Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.08.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. М.
ИЛИЕВА
при
секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 5125 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 57086 от 04.03.2020 г., постановено по
гр. дело № 34393/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 41-ви състав, е отхвърлил
предявения от Д.К.И. срещу Г.Ц.М. и Ж.Ц.М. иск по чл. 108 от ЗС за
признаване на ищцата спрямо ответнииците на правото ѝ на собственост на реална
част от 79 кв. метра от недвижим имот, съставляваш дворно място, неурегулиран
поземлен имот, находяш се в с. Панчарево, София, местност „Горно градище“,
цялото от 660 кв. метра, със застроената в него жилищна сграда от 40 кв. метра,
състояща се от първи етаж, кухня, тераса и коридор, и приземен етаж от мазе и
тоалетна от около 20 кв. метра, което дворно място представлява имот с пл. №
661, кадастрален лист № Г-11-5-А, по цифровия кадастър на Столична община,
административен район Панчарево, планоснимачен район: с. Панчарево /VII-86/,
местност „Вилна зона Градището“ при съседи по нотариален акт: Ц. М., М. и М.М.,
А.А.и улица, а по скица от цифровия кадастър на СО с № 15-287850-09.05.2018 г.,
при граници: ПИ 657, ПИ 662, ПИ 660, с идентификатор: 04234.6950.661 и с площ
от 756 кв. метра, на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт
№ 25 от 09.12.2008 г., том I, рег. № 12005, дело № 205/2008 г. на Т.А.нотариус
с рег. № 272 от НК, и осъждане на ответниците да предадат владението
върху тази реална част от имота, което е разположена между точки
2;8;10;11;12;13;15;2 от комбинирана скица приложение № 1 към изготвената
експертиза, представляваща неразделна част от решението (лист 158).
С решението съдът е уважил предявените от Г.Ц.М. и Ж.Ц.М.
срещу Д.К.И. искове по чл. 124 от ГПК, за признаване за установено между
страните, че ищците са собственици при равни квоти на придобитата въз
основа на давност и владение реална част от 79 кв. метра от недвижим имот,
съставляваш дворно място, неурегулиран поземлен имот, находящ се в с.
Панчарево, София, местност „Горно градище“, цялото от 660 кв. метра, със
застроената в него жилищна сграда от 40 кв. метра, състояща се от първи етаж,
кухня, тераса и коридор, и приземен етаж от мазе и тоалетна от около 20 кв.
метра, което дворно място представлява имот с пл. № 661, кадастрален лист №
Г-11-5-А, по цифровия кадастър на Столична община, административен район
Панчарево, планоснимачен район: с. Панчарево /VII-86/, местност „Вилна зона Градището“
при съседи по нотариален акт: Ц. М., М. и М.М., А.А.и улица, а по скица от
цифровия кадастър на СО с № 15-287850-09.05.2018 г., при граници: ПИ 657, ПИ
662, ПИ 660, с идентификатор: 04234.6950.661 и с площ от 756 кв. метра, на
основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 25 от 09.12.2008
г., том I, рег. № 12005, дело № 205/2008 г. на Т.А.нотариус с рег. № 272 от НК,
и осъждане на ответниците да предадат владението върху тази
реална част от имота, което е разположена между точки 2;8;10;11;12;13;15;2
от комбинирана скица приложение № 1 към изготвената експертиза,
представляваща неразделна част от решението (лист 158).
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, първоначалната
ищца е осъдена да заплати на първоначалните ответници 1250 лева – разноски в
първа инстанция.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от Д.К.И. чрез адв. Г.Ч., в която прави оплаквания, че решението
е постановени при нарушение на материалния закон, както и процесуални
нарушения. Сочи, че положителният установителен иск, предявен от ответниците по
първоначално предявения срещу тях ревандикационен иск за спорната реална част, е
недопустим, тъй като двата иска имат един и същ предмет. Твърди, че по същество
не е спорно и се установява, че ищцата и ответниците са собственици на съседни
имоти, като спорните 79 кв. метра се намират по тяхната граница и се владеят от
ответниците. През 2010 г. ответниците предявили иск по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР за
установяване на границата между двата имота, с предявяването на който
прекъснали придобивната си давност, поради което до приключване на делото с
влязло в сила решение на 02.07.2013 г., давност не е текла. Тъй като искът по
чл. 108 от ЗС срещу тях е предявен на 28.05.2018 г., а ответниците не са се
позовали на давност по иска с правно основание чл. 53, ал. 2 от ЗКИР, те не
можели да се позовават на изтекла в тяхна ползва давност след 2010 г., като
излага подробни доводи в тази връзка. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявеният иск по чл. 108 от ЗС да бъде уважен.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В открито съдебно
заседание и в представените по делото писмени бележки развива подробно доводите
във въззивната жалба, като сочи, че първата съдебна инстанция е смесила
институтите на давността в гражданския и наказателния процес.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от въззиваемите страни Г.Ц.М. и Ж.Ц.М. чрез адв. Р.А., в който оспорват
въззивната жалба по подробно изложени в отговора доводи. Сочи, че правният
интерес от преядения насрещен положителен установителен иск за собственост е
налице, тъй като искът по чл. 108 от ЗС има за предмет правото на собственост
на ищцата, придобито на твърдяното от нея основание, а не това на ответниците
на соченото от тях основание. Излага доводи, че ответниците не могат да прекъснат
придобивната давност, която тече в тяхна полза предявявайки иск по чл. 53, ал.
2 от ЗКИР, както и че позоваване на давност не е било възможно, защото
давността не е била изтекла. Правят искане въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Представят списък по чл. 80 от ГПК.
С определение от 21.04.2021 г. постановено по делото
по реда на чл. 227 от ГПК, съдът е конституирал като страни в
производство на мястото на починалия въззвиаем Г.Ц.М. неговите наследници по закон, съгласно представеното удостоверение за
наследници изх. № 568 от 01.04.2021 г., издадено от СО р-н „Връбница“ - Л.П.М.,
с ЕГН ********** – съпруга и А.Г.М. с ЕГН ********** – дъщеря, които са продължили участието в
производството на мястото на починалия си праводател.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Допустимостта на насрещния установителен иск за
признаване правото на собственост на първоначалните ответници е обусловена от
наличието на правен интерес, който се преценява конкретно с оглед естеството и
съдържанието на възникналия между страните спор. Производството по делото е
инициирано от първоначалната ищца, която е предявила иск по чл. 108 от ЗС за
спорната реална част от недвижимия имот срещу ответниците, които в срока за отговор на исковата молба по чл. 131
от ГПК са противопоставили възражението, че е са придобили спорната реална част
от имота на ищцата на основание давностно владение. Ако възражението на ответниците,
направено в производството по ревандикационния иск, бъде намерено за
основателно, с решението за отхвърляне на иска няма да се формира сила на
пресъдено нещо по него, тъй като предметът на иска по чл. 108 от ЗС е
съществуване на правото на собственост на ищеца за спорния имот на заявеното от
него основание, освен ако ответниците не упражнят правото си в срока по чл. 131
от ГПК да предявят насрещен иск по чл. 211, ал. 1 от ГПК с предмет установяване
съществуването на твърдяното от тях право на собственост на заявеното от тях
основание – давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Именно това обуславя правния
интерес от предявяването на положителен установителен иск за придобиване право
на собственост върху спорната реална част от имота на оригинерно основание (в
този смисъл и Определение № 148 от 20.07.2017 г. по ч.гр. дело № 2529/2017 г.
на I ГО на ВКС).Допустимостта на последвашо обективно съединяване на исковете
произтича от различната правна защита, която възражението и искът предоставят
на заявеното право с оглед нормата на чл. 298, ал. 1 и 4 от ГПК, поради което
решението е допустимо.
По иска с правно основание чл. чл. 108 от ЗС ищецът
следва да се установи по безспорен
начин, че е собственик на спорната вещ (реална част от имот), че ответникът я
владее, като ищецът следва да докаже правото си на собственост и факта на
владение от страна на ответника, а последният следва да докаже основанието си
да упражнява фактическата власт върху вещта, при което ищецът не е длъжен да
доказва по какъв начин и защо ответникът е установил владението или държането
на вещта (така и Решение № 181 от 07.10.2016 г. по гр. дело № 4988/2014 г. на I
ГО на ВКС).
Направеното възражение, че ответниците са придобили
правото на собственост върху спорната реална част от имот, защото са го владели
в продължение на десет години, цели да обори твърдението на ищцата и да
установи, че тя е загубила правото на собственост, тъй като те са го придобили
на заявеното с иска по чл. 124 от ГПК оригинерно основание, поради което го
владеят на правно основание. Ето защо, тъй като възражението срещу иска по чл.
108 от ЗС и установителният иск по чл. 124 от ГПК имат за предмет едни и същи факти,
установяването на които следва да е еднакво, правилно първата съдебна инстанция
е изложила общо мотивите си, поради което доводите на въззивника, че решението
е неразбираемо, са неоснователни.
Според настоящия състав на въззивния съд, разгледано по същество решението е правилно, тъй като е постановено при
вярна и точна интерпретация на правилно установените по делото факти и при
правилно приложен материален закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите му и в допълнение намира следното по доводите във
въззивната жалба:
Между страните не е
спорно и се установява, че Д.К.И. е
собственик на недвижим имот, представляващ дворно място, имот с пл. № 661,
кадастрален лист № Г-11-5-А, по цифровия кадастър на Столична община,
административен район Панчарево, планоснимачен район: с. Панчарево /VII-86/,
местност „Вилна зона Градището“ при съседи по нотариален акт: Ц. М., М. и М.М.,
А.А.и улица, а по скица от цифровия кадастър на СО с № 15-287850-09.05.2018 г.,
при граници: ПИ 657, ПИ 662, ПИ 660, с идентификатор: 04234.6950.661, който е
придобила на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 25 от
09.12.2008 г., том I, рег. № 12005, дело № 205/2008 г. на Т.А.нотариус с рег. №
272 от НК, по силата на който Е.С.П. ѝ е дарила описаното дворно място.
Между страните не се спори и се установява, че Г.Ц.М.,
починал в хода на процеса, на мястото на който са конституирани неговите
наследници по закон - Л.П.М. и А.Г.М., и Ж.Ц.М. са съсобственици на съседния недвижим имот, представляващ дворно място с пл. № 662.
От заключението на приетата по делото и неоспорена
от страните съдебно-техническа експертиза, на която съдът дава вяра като
компетентно изготвена и безпристрастна се установява, че заснетата и
съществуваща граница между двата имота и границата им по кадастралната карта не
съвпадат. Разликата в площа между границата, по която минава оградата между
имотите, поставена от ответниците и границата по кадастралната карта между
двата имота, е 79 кв. метра, като оградата навлиза в имот с пл. № 661.
Между страните не е спорно, поради което и отделено
като такова по реда на чл.146, ал. 1, т. 3 от ГПК е, че ответниците упражняват
фактическата власт върху реална част от поземления имот на ищцата, с площ от 79
кв. метра, намираща се по границата на двата имота между точки
2;8;10;11;12;13;15;2 от комбинирана скица приложение № 1 към изготвената и
приета по делото експертиза, която не е оспорена от страните.
Както се установява от показанията на разпитаните
свидетели Е. П.Б.и Х.Б.А., преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК,
оградата, заедно с насажденията по нея, не е местена отпреди 2000 година и е
съществувала още когато праводателката на ищцата Е.С.П. е обитавала съседния
имот, преди повече от 20 години. Това обстоятелство се установява и от
сключената между нея и ответниците спогодба с нотариална заверка на подписите
от 06.07.1999 г.
От представеното по делото решение от 02.07.2012 г.,
постановено по гр. дело № 52763/2010 г. на Софийския районен съд, I ГО, 51-ви
състав, влязло в законна сила на 02.07.2013 г., се установява, че Г.Ц.М. и Ж.Ц.М.
са предявили срещу Д.К.И. иск по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР с предмет, както е
посочено в решението, установяване правото на собственост на ищците върху част
от недвижим имот, заключена между погрешно нанесената в кадастралната основа
имотна граница на ответницата и твърдяната вярна имотна граница към минал
момент, а имено към момента на одобряване
на действащия регулационен план, който иск е отхвърлен.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че за да бъде уважен положителният
установителен иск за собственост върху недвижим имот е необходимо ищците при
условията на пълно и главно доказване да докажат своето право на собственост,
съобразно твърдяното придобивно основание.
Съгласно чл. 79, ал. 1 от
ЗД правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години. Според чл. 69 от ЗС се
предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я
държи за другиго. С оглед изложената правна рамка, както правилно е приел и
първоинстанционният съд, от събраните по делото доказателства се установява, че
в рамките на заявения от ответниците период след 2001 г., същите са упражнявали
фактическата власт върху спорната реална част от имота на ищцата, като са я
оградили, стопанисвали и явно, несмущавано и трайно са упражнявали фактическата
власт върху нея като са я считали за своя. Презумпцията по чл. 69 от ЗС не е
оборена в процеса.
Доколкото в рамките на заявения
в насрещната искова молба период, в който ответниците са владели реалната част,
приложение намира чл. 200 на ЗУТ, според който придобиване на реална част от поземлен
имот по давност е допустимо при посочените в текста предпоставки, правилно
първата съдебна инстанция е приела, че първоначалните ответници са придобили по
давност спорните 79 кв. метра, тъй като са ги владели несмущавано от 2001 г. до
предявяване на иска по чл. 108 от ЗС от Д.К.И. на 29.05.2018 г.
Доводите на първоначалната ищца във връзка с
правното действие на висящия спор по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР по отношение на
придобивната давност са неоснователни. Искът по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР е бил
предявен от Г.Ц.М. и Ж.Ц.М. срещу Д.К.И., като е отхвърлен. Делото е приключило
на 02.07.2013 г., когато Определение № 147 от 07.06.2013 г. по гр. дело №
3197/2013 г. на I ГО на ВКС, с което касационната жалба на ищците е върната, е
влязло в сила. Основанията за прекъсването на давността са установени
ограничително, съобразно чл. 84 от ЗС във вр. с чл. 116 от ЗЗД. Други
юридически факти, извън посочените в разпоредбата на чл. 116 от ЗЗД, могат да
прекъснат давността само ако са предвидени в закона. Предявеният иск по чл. 53
от ЗКИР, не може да доведе като последица до прекъсване и съответно
спиране по време на висящност на делото на давност, изтекла в полза на ищците,
тъй като съгласно чл. 84 от ЗС, вр. чл. 116 от ЗЗД, давностният срок на
владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на
спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота. Прекъсване на
придобивната давност се прилага само в случаите на предявен иск за собственост
срещу лице, което се позовава на придобивна давност, но не и в обратния случай,
когато искът е предявен от владелеца, който се позовава на придобивната
давност. Прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. ”б” от ЗЗД се
свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени
срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна
давност, а не обратното. Ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна
давност. Тази давност може да бъде прекъсната с насрещен иск на собственика на
вещта (Така Решение №99 от 10.05.2013 г. по г.д. №681/2012 г. на I ГО на ВКС,
Решение №170 от 11.04.2012 г. по гр.д. № 961/2011 г. на І ГО на ВКС, Решение №
705/29.10.2010 г. по гр.д. №1744/2009 г. на І ГО на ВКС, Решение № 401 от
12.01.2012 г. по гр.д. № 895/2010 г. на І ГО на ВКС, Решение № 631/26.09.2009
г. по гр.д.№1525/2008 г. на ІІІ ГО на ВКС).
Ето защо както правилно е приел и първоинстанционният
съд, тъй като Г.Ц.М. и Ж.Ц.М. са придобили по давност спорната реална част,
предявеният от тях обуславящ насрещен иск установителен е основателен и правилно
е бил уважен, а неоснователна се явява претенцията на ищцата по чл. 108 от ЗС
със същия обект, ето защо също правилно е била отхвърлена.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивницата не се дължат.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемите, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат разноски за въззивна
инстанция. На лист 46 от делото е
представен единствено договор за правна защита и съдействие между Ж.Ц.М. и посочения
в договора адвокат, в който договор е посочено, че служи и за разписка за
заплащане на сумата в размер на 900 лева в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС (и с оглед оформянето на
документа по аргумент от разрешението дадено в Решение № 233 от 17.05.2011 г.
по гр. дело № 371/2010 на IV ГО на ВКС). Поради изложеното, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата,
платила разноските, сумата в размер на 900 лв. - разноски за тази инстанция.
Конституираните, на основание чл. 227 от ГПК, на мястото на починалия Г.Ц.М.
негови правоприемници не са сторили разноски, поради което такива не следва да
им се присъждат.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 57086 от 04.03.2020 г., постановено по гр.
дело № 34393/2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 41-ви състав, при участието
на Л.П.М.,
ЕГН ********** и А.Г.М., ЕГН **********, конституирани в хода на процеса, на
основание чл. 227 от ГПК, на мястото на починалия Г.Ц.М..
ОСЪЖДА
Д.К.И., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на Ж.Ц.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 900 лева – разноски за тази инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и
2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.