Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 29.10.2019
г. гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав На четиринадесети октомври
2019 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТИХОМИР ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА И.
ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
Секретар Анатолия Атанасова
разгледа
докладваното от съдия И.
В.гр.дело № 263 по описа на съда за
2019 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „П.К.Б.” ЕООД, с ЕИК *********, седалище
в гр. София, чрез пълномощник ю.к. Р.И., СРЕЩУ
решение № 104/27.06.2019 г., постановено по гр.дело № 1002/2018г. по
описа на РС-Попово, с което е ОТХВЪРЛЕН предявения от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление-***, представлявано от С.Н.Н.и И.Х.Г.-
управители, действащи чрез ю.к. Р.И., против
М.В.Ю., ЕГН **********,***, иск за признаване за установено, че М.В.Ю.
дължи на „П.К.Б.” ЕООД гр.София, сумата
5165.12лв. (пет хиляди сто шестдесет и пет лева и 12 стотинки) - главница по договор
за потребителски кредит № **********/30.06.2017г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 594/2018г. по описа на ПпРС;
ОБЕЗСИЛЕНА е Заповед № 555/28.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. № 594/2018г. на РС-Попово, В ЧАСТТА, в която е
разпоредено длъжникът М.В.Ю., ЕГН **********,
да заплати на кредитора „П.К.Б.“ ЕООД с
ЕИК: *********, сумата 30.00 лв. (тридесет лева) – такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода 07.08.2017г. –
09.01.2018г. и сумата 14.17лв. (четиринадесет
лева и 17 ст.) – лихва за забава за периода 07.08.2017г. – 09.01.2018г.
Въззивникът счита, че решението е НЕПРАВИЛНО в частта, с която се отхвърля
претенцията на дружеството за неизплатено парично задължение по ДПК №
**********, представляващо неизплатено договорно възнаграждение и
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, като моли в тази му
част решението да бъде отменено и предявеният иск за сумата от 5165,12 лв.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението – уважен.
Излага подробни съображения и доводи във връзка с основната теза, че съдът
неоснователно и неправилно е приел за установено, че претендираните суми са
недължими от ответника, тъй като настъпилата предсрочна изискуемост не е
надлежно обявена на длъжника по договора, считайки че неправилно са приложени
изискванията за банковите институции към небанковите такива, една от които е
ищцовото дружество. За необоснован и неправилен е намерен и изводът на съда, че
Споразумението за представяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно, като
притоворечащо на императивни правни норми на закона- на осн.чл. 10а ал. 2, 3 и
4 от ЗПК, както и като противоречащо на добрите нрави на осн.чл. 26 ал. 1
предл. 3 от ЗЗД – за което излага подробни съображения, с позоваване на
цитирана в жалбата съдебна практика.
В срока по чл. 263 ГПК не е подаден писмен отговор от назначения от
РС-Попово особен представител на ответника - адв. Цв.Х. от ТАК.
В съдебно заседание пред възивната инстанция въззивникът не се явява, не
изпраща представител, депозирал е писмени бележки, чрез ю.к. Р.И., в които поддържа
жалбата си и изложените в нея доводи, претендира разноски по списък
инкорпориран в самата жалба. Особеният представител на въззиваемата страна адв.
Цв.Х. оспорва основателността на възивната жалба и моли за потвърждаване на
решението.
След проверка по реда на чл.269-272 от ГПК, въззивният съд констатира
следното:
Решението е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е допустима, но неоснователна.
Предявеният иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК за установяване
съществуването на вземане за сумата от 5165.12лв. – главница по договор за
потребителски кредит № **********/30.06.2017 г., сключен между ищеца и ответника,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК до изплащане на задължението, за което е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК № 555 от 28.06.2018г. по ч.гр.д. № 594/2018 г. по описа на РС -
Попово, са обосновани с неизпълнение на договорните задължения от страна на
ответника.
С депозирания в срока по чл.131 от ГПК
писмен отговор от назначения особен представител на ответника адв.Цв.Х.
от ТАК, е оспорен предявения иск като
неоснователен и недоказан, с възражения, че сключеният между страните
договор за кредит противоречи на изрично посочени разпоредби от ЗПК и като недействителен
не можел да породи съответните правни последици. Предвид недействителността на
ДПК, ответната страна счита, че по него
се дължала само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи, но тъй като производството
било за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение, възникнало
от договор за кредит, то тази претенция на ищеца би следвало да бъде предмет на друго производство, претендирано
на друго основание.
След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема
за установено следното:
По депозирано от ищеца заявление по чл. 410 от ГПК, РС-Попово е издал заповед за изпълнение за
претендираното по заявлението, депозирано от ищеца, вземане срещу ответника,
описано като: 5165.12лв. – главница
по посочения договор за потребителски кредит, 30.00лв.- такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането; 14.17лв.- лихви за забава за периода
07.08.17г.- 09.01.18г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението – 09.05.2018г. и 154.19лв.- разноски.
Предявеният иск е с правно основание чл. 415 ГПК във вр.с чл. 79 и сл. от ЗЗД
и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, след проведено заповедно производство по чл. 410 ГПК, в
което издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение е връчена на длъжника в
хипотезата на чл. 47 ал. 5 ГПК. В изпълнение на указанията на съда, дадени на
осн.чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК ищецът е предявил настоящият иск в указания от
заповедния съд срок, с предмет вземанията по заповедта за изпълнение (с изкл.
на таксата от 30.00лв. и 14.17лв.- лихва за забава), поради което същият е
процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Заповедта в частта за сумата от 30.00лв. и за 14,17лв.- е обезсилена,
поради непредявяване на иск за тази част от вземането. В тази част няма жалба.
По фактите:
Видно от приложените доказателства на
30.06.2017 г. ответникът е подал до ищцовото дружество искане за отпускане на
потребителски кредит „Профи кредит
Стандарт“ в размер от 2000.00 лв., със срок на издължаване 36 месеца, размер на
месечна вноска 146.52 лв. и дата на погасяване 6- ти ден от месеца. На същата
дата ответникът е подписал и декларация във връзка с обработката на лични данни
и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити.
На 30.06.2017 г. ищецът е сключил с ответника Договор за потребителски
кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** (ДПК) за сумата от 2000.00 лв.
Уговорен е срок на кредита 36 месеца, размер на вноската по кредита 97.59 лв.,
ГПР – 49,89 % и годишен лихвен процент 41,17 %. Общата дължима сума по кредита е
посочена като 3513.24 лв. Избран е и пакет от допълнителни услуги „Бонус“, за
което се дължи от ответника възнаграждение в размер на 1984.68 лв., платимо на
вноски от по 55.13лв. месечно. Отразено е, че общият размер на сумата, която
ответникът следва да върне на ищеца по сключения договор за потребителски
кредит е 5497.92 лв., платима на вноски за срок от 36 месеца, като размерът на
месечната погасителна вноска е 152.72 лв., а падежът й е до 6-тия ден от месеца
– л. 8- 10.
Ответникът е декларирал (л.11), че е запознат
и приема приложимите към договора общи условия. Декларирал е, че са му
предоставени информация във формата на стандартен европейски формуляр,
разяснения, даващи възможност за преценка доколко предлагания договор за кредит
съответства на възможностите на ответника и финансовото му състояние, както и разяснения
на преддоговорна информация и допълнителен пакет услуги.
На същата дата-30.06.2017 г. между страните е сключено и Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги (л.12-13). Приложени са и Общи условия на „П.к.Б.“
към ДПК, подписани на всяка страница от средитополучателя и представител на
кредитодателя. Към договора за кредит и споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги е приложен погасителен план,
подписан от страните (л.24-26).
От приложеното преводно нареждане
(л.27) се установява, че сумата от
2000.00 лв. е изплатена по посочената от ответника банкова, на 30.06.2017г. От приетото извлечение по сметка
към процесния ДПК се установява, че към 31.10.2018 г. ответникът е заплатил по кредита обща сума в размер на 388.80 лв.-първите две месечни вноски, макар
и със забчава и още сумата от 27.36лв. След приспадане на платените суми в
счетоводството на ищцовото дружество е отразено, че ответникът дължи обща
сума по кредита в размер на 5165.12 лв.
Последното плащане на ответника е от 11.10.2017 г.
Представено е и уведомително писмо от ищеца до ответника, носещо дата
11.01.2018 г., в което кредиторът уведомява длъжника, че съгласно ОУ към
сключения ДПК (без друга конкретизация), че считано от 09.01.2018 г. същият е
едностранно прекратен, както и че поради нарушения на задълженията на ответника
по ОУ, задължението му договора е обявено за предсрочно изискуемо – посочена е
общо дължима сума в размер на 5 709.29лв., от които: 5165,12-главница;
лихви за забава-14,17лв. и такси по тарифа-530лв. Доказателства това писмо
изобщо да е изпратено, респ. да е достигнало до длъжника, ищецът не е
представил, липсват и твърдения в тази насока.
При така установеното от фактическа
страна, от правна гледна точка съдът съобрази следното:
Ищецът и ответникът са били в
облигационни отношения, възникнали по
силата на договор за потребителски
кредит (ДПК). Спрямо този договор се прилагат разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Първият спорен въпрос е относно предсрочната изискуемост на процесния ДПК.
С разпоредбата на чл.12.3. от Общите
условия на „П.К.Б.” ЕООД към договорите за потребителски кредит, приобщени
съгласно чл.16 от ЗЗД към договорния регламент, е прието, че при просрочие на
задължението за плащане на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни,
настъпва автоматично прекратяване на договора за кредит и предсрочна
изискуемост на задълженията по него без да е необходимо кредиторът да изпраща
на длъжника уведомление, покана, предизвестие или др. под., т.е. касае се за
предсрочна изискуемост по силата на договора. Като се основава на тази
разпоредба, както и на факта, че ищцовото дружество е небанкова финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за кредитните институции (ЗКИ),
въззивникът- кредитодател по процесния ДПК счита, че спрямо него са неприложими
изискванията на чл.60, ал.2 от ЗКИ и т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС за
обявяване предсрочната изискуемост.
Тези доводи на ищеца въззивният съдебен състав не споделя и ги намира за
неоснователни.
Предсрочната изискуемост
следва да се разбира като изменение на договора, което, за разлика от общия
принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №4/18.06.2014г. по тълк.
дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК).
Във връзка с основното оплакване в жалбата, съдът споделя разбирането, че и
по отношение на договорите за потребителски кредити, сключени с небанкови
институции, важат постановките на т.18 от цитираното търкувателно решение.
Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса, че надлежното
обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване на предсрочната
изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на заповед за изпълнение
по реда на заповедното производство, така и в случаите, когато кредитният дълг
се претендира по общия исков ред. Независимо от обстоятелството, че ищцовото
дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ,
даденото в ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди
подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че
счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери
приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само за настъпване на
предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит (който по
същността си е договор за заем), но и по отношение настъпването на предсрочна
изискуемост на разсрочени парични задължения по други договори, по които
престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника
е разсрочено – и то в случай като настоящия, когато именно това е основната
дейност на кредитора. Не съществуват правно-логически аргументи, които да
послужат като основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на
кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези,
отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило
в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в
заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва и основание за
поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови
институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за
банкови кредити. В следствие на казаното, за да се приеме, че е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита в конкретния случай е необходимо кредиторът
да е направил изявление за това до длъжника и да са налице условията по
договора за настъпването на тази предсрочна изискуемост. Условията безспорно са
налице, поради наличието на неплатени от страна на кредитополучателя падежирали
вноски по кредита. По делото обаче не са представени доказателства такова
уведомление да е изпращано, още по-малко – да е достигало до длъжника.
Представено е само изготвеното от ищеца уведомително писмо за едностранно
прекратяване на договора (л. 43), но не и доказателства да са предприети
каквито и да било действия от ищеца за връчването на това писмо на ответника.
Обстоятелството обаче, че договорът не е обявен за предсрочно изискуем не
води до неоснователност на цялата искова претенция.
В тази връзка, с решението следва да бъде отговорено на възражението на
ответника, чрез назначения му от съда особен представител – дали процесният ДПК
е действителен и отговаря ли на
изискванията, съдържащи се в ЗПК и ЗЗП, респ. – доколко вземането на ищеца се явява
действително във връзка с формата и съдържанието на този договор.
В тази връзка следва да се отчете обстотялството, че ЗПК е приет през 2010
г., с цел да се извърши транспониране на ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ
ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. За да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити,
Директива 2008/48/ЕО предвижда хармонизирана рамка на Общността в разглежданата
област. В съображение 7 и 9 от въпросната директива е посочено, че предвид
постоянно развиващия се пазар на потребителски кредити и нарастващата мобилност
на европейските граждани, едно далновидно законодателство на Общността, което
може да се адаптира към бъдещи форми на кредитиране и което дава на
държавите-членки необходимата степен на гъвкавост при прилагането им, следва да
спомогне за установяването на съвкупност от съвременни правни норми относно
потребителския кредит. Пълната хармонизация е необходима, за да се осигури на
всички потребители в Общността високо и равностойно ниво на защита на техните
интереси и за да се създаде реален вътрешен пазар. Ето защо на държавите-членки
не следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби,
различни от предвидените в настоящата директива.
Практиката на Съда на ЕС, по
повод прилагане на въпросната Директива в националното законодателство, е дала
отговор на редица въпроси, които са относими в настоящото производство. В
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав) от 9 ноември 2016 година по дело C‑42/15 е прието следното: Видно от член 10, параграф 2 от
Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива,
изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител,
да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да
може потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Това изискване допринася за постигането
на преследваната с Директива 2008/48 цел да се установи във връзка с
потребителските кредити пълна и задължителна хармонизация в редица ключови
области, която се приема като необходима, за да се осигури високо и равностойно
равнище на защита на интересите на всички потребители в Съюза и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (вж.
решение 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 61). Предвид ясния текст на
тези разпоредби следва да се приеме, че Директива 2008/48 не предвижда изискване
договорът за кредит да съдържа подобно извлечение под формата на погасителен
план. Що се отнася до възможността на държавите членки да предвидят такова
изискване в националната си правна уредба, важно е да се отбележи, че по
отношение на договорите, които попадат в приложното поле на Директива 2008/48,
държавите членки не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения
за страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в
съответната област (вж. по аналогия решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank
România, C‑602/10, EU:C:2012:443,
т. 63 и 64). Следва обаче да се отбележи, че член 10, параграф 2 от Директива
2008/48 извършва такава хармонизация, що се отнася до данните, които
задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит. Несъмнено съгласно
член 10, параграф 2, буква ф) от тази директива в договора за кредит трябва
ясно и кратко да се излагат евентуално и другите условия по договора. Целта на
тази разпоредба обаче е да се предвиди изискване договорът, изготвен на хартиен
или друг траен носител, да включва всички клаузи или условия, договорени от
страните в рамките на съществуващите между тях договорни отношения по кредита.
Същевременно въпросната разпоредба не бива да бъде тълкувана като допускаща
държавите членки да предвиждат в националната си правна уредба изискване
договорът за кредит да включва данни, различни от изброените в член 10,
параграф 2 от посочената директива. Отделно се посочва, че Член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди
в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по
член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен
без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла
да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Сходни съображения са изложени и в РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести състав) от 5
септември 2019 година по дело C‑331/18.
Решенията на съда на ЕС са задължителни за националните юрисдикции, пред
които е висящ спор със сходно съдържание.
В тази връзка, дори и при липсата на възражение, съдът дължи служебна
проверка относно действителността на договора, съобразно изискванията на Закона
за потребителския кредит, както и съобразяването на догорните клаузи с
правилата на добрите нрави – чл. 26 ал. ал. 1 предл. 3 от ЗЗД
Видно от приложения договор за кредит, същият е сключен в предвидената от
чл. 10 ал. 1 от ЗПК писмена форма, като достатъчно ясно са отразени
съществените условия на договора – брой на месечните вноски – 36, които са в
един и същ размер – 97,59лв., падеж на всяка вноска – 6-ти ден от месеца. Посочен
е ГПР, годишен лихвен процент. Макар в самия договор да не е посочено каква
част от вноската по кредита представлява главница, лихва, това е сторено с
подписания от страните погасителен план (л.24-26). С оглед на тези
обстоятелства следва да се приеме, че правата на кредитополучателя не са
ограничени и същият е бил в състояние добре да разбере условията на договора,
още повече, че ответникът е подписал и стандартен европейски фармуляр, съдържащ
необходимата информация за този вид кредит, поради което договорът не е
недействителен. Представени са и ОУ, които са подписани от заемополучателя,
удостоверено с подписа му на всяка страница от ОУ.
Подписанато между страните Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги е част от договора за кредит, макар съгласно приложения
Стандартен европейски формуляр, подписан от ответника, да се определя като
допълнителна услуга, за да се заобиколи ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК,
който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от
петкратния размер на законната лихва. В подкрепа на този извод на съда е и
факта, че , видно от представения екзепляр от ДПК и последващите документи
същите се водят като част от ДПК (видно от записаното в горния десен ъгъл „Page …. of 16“ (страница ….. от 16) и отбелязаното под черта на
Споразумението за допълнителните услуги „към договор за потребителски кредит №
**********“. В тази насока, сам кредитодателя-заявител/ищец
е претендирал сумата от 5165.12 лв.- главница (съгласно т.9 б.а от заявлението
по чл. 410 ГПК, а в ИМ – е посочена като неизпълнено задължение по процесния
ДПК. Видно от отразеното в договора за кредит ГПР е 49,89 %. В същото време
допълнителната услуга включва изброените 5 услуги (л.12- стр.5/16 на ДПК) –като
определената за тях такса в размер на 1984.68лв. е свързана пряко с договора за
кредит и поради това възнагражденията за тези допълнителни услуги са
възнаграждения по договора за кредит, които съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК следва
да се включат в ГПР, а в случая дори не става ясно и каква част от сумата в
посочения общ размер се дължи за всяка от услугите. Отделно от това не са
представени доказателства за реалното предоставяне на тези услуги от страна на
кредитодателя. Посоченият размер на т.н. допълнителна услуга е почти равен на
сумата на отпуснатия кредит (2000лв. кредит срещу 1984,68 лв. допълнителни
услуги), сочещо, че с уговарянето им се нарушават принципите на добросъвестността
и добрите нрави, поради което съдът ги приема за нищожни, на осн. чл. 26, ал.1,
пр. трето от ЗЗД. Обстоятелството, че
тези разходи за допълнителни услуги не са включени в обявения от кредитора ГПР,
съставлява самостоятелно нарушение на закона. Тези разходи са част от ГПР и
така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19 ал.4 от ЗПК- над
петкратния размер на законната лихва( ОЛП + 10 пункта, който в периода на
договора е 10% годишно, респ. петкратния размер се равнява на 50%), поради
което клаузите, които предвиждат възнагражденията за тези допълнителни услуги
са нищожни и на осн. чл. 19 ал.5 от ЗПК.
Съгласно установената
съдебна практика, предвид и т.1 от ТР 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017г.
на ОСГТК, когато се установи, че предсрочната изискуемост на кредита не е
обявена по надлежния ред, в производството по установителния иск могат да бъдат
установени задълженията по всички падежирали вноски към момента, към който се формира силата на пресъдено нещо - приключване на
съдебното дирене. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде
направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване
на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. И
тъй като изводът на съда трябва да бъде основан на всички факти, независимо от
това дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след
това, но преди приключване на устните състезания, като условието за съобразяване на фактите, настъпили след
предявяването на иска, е те да са от значение за спорното право (решение № 61
от 30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на I т. о. на ВКС). Съгласно ТР № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК: „ В производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването
на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“.
Предвид на изложеното, предявеният иск е основателен по същество.
По отношение на размера:
Кредитодателят е изпълнил задължението си за предоставяне на кредитната
сума от 2000лв., ответникът не е погасил изцяло задължението си за плащане
досежно горепосочената сума, съгласно ДПК, поради което и следва да бъде осъден
да заплати дължимата сума по падежиралите вноски- главница.
В случая не се спори, че длъжникът е погасил първите две вноски, а от
третата – е внесъл само сумата от 27.36 лв. Към датата на приключване на съдебното
дирене във въззивната инстанция – 14.10.2019 г. са падежирали месечните вноски
до 06.10.2019г. вкл. (т.е. до 27-та вноска вкл.)
Предвид договорения погасителен план, следва да бъдат
пресметнати и съответно присъдени дължимите падежирали суми за главница
(доколкото решението в отхвърлителната му част за лихвите за забава не е
обжалвано) както и предвид факта, че в заявлението и в исковата молба ищецът не
е разграничил и конкретизирал сума относно главница по кредита, и
сума-възнаградителна лихва, съгласно ДПК – посочена е сумата 5165 .12 лв.-
представляваща неизплатено задължение по процесния ДПК. „Всяко от отделните вземания на кредитора, породено от сключения договор
за кредит, следва да бъде индивидуализирано със съществените му белези -
главница, възнаградителна лихва, договорено или дължимо по закон обезщетение за
забава, неустойки, такси, застраховки и други, включени в общия размер на
претендираната в заявлението сума. Вземането за дължимата главница следва да се
счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален
размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се
претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост. Главницата по договор
за заем/кредит представлява дълг, чийто размер не се определя от периода на
ползване. Възможността главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не
променя характера на вземането. Поради това вземането е едно и също, независимо
дали се претендира като сума, сбор от падежираните вноски, или като предсрочно
изискуема главница. Предвид изложеното, на поставения за тълкуване правен въпрос
ОСГТК на ВКС дава отговор, че разграничението на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не е
условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението“ (т.2 от цитираното ТР, което, както бе обосновано
по-горе, според въззивния състав, е приложимо към потребителските кредити,
предоставяни от небанкови институции).
Предвид установената по-горе нищожност на клаузата
относно допълнителните услуги, следва да бъде съобразено единствено дължимата
от ответника главницата по предоставения кредит от 2000лв., по падежиралите
вноски (от трета до 27-ма включително, т.е. - до 06.10.2019г. вкл., предвид
датата на о.с.з. пред въззивната инстанция- 14.10.2019г.).
Съобразявайки представеното от ищеца и неоспорено от ответника, извлечение по
сметка към ДПК № ********** (процесният договор), следва да се отчетат
внесените от длъжника две вноски по ДПК (първа и втора вноски). Следва да бъдат
присъдени дължимите суми за главница
(колона 2) по падежиралите вноски до датата на приключване на съдебното дирене
пред въззивната инстанция – 14.10.2019г., т. е. от 3-та до 27-ма вноска (с
падеж 06.10.2019.), като се приспадне внесената от ответника сума от 27.36 лв.-
по третата вноска. Или дължимата главница по падежиралите и неплатени вноски е
в размер на 1 196.25 лв., в какъвто размер е основателен предявеният
иск, поради което следва да бъде уважен. В останалата част, за разликата
над 1196,25лв., искът, като
неоснователен, следва да бъде отхвърлен.
Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до други правни изводи и
краен резултат, обжалваното решение следва да бъде изменено съобразно
гореизложените мотиви, както и в частта за разноските.
По разноските:
В заповедното производство:
заявителят-ищец е сторил разноски в размер на 104,19лв.-д.такса, за юриск.възнагр.
50лв., определени на осн.чл. 78 ал. 8 ГПК по реда на чл. 37 от ЗПП във вр. с
чл. 26 НЗПП) - общо 154,19лв.
В първоинстанционното исково производство – заплатените от ищеца разноски,
претендирани в списъка по чл. 80 ГПК, инвокиран в писмените му бележки,
депозирани преди о.с.з. са: 103,30лв.-д-.такса и юриск.възнагр.300лв., 400лв.-
за особен представител. Съдът определя на осн.чл. 78 ал. 8 ГПК вр.с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25 ал. 1 НЗПП юриск.възнагр. за първата инстанция в размер на
100лв.- представителят на ищеца не се е явявал в с.з., представил е писмени бележки. Т.е. общо разноски – 603,30лв.
Пред въззивната инстанция – ищецът е сторил разноски:103,30-д-т.,
150лв.-възнагр. за особен представител на ответника, претендирал е
юриск.възнагр. в писм.бележки преди с.з.-300лв. Съдът определя на
осн.чл. 78 ал. 8 ГПК вр.с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25 ал. 1 НЗПП
юриск.възнагр. за въззивната инстанция в размер на 100лв.- представителят на
ищеца не се е явявал в с.з., представил е
писмени бележки. Т.е. общо разноски – 353,30лв.
Ответникът не е направил разноски.
На осн.чл. 78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно
уважената част от иска.
В производството по установителния иск по чл. 415 ал. 1
от ГПК, съгласно Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът се
произнася и по разноските в заповедното произцводство: „Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство“.
Предвид размера на предявената искова претенция, предявеният иск е уважен
на 23,2%, при което основателни за ищеца в заповедното производство са разноски
в размер на 35.77лв., за исковото: в първа инстанция – 139.97лв., за
въззивната - 81,97лв., които суми следва
да му бъдат присъдени, платими от ответника.
С оглед размера на исковата претенция на осн. чл. 280 ал. 3 т.1 (за
търговски дела-до 20 000лв.) от ГПК, въззивното решение не подлежи на
касационен контрол.
Въз основа на изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 104/27.06.2019 г., постановено по гр.дело № 1002/2018г. по описа
на РС-Попово, В ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН предявения от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК
*********, гр.София, против М.В.Ю., ЕГН **********,***,
иск за признаване за установено, че М.В.Ю. дължи на „П.К.Б.” ЕООД гр.София,
сумата до 1 196.25лв. (хиляда сто деветдесет и шест лева и 25ст.), като
вместо него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуване на вземане в полза на „П.К.Б.” ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от С.Н.Н.и И.Х.Г.-
управители, действащи чрез ю.к. Р.И., против М.В.Ю.,
ЕГН **********,***, за сумата от
1196.25 лв. (хиляда сто деветдесет и шест лева и
25ст.), представляваща неизпълнено задължение – главница по
падежирали вноски от трета (с падеж 06.10.2017г.) до двадесет и седма (с падеж 06.10.2019г.)
включително по Договор за потребителски
кредит № **********/30.06.2017г., за което вземане е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК под № 555/28.06.2018г. по ч.гр.д. № 594/2018г. по
описа на РС – Попово, ведно със законната лихва върху горепосочената главница,
считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 25.06.2019г., до
окончателното изплащане на задължението – на осн.чл. 415 ал. 1 ГПК във вр.с чл.
79 и сл. от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА горецитираното решение в останалата отхвърлителна част (за разликата над
1196.25лв. до 5165,12лв).
Решение № 104/27.06.2019 г. по гр.дело № 1002/2018г. по описа на РС-Попово
В ЧАСТТА, с която е ОБЕЗСИЛЕНА Заповед № 555/28.06.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 594/2018г. на РС-Попово
относно сумата 30.00 лв.–такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
начислени за периода 07.08.2017г. – 09.01.2018г. и сумата 14.17лв.– лихва за
забава за периода 07.08.2017г. – 09.01.2018г., КАТО НЕОБЖАЛВАНО, Е ВЛЯЗЛО В
СИЛА.
ОСЪЖДА М.В.Ю., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.” ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, сумата
от 35.77лв.- разноски в
заповедното производство по ч.гр.д.№ 594/2018г. по описа на РС–Попово, сумата от 139.97лв.- разноски в
исковото производство по гр.д.№ 1002/2018г. по описа на РС-Попово и сумата от 81,97лв. – разноски за въззивната инстанция по
Вгр.д.№ 263/2019г. на ОС-Търговище, съразмерно с уважената част от иска – на осн.чл. 78 ал. 1 и чл. 273 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване – чл. 280 ал. 3 т.1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.