, които най – вероятно не биха довели до
фатален изход. Настоящата инстанция не кретидира посоченото становище,
10
тъй като вещото лице не е съобразило данните от назначената
съдебноавтотехническа експертиза, според която сумарната скорост на двата
автомобила в момента на удара е била около 170 – 180 км/ ч. При разпита си в
съдебно заседание вещото лице д – р Т. П. уточнява, че при челен удар със
сумарна скорост от 180 км/ ч. пострадалият би получил същите увреждания на
вътрешните органи, които са несъвместими с живота. Изложеното налага
извод, че непоставянето на обезопасителен колан от пострадалия не се намира
в причинна връзка с настъпилия резултат, поради което не са налице
основания за намаляване на така определеното обезщетение.
По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени
в частта в която предявените от Т. М. В. и Й. Я. А. искове по § 115, ал. 1, т. 1 от
германския Закон за застрахователните договори (с неправилно дадена от
окръжния съд правна квалификация по чл. 432, ал. 1 КЗ) са отхвърлени до
сумата от 6 500 лв. спрямо Т. М. В. и 13 050 лв. спрямо Й. Я. А., вместо което
се постанови ново, с което предявените искове се уважат до посочените
размери. Решението в частта, в която исковете са отхвърлени над уважената
част, следва да се потвърди.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът W.P.l V.AG следва да заплати
по сметка на ОС – С.З. ДТ в размер на 782 лв. съобразно размера на
присъденото обезщетение, както и заплатените от бюджетните средства на
съда разноски за вещи лица в размер на 1005 лв.
С оглед изхода на делото ответникът следва да заплати на адв. Р. М.
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, т. 1 ЗА за оказано безплатно
процесуално представителство на ищците за двете инстанции общо в размер
общо на 6000 лв. – по 3000 лв. за всеки един от тях, от които 2000 лв. за
първата и 1000 лв. за втората инстанция.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 116/ 04.04.2023 г. по т. д. № 274/2022 г. на ОС –
С.З. в частта, в която предявените от Т. М. В. и Й. Я. А. против W. P. V. AG
искове по § 115, ал. 1, т. 1 от германския Закон за застрахователните договори
11
за неимуществени от смъртта на Д.Т.В. вследствие ПТП на 22.02.2019 г.,
настъпило във Ф., са отхвърлени до сумата от 6 500 лв. по отношение на Т. М.
В. и до сумата от 13 050 лв. по отношение на Й. Я. А., както и в частта на
разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА W. P. V. AG, седалище и адрес на управление: Ф., *****, М.,
П. А. * да заплати на Т. М. В., ЕГН **********, гр. К., ул. „Р.“ № ** сумата от
6 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
сина й Д.Т.В. при ПТП на 22.02.2019 г. във Ф., ведно със законната лихва от
05.10.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА W. P. V. AG, седалище и адрес на управление: Ф., *****, М.
П.А. * да заплати на Й. Я. А., ЕГН **********, гр. К., ул. „Р.“ № ** сумата от
13 050 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на Д.Т.В. при ПТП на 22.02.2019 г. във Ф., ведно със законната лихва от
05.10.2020 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА W. P. V. AG да заплати по сметка на ОС – С.З. ДТ и разноски
за вещи лица в размер на 1787 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗАД W. P. V. AG да заплати на
Р. И. М. адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално
представителство на Т. М. В. и Й. Я. А. в производството пред ОС – С.З. и АС
– Пловдив в размер на 6 000 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12