РЕШЕНИЕ
гр. София, 23.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на трети юли две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 8223/2019 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №85645 от 05.04.2019 г., постановено по гр.д. № 12479/2017 г., по описа
на СРС, 157 с-в, е признато за установено по предявените от К.Н.И. срещу ответника
„Б.П.Б.” АД искове с правно основание чл. 439 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1,
ал. 2 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че К.Н.И. не дължи чрез принудително
изпълнение на „Б.П.Б.” АД сумата от 6330,66 лв. - главница по договор за
потребителски кредит от 11.06.2008 г.; сумата от 907,21 лв. – възнаградителна
лихва за периода 11.04.2009 г. - 21.12.2009 г.; сумата от 181,94 лв. -
мораторна лихва за периода 11.04.2009 г. - 21.12.2009 г. и сумата 148,40 лв. -
държавна такса, за които суми в полза на ответника е бил издаден изпълнителен
лист на 08.10.2010 г. по гр. д. № 56683/2009 г. на СРС, 24 с-в. Предвид изхода
на спора ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 1152,72 лв.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника „Б.П.Б.” АД с
доводи за неговата недопустимост, а при условията на евентуалност и на оплаквания
за неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че не е пасивно процесуално легитимиран по така предявените искове, тъй като с
договор за прехвърляне на вземания от 30.12.2015 г., сключен с „М.Ф.М.“ АД, е
прехвърлил на процесните вземания, произтичащи от договор за потребителски
кредит №2388130 с длъжник К.Н.И.. Сочи, че с уведомление изх. № 91-УП-Ц8-0465
от 13.01.2016 г. банката е уведомила ищцата за сключения договор за цесия, като
по образуваното изпълнително дело №1789/2010 г., по описа на ЧСИ Р.М.цесионерът
е конституиран като взискател по делото, във връзка с което на длъжника е
изпратена призовка за доброволно изпълнение, с която е уведомен, че взискател
по делото е „М.Ф.М.“ АД. Сочи и, че съгласно молба вх. № 2405/01.02.2017 г.,
депозирана по изпълнителното дело от длъжника до съдебния изпълнител, е
поискано да бъдат предоставени всички документи по делото, от което може да
бъде направен извод, че ищцата е уведомена повторно за извършената цесия,
касаеща процесните вземания. Поради това ответникът поддържа, че към момента на
образуване на делото не е титуляр на оспореното вземане, което водило до извод
за недопустимост на същото.
При
условията на евентуалност навежда доводи за неправилност на обжалваното решение,
тъй като ППВС № 3/18.11.1980 г. е отменено с т. 10 от ТР №2 от 26.06.2015 г., постановено
по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която отмяна действала занапред. С
оглед на това, поддържа, че до 22.06.2015 г. давността по отношение на процесните
вземания е била спряла да тече по силата на самия факт, че за тяхното събиране е
образувано изпълнително производство, в който смисъл е било и действащото дотогава
ППВС, а давност е започнала да тече едва след 26.06.2015 г., поради което
давностният срок, както за главница, така и за лихвите, е петгодишен по
аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД и към настоящия момент не е изтекъл. По изложените
съображения моли отрицателните установителни искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски.
В
о.с.з. от 03.07.2020 г. по настоящото въззивно производство, на мястото на
въззивника „Б.П.Б.” АД, ЕИК ******, е конституиран неговия правоприемник „Ю.Б.“
АД, ЕИК ******предвид извършеното преобразуване
чрез вливане на ответното дружество.
Въззиваемият
ищец - К.Н.И., чрез пълномощника си - адв. Р.Н., с надлежно учредена представителна
власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Счита, че цитираното
от ответника ППВС е неприложимо в конкретния случай, а дори да се приеме обратното,
то доколкото районният съд е констатирал, че давността е настъпила едва на 23.11.2015
г. (5 години считано от датата на последното валидно изпълнително действие -
23.11.2010 г.), релевантните по делото факти и техните правни последици са се реализирали
при действието на ТР №2 от 26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС и същото намира приложение. Претендира разноски.
Третото
лице помагач на страната на ответника - „М.Ф.М.“ АД не е изразило становище по
жалбата.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
на СРС е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
По
отношение наведените във въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното
решение поради отсъствието на пасивна процесуална легитимация на ответника,
следва да се отбележи, че по този въпрос е налице произнасяне с определение от
29.03.2018 г., постановено по ч.гр.д. №2919/2018 г., по описа на СГС, с което
въззивният състав е отменил определение от 11.01.2018 г., на СРС за прекратяване
на първоинстанционното производство и е върнал делото за разглеждане по същество.
Настоящият състав споделя изложените правни съображения в горецитираното
определение 29.03.2018 г. за допустимостта на предявените искове по чл. 439 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че в исковата молба не се съдържат
твърдения преди нейното депозиране пред СРС ищцата да е узнала за извършената
цесия, в които смисъл са и изложените от нея доводи в частната ѝ жалба по
ч.гр.д. №2919/2018 г., по описа на СГС. При това положение за длъжника
съществува правен интерес да предяви отрицателния установителен иск за
несъществуване на процесните вземания срещу посочения ответник, а дали
осъщественото прехвърляне на вземанията е сведено до знанието на ищцата преди
предявяването на исковете, е въпрос по съществото на спора.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената въззивна жалба за основателна
по следните съображения:
Страните
не спорят, че ищцата К.Н.И. е длъжник по изпълнително дело №20107900401789, по
описа на ЧСИ Р.М., рег. №790 при КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен
лист от 08.10.2010 г., по гр.д. №56683/2009 г., на СРС, 24 състав в полза на „Б.П.Б.”
АД за суми, както следва: 6330,66 лв. - главница по договор за потребителски
кредит от 11.06.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от
2.12.2009 г.; сумата от 907,21 лв. – договорна лихва за периода 11.04.2009 г. -
21.12.2009 г.; сумата от 181,94 лв. - мораторна лихва за периода 11.04.2009 г.
- 21.12.2009 г. и сумата 148,40 лв. - държавна такса.
Не
спорят и по отношение на обстоятелството, че с договор за цесия от 30.12.2015
г. банката е прехвърлила вземанията си по договора на „М.Ф.М.“ АД. Соченото от
ответника уведомление изх. № 91-УП-Ц8-0465 от 13.01.2016 г. до длъжника за
извършената цесия, видно от приложената обратна разписка от 19.01.2016 г. (л.
24 от делото на СРС) не е достигнало до знанието на длъжника, а извод в обратен
смисъл не може да се направи и от депозираната молба на К.Н. до ЧСИ Р. В., с
което е изискала всички документи от изпълнителното дело, защото видно от удостовереното
на молбата, единствено са ѝ връчени копие от покана за доброволно
изпълнение и изпълнителен лист. Самата покана за доброволно изпълнение също
няма характера на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, тъй като не е изпратена
нито от цедента, нито от упълномощено от него лице.
По
изложените съображения настоящият състав приема за установено, че категоричен
извод за узнаване от страна на ищцата за извършената цесия, може да бъде
направен едва с факта на връчването на отговора на исковата молба, депозиран от
„Б.П.Б.” АД, поради което именно банката се явява надлежен ответник в
настоящото производство.
Настоящият
състав споделя изводите на СРС, че процесните вземания се погасяват с
предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, тъй като те
произтичат от влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и
последиците ѝ следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно
решение. В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл. 410 или
чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той
може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения
срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен
лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата
погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно
разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на
законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират
по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в
минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по -
неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото,
ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред.
Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима
към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за
изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие
и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно
течението на давността. Възприемането на противното би довело до различни
правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480
от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е
трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител
може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато
установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Според
даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече, като същото съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за
органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г.,
постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира. С решение №
170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г., IV ГО на ВКС, и решение №
51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г., IV ГО на ВКС, е прието, че прилагането
на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени вземания,
които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита
изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение,
но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване
на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно
ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на
обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение
се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Изложените
мотиви от ВКС в постановените по реда на чл. 290 ГПК и цитирани по-горе актове
се споделят от настоящия съдебен състав. Ето защо за периода, докато
изпълнителното дело е било висящо, давност за вземанията не е текла.
Следва
да се отбележи, че към настоящия момент е налице образувано тълкувателно дело
№3/2020 пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой момент поражда действие отмяната
на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му?“. Въпросът е обуславящ изхода на
настоящия спор, но по аргумент от т. 1 от ТР №8 от 07.05.2014 г., по тълк. д. №
8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, право да спре настоящото производство има
единствено касационната инстанция.
Съдът
намира за обоснован извода на СРС, че последното валидно изпълнително действие
по образуваното от ответника изп. д. 20107900401789, по описа на ЧСИ Р.М., датира от 24.11.2010 г. (л.22-25),
изразяващо се в наложени запори върху вземания на ищеца към определени банки, с
което давността е прекъсната по аргумент от чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. След тази
дата в продължение на две години не са предприема други изпълнителни действия,
поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство
е прекратено по силата на закона, т.е. считано от 24.11.2012 г. Следващите тази
дата изпълнителни действия са без правно значение, доколкото са били извършени
при вече прекратено изпълнително дело.
Предвид
приетото от настоящия състав, че до отмяната на ППВС №3/1980 г. по образуваните
изпълнителни дела давността е спряла да тече, то и следва да се приеме, че до
прекратяване на изп. д. 20107900401789 (24.11.2012 г.) по силата на закона, давност
не е текла. Едва след този момент, считано от 24.11.2012 г. е започнала да тече
нова петгодишна погасителна давност и същата би изтекла на 24.11.2017 г. Следва
да бъде съобразено, че преди този момент по изпълнителното дело е представена
молба вх. №14951 от 20.06.2017 г. от К.И. с искане изпълнителното производство
да бъде спряно, поради издадена от СРС, 157 състав, по гр.д. №12479/2017 г.,
обезпечителна заповед от 07.03.2017 г. Предвид това следва да се приеме, че
най-късно с представяне по изпълнителното дело на обезпечителната заповед погасителната
давност отново е спряла да тече, тъй като след този момент, издадената
обезпечителна заповед е правна пречка взискателят по изпълнителното дело да
предприеме действия по събиране на вземането си. Извод за това може да бъде
извлече по аргумент от обратното на възприетото в мотивната част на т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която в
изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали
да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи), а при
спряно по силата на съдебен акт изпълнително дело подобен избор на взискателя е
обективно невъзможен.
В
обобщение на горните съждения настоящият състав намира, че до спиране на изпълнителното
дело по силата на издадената обезпечителна заповед от СРС – 20.06.2017 г., петгодишната
погасителна давност на процесните вземания не е настъпила, а след този момент и
до настоящия давността е спряла да тече, респективно ищцовите отрицателни
установителни искове се явяват неоснователни.
Доколкото
крайните правни изводи на настоящия състав не съвпадат с тези на СРС, решението
следва да бъде изцяло отменено, а исковете по чл. 439 ГПК, предявени от К.Н.И.
срещу „Ю.Б.“ АД, правоприемник на „Б.П.Б.” АД, следва да да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
С
оглед изхода на спора ответникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение,
които предвид фактическа и правна сложност на делото съдът определя в размер от
по 150 лв. за всяка от двете инстанции.
Съдът
констатира, че макар и в първоинстанционното производство като на трето лице
помагач на страната на ответника да е конституирано „М.Ф.М.“ АД, неговото
участие не е изрично отразено в диспозитива на обжалваното решение. Визираният
пропуск следва да бъде отстранен по реда на чл. 247 ГПК, след влизане в сила на
решението и връщането му на СРС.
С оглед цената на исковете, по аргумент
от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №85645 от 05.04.2019 г., постановено
по гр.д. № 12479/2017 г., по описа на СРС, 157 с-в, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от К.Н.И., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, офис №1, чрез адв. Р.Н. срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******(конституиран
на основание чл. 227 ГПК като правоприемник на първоначалния ответник „Б.П.Б.”
АД, ЕИК ******), със седалище и адрес на управление ***, искове с правно
основание чл. 439 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1, ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, за установяване, че К.Н.И. не дължи чрез принудително изпълнение на „Ю.Б.“
АД сумата от 6330,66 лв. - главница по договор за потребителски кредит от
11.06.2008 г.; сумата от 907,21 лв. – възнаградителна лихва за периода
11.04.2009 г. - 21.12.2009 г.; сумата от 181,94 лв. - мораторна лихва за
периода 11.04.2009 г. - 21.12.2009 г. и сумата 148,40 лв. - държавна такса, за
които суми в полза на ответника е издаден изпълнителен лист на 08.10.2010 г. по
гр. д. № 56683/2009 г. на СРС, 24 с-в.
ОСЪЖДА К.Н.И.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, офис №1 - адв. Р.Н. да заплати на „Ю.Б.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
сумата от 150,00
лв. за
производството пред СГС и 150,00 лв. за производството пред СРС.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника - „М.Ф.М.“
АД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
След връщане на делото на СРС, същият следва да проведе
производство по реда на чл. 247 ГПК по отношение на невписването в диспозитива
на решението на третото лице помагач на страната на ответника.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: