РЕШЕНИЕ
№ 1160
гр. В., 26.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 8 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Р.Р.
при участието на секретаря Г.Ж.Д.
като разгледа докладваното от Р.Р. Гражданско дело № 20213110103024 по
описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от „АКПЗ“ ЕООД срещу Г. ЯН. ХР.
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД за установяване съществуването на
паричното притезание, удостоверено в Заповед № */* г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № */* г. по
описа на Районен съд – В., 10 с-в, за следните парични вземания: сумата от 1204,09 лв.,
представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем № *** от *** г.,
сключен с „В.К.“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението – 12.10.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 167,07 лв. – договорна лихва, начислена за периода от
06.02.2019 г. до 04.10.2019 г. и сумата от 22,16 лв. – лихва за забава за периода
05.10.2019 г. до 25.09.2020 г., които вземания са прехвърлени на заявителя „АКПЗ”
ЕООД на 02.03.2020 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 01.12.2016 г.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за паричен заем № */* г. „В.К.“ ООД е
предоставило на ответника в заем сумата от 1500 лв., която следвало да бъде върната,
ведно с уговорената лихва в размер на 167,07 лв., на 9 месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 264,18 лв., която се включва и уговорена в чл. 1, ал. 3 от договора
такса за експресно разглеждане на документи в общ размер от 614,70 лв. Посочва се, че
ответникът извършил плащания по кредита в общ размер от 801,48 лв., които били
разпределени за погасяването на задължения за разходи за събиране на вземания в
размер на 100 лв., а с останалата сума са погасени изцяло първата и втората месечна
погасителна вноска и частично третата вноска. Излага се, че срокът на договора е
изтекъл на 04.10.2019 г. – датата на последната падежна вноска, но въпреки това
ответникът не е погасил задълженията си по договора, поради което дължи и
обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на 22,16 лв. за периода от
05.10.2019 г. до 25.09.2020 г. Сочи се, че с Приложение № 1 от 02.03.2020 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. „В.К.“
ООД цедирало вземанията си към ответника на „АКПЗ“ ЕООД. Ищецът се позовава на
1
възможността ответникът да бъде уведомен за извършената цесия с исковата молба,
като бъде връчено уведомлението за това заедно с преписа от същата. Тъй като
ответникът не е заплатил дълга си по договора, ищецът депозирал заявление по реда на
чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена процесната заповед за изпълнение срещу
ответника, връчена му по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради последното за ищеца се е
породил правният интерес да предяви настоящия иск за установяване спрямо
ответника дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение. Моли за
уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответника Г. ЯН. ХР., чрез назначения особен представител адв. И.Р., с който се
изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове.
Релевира възражение за нищожност на договорните клаузи за уговорения лихвен
процент и такса за експресно разглеждане. Оспорва се претендираният размер за
главница по договора за заем, поради неправилно прихващане на разходи и такси за
събиране на вземания, които не са заявени в производството, с извършеното и признато
плащане на задължение от страна на ответника в общ размер на 801,48 лв. Твърди се,
че липсва виновна забава на длъжника, поради невръчването на погасителен план и
покана за доброволно изпълнение, което изключва отговорността му за заплащане на
обезщетение за забава. При тези съображения моли за отхвърляне на исковите
претенции.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства и заключението по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Възникването на претендираното от ищеца спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на
който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем или
разсрочено плащане, а потребителят се задължава да върне получената сума съгласно
погасителния план и условията, уговорени в договора; 2) кредиторът да е предоставил
на потребителя уговорената сума; 3) кредиторът да е изпълнил задълженията си,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят; 4) индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да
обосноват договарянето на размера на лихвите и останалите разходи (такси) в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба и 5) наличие на
валидно сключен договор за цесия и съобщаването на длъжника за цесията.
Установява се от представения по делото Договор за паричен заем „Вивакредит
План“ № */* г., представляващ потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, че
между „В.К.“ ООД и ответника Г. ЯН. ХР. е възникнало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което ответникът е получил от кредитора сумата от 1500
лв., със задължение да я върне при условията на договора. Съгласно чл. 2 ал. 2 от
договора с подписването му ответникът удостоверява, че е получил от кредитора
заемната сума, като договорът има силата на разписка за предаването, респ.
получаването на сумата. Според уговорените в чл. 2, ал. 1, т. 4 от договора дати на
плащане, крайният срок за връщане на кредита е 04.10.2019 г.
Съгласно клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора за кредит, уговореният размер на
погасителната вноска е 264,18 лв., фиксираният годишен лихвен процент е 40,30%, а
годишния процент на разходите по заема е 49,46%. Според чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора
заемът следва да бъде издължен на 9 броя равни месечни вноски по 264,18 лв.,
включващи главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Уговорката за връщане
на получен кредит на месечни вноски с непроменлив размер и падежи изключва
2
необходимост и от съставяне на нарочен погасителен план. Лихвеният процент е
фиксиран, затова и няма основание да се изисква оповестяване на план, в който да се
уточнява последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти (чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК),
тъй като само при уговорена променливост на възнаграждението на кредитора
размерът му би варирал в различните моменти от изпълнението на договора.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва над
размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. Законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/ е
предприел регулация на предоставените от търговците кредитни услуги, като
ограничава размера на възнаградителната лихва по отношение на договорите за
потребителски кредит, при което е налице ограничаване на волята на страните не с
добрите нрави, а с императивни правила на закона. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съдът не
констатира при уговаряне на клаузата за възнаградителна лихва страните да са се
отклонили от императивни разпоредби, уреждащи защитата на потребителя.
По отношение на възражението на ответника, че уговорената възнгарадителна
лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, съдът намира следното:
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 от ЗЗД). Понятието „добрите
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени
правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят
необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници
в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция,
използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие.
При преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на
добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за
ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които
кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето,
обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от
кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, неговата цел,
задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и
възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато
едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да
се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се
уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
Ето защо съдът намира, че при потребителски заем за сума от 1500 лв., със срок
на ползване - 9 месеца, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в
размер от 262,92 лв. е обяснимо с разходите, които прави заемодателят, с риска, който
носи относно необезпеченото си вземане и с размера на добросъвестно очакваната от
сделката печалба.
Представени са следните писмени доказателства – Рамков договор за продажба и
прехвърляне на задължения (цесия) от 01.12.2016 г., Приложение № 1/02.03.2020 г. към
3
същия рамков договор и потвърждение от „В.К.“ ООД за прехвърлянето на ищеца
вземанията, които има, посочени в Приложение № 1/02.03.2020 г., в т. ч. и спрямо
кредитополучателя Г. ЯН. ХР. по процесния договор за потребителски кредит, от които
главница в размер на 1204,09 лв., договорна лихва в размер на 167,07 лв., и
такси/неустойки/разходи за забава в размер на 1064,60 лв. Представено е и
пълномощно (л. 22 от делото), с което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми,
съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, всички длъжници за сключения Рамков
договор за продажба и прехвърляне на задължения (цесия) от 01.12.2016 г.
При съвкупния анализ на цитираните доказателства се установява, че
вземанията, дължими от страна на кредитополучателя, са прехвърлени на настоящия
ищец чрез цитирания договор за цесия. Съгласно съдебната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д № 12/2009 г. на ІІ т.о. и Решение
№ 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на І т.о., уведомление, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Следователно, с факта на редовното връчване на препис от исковата молба и
доказателствата към нея, включващи договора за цесия, пълномощното и уведомление
за извършената цесия, изходящо от цедента чрез неговия пълномощник, длъжникът е
бил редовно уведомен за извършената цесия. Получаването на уведомлението е факт,
настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това
следва да бъде съобразен при решаването на делото на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Наред с лихвата, посочена по-горе, потребителят се е задължил да заплати и
такса, начислена за договорено с кредитополучателя при подаване на заявление за
отпускане на заема ползване на платена допълнителна услуга за приоритетно
разглеждане на кандидатурата му, т.н. „такса за експресно разглеждане“, която е била
посочена като фиксиран размер в договора – 614,70 лв. и оповестена като разход в
ГПР, съответно стойността й е била включена в уговорената месечна вноска – чл. 2, ал.
1, т. 1 от договора.
Допълнително в чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена компенсаторна неустойка
като фиксирано по размер обезщетение от 614,70 лв. за неизпълнение на специално
поето задължение за предоставяне на поръчителство или банкова гаранция. Това
вземане не е оповестено като предварителен сигурен разход, но също е начислявано
текущо като добавка към размера на основната месечна погасителна вноска.
На трето място кредиторът е начислявал и отделно задължение за компенсиране
на направени разходи поради допусната от кредитополучателя забава при всяка
погасителна вноска, както и за заплащане на допълнителна дейност по събиране на
просрочени задължения, съгласно Тарифа на „В.К.“ ООД
Настоящият съдебен състав намира, че уговарянето на тези допълнителни
основания на задължения противоречат на императивни норми, ограничаващи
свободата на договаряне на кредитна услуга.
Договореното като неустойка вземане несъмнено следва да се квалифицира като
уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за
неполучена договорена престация. Посочената неустойка не обезпечава същинско
задължение по договора за кредит. Начисляването й не е свързано в претърпени вреди
от неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя за връщане на заетата
сума. По съществото си тази договорна клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задължението на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника, вменено му с нормата на чл. 16 ЗПК, върху длъжника. Наред с изложеното,
съдът намира, че краткият срок за осигуряване на обезпечението и утежнените условия,
на които същото следва да отговаря, цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката и допълнително да увеличи размера на задълженията по кредита, като във
4
всяка от месечните вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита.
Уговорката по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в размер двукратно надвишаващ възнаградителната лихва, без това
оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско
кредитиране, регламентирани в чл. 19 ЗПК. Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели
отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като
основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената
сделка. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в Решение № 468 от
8.03.2021 г. на Окръжен съд – В., постановено по в. гр. д. № 3671/2020 г.
Изложеното налага извод, че разглежданата клауза от договора противоречи,
както на закона (ЗПК), така и на принципа за справедливост и целта на уговорената
неустойка излиза извън присъщите й по закон функции, което я прави нищожна поради
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Подобна е и функцията на таксата за експресно разглеждане на заявка за
отпускане на паричен заем. Кредиторът е посочил тази такса предварително в тарифата
си във варианти, определяеми според обема на кредитирането и периода на ползване, а
не според времетраенето на евентуалното експресно допълнително проучване на
риска, както следва да бъде, ако действително се касаеше за допълнителна услуга, а не
за допълнителна цена, събирана от доставчика без да предлага реално ново благо на
своя клиент. Така уговорената такса не съответства на изискването на чл. 10а, ал. 3, вр.
ал. 1 ЗПК.
Съобразно правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Уговорките в тарифата на кредитора, към която препраща чл. 11 от процесния договор
за кредит, че при забава на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочените задължения имат за цел
заобикаляне на посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези такси е
обусловена единствено от настъпила забава в плащанията, с начисляването им на
практика се достига до начисляване на допълнително обезщетение за забава над
допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. Систематичното тълкуване на чл. 10а,
чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето
от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен
обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и
други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, ако те не са
съответна насрещна престация за реална допълнителна финансова или друга услуга.
При така изложените правни съображения съдът намира разглежданите клаузи
от договора за кредит за заплащането такса за експресно разглеждане на документи,
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение и
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задълженията по кредита, за нищожни,
поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК.
Тези правни изводи налагат коригиране на установените по счетоводните
записвания на кредитора остатъчни размери от дълга. Видно от заключението на
назначената по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза е, че
плащането на длъжника е отчетено според уговорката в чл. 14 от кредитния договор в
поредност: разходи, такса, неустойка, договорна лихва и главница. Вещото лице е
установило, че кредитополучателят е получил в брой сумата от 1500 лв. с РКО №
306/*** г., както и че от негова страна са извършени плащания в общ размер на 801,48
лв. (това правнорелевантно обстоятелство си признава и от ищеца в исковата молба).
Със заплащането на тази сума кредиторът е усвоил за главница 295,91 лв., за договорна
лихва 95,85 лв., за неустойка 136,60 лв., за такса за експресно разглеждане 173,12 лв. и
за разходи по събиране на кредита 100 лв. Така от заплатената сума от 801,48 лв. са
5
усвоени само 391,76 лв. за погасяване на вземанията по валидната част от сделката – за
главница и договорна лихва. Останалата част от сумата е използвана за погасяване на
недължими вземания за неустойка, такса и разходи или общо 409,72 лв., внесени от
кредитополучателя не са отчетени правилно за погасяване на задълженията му. Затова
с този размер следва да се намалят остатъците като се приспаднат от месечни вноски с
падеж 07.04.2019 г., 07.05.2019 г. и 06.06.2019 г. (последната до остатък от 11,86 лв. за
лихва и 166,06 лв. за главница). Така дължими ще останат част от петата вноска с
падеж от 06.06.2019 г. и следващите вноски до края на срока на договора (06.07.2019 г.
– 04.10.2019 г.), или съответно общо 887,97 лв. главница и 73,47 лв. договорна лихва. В
тези размери претенцията на ищеца се явява основателна и следва да бъде уважена,
като за горниците над тези размери до признатите в заповедта за изпълнение суми
установителният иск следва да се отхвърли като неоснователен, като по отношение на
договорната лихва същият следва да бъде отхвърлен и за периода от 06.02.2019 г. до
05.06.2019 г.
Предвид основателността на главния иск за главница по договора за кредит,
ответникът дължи обезщетение за причинени вреди поради неточно изпълнение на
паричните задължения в темпорално отношение, което е в размер на определената
законна мораторна лихва в чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тъй като след правилното погасяване на
задълженията на кредитополучателя, съобразно изложеното по-горе, размерът на
дължимата главница е 887,97 лв., ответникът дължи обезщетение за забава върху
изискуемата главница включена във всяка месечна погасителна вноска относно
претендирания от ищеца период от 05.10.2019 г. до 25.09.2020 г. Съдът, съобразявайки
се с размера на основния лихвен процент, определен от БНБ, увеличен с 10 пункта, е
изчислил размера на мораторната лихва върху размера на неплатената главница,
включена в месечните вноски, изтекла за периода от 05.10.2019 г. до 25.09.2020 г.,
която възлиза на 72,77 лв., доколкото поради гореизложените съображения не може да
ползва заключението на вещото лице по назначената счетоводна експертиза в тази
част. С оглед принципа на диспозитивното начало, акцесорната искова претенция
следва да бъде уважена до пълния предявен размер от 22,16 лв. (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК,
предписващ, че предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от
страните).
При този изход на спора съобразно уважената и отхвърлена част от исковете на
основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените от него разноски в исковото производство, за които е представен списък по
чл. 80 ГПК, а именно сумата от 635,94 лв., представляваща сбор от заплатена държавна
такса, депозит за за особен представител на ответника, депозит за ССчЕ и
юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 39,68 лв., представляваща
направени в заповедното производство съдебни разноски.
Така мотивиран, Районен съд – В.
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 240 ЗЗД, в отношенията между страните, че Г. ЯН. ХР., ЕГН **********, с
настоящ адрес с. Водица, общ. Аксаково, дължи на „АКПЗ“ ЕООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление *****************************, сумата от
887,97 лв. (осемстотин осемдесет и седем лева и деветдесет и седем стотинки),
представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем № *** от *** г.,
сключен с „В.К.“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението – 12.10.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 73,47 лв. (седемдесет и три лева и четиридесет и седем
стотинки) – договорна лихва, начислена за периода от 06.06.2019 г. до 04.10.2019 г. и
6
сумата от 22,16 лв. (двадесет и два лева и шестднадесет стотинки) – лихва за забава за
периода 05.10.2019 г. до 25.09.2020 г., които вземания са прехвърлени на заявителя
„АКПЗ” ЕООД на 02.03.2020 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 01.12.2016 г., която вземания е издадена Заповед
№ */* г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № */* г. по описа на Районен съд – В., 10 с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове за главница за разликата над уважения размер от 887,97 лв. до пълния
претендиран размер от 1204,09 лв. и за договорна лихва за разликата над уважения
размер от 73,47 лв. до пълния претендиран размер от 167,07 лв., както и за периода
06.02.2019 г. – 05.06.2019 г.
ОСЪЖДА Г. ЯН. ХР., ЕГН **********, с настоящ адрес с. Водица, общ.
Аксаково, да заплати на „АКПЗ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление *****************************, сумата от 635,94 лв. (шестстотин
тридесет и пет лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща сторени съдебни
разноски в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Г. ЯН. ХР., ЕГН **********, с настоящ адрес с. Водица, общ.
Аксаково, да заплати на „АКПЗ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление *****************************, сумата от 39,68 лв. (тридесет и девет
лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща сторени съдебни разноски в
заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд –
В. в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
7