О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ……….
гр.София, 01 септември 2020 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Наказателно отделение, ІІ въззивен състав, в проведено на 01.09.2020 г. закрито
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван КОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Стефан МИЛЕВ
Натали
ГЕНАДИЕВА,
като разгледа
докладваното от съдия МИЛЕВ в.ч.н.д. № 3133/20 г., намери за установено
следното:
Софийската районна
прокуратура (СРП) е подала в срока и по реда на чл. 243, ал.7 НПК протест срещу
определението от 27.07.2020 г. по н.ч.д. № 391/20 г. на СРС (НО, 114 с.), с което след жалба на малолетния пострадал Т.Л.Д.
(чрез упълномощен от родителите му повереник) е било отменено (чл. 243, ал.6,
т.3 НПК) прокурорското постановление от 19.12.2019 г. за прекратяване на д.п. 11493/17
г. на СДВР, пр. пр. № 48696/17 г. на СРП, водено за причинена на Д. на
05.12.2017 г. по непредпазливост средна телесна повреда поради нарушение на
правилата за движение (чл. 343, ал.1, б. „б“ НК).
Прокурорът е несъгласен с
изводите на Районния съд, че при управляването на процесния автобус (част от
СГТ) с деянието си водачът Х.Р.е нарушил режима на т.нар. „съобразена скорост“
по чл. 20, ал.2 ЗДвП и това нарушение е в пряка връзка с последвалото рязко
спиране на превозното средство, падането на пътуващия в него Т.Д. (на 13 г.) и
настъпилата фрактура на лявата му ръка, довела до трайното й обездвижване.
Твърди се точно обратното – че нарушение на правилата за движение не се
установява; че в определението си СРС се е позовал на материали, които не
съставляват доказателства (изготвената от св. Ц. докладна записка); че е
игнорирал други годни доказателствени данни (показанията на самия свидетел Ц.),
според които намиращите се в района на местопроизшествието охранителни камери
не са заснели рязко спиране на инкриминирания автобус.
СГС намери, че следва да
потвърди протестираното определение.
Крайният извод на първата
инстанция – да отмени обжалваното пред нея прокурорско постановление, като цяло
е правилен, въпреки частично незаконосъобразните мотиви, които въззивният съд
прецени, че следва да коригира.
СРС неправилно е
концентрирал вниманието си върху приложимите (според него) в конкретния случай
алтернативни норми на чл. 20, ал.1-2 ЗДвП, защото те не са относими към
обстоятелствата по делото. Първата от тях – задължението водачът да контролира
непрекъснато управляваното от него МПС (ал.1) е изтъкнато изцяло неуместно,
защото (както правилно е заявил в протеста си прокурорът) няма данни в нито
един момент Р.да е губил контрол върху движението на поверения му автобус.
Екзотична обаче се явява и предложената от Районния съд конструкция на деянието
с евентуална приложимост на чл. 20, ал.2 ЗДвП в смисъл – че като е управлявал
автобуса с около 20 км./ч. водачът не е съобразил скоростта си с „характера и
интензивността на движението“, защото така избраната скорост не му е позволила
да реагира своевременно пред натрупалата се пред него колона от чакащи на
светофара автомобили и това е наложило внезапното му спиране „в последния
момент“, довело респективно до падането на пострадалия правостоящ пътник.
Подобна теза не държи сметка за принципното виждане, че правилата на
съобразената скорост по чл. 20, ал.2 ЗДвП могат да се приемат за нарушени (по
смисъла на чл. 342, ал.1 НК) когато игнорирането от дееца на изброените в
разпоредбата фактори (атмосферни условия, състояние на пътя, интензивност на
движението и т.н.) е довело до невъзможност той да „спре пред всяко предвидимо
препятствие“ и поради това е настъпил удар с някакви съставомерни последици. Точно
обратното – в случая водачътР.е успял да спре управлявания автобус (факт, който
изключва хипотезата на чл. 20, ал.2 ЗДвП), като по точи начин не е допуснал
евентуално ПТП с намиращите се пред него автомобили, а че това намаляване на
скоростта е било по – рязко от обичайното, може да се изведе от самия механизъм
на падането на св. Д. и причиненото му телесно увреждане.
Оттук нататък обаче,
постановлението на прокурора страда от съществен порок, който – макар и да не е
бил констатиран от първата инстанция, следва да бъде поправен именно чрез
неговата отмяна (чл. 243, ал.6, т.3 НПК). В проверявания акт изобщо не е била
коментирана принципната приложимост към
процесните факти на други (специални)
правила за движение, за които следва да се изясни дали в случая са били
нарушени от водача Р.: първо – той е бил длъжен да се движи на такова
разстояние от намиращото се пред него МПС, че „… да може да избегне удрянето в
него, когато то намали скоростта или спре рязко“ (чл. 23, ал.1 ЗДвП, с аналог в
чл. 75, ал.1 ППЗДвП); и второ – законът му е забранявал „да намалява скоростта
рязко, освен ако това е необходимо за предотвратяване на пътнотранспортно
произшествие (чл. 24, ал.1 ЗДвП, с аналог в чл. 95, ал.1 ППЗДвП). Следователно,
прокурорът е дължал отговор както на въпроса спазена ли е била безопасната
дистанция на движение (за което е могъл да бъде подпомогнат от допълнителен
въпрос към вещите лица), така и „извинително“ ли се явява предприетото отР.внезапно
спиране на автобуса, в случай, че то в действителност е довело до
предотвратяване на потенциално ПТП. Точно в последната хипотеза деянието би
било лишено не само от неговата противоправност (защото не би съставлявало
нарушение на чл. 24, ал.1 ЗДвП), но и от присъщата му обществена опасност
(доколкото именно чрез предприето при
условията на крайна необходимост по чл. 13, ал.1 НК поведение деецът е причинил
вреди „по-малко значителни от предотвратените“). Игнорирането на тези проблеми
прави проверяваното прокурорско постановление незаконосъобразно, поради което
въззивният съд няма друга възможност, освен да потвърди (но по различни
съображения) оспорваното пред него отменително определение на СРС.
При новото разглеждане на
делото СРП следва да даде еднопосочен отговор на поставените въпроси, а ако
установените до този момент факти не позволяват формирането на несъмнени
изводи, следва да се прецени попълването им с допълнителни доказателства. Така,
по изложените мотиви и на основание чл.
243, ал.8 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 27.07.2020 г. по н.ч.д. № 391/20 г. по описа
на СРС (НО, 114 с.).
Определението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: