СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на шестнадесети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря А. Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 8398 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 62141 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 54354/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 63 състав, „М.Г.“ ООД, ЕИК *****е осъдено, на
основание чл. 200 КТ, да заплати на А.М.И., ЕГН ********* сумата от 12 220 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на М.Н.А.
в резултат на трудова злополука на 04.01.2017 г., ведно със законната лихва от
04.01.2017 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 12 220 лв. до пълно предявения размер от 250 000 лв.; както
и да заплати на А.Н.А., ЕГН **********, на основание чл. 200 КТ, сумата от 22
500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
смъртта на М.Н.А. в резултат на трудова злополука на 04.01.2017 г., ведно със
законната лихва от 04.01.2017 г. до окончателното плащане, като искът е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 22 500 лв. до пълно предявения
размер от 250 000 лв..
С решението А.М.И., ЕГН *********, е осъдена да заплати на „М.Г.“ ООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 6998,93 лева – адвокатско възнаграждение, и 56,33 лв. – разноски за експертиза.
С решението А.Н.А., ЕГН **********, е осъден да заплати на „М.Г.“ ООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 8479,38 лева – адвокатско възнаграждение, и 68,25 лв. – разноски за експертиза.
С решението „М.Г.“ ООД, ЕИК *****, е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СРС, сумата от 3388 лева – държавна такса и 42,35 лв. – разноски за експертиза.
Срещу
така постановеното решение, с което предявеният иск по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер
от 22 500 лв. до сумата от 130 000 лв.,
е подадена въззивна жалба от ищеца А.Н.А., в
която са развити съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост
на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковата претенция да бъде уважена изцяло до размера от 130 000 лв. Оспорва начина на определяне на
обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД от първоинстанционния съд,
като твърди че на него като брат на починалия работник М.Н.А. и в полза на ищцата
А.М.И. като майка на последния, следва да бъде присъден един и същи размер на
обезщетение. Поддържа, че при определяне размера на дължимото се обезщетение,
първостепенният съд не се е съобразил с
принципа по чл. 52 ЗЗД, и не е извършил преценка на всички събрани по делото
доказателства и доводи на страните. Претендира разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „М.Г.“ ООД, в който жалбата се оспорва като неоснователна и
недоказана Претендира се и присъждането на сторените по делото
разноски.
От ищцата А.М.И. е постъпила молба, наименована „въззивна жалба“, с
която се оспорва първоинстанционното решение единствено в частта за разноските,
и която по своята същност представлява искане за изменение на решението, в
частта за разноските, тоест има характер на молба по чл. 248 ГПК. По
депозираната молба е налице произнасяне от първоинстанционния съд с Определение
№ 120306 от 15.06.2020 г., постановено по гр.
д. № 54354/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 63 състав.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор от ответника „М.г.“
ООД, който счита подадената молба за неоснователна.
Срещу
така постановеното решение, с което предявените искове по чл. 200 КТ са
уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „М.г.“ ООД, с доводи за необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Изразява се
несъгласие с определения от районния съд размер на обезщетението за
неимуществени вреди, както и с възприетия процент на съпричиняване на
вредоносния резултат от 25 % от страна на пострадалия. Оспорва се изводът на СРС,
че основна причина за настъпването на трудовата злополука е поведението на
работодателя.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от А.Н.А. и А.М.И., с който жалбата се оспорва и се моли същата да бъде оставена без уважение.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от ищцата А.М.И.
срещу постановеното решение, с което предявеният иск по чл. 200 КТ е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 12 220 лв. до сумата от
130 000 лв. Оплакванията в жалбата са насочени
срещу възприетия от съда извод за наличието на „груба небрежност“ от страна на работника
М.Н.А. и редуциране на обезщетението с 25%. Решението в тази част се счита за
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Иска се от въззивния съд да
приеме, че не е налице съпричиняване от пострадалия под формата на проявена от
него груба небрежност, съответно ответното дружество да заплати на ищците
пълния претендиранот размер на обезщетението за неимуществени вреди от по
130 000 лв. за всеки.
В подаден отговор на насрещната въззивна жалба в срока по чл. 263, ал. 3 ГПК ответникът „М.г.“ ООД счита същата за недопустима, неоснователна и
недоказана.
От въззивниците А.М.И.А.Н.А. е подадена и частна жалба срещу Определение
№ 120306 от 15.06.2020 г., постановено по гр.
д. № 54354/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 63 състав,
с което е оставена без уважение депозираната от жалбоподателите молба, по реда
на чл. 248 ГПК, за изменение на първоинстанционното решение, в частта за
разноските. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да се
намали поради прекомерност уваженият размер на претендирания от процесуалния представител
на ответното дружество адвокатски хонорар.
В срока по чл. 276,
ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от „М.Г.“ ООД, с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение, в частта за разноските, да бъде оставено в
сила. Твърди, че районният съд правилно е присъдил разноски съобразно отхвърлената
част от исковете. Поддържа, че размерът на уговореното адвокатско
възнаграждение не е прекомерен.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивни жалби
и насрещна въззивна жалба, подадени от процесуално - легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите
са процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбите, въззивният съд
намира следното:
СРС, II Гражданско отделение, 63 състав е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 200 КТ.
Отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ е
отговорност за вреди, причинени от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили на работника временна нетрудоспособност, инвалидност или
смърт. Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е
безвиновна отговорност. За да бъде налице такава отговорност, следва да се установи наличие на трудово
правоотношение между страните, наличие на професионално заболяване или трудова
злополука, без да се налага изследване и установяване на виновни действия или
бездействия на длъжностни лица на работодателя, като това следва да бъде
установено по съответния административен ред, причинена временна
неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт, вреда-имуществена
или неимуществена и причинна връзка между професионалното заболяване или
трудовата злополука и вредата. В решение 374 от 23.07.2014 г. по гр. д. №
3766/13 г., ГК, ІV ГО е посочено, че в разпоредбите на чл. 57 и следващите
от Кодекса за социално осигуряване е предвидена
процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката като
трудова, която е детайлизирана в Наредба за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки.
Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО представлява
индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука
и е официален удостоверителен документ за установените в него факти. Липсата на
влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова
злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200,
ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на
имуществената отговорност на работодателя по този текст. Установяването на
факта на трудовата злооплука не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е
предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран.
Липсата на влязло в сила разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО не
дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в
рамките на съдебното исково производство. В този смисъл е установената трайна
практика на ВКС, а именно решение № 31/02.02.2011 г. по гр. дело № 1894/2009 г.
на ВКС, IV г. о., решение № 109/12.03.2012 г. по гр. дело № 622/2011 г. на ВКС,
IV г. о., решение № 753/28.01.2011 г. по гр. дело № 457/2010 г. на ВКС, III г.,
решение № 339/10.10.2011 г. по гр. дело № 859/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др.,
всички постановени по чл. 290 ГПК.
В настоящият казус по делото е представено доказателство за наличие на трудова
злополука, като е представено Разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО №
20174 от 20.03.2017
г., с което е прието, че злополуката е трудова по чл. 55, ал. 1 КСО.
Настоящата инстанция също
приема, че са налице всички цитирани кумулативни предпоставки от фактическия
състав на чл. 200 КТ.
Съгласно чл. 55, ал. 1 КСО трудова
злополука е всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена
в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност,
трайно намалена работоспособност или смърт. По делото е установено, че пострадалият
М.Н.А. е бил работник при ответника „М.г.“ ООД като е заемал длъжността "работник
строителство". На 04.01.2017 г.,
М.Н.А., при подготовка за
сваляне на кофражни платна от платформа, пада от височина от около 27 м., от
което получил черепно-мозъчна, гръдна и коремна травма, разкъсване на
черен дроб, слезка, бели дробове. Злополуката е трудова по смисъла на
горецитираната норма, призната е за такава и от органите на НОИ с Разпореждане
от 20.03.2017 г. М.Н.А. получава увреждания, които причиняват смъртта му,
като от приетата СМЕ се установява, че причината за смъртта на
работника е тежка, несъвместима с живота съчетана /черепно-мозъчна,
гръбначно-мозъчна, гръдно-коремна и на опорно-двигателния апарат/ травма с
нараняване на жизненоважни органи.
За безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че ищцата А.М.И. е майка, а ищецът А.Н.А. – брат на починалия М.Н.А.; че на
27.10.2017 г. ответникът е заплатил в полза на ищцата А.М.И. обезщетение, в размер на 50 000 лв. във
връзка с процесната трудова злополука; че ЗАД „Армеец“ АД е заплатил в полза на
ищцата обезщетение за вреди от същия инцидент, в размер на 32 280 лв. във
връзка със сключен договор между ответното дружество и застрахователя договор
за застраховка; и че непосредствено преди настъпване на трудовата злополука М.Н.А. се е намирал вътре в кулата, както и че към момента на
инцидента не е бил прикрепен с обезопасителен колан и не е бил обезопасен с изграден
обезопасител парапет.
Безспорен между
страните е и фактът, че процесната злополука е била надлежно призната за
трудова с влязло в сила разпореждане на ТП на НОИ – София град.
Спорни на етапа на
въззивното производство са въпросите какъв е справедливият размер на
обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди,
както и налице ли е било съпричиняване на вредите чрез проявена вина във вид на
груба небрежност от страна на пострадалия и в каква степен.
Настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., на Пленума на ВС, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД
обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. Преценявайки именно съобразно
обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД следните обстоятелства: а)
характерът на увреждането, начинът на извършването му; б) претърпените болки
страдания, причинени неудобства и негативните психически изживявания; в)
периодът на лечение и възстановяване, както и периода, през който ищецът е
търпял болки и страдания; г) прогноза за възстановяване и допълнителното
влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и др.; д)
общественото му положение; е) възрастта на пострадалия; ж) и не на последно
място социално-икономическите условия в страната. Причиняването на неимуществените вреди от деликт,
стоящи в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка със съответното
противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално-психологически преживявания, подлежат на пълно и главно доказване
по общия ред, а размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва да бъде определен
въз основа на конкретните за съответния случай обективно съществуващи
обстоятелства.
С оглед посочените правила за определяне на
справедливия размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди и след
съвкупен анализ на установените по делото обстоятелства относно претърпените
такива от ищцата А.М.И., настоящият съдебен състав намира, че определеният от СРС размер на обезщетението
за неимуществени вреди, в размер на 130 000 лв., се явява справедлив по смисъла
на чл. 52 ЗЗД. В конкретния
случай първостепенният
съд, при определяне на
справедливия размер, е взел предвид и обсъдил в съвкупност всички
обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението и въз
основа на цялостна преценка е присъдил справедлив паричен еквивалент на
претърпените от А.М.И. болки и страдания. Преценено е и неблагоприятното
отражение на инцидента върху психо-емоционалното състояние на ищцата, като са взети предвид и събраните гласни
доказателства
посредством разпита на свидетелката М.С.във визираната насока, че злополуката психически се
е отразила неблагоприятно на ищцата, същата била срината емоционално, не могла да
преживее случилото се с големия си син, постоянно плачела, било й трудно и
тежко. От свидетелските показания се установява още, че ищцата се затваряла в
себе си, ставала през нощта и не е можела да спи, както и че е загубила своята
емоционална и материална подкрепа, тъй като е пенсионер, нямала собствени
доходи и не работи. В съответствие с горното настоящата инстанция намира,
че сумата от 130 000 лева е в състояние да
компенсира в най-пълна степен причинените на ищцата вреди от процесната трудова злополука, при която е настъпила смъртта
на пострадалия служител на „М.Г.“ ООД и неин син - М.Н.А.. В този смисъл, наведените оплаквания във въззивната жалба на ответника, че присъденият размер не
кореспондира на преживените от ищцата болки и страдания, са неоснователни. От така определеното обезщетение за неимуществени
вреди следва да се приспадне по реда на чл. 200, ал. 4 КТ сумата от 32 280 лв., която ищцата признава, че й е изплатена по застраховка
"Трудова злополука" от ЗАД „Армеец“ АД, както и сумата от 50
000 лв. заплатена от ответното дружество във връзка с процесната трудова
злополука. Следователно предявеният от ищцата А.М.И. иск се явява основателен до размера на 47 720 лв., както правилно по същество е приел и СРС.
По отношение на релевираната претенция по чл. 200 КТ от
ищеца А. Н.А.:
Въззивният съдебен състав споделя доводите на
първоинстанционния, че по делото е установена трайна и дълбока емоционална
връзка между ищеца А. Н.А. и неговия брат – починалия М.Н.А., съобразно задължителните разяснения дадени в ТР №
1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, съгласно които
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд,
и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които
в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда
при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. Застъпеното становище в соченото ТР е, че особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. От събрания доказателствен материал са доказани претърпените от ищеца А. Н.А. болки и морални страдания. Съдът правилно е постановил съдебен акт, който
отговаря на всички изисквания на чл. 52 ЗЗД. Определеният размер на
обезщетението е съобразен със съдебната практика и със социално-икономическата
обстановка в страната. СРС е анализирал и взел предвид всички релевантни за
случая факти и обстоятелства, вследствие на което е изградил крайните си изводи
и е определил процесния справедлив размер на дължимото се на ищеца обезщетение. В процесния случай, правилно съдебният
състав е възприел,
кредитирайки показанията на разпитаната в хода на производството свидетелка М.С./съпруга
на ищеца/, че отношенията между двамата братя
били особени близки, доколкото живеели в едно домакинство, оказвали си взаимна
помощ в лично и материално отношение, споделяли помежду си, работили заедно, винаги
били заедно, като липсвала вражда помежду им. Свидетелката споделя, че след
смъртта на М.Н.А., ищецът се променил коренно, не можел да спи нощем, изпитвал
безспокойство. Предвид приетата за доказана емоционална връзка между
пострадалия М.Н.А. и неговия брат - ищецът А. Н.А., и изпитаните от последния болки и страдания от смъртта на пострадалия, въззивният съд
намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът се явява
легитимиран да претендира неимуществени вреди от причинена смърт на неговия брат. С оглед на изложените изводи, присъденият от СРС размер на обезщетение, от 30 000 лв., е справедлив и правилно
определен. Жалбата на ответника досежно определения размер на обезщетението, е неоснователна и следва да се остави без уважение.
При постановяване на съдебния акт съставът на СРС правилно е приел за основателно
наведеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия работник М.Н.А. в размер на 25 %, поради проявена от него груба
небрежност, вследствие на допуснато виновно и противоправно нарушаване на
основни правила за безопасна работа, въведени с разпоредбите на чл. 126, т. 6 КТ и чл. 33 ЗЗБУТ – чрез поставянето му сам в ситуация на повишен риск от
увреждане, доколкото се е качил на необезопасена платформа, на височина около
27 м., на площадка на строителен обект, при липсата на предпазни средства -
намирайки се вътре в кулата не е бил прикрепен с обезопасителен колан.
Съгласно
постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения с № 302
от 7.10.13 г. по гр. д. № 3248/13 г. на ІV г.о. и № 350 от 17.10.2011 г.
по гр. д. № 1382/10 г. на ІV г.о., където „за относителната тежест на поведението на пострадалия,
когато с поведението си пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на
ответника се обосновава с нарушение правила за безопасност на труда" е
прието, че винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване
на вредата, като сам се е поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той
съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди,
които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от
поведението на увредения, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 88 от
12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В зависимост от обстоятелствата по делото следва
да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част
от вредите или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените
като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е
конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено
неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни
и безопасни условия на труд, не е достатъчен да презумира, че работника не е
допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Следва да се прави разграничение
между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на
причинителя и вредите, причинени от увредения. Причинителят на вредите отговаря само за онези от тях,
които са в причинна връзка с неговото виновно поведение.
Предвид константната съдебна практика, в т.ч.
застъпената в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 79/27.02.2012 г.
по гр. д. № 673/2011 г., IV г.о. на
ВКС, грубата небрежност е тежко
нарушаване на дължимата грижа, каквото един обикновен човек, поставен в същата
обстановка не би могъл да допусне. Следва пострадалият да е могъл да съблюдава дължимата грижа в конкретната обстановка. Несъблюдаването й е правно укоримо, защото
пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата
грижа. Именно поради факта, че пострадалият участва в увреждането, това му
поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение,
тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата,
толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване.
Небрежността в гражданското право е неполагане на
дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена
категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за
извършването й. Грубата небрежност не се
отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен,
тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен
абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност при подобни условия. Намаляване на отговорността за
работодателя е възможна само при съпричиняване поради допусната груба
небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на
основни технологични правила и правила за безопасност. В този смисъл са решение
№ 189/17.10.2019 г., д. 1446/19 г., ВКС, IV г. о.; решение № 19/18.09.2018 г.,
д. 4842/16 г., ВКС, IV г. о.; както и решение № 115/15.11.2018 г., гр. д.
4455/2017 г., ВКС, ІІІ г. о.
В случая, както вече се посочи, страните не спорят, че непосредствено
преди настъпване на трудовата злополука М.Н.А. се е намирал вътре в кулата,
както и че към момента на инцидента не е бил прикрепен с обезопасителен колан и
мястото не е било обезопасено с изграден обезопасител парапет.
От приложения по делото като писмено
доказателство протокол за резултати от извършено изследване на злополука,
станала на 04.01.2017 г., се установява, че има допуснати нарушения от страна на пострадалия работник М.Н.А. – по чл. 126, т. 6 и т. 13 КТ; чл. 284, ал.2 КТ; и по чл. 33
ЗЗБУТ.
С визираните разпоредбите на чл. 126, т. 6 КТ и чл.
33 ЗЗБУТ е установено едно от основните задължения на работника и
служителя при изпълнение на трудовите му функции, а именно: да спазва правилата
за безопасни и здравословни условия на труд и да се грижи за здравето и
безо-пасността си в съответствие с неговата квалификация и дадените от
работодателя инструкции. В изпълнение на това задължение работниците и
служителите са длъжни да спазват, както изискванията за осъществяване на
съответната възложена им работа, така и тези, които са въведени с общо
установени правила и норми, като те могат да бъдат такива, регламентирани от
самия работодател, общи такива, установени за конкретната работа или правила и
норми, въведени с общи нормативни актове. При наличието на такива правила те не
могат да бъдат дерогирани. Както пренебрегването от страна на работника на
правилата за безопасност при изпълнението на възложената работа, така и
допуснатите от негова страна нарушения на нормативни актове, с които той е длъжен
да се съобразява при изпълнението на работата си, могат да послужат като
основание за намаляване на дължимото се от работодателя обезщетение в случай,
че нарушението е допуснато при груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.
2 КТ. В конкретната хипотеза на пострадалия са били проведени инструктажи за безопасна работа, на последния са били известни и изискванията за безопасни
условия на труд – задължения по длъжностната му характеристика. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът
извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на
правилата за безопасност и/или на технологичните правила. В настоящия случай, при липсата
на поставен обезопасителен колан и на изграден обезопасителен парапет, качвайки се на висока и необезопасена
платформа и влизайки в незащитена кула без осигурени предпазни средства, М.Н.А.
не само че е допуснал нарушение
на правилата на безопасност на труда, но работникът е извършвал работата при липса на елементарно
старание и внимание. Пострадалият е действал, без да е сигурен, че е изключена
всяка опасност от създаване на ситуация, застрашаваща живота или здравето му в
изпълнение на трудовата функция. По този начин той е застрашил и поставил себе
си в опасност, поставил се е в ситуация на повишен риск от увреждане,
самонадеяно разчитайки, че такова няма да настъпи или че ще може да избегне
опасните последици на това застрашаващо здравето му поведение, въпреки, че е
бил длъжен да допусне последиците на своето деяние, да предвиди тяхното
настъпване и да вземе всички възможни мерки те да бъдат избегнати.
Необосновани обаче са твърденията на ответника
в депозирана въззивна жалба, че така възприетият процент на съпричиняване на
вредосния резултат от 25 % от страна на работника следва да бъде завишен.
Несъмнемно настъпилият вредоносен резултат стои в причинна връзка с поведението на пострадалия М.Н.А.. Същият се е качил на необезопасена платформа, на
височина от 27 м., влизайки в кула без поставен обезопасителен колан и липса на
предпазен парапет, с оглед на
което винаги съществува опасност при такава височина и на място, на което се извършват
строително-монтажни работи, работникът да падне и
да настъпят увреждания на живота и здравето му. Следователно се доказва пострадалият да способства за настъпване на
вредоносния резултат, като не полага елементарната дължима грижа за безопасно
поведение, която би положил и най-небрежния работник в подобна ситуация. Въпреки възприетия от настоящия съдебен състав принос от страна на
пострадалия за настъпването на процесната трудова злополука, чрез проявената от
него груба небрежност, въззивният съдебен състав счита, че са налице и значителни
пропуски от страна на ответното дружество довели до настъпването на инцидента. Работодателят
/чиято отговорност е обективна/, отговаря за причинените вреди, без значение
дали са в причинна връзка с неговото поведение./ В случая допуснати от него нарушения на
правилата на труда, в причинна връзка с
неблагоприятния резултат – смъртта на работника М.Н.А. е неосигуряването на ефективен контрол за
извършване на работата без риск за здравето по безопасен начин, позволяването/допускането на работник-строителя да
извършва строително-монтажна
дейност без да носи лични
предпазни средства – колан и
обезопасителен парапет, и неизвършването на ефективен контрол.
От представения протокол за резултати от
извършено изследване на злополука, станала на 04.01.2017 г., е видно, че има допуснати
нарушения на правилата на труда и от
ответника „М.Г.“ ООД по чл. 16, ал. 1, т. 6
ЗЗБУТ. Съдът намира, че ответникът не е
изпълнил задълженията си по чл. 16, ал. 1 т. 6 ЗЗБУТ, съгласно която разпоредба
при осъществяване на дейността си за осигуряване на здравословни и безопасни
условия на труд, работодателят е длъжен да осигури ефективен контрол за
извършване на работата без риск за здравето по безопасен начин. В тази връзка
се споделят доводите на първоинстанционния, че извършеното от пострадалия
работник нарушение в значителна степен е улеснено от и от самия работодател и
чрез неспазване на разпоредбите на чл. 26, т. 10, б. „б“ Наредба № 2/22.03.2004
г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при
извършването на строителни и монтажни работи, на чл. 24, ал. 1 Наредба №
2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия
на труд при извършването на строителни и монтажни работи, както и на чл. 246,
ал. 2 Наредба № 7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното
оборудване. Според СРС от страна на ответното дружество-работодател не са
изпълнени и изискванията, предвидени като условия на безопасност на труда при
работа на височина по чл. 199 Наредба №
7/23.09.1999 г. и чл. 60-64 Наредба № 2/22.03.2004 г., които доводи се
възприемат изцяло от въззивния съд. Макар от данните по делото да се
установява, че работодателят е провел на ищеца редица инструктажи за безопасна работа, въззивният съд счита, че основна причина за настъпване на процесната трудова злополука е
неизпълнението от страна на работодателя на редица нормативно вменени му
задължения, изразяващи
се в необезопасяване на площадката, на която е станала злополуката – липсата на надежни ограждения /парапет/, неосигурен непосредствен контрол на технически ръководител
на обекта, който да следи допускането до самостоятелна работа само след
спазване на всички законови изисквания за безопасни и здравословни условия на
труд, но най-вече – допускане до работа
на лица без предпазни средства.
Не се доказа по делото и твърдението на
ответника, че той е осигурил лични предпазни средства за своите работници, които
се намирали на територията на обекта в деня на злополуката, тъй като за доказването
на този факт ангажираните по делото гласни доказателства са от лица, които не
са очевидци на процесната трудова злополука /свидетелят И.Д.и свидетелят Б.П./.
Противно на заявеното от последните, от показанията на свидетеля А. У.– очевидец
на инцидента, се установява, че в деня на злополуката не е имало предпазни
колани, въжета и парапет на обекта, както и че предпазни колани работодателят
започнал да предоставя на работниците едва след въпросния инцидент. Нещо
повече, в показанията на свидетелите Д.и П. се съдържат противоречия относно
това къде точно са се намирали предпазните колани, като според свидетеля Д.местонахождението
им било при домакина, а свидетелят П. излага, че се държали в склада на
дружеството. Предвид горното, не се доказа по делото и осигуряването от страна
на работодателя на необходимите лични предпазни средства за безопасно
изпълнение на вменените на работника с длъжностната характерискика задължения.
Независимо от многобройните пропуски на работодателя, довели до настъпване
на злополуката, изброени
по-горе, при определяне на дължимия размер на обезщетението от районния съд е отчетено и поведението на
работника, който е пренебрегнал основното правило за безопасност – не е бил
снабден с предпазни средства и работната му среда не е била обезопасена. Предвид самоволното му поведение, участието му в причините за настъпване на злополуката, първостепенният съд е определил на 25 %, който процент на намаляване на обезщетението при
съобразяване на конкретните обстоятелства по делото и баланс между вредите,
намиращи се в причинна връзка с поведението на пострадалия, се възприема и от настоящия
съдебен състав.
Законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от
датата на увреждането - Решение № 146 от 15.02.2010 г. по гр. д. № 848/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС.
Ето защо такова следва да бъде
присъдено от 04.01.2017 г. до окончателното погасяване.
Предвид
гореизложените съображения и доколкото крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
в обжалваните части.
По частната жалба срещу Определение № 120306 от 15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 54354/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 63
състав, постановено по
реда на чл. 248 ГПК.
С обжалваното
определение на съда по разноските е оставена без уважение депозираната от
жалбоподателите А.М.И.А.Н.А. молба,
по реда на чл. 248 ГПК, за изменение на първоинстанционното решение, в частта
за разноските. Иска се от въззивния съд да отмени атакуваното определение и да
се намали поради прекомерност уваженият размер на претендирания от процесуалния
представител на ответното дружество адвокатски хонорар.
В постановеното
определение по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният
съд е приел, че с оглед изхода на делото и съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът „М.Г.“ ООД има право на направените от него разноски за един адвокат съразмерно с
отхвърлената част от иска, като е посочил, че съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по- малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Възприел е становището в депозираните по чл. 248 ГПК молби, че приложимата редакция на чл. 7, ал.
2, т. 5 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения предвижда минимален размер на адвокатското възнаграждение по
всеки от предявените срещу ответника искове от 6530,00 лв. или 7836 лв. с ДДС.
С оглед на това и доколкото ответната страна е заплатила възнаграждение в
размер на 9318 лв. по всеки от исковете, СРС е мотивирал, че преценката дали
така уговореното възнаграждение е прекомерно или не, е обусловена от преценката
за фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че възникналият спор
и процесуално поведение на страните не навеждат извод, че сложността на делото
граничи с минималната по дела от този вид, напротив по делото били събирани
множество доказателства (писмени доказателства, показания на 4 свидетели,
съдебно-медицинска експертиза и пр.), а страните са изразявали становище и по
събирането на други. При преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК не следвало да се
пренебрегва и правната сложност на конкретното дело, която според СРС в случая била свързана както с
приложението на ТР № 1/21.06.2018 г. по
тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГНТК на ВКС, така и с преценката за
наличието или липсата на груба небрежност, която предполагала и анализ на
редица нормативни актове, като КТ, Закона за здравословните и безопасни условия
на труд, Наредба № 2 от 22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни
и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи,
Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното
оборудване и т.н. Мотивирано е от страна на първостепенния съд и че по делото
били проведени 2 открити съдебния заседания, едно от които с дълга продължителност,
и през които е събран значителен обем доказателствен материал и е изразявано
становище по редица други въпроси, свързани с движението и решаването на делото.
С оглед на тези мотиви, СРС е стигнал до извод за неоснователност на така депозираните молби по чл.
248 ГПК.
Въззивният съдебен състав споделя изцяло мотивите на първостепенния съд,
обосноващи извод за дължимост на пълно предетендирания от процесуалния
представител на ответното дружество адвокатски хонорар по всеки от двата иска,
с правно основание чл. 200 КТ, поради което и препраща към тях.
По наведените от жалбоподателите довови следва да се посочи, че направеното
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност е неоснователно,
доколкото определеният размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответника, макар и над предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, е изцяло съобразен с фактическата и
правна сложност на делото, както и с вида и броя на извършените процесуални
действия. Делото е попълнено със значителен доказателствен материал, голям е и
обемът на осъществената от адвоката на ответника работа. При определяне размера
на дължимото се адвокатско възнаграждение е отчетена в пълна степен активността
на процесуалния представител на „М.Г.“ ООД по изготвянето на молби, жалби,
възражения, ангажирането в производството на редица писмени доказателства,
както и гласни такива, и въобще всички действия извършени по съответното дело.
Фактическата и правна сложност на делото, които съдът не намира за минимални, в
случая се явяват съразмерни на уговореното адвокатско възнаграждение, като
цялото движение на производството е протекло с активното участие на
представител на ответника, поради и което само на основание, че заплатеният
адвокатски хонорар надвишава минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004
г., без да се извърши преценка на всички релевантни за определянето на този
размер факти, не дава основание изначално да се намали търсеното за
осъществената защита по делото адвокатско възнаграждение.
Предвид гореизложеното, частната
жалба срещу определението на съда, по реда на чл. 248 ГПК, е неоснователна и
като такава следва да бъде оставена без уважение.
По
разноските:
При
този изход на спора, разноските остават в тежест на страните така както са ги
сторили.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 62141 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 54354/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 63 състав, в обжалваните части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена
от А.М.И., ЕГН ********** и А.Н.А., ЕГН ********** срещу Определение № 120306 от 15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 54354/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 63 състав, постановено по
реда на чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.