№ 2924
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 15-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА
при участието на секретаря БРАНИМИРА В. ИВАНОВА ПЕНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА Административно
наказателно дело № 20231110212141 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 145 - чл. 178 АПК вр. чл. 74 ЗМВР.
Образувано е по жалба на Е. П. Б., ЕГН **********, чрез адв.Т. Ч. –
САК, против Заповед за задържане на лице рег. № 250зз-1241/28.08.2023 г.,
издадена от полицейски орган при 06 РУ – СДВР – полицейски инспектор А-
И-Н-, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по отношение на Е. П. Б. е
наложена принудителна административна мярка „Задържане за срок до 24
часа“.
В жалбата се излагат съображения, че оспорената заповед е
незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон,
процесуалните правила и в противоречие с целта на закона. Сочи се, че в
оспорената заповед липсва описание на фактическите и правни основания за
задържането, поради което и жалбоподателят не е разбрал за какво е бил
задържан. На следващо място се излага, че полицейските органи не са
разполагали с каквито и да било основания да задържат жалбоподателя и да
го държат принудително в ареста, тъй като последният не е бил заварен при
приготовление, опит или непосредствено след извършване на престъпление,
нито у него са открити вещи, чието държане е забранено от закона. Поддържа
се, че процесното задържане е осъществено без намерение Е. Б. да бъде
изправен пред съд по обвинение за извършено престъпление, като
1
същевременно с последното не се неутрализира и реална опасност Б. да се
укрие или да извърши престъпление. Предвид изложеното се счита, че самото
задържане се явява несъразмерно, тъй като и органите на МВР не са
извършили своевременно необходими действия по разследване.
По изложените съображения се претендира отмяната на атакуваната
заповед за задържане.
В съдебно заседание жалбоподателят Е. П. Б., редовно призован, не се
явява и не изпраща процесуален представител. В депозирана по делото
писмена защита, адв. Ч. – процесуален представител на жалбоподателя с
доказателства за надлежно учредена представителна власт, моли заповедта да
бъде отменена по доводите, релевирани в жалбата. Претендира се
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата – А-И-Н-, полицейски инспектор при 06 РУ –
СДВР, редовно призован, не се явява, не се представлява. В ангажирани по
делото писмени бележки от ответника, чрез процесуален представител с
доказателства за надлежно учредена представителна власт, се поддържа
становище за законосъобразност на издадената заповед за задържане и се
моли депозираната срещу нея жалба да бъде оставена без уважение.
Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в
производството и се релевира възражение за прекомерност по отношение
размера на разноските, претендирани от насрещната страна, поради
неголямата фактическа и правна сложност на делото.
Софийска районна прокуратура – редовно уведомена, не изпраща
представител и не изразява становище по основателността на жалбата.
След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по
делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за задържане на лице рег. № 250зз-1241/28.08.2023 г.,
издадена от А-И-Н-, заемащ длъжността полицейски инспектор при 06 РУ –
СДВР, по отношение на Е. П. Б. била приложена принудителна
административна мярка „задържане за срок до 24 часа“. Като правно
основание за издаване на заповедта била посочена разпоредбата на чл. 72, ал.
1, т. 1 ЗМВР, а като фактическо – чл. 194 НК – кражба от магазин ----------- ул.
--------- Е. П. Б. бил задържан в 13:50 часа на 28.08.2023 г. След задържането
2
му на лицето бил извършен личен обиск по реда на чл. 80 ЗМВР, при който у
него не били установени вещи. Е. П. Б. бил задържан в помещение на 06 РУ –
СДВР и бил освободен в 15:55 часа на 28.08.2023 г.
Към административната преписка са приложени протокол за личен обиск
на Е. П. Б. от 28.08.2023 г., Декларация от 28.08.2023 г. от Е. П. Б., извлечение
от книга за задържани лица от 28.08.2023 г., от която е видно, че задържаното
лице е прието на 28.08.2023 г. в 13.50 ч., задържано на основание "чл.194 НК"
и освободен на 28.08.2023 г. в 15:55 ч., сведения от Н. М. Н., Денис Д. Д., Н.
Х. А., Е. Р. П., справка от Софийска районна прокуратура с адм. № 3786/2023
г., от което е видно, че по случая за извършено престъпление по чл. 194 НК на
дата 28.08.2023 г. от магазин „ххххххххххх не е образувано досъдебно
производство или преписка в С..
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
които прецени като еднопосочни и кореспондиращи помежду си. Въз основа
на последните се изясняват обстоятелствата по издаване на атакуваната
заповед за задържане и осъществените спрямо Е. П. Б. действия за времето на
задържането.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните изводи от правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна,
адресат на акта, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на
оспорване, респективно като такава следва да бъде разгледана по същество.
По правната си същност задържането под стража на основание чл. 72, ал.
1, т. 1, вр. с чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна
мярка и като всяка ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата с цел
постигане на правно определен резултат. В зависимост от конкретния случай,
мярката по чл. 72 от ЗМВР, би могла да има превантивен или
преустановителен характер.
Оспорената заповед представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и като такъв подлежи на съдебен контрол за
законосъобразност по критериите, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК.
При проверката съдът следва да прецени актът издаден ли е от компетентен
орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и
3
процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.
Разпоредбата на чл. 169 АПК поставя допълнителни критерии, с които
съдът следва да се съобрази при преценката на административен акт, издаден
при оперативна самостоятелност – да провери дали административният орган
е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за
законосъобразност на административния акт.
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът в настоящото производство не е
обвързан само от основанията, посочени в жалбата, с която е сезиран, но
преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл. 146 от АПК. Необходимо е да са налице в тяхната
съвкупност всички изисквания за валидност на административния акт, а
именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при
спазване на административнопроизводствените правила, да не противоречи на
материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона. Липсата
на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на
административния акт и е основание за неговата отмяна.
Като извърши дължимата на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за
законосъобразност на оспорения акт, освен на основанията, сочени от
оспорващия, но и на всички основания по чл. 146 АПК, съдът намери, че
жалбата е основателна.
Оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на
предоставените му правомощия по чл. 72 от ЗМВР – от полицейски
инспектор при 06 РУ – СДВР, каквато длъжност заема издалият заповедта А-
И-Н-, съгласно приложено по делото удостоверение, издадено от Началник на
Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР. Заповедта е издадена в условията на
оперативна самостоятелност, с каквато полицейските органи разполагат
съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР.
Спазена е предвидената от закона писмена форма, така както предвижда
нормата на чл. 74, ал. 1 от ЗМВР – издадена е писмена заповед за задържане,
спазени са и разпоредбите на чл. 74, ал. 3 и 6 от ЗМВР. Задържаният е
попълнил декларация, че е запознат с правата си, както и за намерението си
да упражни или да не упражни правата си по ал. 2, т. 6, букви "б" – "е",
заповедта е подписана от него и от полицейския орган, препис от заповедта е
била връчена на задържания срещу подпис.
4
Настоящият състав счита, че е спазено изискването за форма на акта, като
Заповедта съдържа задължителните реквизити, посочени в чл. 74, ал. 2 от
ЗМВР, а именно – посочено е името, длъжността и местоработата на
полицейския орган, издал Заповедта; отбелязани са данни,
индивидуализиращи задържаното лице /трите имена, ЕГН и адрес на Е. П. Б./;
вписани са датата и часът на задържането; разяснени са правата на
задържаното лице да обжалва пред съда законността на задържането, правото
на адвокатска защита, правото да бъде уведомено лице, посочено от
задържания, правото да бъде информиран за основанията за задържането на
разбираем за него език /правото на преводач, в случай, че не разбира
български език/, както и че при задържането на лицето не могат да му бъдат
ограничавани други права, освен правото на свободно придвижване. Това
означава, че в случая спрямо задържаното лице са изпълнени изискванията на
чл. 74, ал. 2, т. 1, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6, б. "а", "б", "г" и "е" от ЗМВР. Задържаният
Е. П. Б. е български гражданин, поради което нормата на чл. 74, ал. 2, т. 6, б.
"д" от ЗМВР в случая е неприложима. От декларацията на лист 30-31 от
делото следва, че на Е. П. Б. освен правото на адвокатска защита, са му били
разяснени и правото на медицинска помощ, и правото да бъде уведомен член
от семейството му или друго заинтересовано лице, т. е. и правата по чл. 74,
ал. 2, т. 6, б. "в" и "г" от ЗМВР. Нещо повече – в декларацията е посочено, че
задържаният желае адвокатска защита по свой избор с изричното отбелязване
на конкретно лице, упражняващо адвокатска професия и телефонния му
номер, респективно на същия е осигурена възможността да се свърже с
адвокат съобразно искането му за това. Поради изложеното настоящият
съдебен състав намира, че правата на задържаното лице не просто са били
разяснени на Е. П. Б., а и реално са му били подсигурени, респективно и
доводите на жалбоподателя в противоположния аспект не могат да бъдат
споделени.
На следващо място, съгласно чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, полицейските
органи могат да задържат лица, за които има данни, че са извършили
престъпление. В случая, събраните по делото доказателства установяват по
безспорен начин, че към момента на задържането на жалбоподателя са били
налице данни за извършено от него престъпление, изразяващо се в отнемане
на чужди движими вещи от магазин „ххххххххххххх което полицейският
орган е възприел като престъпление по чл. 194 от НК.
5
Следва да бъде отбелязано, че дали това деяние впоследствие ще бъде
квалифицирано като престъпление и именно като какво, е от компетентността
на други органи, поради което настоящият състав приема, че действително
към момента на задържането на жалбоподателя са били налице данни за
извършено престъпление.
С оглед изложеното, налице е съответствие между посоченото
фактическо и правно основание за издаването на заповедта. В тази насока
следва да се отбележи, че за по-голяма изрядност, полицейският орган, издал
заповедта, е следвало да посочи конкретните факти, послужи като фактическо
основание за издаването й, но в случая и с оглед доказателствата по
преписката, които недвусмислено говорят за такива данни, последното не
може да се приеме за съществено процесуално нарушение, което да е
нарушило правото на защита на санкционираното лице, още повече, че
полицейските служители са установили Е. П. Б. на място в процесния
магазин, където същият е бил спрян от охранители и служители на
търговския обект, последните непосредствено възприели осъществените
действия от страна на Б. по отнемане на вещи, респективно и на задържаното
лице са били известни причините за задържането му.
Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР
представлява принудителна административна мярка, която има за цел чрез
задържането да се предотврати възможността лицето да извърши
престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. Освен
това тя се предприема с цел започване на разследване срещу вероятния
извършител на престъпление. Възможността на органите на МВР да приложат
принудителната административна мярка е дейност, свързана с разкриването
на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. За прилагането й
не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по категоричен
начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК.
Наложената от полицейския орган принудителна административна мярка е
административно действие по диспозицията на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
обуславяща единствено формиране на предположение относно участието на
лицето в конкретно престъпление. Достатъчно е само наличието на данни,
обосноваващи извод, че има вероятност лицето да е извършител на
престъпление, което дава право на административния орган при условията на
6
оперативна самостоятелност да наложи мярката, респективно и всички
изложени в противоположния аспект доводи в жалбата не могат да бъдат
споделени.
На следващо място, понятието "данни" по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР не съвпада с "достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 НПК,
нито изисква доказателства за извършено престъпление. В случая, събраните
по делото доказателства установяват по безспорен начин, че към момента на
задържането на жалбоподателя са били налице данни за извършено от него
престъпление, изразяващо се в противоправно отнемане на чужди движими
вещи, което полицейският орган е възприел като престъпление по чл. 194 от
НК. За прилагането на тази принудителна административна мярка не е
необходимо и да са събрани доказателства, установяващи по категоричен
начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Дори по
образувано разследване впоследствие лицето да не бъде привлечено в
съответното процесуално качество на обвиняем, или производството да бъде
прекратено, или лицето да бъде оправдано, би било ирелевантно за взетата по
реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР принудителна административна мярка.
С оглед на извършеното по-горе разграничение между съдържанието на
понятието "данни" по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и понятието
"достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 НПК, неоснователни се
явяват доводите на пълномощника на оспорващия за материална
незаконосъобразност на оспорената заповед. Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР не предполага доказаност от субективна и обективна страна на
извършено престъпление /това ще бъде установено едва след евентуално
произнасяне на осъдителна присъда/, а единствено наличие на данни за
извършено престъпление и съпричастност на лицето към него. Поради това са
неоснователни релевираните в жалбата възражения за нарушение на
материалния закон.
В чл. 72, ал. 2, т. 2 от ЗМВР е посочен съществен реквизит на Заповедта
за задържане – "фактическите и правните основания за задържането". В
оспорената Заповед е посочено, че тя се издава на основание чл. 72, ал. 1, т. 1
от ЗМВР. Едно лице може да бъде задържано според чл. 72, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР, когато за него има данни, че е извършило престъпление. Фактическото
основание за издаване на Заповедта, вписано в самата нея, е достатъчно ясно,
7
конкретно и достатъчно за задържане на лицето, тъй като е посочено, че става
дума за кражба от ххххххххххххххххх и е записана правната квалификация на
деянието – чл. 194 от НК. В случая фактите са повече от достатъчни, за да се
разбере защо Е. П. Б. е бил задържан. Поради това този съдебен състав счита,
че конкретното фактическо описание на поведението на задържаното лице, не
е довело до неяснота или до нарушено право на защита на Б., какво се твърди
в жалбата му и релевираният в тази връзка довод не се споделя от съда.
Многократно съдебната практика се е произнасяла по въпроса, че
приложението на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е в рамките на оперативната
самостоятелност на полицейските органи - с оглед преценката за наличието
на връзка между задържаното лице и извършеното престъпление. В този
смисъл, за да пристъпи към задържане за срок до 24 часа полицейският орган
е необходимо да има достатъчно данни, от които да може да се направи
обосновано предположение, че задържаното лице е съпричастно към
определено противоправно деяние. В конкретния случай от момента, в който
полицейските служители са установили на място в процесния търговски
обект Е. П. Б. и са снели сведения от присъстващите на място лица, същите са
имали данни за поведението на Б., които са били по своя характер достатъчни,
за да се приеме, че жалбоподателят е отнел вещи от процесния магазин
„хххххххххх“ и че на пръв поглед това поведение на лицето може да се
квалифицира като престъпление по чл. 194 от НК. От тук следва, че към
момента на фактическото задържане на Б. полицаите са имали достатъчно
данни за поведението му и че това покрива състав от НК, т. е. те са имали
данни на престъпна проява от страна на лицето, към чието задържане са
пристъпили. Член 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР овластява пряко полицейските
органи по своя преценка /съобразявайки се с ограниченията на закона/ да
постановяват принудителни административни мерки, ограничаващи временно
правата на определени лица. Преценката за това е субективна, но за
установяване впоследствие на законосъобразността на предприетите действия
полицейският орган дължи да установи и докаже, че действително е
разполагал с данни, даващи му основание да направи основателно
предположение за участие на задържаното лице в извършването на
престъпление (в този смисъл е Решение № 7556/03.12.2019 г. на АССГ, V
касационен състав по КНАХД № 8239/2019 г.). Това задължение в случая е
изпълнено.
8
Липсва изрично законово изискване в Заповедта за задържане да се
посочва детайлна информация по казуса – в случая какви точно по вид са
били отнетите вещи, колко са били на брой или каква е била стойността им.
Още повече – за да се пристъпи към задържане на едно лице не е необходимо
да има достатъчно данни, за да се образува досъдебно производство или вече
да е образувано такова. Поради това дали има или няма дадена правна
квалификация на деянието на задържаното лице и дали е образувано
досъдебно производство /още повече пък как е приключило то/ е без значение
– първо, защото на етап задържане до 24 часа по реда на ЗМВР това не е
необходимо, а в някои случаи е и невъзможно; второ, защото правната
квалификация се дава от разследващите органи и прокурора, а не от
полицейски орган, осъществяващ дейност по чл. 6, ал. 1, т. 1 – 3, 7 и 8 от
ЗМВР (чл. 72, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1 от ЗМВР); трето, защото и да е написан
конкретен текст от НК то това автоматично не означава, че задържаният ще
разбере защо се ограничава свободата му на придвижване. Поради това,
изискването към Заповедта е за посочване на информация, а не на
квалификация на деянието на задържаното лице. В конкретната Заповед за
задържане информацията за престъпното деяние на задържаното лице е ясна,
достатъчна по обем и разбираема – „кражба от магазин хххххххххх на ул. -----
----. Поради това настоящият съдебен състав счита, че посочените фактически
и правни основания в Заповедта са били достатъчни, за да разбере
задържаният защо е отведен в 06 РУ – СДВР, т. е. в случая не е било реално
ограничено правото на защита на лицето, тъй като Е. П. Б. е бил наясно защо
го задържат полицейските служители. Релевираните в обратния смисъл
аргументи от страна на жалбоподателя са неподкрепени от събрания по
делото доказателствен материал, поради което и са изцяло неоснователни.
Наред с това съдебната практика, прилагайки разрешението, дадено с
Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, приема, че не
съществува пречка мотивите да бъдат изложени и допълнително, след
издаването на административния акт, чрез изготвяне на други документи от
органа издал акта, стига да се постигне целта на изискването за мотивиране
на административни актове, а именно да позволи на страните своевременно
да се запознаят със съображенията, по които е издаден актът и да организират
защитата си срещу него, респективно да се извърши съдебен контрол върху
тези съображения. Това изискване в настоящия случай е реализирано чрез
9
приложената към преписката Докладна записка до Началника на 06 РУ –
СДВР, съставена от полицейския орган, издал заповедта, като в посочения
документ достатъчно подробно според настоящия съдебен състав са изложени
конкретните факти, които са мотивирали полицейския орган да пристъпи към
задържане на жалбоподателя Б. и същите се свеждат до наличието на данни за
възможна съпричастност на лицето към престъпно деяние – кражба, добити в
хода на извършената проверка на място. С оглед на това е изпълнено
изискването за мотивиране на актове и действия на изпълнителната власт,
относимо и към органите на МВР и техните правомощия, като мотивите са
представени ведно с административната преписка в рамките на съдебното
следствие, и на лицето е дадена възможност да оспори и фактическите
основания на задържането, независимо, че документът е изготвен след
задържането (в този смисъл и Решение № 6762/07.06.2016 г. по адм. д. №
6678/2016 г., Решение № 7486 от 22.06.2016 г. по адм. д. № 7331/2015
г., Решение № 12514 от 21.11.2016 г. по адм. д. № 9085/2015 г. всички на V
отд. на ВАС, и други). Изводът за наличие на данни за възможна
съпричастност на Е. П. Б. към престъпно деяние – кражба, се налага от
събраните сведения от охраната и управителя на търговския обект, които
данни са достатъчни да удовлетворят безпристрастния наблюдател за
възможна връзка между жалбоподателя и престъпното деяние. Предвид това
съдът намира, че наличните данни удовлетворяват стандарта, заложен в
решение на ЕСПЧ по делото П. и П. срещу България, и възприет в съдебната
практика. В този смисъл е и константната съдебна практика, обобщена
в Решение № 4166 от 20.03.2019 г. по адм. д. № 764/2018 г. на ВАС, в което
се сочи, че "фактическите основания, мотивиращи заповедта, следва да
свързват задържаното лице с наличието на данни за предполагаемото му
участие в престъпление, а не с категоричното му уличаване в извършването
на такова". Това разбиране е в съответствие и с даденото в практиката на
ЕСПЧ тълкуване във връзка със законността на задържането (Дидов срещу
България, Вorgen and Others vs United Kingdom, и други).
С оглед изложеното съдът намира, че задържането на Е. Пламенив Б. от
28.08.2023 г. е осъществено при правилно приложение на материалния закон
и при наличие на фактически основания за това.
В случая обаче съдът намира, че задържането на жалбоподателя Е. Б. не
10
съответства на целта на закона, преценена съобразно установения в чл. 6, ал. 2
АПК и приложим към всички действия на изпълнителната власт, принцип за
съразмерност. Задържането за срок до 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР представлява форма на административна принуда, като в зависимост от
случая би могло да се предприеме с цел осуетяване извършването на
противоправно деяние или прекратяване на вече започнало такова и
отстраняване на неговите вредоносни последици. Наред с това същото може
да бъде използвано и за извършване на неотложни действия с участие на
задържания, чрез които да се насочи разследване срещу извършителя на
извършеното престъпление (в този смисъл е Решение № 1380 от 09.02.2016
г. на ВАС - V отд. по адм. д. № 829/2015 г.; Решение № 11544 от 30.07.2019
г. на ВАС - V отд. по адм. д. № 9763/2018 г. и други). В настоящия случай
обаче не се констатира нито едно от тези основания, напротив – видно от
материалите по преписката, в частност отразеното в сведенията на
охранителите на обекта и служителите на същия, както и в докладната
записка, при спирането му в магазина жалбоподателят Б. е останал на място,
оказал е съдействие за проверката, предал е доброволно отнетите от него
вещи, не е оказал каквато и да било съпротива. Няма данни освен това със
задържаното лице да са провеждани каквито и да е действия във връзка с
разследването на престъпното деяние или изясняване на каквито и да е било
обстоятелства по същото, още по-малко неотложни такива, които да
обосноват необходимост от осигуряване на присъствието му, респективно
ограничаване на правото му на свободно придвижване за определен период от
време. Задържането на лица, било то и за срок до 24 часа, е форма на
държавна принуда, която следва да се прилага не само при наличие на
формални законови предпоставки, а и след преценка за съразмерност спрямо
преследваните със същата цели. Оперативната самостоятелност дава право на
полицейския орган да избере едно измежду няколко възможни решения, но не
и да прави това произволно и без да държи сметка за законоустановената цел,
за чието постигане му е предоставено правомощието да задържа лица и за
съразмерността между засегнати прави и законни интереси и преследвания
резултат.
Според настоящия съдебен състав, задържането на Е. П. Б., обективирано
в Заповед за задържане на лице № 250зз-1241/28.08.2023 г., издадена от
полицейски орган при 06 РУ – СДВР – полицейски инспектор А-И-Н-, не
11
преследва каквато и да е легитимна цел, доколкото към момента на
извършването му престъпното деяние е било преустановено, няма данни за
други престъпни посегателства, които да са били прекратени или осуетени
със задържането. Освен това Б. е съдействал на полицейските органи, предвид
което дори при необходимост от последващи действия с негово участие не
може да се приеме, че за осигуряване на присъствието му е било необходимо
прилагане на принуда под формата на задържане по реда на ЗМВР.
В този смисъл съдът намира, че извършеното задържане не съответства
на целта на закона, респективно се явява незаконосъобразно, поради което и
процесната заповед следва да бъде отменена.
Съобразно изричната разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
В този смисъл и предвид изхода на делото, на основание чл. 143, ал. 1
АПК жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски –
възнаграждение, заплатено на един адвокат, за което е направено съответно
искане. Процесуалният представител на жалбоподателя – адв. Ч. е поискала
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА).
Предвид отсъствието на фактическа и правна сложност на делото, размерът на
присъденото възнаграждение следва да бъде по – нисък от предвидените
размери в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, с които съдът не е обвързан (в този смисъл Решение СЕС от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, във връзка с
приложението на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС), поради липса на
легитимна цел, в контекста на отсъствие на фактическа и правна сложност на
делото, както и вида и броя на извършените процесуални следствени
действия, като в случая съдът определи за справедливо възнаграждение в
размер на 300,00 лева, съответстващо на фактическата и правна сложност на
делото и времето, необходимо за подготовка защита на правата на
жалбоподателя. Посоченият размер на адвокатско възнаграждение следва да
бъде присъден в полза на процесуалния представител на жалбоподателя и
12
възложен в тежест на административната структура, към която се числи
органът, издал заповедта.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № 250зз-1241/28.08.2023
г., издадена от полицейски орган при 06 РУ – СДВР – полицейски инспектор
А-И-Н-, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по отношение на Е. П. Б.
е наложена принудителна административна мярка „Задържане за срок до 24
часа“.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на А.
Ч., с адрес хххххххххххххххххх, сумата от 300,00 (триста) лева – съдебни
разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Административен съд - София - град в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
Препис от решението на основание чл. 138 АПК да се изпрати на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13