Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
13.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 10238 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 291419 от 03.12.2019 г. по гр.д. № 31915/2019 г. Софийски
районен съд, 74 състав осъдил ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „И.НА Н.“ към Министерство на
правосъдието да заплати на Ц.П.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 49 ЗЗД сумата
6 523.20 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания вследствие
на претърпяна на 24.10.2018 г. трудова злополука, извън платеното по чл. 238 ЗМВР обезщетение, ведно със законната лихва от 24.10.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, като за разликата до предявения размер от 20 000 лева отхвърлил
предявения като частичен иск. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата 402 лева – адвокатско възнаграждение
съобразно уважената част от иска, определено по реда на чл. 38 ЗА; На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 307.50 лева - разноски за
юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска; На основание
чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 130.50
лева – възнаграждение за вещо лице, както и сумата 261 лева – държавна такса.
С решение № 90037 от 17.05.2020 г., постановено по същото дело по реда на
чл. 247 ГПК, чл. 248 ГПК и чл. 77 ГПК, СРС допуснал поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на решение № 291419 по гр. д. № 31915/2019 г.
по описа на СРС, 74 състав в частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение
съобразно уважената част от иска като вместо: „Осъжда на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Главна дирекция „И.на Н.” към Министерство на правосъдието да заплати на Ц.П.Ц.
сумата от 402 лева – адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от
иска, определено по реда на чл. 38 ЗА“, да се чете „Осъжда на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК Главна дирекция „И.на Н.” към Министерство на правосъдието да заплати
на адвокат Л.К.Б. от САК, с ЕГН **********, сумата от 402 лева – адвокатско
възнаграждение съобразно уважената част от иска, определено по реда на чл. 38
ЗА“; Изменил решение № 291419 по гр. д. № 31915/2019 г. по описа на СРС, 74
състав в частта за разноските, като осъдил Главна дирекция „И.на Н.” към
Министерство на правосъдието да заплати на адв. Л.К.Б. от САК, с ЕГН **********,
сумата от още 445.50 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и осъдил на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК Ц.П.Ц., ЕГН **********, да заплати на Главна дирекция „И.на Н.” към
Министерство на правосъдието сумата от 150 лева - разноски за юрисконсултско
възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска; Осъдил на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК Главна дирекция „И.на Н.” към Министерство на правосъдието да заплати
по сметка на СРС сумата от още 169.50 лева – възнаграждение за вещо лице, както
и сумата от още 339 лева – държавна такса.
Срещу основното решение е подадена въззивна жалба от ответника ГЛАВНА
ДИРЕКЦИЯ „И.НА Н.“ към Министерство на правосъдието, който го обжалва в
осъдителната му част с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Първостепенният съд неправилно приложил общия закон – ЗЗД,
вместо специалния ЗМВР. Ищецът бил държавен служител в ГДИН и спрямо него се
прилагали правилата на чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, които препращали към ЗМВР.
Разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ЗМВР сочела, че по отношение на държавните
служители се прилагал ЗМВР. В последния бил предвиден специален ред за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна трудова
злополука, както и специален ред за възстановяване на претендирани имуществени
вреди във връзка с медицинска помощ. В случая на ищеца било изплатено
обезщетение по чл. 238 ЗМВР в размер на 8 476.80 лв., в което се включвали
всички евентуално претърпени вреди от настъпилата злополука. Поради това моли
съда да отмени решението в атакуваната част и вместо него постанови друго, с
което да отхвърли изцяло иска. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Прави възражение
за прекомерност на претендираното на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА
адвокатско възнаграждение.
От ответника е подадена и жалба срещу постановеното по реда на чл. 247, чл.
248 и чл. 77 ГПК решение в частта, с която се допуска поправка на очевидна
фактическа грешка, както и в частите, с които ответникът е осъден да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в
размер на още 445.50 лв., и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК -да заплати по
сметка на СРС сумата от още 169.50 лв. – възнаграждение за вещо лице, и сумата
от още 339 лв. – държавна такса. В частта, с която са присъдени 402 лв. - адвокатско
възнаграждение, районният съд не мотивирал решението си с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото, не коментирал и възражението на
ответника за прекомерност на възнаграждението. Безплатната адвокатска помощ се
дължала на социално слаби лица, като неправилно районният съд приел, че се
дължат още 445.50 лв. адвокатско възнаграждение. Освен това районният съд не
преценил и разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ГПК, съгласно която държавата и
държавните учреждения били освободени от заплащане на държавна такса. Поради
това моли съда да отмени решението от 15.04.2020 г. в атакуваните части.
Въззиваемата страна Ц.П.Ц. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва двете
жалби на ответника и моли съда да потвърди решенията като правилни. Претендира
се присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззиваемия на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 78, ал. 1 ЗДСл, предявен като
частичен за сумата 20 000 лв. от вземане с цял размер 40 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди вследствие претърпяна от ищеца на 24.10.2018
г., по време на И.на служебните му задължения като надзирател в Затвора –
София, телесна повреда, определена от ЦЕЛК към МИ – МВР като средна с медицинско
удостоверение № 69/7 от 24.04.2019 г. и призната за трудова злополука по чл.
55, ал. 1 КСО с разпореждане № 22707/07.11.2018 г. на НОИ – ТП – София град.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на увреждането до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражение, че е издадена заповед по
чл. 238 ЗМВР № 1-2914/25.06.2019 г., с която е разпоредено плащането на
обезщетение в размер на 6 месечни възнаграждения за претърпяна средна телесна
повреда при И.на служебните задължения. Поддържал е и релевираното във
въззивната жалба възражение, че не дължи обезщетение за неимуществени вреди над
установения в чл. 238 ЗМВР размер. В хода на делото е представил доказателства
за плащане на обезщетение по чл. 238 ЗМВР в размер на 8 476.80 лв. Искал е
от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното основно решение е валидно. Въззивният съд приема, че същото е и
допустимо в обжалваната част. Въпреки че (по изложени по-долу съображения)
районният съд е дал неправилна правна квалификация на претенцията, същият е
разгледал правопораждащите спорното право факти, поради което решението не е
недопустимо. С оглед релевираните в жалбата доводи, въззивният съд намира
решението за правилно като краен резултат по следните съображения:
Пред настоящата инстанция страните не спорят по фактите – че страните са
били в служебно правоотношение, по което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността
„Надзирател - І степен” в Затвора – София; че по време на И.на служебните си
задължения – при извършване на вечерна проверка по време на дежурство на
24.10.2018 г., ищецът се спъва, пада и претърпява увреждане, квалифицирано като
средна телесна повреда от ЦЕЛК към МИ – МВР с медицинско удостоверение № 69/7
от 24.04.2019 г. и признато за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО с
разпореждане № 22707/07.11.2018 г. на НОИ – ТП – София град.
Не е спорно също, и от приетата медицинска документация и неоспореното
заключение на СМЕ се установява, че ищецът при падане от собствен ръст при
опора върху дясна ръка е получил тежка контузия на дясна раменна става, съпроводена
с ограничен обем на движенията на ръката и с болка в ставата, наложила
имобилизация на ръката с митела и аналгетично лечение. Травмата е била
съпроводена и с частично разкъсване на сухожилието на десния надгребенен
мускул, преразтягане на ставните връзки и прилежащите сухожилия на мускулите на
раменния пояс. Независимо от проведеното лечение и рехабилитация, при ищеца е
настъпило усложнение с развитие на хронична възпалителна реакция с периартрит
импиджмънт синдром. Травмата по своя медико-биологичен характер реализира
критериите на трайно затруднение на движенията на десен горен крайник, а
развилият се в следствие на травмата периартрит реализира медико-биологичния
признак постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. След проведеното
лечение при ищеца се наблюдава подобрение, но оздравителният процес не е
приключил и са налице персистиращи болки в крайните движения на дясна ръка в
областта на раменната става, в съчетание с леко ограничени движения по
отношение на абдукция и ротация на ръката (абдукция 150 градуса при норма 180
градуса; външна – вътрешна ротация – 55-0-60 при норма 65-0-70). При изслушване
на заключението вещото лице е посочило, че пълно възстановяване на 100 % не може
да настъпи предвид получените разкъсвания на сухожилни съединителни влакна,
които са заменени от непълноценна съединителна тъкан и възпаления около тях,
така че те не могат да се възстановят напълно, може да се подобри единствено
функцията на крайника.
Не е било спорно също и от показанията на свидетеля В.Я.се установява, че
след травмата ищецът изпитвал силни болки и дълго време след инцидента имал
трудности да се обслужва в ежедневните битови дейности, както и при И.на
служебните му задължения, тъй като пишел с дясната ръка; изпускал предмети, за
заключване на затворническите помещения използвал лявата си ръка, което го
затруднявало. Напуснал работа, защото не можел да изпълнява служебните си
задължения, болката била постоянна и при инцидент в затвора нямало да може да
се справи. Свидетелят ходил на гости на ищеца, помагал му да чисти двора, да
изреже храсти и бурени, както и да почисти къщата отвътре. Ищецът се оплаквал от
болки и към датата на разпита. След санаториум известно време се чувствал
горе-долу добре, а след това пак го боляло.
Пред настоящата инстанция не е спорно и от приетия фиш за изплащане на
трудово възнаграждение за м. 06.2019 г. е видно, че в хода на делото ответникът
е заплатил на ищеца обезщетение по чл. 238 ЗМВР в размер на 6 месечни
възнаграждения - 8 476.80 лв.
Спорът пред настоящата инстанция е правен и се свежда по това има ли право
ищецът да получи по-висок размер обезщетение за репариране на неимуществени
вреди от причинената по време на служба средна телесна повреда, надхвърлящ размера
на изплатеното му обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР.
Като заемащ длъжността надзирател, ищецът се е явявал държавен служител по
смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС - пряко осъществяващ дейности по И.на Н.,
като съгласно ал. 2 на чл. 19 ЗИНЗС, по отношение на тези държавни служители се
прилагат разпоредбите относно държавната служба в ЗМВР. Чл. 142 ЗМВР в
относимата му за спора редакция предвижда, че статутът на държавните служители
– полицейски органи се урежда от ЗМВР, статутът на държавните служители по ал.
1, т. 2 – от ЗДСл, а статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение –
при условията и по реда на КТ и ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР, на служителите в МВР, претърпели телесна повреда при или по повод И.на
служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер 10 месечни
възнаграждения - при тежка телесна повреда, и 6 месечни възнаграждения - при
средна телесна повреда. Ал. 3 предвижда, че видът на причинената телесна
повреда се определя от Централната експертна лекарска комисия.
Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗДСл, за вреди от трудова злополука и професионално
заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или
смърт на държавния служител, съответната администрация дължи обезщетение
независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител има
вина за настъпването им. Според ал. 3 на чл. 78 ЗДСл, претенции за
неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по общия исков ред.
С оглед така очертаната нормативна уредба и твърденията на ищеца, въззивният
съд намира, че претенцията има правното си основание в чл. 78, ал. 1 ЗДСл. Не
се твърди вредите на ищеца да са били причинени от делинквент, който да е
действал при и по повод възлагане на работа от ответника, поради което
разпоредбата на чл. 49 ЗЗД в случая е неприложима. Доколкото се твърди наличие
на служебно, а не на трудово правоотношение между страните, неприложима е и
разпоредбата на чл. 200 КТ, предвиждаща обективна отговорност на работодателя
за вреди при и по повод на И.на трудовите функции по съществуващо трудово
правоотношение.
Разпоредбата на чл. 238, ал. 1 регламентира изплащането на еднократно
обезщетение, което е лимитирано до съответния размер, без да урежда
имуществената отговорност на администрацията за репариране на действително
претърпените неимуществени вреди от причинено по време на служба увреждане. Настоящият
състав намира обаче, че този правен режим не изключва приложението на чл. 78, ал. 1 ЗДСл. Налице е празнина в закона, поради
което следва по аналогия да се приложи чл. 78, ал. 1 ЗДСл. Правилото на чл. 238 ЗМВР има за цел да създаде благоприятен режим за
служителите, като им гарантира по-опростен и бърз ред за получаване на
гарантирано по размер обезщетение за понесените по служба телесни увреждания,
без да се налага да прибягват до съдебни процедури и свързаното с тях забавяне
и процесуални тежести, но не и да ги лиши от възможността, когато претърпените
от тях вреди надхвърлят по размер предвиденото в специалния закон обезщетение,
да потърсят по съдебен ред репарирането им, аналогично на разпоредбите на чл.
78 ЗДСл и чл. 200 КТ. Обратното би означавало държавните служители със статут
по ЗМВР да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо други
държавни служители, както и спрямо работниците и служителите по трудови
правоотношения относно правото на обезщетяване на вреди от трудова злополука, без
тази разлика да е обоснована - т.е. да преследва правомерна цел и да е налице
пропорционалност между преследваната цел и използваните средства, в това число
с оглед изискванията на чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) вр. чл. 1 Протокол 1 ЕКЗПЧОС (в този смисъл и определение № 118 от
18.02.2021 г. по гр. д. № 2678/2020 г., ІІІ ГО на ВКС).
В мотивите по т. 23 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС също е застъпено
принципното разбиране, макар във връзка с нормата на чл. 126 ЗДСл, че общият
ЗДСл намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР.
Поради това въззивният съд намира за неоснователен довода на въззивника, че
отговорността му за вреди била нормативно лимитирана с разпоредбата на чл. 238 ЗМВР. Същевременно по делото са безспорни наличието на
служебно правоотношение между страните и претърпяната от ищеца трудова
злополука, като същият в пряка причинна връзка от увреждането е претърпял
неимуществени вреди над установения в чл. 238, ал. 1 ЗМВР размер. В жалбата
няма наведени доводи за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, а въззивният съд
намира, че с оглед установените по делото вреди и неблагоприятната прогноза за
здравословното състояние на ищеца съгласно заключението на СМЕ, обезщетение в
общ размер от 15 000 лв. е справедливо по смисъла на посочената норма. След
приспадане на платеното в хода на делото обезщетение в размер на 8 476.80
лв., предявеният като частичен иск с правно основание чл. 78, ал. 1 ЗДСл е
основателен до размер от 6 523.20 лв. Предвид съвпадението на изводите на
двете инстанции, първоинстанционното основно решение следва да бъде потвърдено,
с посочване от въззивния съд на правилната правна квалификация.
По жалбата срещу постановеното решение по реда на чл. 247, чл. 248 и чл. 77 ГПК (по правната си същност определение, тъй като касае частта от основното
решение относно разноските, имаща характер на определение):
Доводите на въззивника във връзка с присъдените 402 лв. въззивният съд
намира за преклудирани – с решението по реда на чл. 247 ГПК само е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка на решението в частта за разноските,
като вместо на ищеца възнаграждението, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА,
е дължимо на адвоката, предоставил безплатна правна помощ. Ако е смятал, че
неправилно са присъдени тези 402 лв., ответникът е следвало да иска изменение
на основното решение по реда и в срока по чл. 248 ГПК, което не е направил.
Преклудирано е и възражението, наведено за първи път с жалбата, да не била
налице хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В проведеното открито съдебно
заседание в първата инстанция пълномощникът на ищеца е представил списък по чл.
80 ГПК, съгласно който се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на посоченото основание, а
процесуалният представител на ответника не е заявил оспорване на основанието по
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, релевирал е само възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Въпрос за прекомерност обаче, съгласно ясната
разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК, може да се поставя само в хипотезата на заплатено
от страната възнаграждение. В случаите по чл. 38 ЗА възнаграждението се
определя от съда в минималните размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно изхода на спора.
В случая съдът е приел, че претенцията е основателна до размер от
15 000 лв., но предвид извършеното от ответника в хода на делото плащане
го е отхвърлил за разликата над 6 523.20 лв. Частичното плащане в хода на
делото не освобождава ответника от отговорността за разноски. Съобразно цената
на иска от 20 000 лв., определеното по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004
г. минимално възнаграждение възлиза на 1 130 лв., и доколкото с
поведението си ответникът е дал повод за образуване на делото, същият дължи
адвокатско възнаграждение върху материален интерес от 15 000 лв. - в
размер на 847.50 лв. Поради това правилно районният съд, освен възнаграждението
от 402 лв., е присъдил на адвоката възнаграждение в размер на още 445.50 лв.,
или общо 847.50 лв.
Неоснователен е и поддържаният в тази жалба довод ответникът да не дължал
държавна такса съгласно чл. 84, ал. 1 ГПК. Както е разяснено с т. 10 от Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, текстът на чл. 84, т. 1 ГПК урежда изключение с цел защита на публичен
интерес. С оглед характера им, правата, обект на искова защита по повдигнат
трудов спор, не попадат в предметния обхват на публичните права, поради което държавните
учреждения дължат държавна такса при въззивно и касационно обжалване на решения
по трудови дела и дела по искове за парични вземания на държавните служители
по Закона за държавния служител.
По изложените съображения въззивният съд намира, че и това решение следва
да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия,
който е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му
на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА. По изложените по-горе
съображения заявеното от въззивника възражение за прекомерност е неотносимо в
случаите по чл. 38 ЗА, тъй като възнаграждението се определя от съда в
минималните размери по Наредбата. Съобразно обжалваемия интерес от
6 523.20 лв., минималното възнаграждение възлиза на 656.16 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 291419 от 03.12.2019 г., постановено по гр.д. № 31915/2019
г. на Софийски районен съд, 74 състав в обжалваната
част, с която ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „И.НА Н.“ към Министерство на правосъдието е
осъдена да заплати на Ц.П.Ц., ЕГН **********, сумата от 6 523.20 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и
страдания вследствие на претърпяна на 24.10.2018 г. трудова злополука, извън
платеното по чл. 238 ЗМВР обезщетение, ведно със законната лихва от 24.10.2018
г. до окончателното изплащане на сумата, при правилна правна квалификация по
чл. 78, ал. 1 ЗДСл.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 90037 от 17.05.2020 г., постановено по гр.д. № 31915/2019
г. на Софийски районен съд, 74 състав по реда на чл. 247 ГПК, чл. 248 и чл. 77 ГПК
в обжалваните части, с които по реда
на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива
на решение № 291419 по гр. д. № 31915/2019 г. по описа на СРС, 74 състав в
частта му относно присъдените разноски, имаща характер на определение, както и
в частта, с която по реда на чл. 248 ГПК Главна дирекция „И.на Н.” към
Министерство на правосъдието е осъдена да заплати на адв. Л.К.Б. от САК, с ЕГН **********,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от още 445.50 лева – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА, както и в частта, с която по реда на чл. 77 вр. чл. 78, ал. 6 ГПК Главна
дирекция „И.на Н.” към Министерство на правосъдието е осъдена да заплати по
сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от още 169.50 лева –
възнаграждение за вещо лице, и сумата от още 339 лева – държавна такса.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „И.НА Н.“ към Министерство на правосъдието, гр. София, бул.
„******, да заплати на адв. Л.К.Б. от САК, с ЕГН **********, на основание чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата 656.16
лв. (шестстотин петдесет и шест лева и 16 стотинки) представляваща разноски
за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решение № 291419 от
03.12.2019 г., постановено по гр.д. № 31915/2019 г. на Софийски районен
съд, 74 състав е влязло в сила.
В необжалваната част, с която присъденото на ответника
юрисконсултско възнаграждение е намалено от 307.50 лв. на 150 лв., решение №
90037 от 17.05.2020 г., постановено по гр.д. № 31915/2019 г. на Софийски
районен съд, 74 състав е влязло в сила.
Решението
подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.