№ 5621
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100500279 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца И. Г. В. срещу решение № 19633 от 28.11.2023 г., постановено по гр. дело №
67849/2022 г. по описа на СРС, 164 състав, с което са отхвърлени предявените срещу
„Столичен Електротранспорт“ ЕАД осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за
сумата от общо 50000 лв., от която сума 23000 лв. представлява обезщетение за претърпени
неимуществени вреди - болки и страдания, резултат от настъпила на 15.01.1994 г. трудова
злополука, а сумата от 27000 лв. представлява имуществена вреда под формата на
пропуснати ползи в периода от 1995 г. до 2022 г., като разлика между трудовото
възнаграждение, което ищецът би реализирал като тролейбусен шофьор и получаваната от
НОИ инвалидна пенсия.
В жалбата на ищеца са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че претърпените от ищеца
неимуществени вреди продължават и досега, поради което погасителната давност за тях е
неприложима. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил в дълбочина
приетите доказателства и не е съобразил обстоятелството, че за работодателя не са
настъпили вреди от трудовата злополука, а ищецът е останал инвалид за цял живот. Моли се
1
за отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от
друг състав на СРС, респ. за уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемият „Столичен Електротранспорт“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ, за вредите от трудова злополука или
професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна
неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят
отговаря имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или
служител има вина за настъпването им. Фактическият състав за възникване на
отговорността на работодателя включва следните кумулативни предпоставки: 1) наличие на
трудово правоотношение между ищеца и ответника, 2) професионално заболяване или
трудова злополука, претърпени от работника или служителя в периода на трудовото
правоотношение и причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с
50 % или над 50 % или смърт, 3) вреди – имуществени или неимуществени, и 4) причинна
връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.
С оглед твърденията на страните по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че към 15.01.1994 г. ищецът е бил в трудово правоотношение с
ответника по трудов договор № 112/27.12.1993 г. за длъжността „тролейбусен шофьор“ в
СКГТ-ЕЕОД, поделение „Тролейбусен транспорт“ – ТС „Надежда“, като на посочената дата
е претърпял инцидент по време на изпълнение на трудовите му задължения, който е бил
признат за трудова злополука, a впоследствие трудовото правоотношение между страните е
2
било прекратено на 01.04.1999 г. на основание чл. 325, т. 9 КТ и експертно решение №
0684/0040/15.03.1999 г. От представените по делото писмени доказателства несъмнено се
установява, че в причинна връзка с процесната трудова злополука И. Г. В. е получил
травматично увреждане – счупени десен крак и подбедрица, довели впоследствие до трайна
неработоспособност в степен от 94 % (в експертно решение на ТЕЛК от 2002 г. намалена до
70 %).
Ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства за установяване на твърдяните от
него болки и страдания (не са релевирани искания за допускане на съдебно-медицинска
експертиза, нито за събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетели), но
съобразно характера на нараняванията и степента на инвалидизация следва да се приеме, че
той несъмнено е претърпял най-малкото обичайните при подобно травматично увреждане
неимуществени вреди. Въпреки това същите не подлежат на обезщетяване предвид
погасяване на вземането по давност, като възраженията на въззивника за неприложимост на
разпоредбите за погасителната давност в случая са несъстоятелни.
Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ давностният срок за този вид искове започва
да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде
упражнено. В случая вземането за обезщетение за вреди от причинена трайно намалена
работоспособност от трудова злополука може да бъде упражнено от датата на признаване на
злополуката за трудова, от който момент пострадалият служител може да упражни правото
си да търси обезщетение от работодателя за претърпените вреди. От данните по делото е
видно, че злополуката на И. Г. В. е призната за трудова с акт на работодателя от 17.06.1994 г.
(л. 9 от делото на СРС), евентуално най-късно с първото експертно решение на ТЕЛК,
издадено в полза на ищеца на 09.04.1997 г., с което му е определена втора група
инвалидност в причинна връзка със злополуката, т.е. тригодишният давностен срок по чл.
358, ал. 1, т. 3 КТ за предявяване на иска за обезщетяване на вредите от тази злополука е
изтекъл най-късно на 09.04.2000 г., а по делото не се твърди, нито се установява ищецът да е
предявил претенция за това вземане преди подаване на исковата молба по настоящото
производство – на 13.12.2022 г.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователни възраженията на въззивника, че
болките и страданията му продължават и до настоящия момент, поради което давността за
тях не се прилагала. От приетата епикриза от 28.02.1994 г. се установява, че И. В. е бил
блъснат от автомобил, докато се е намирал на пътното платно и е поправял прътите на
тролейбуса, който е управлявал в рамките на трудовите си задължения, след което е бил
лекуван оперативно в УМБАЛСМ „Пирогов“ и е престоял в болницата около месец. С
експертно решение № 922/09.04.1997 г. ТЕЛК му е поставила диагноза „счупване на
бедрената кост“ в резултат от злополуката, като трудоспособността му е оценена с втора
група инвалидност. С експертни решения на ТЕЛК от 10.12.2007 г., 28.10.2013 г., 14.09.2016
г. и 15.06.2022 г. тази диагноза е била потвърждавана, като преосвидетелстването на ищеца
всеки път е било извършвано поради изтичане на срока на инвалидност, а описанието на
уврежданията, мотивиращи инвалидизацията, е идентично – фрактура на дясно бедро с
3
тежка контрактура на дясна колянна става с хроничен остеомиелит на бедрото, ограничени и
болезнени движения в дясна тазобедрена става и дясна колянна става, скъсен десен долен
крайник с между 5 и 8 см.
От изложеното е видно, че твърдяните от ищеца неимуществени вреди в причинна връзка
със злополуката са настъпили още към датата на инцидента и произтичат от причиненото
още тогава физическо увреждане – счупването на десния му крак и дясна подбедрица.
Обстоятелството, че болките и страданията от това увреждане продължават и до сега, не
обуславя извод за неприложимост на правилата за погасителната давност по отношение на
тях при положение, че не е налице влошаване на здравословното състояние на пострадалия –
при причинено трайно физическо увреждане искът за обезщетение за неимуществените
вреди следва да бъде предявен в рамките на тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т.
3 КТ, като при определяне на справедливия размер на обезщетението съдът ще съобрази и
бъдещите вреди, чието настъпване е сигурно с оглед доказаната трайна неработоспособност
на работника. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика – Решение № 47 от
17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3805/2015 г., IV г. о., Решение № 268 от 4.01.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 2128/2018 г., IV г. о., Определение № 3442 от 3.07.2024 г. на ВКС по к. гр. д. №
335/2024 г. и др.
Ето защо, обстоятелството, че ищецът търпи идентични болки и страдания в продължение
на 30 години от настъпването на злополуката, не означава, че той може да предяви
претенция за обезщетяването им във всеки един момент от този период – искът е трябвало
да бъде предявен в тригодишен срок от настъпване на вредата и признаване на злополуката
за трудова, а при определяне на размера на обезщетението съдът щеше да вземе предвид
трайно влошеното здравословно състояние на И. В. и бъдещите страдания и неудобства,
които той би търпял до края на живота си в резултат от пожизнената инвалидизация.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че непогасено по
давност би било единствено вземане за обезщетяване на вреди, настъпили в по-късен
момент след трудовата злополука (до три години преди предявяване на иска), в резултат от
влошаване на здравословното състояние на пострадалия в причинна връзка със същото
събитие – вреди от ексцес. В този случай е дължимо обезщетение, но само за влошаването,
за новонастъпилите вреди, а не за първоначалната травма и то само ако тези нови вреди се
намират в причинна връзка с увреждането, а не се дължат на други фактори и причини. В
настоящия случай обаче не се доказва подобна промяна в здравословното състояние на
ищеца. В първото открито съдебно заседание пред СРС процесуалният представител на И.
В. изрично е заявил, че не е налице влошаване в състоянието на доверителя й, а и такова не
се установява от приетите по делото писмени доказателства – всички издадени в полза на
ищеца експертни решения на ТЕЛК са постановени поради изтичане на срока на
инвалидност и описват идентични физически увреждания, настъпили още през 1994 г., без
да са налице данни за утежняване на здравословното му положение. Доводите на
въззивника, че степента на неговата трайна неработоспособност се е увеличила през
годините, също са несъстоятелни – видно е, че с решенията на ТЕЛК от 2007 г., 2013 г. и
4
2016 г. същата е определена на 94 %, а с експертното решение от 15.06.2022 г. е намалена до
70 %, като към датата на подаване на исковата молба не са налице каквито и да било данни
за настъпил ексцес в състоянието на ищеца.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че предявените искове за обезщетения за
претърпени имуществени и неимуществени вреди от процесната трудова злополука следва
да бъдат отхвърлени. Наведеното във въззивната жалба обстоятелство, че работодателят не е
претърпял каквито и да било вреди от трудовата злополука, както и твърдението, че
първоинстанционният съд погрешно не е допуснал съдебно-медицинска експертиза (каквато
никоя от страните не е поискала), са неотносими към правния спор при установеното
основателно възражение на ответника за изтекла погасителна давност. Във въззивната жалба
не са изложени конкретни доводи срещу неправилността на първоинстанционното решение
относно липсата на елементи от фактическия състав на претендираните вземания, като
спорът пред въззивната инстанция се концентрира изцяло върху твърденията за трайността
на уврежданията и неприложимостта на погасителната давност, поради което въззивният
съд не следва да излага мотиви по останалите спорни в първоинстанционното производство
въпроси.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, обжалваното
решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на
направените във въззивното производство разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19633 от 28.11.2023 г., постановено по гр. дело № 67849/2022
г. по описа на СРС, 164 състав.
ОСЪЖДА И. Г. В., ЕГН **********, с адрес: с. Хайредин, общ. Хайредин, обл. Враца, ул.
****, да заплати на „СТОЛИЧЕН ЕЛЕКТРОТРАНСПОРТ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 100 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6