Р Е Ш Е Н И Е № 260073
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 01.04.2021г.
Шуменски окръжен съд
в открито заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова
2. мл. с. Соня
Стефанова
При секретаря Т.
Тодорова и в присъствието на прокурора Вълчев, като разгледа докладваното от
младши съдия Стефанова в. гр. дело № 24 по описа за 2021 год. на Шуменски
окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 3704 от 05.08.2020 год., постановено по гр. д. № 19631/ 2019 год. по
описа на Варненски районен съд е отхвърлена исковата претенция на П.К.С. с пр.
осн. чл. 2 „б“ от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 10000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от нарушаване на правото му
делата да бъдат разглеждани и решавани в разумен срок на воденото от него гр.д.
№ 11502/2014 год. по описа на ВРС, ведно със законната лихва от 12.10.2018 год.
до окончателното изплащане.
Недоволен
от така постановеното решение остава ищецът в първоинстанционното производство,
който го обжалва. Счита същото за неправилно и незаконосъобразно. Счита, че
атакуваното решение противоречи на принципа за законност, обективност и
справедливост, прогласени в чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България.
Намира за неправилен извода на съда, че не бил положил усилия за ускоряване на
процеса. Твърди, че съдът не е изложил мотиви, поради които отхвърля
претенцията при наличието на забавено правосъдие, нито е извършил задълбочена
проценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Моли
първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с
което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК ГПК въззиваемите Окръжен съд – Варна, представляван
от Административния ръководител – Председател М. ***, представляван от
Административния ръководител – Председател Е.Ж.Я.-.П.и Върховен касационен съд
чрез експерт юриск. З.Х.С. са депозирали писмени отговори на жалбата, в които
вземат становище по неоснователността й. Въззиваемите молят атакуваното решение
да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният
съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и
трайната практика на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 107/2012 г., II г. о., ГК.
По валидността и допустимостта на атакуваното
съдебно решение:
Решението
на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е валидно.
Производството пред ВРС е образувано по предявен иск с правно
основание чл. 2б от ЗОДОВ от П.К.С.
срещу Варненски районен съд, Варненски окръжен съд и ВКС за заплащане на
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в размер на 10000 лева,
вследствие на нарушение правото на чл. 6 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва
върху главницата от 12.10.2018 год. до окончателното изплащане.
Съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ,
допустимостта на предявения иск, предмет на разглеждане по настоящето дело, е
обусловена от проведена процедура по реда на гл. ІІІа от ЗСВ, по която няма
постигнато споразумение. В процесния случай, в шестмесечния срок по чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ
ищецът е подал заявление чрез Инспектората към ВСС до министъра на правосъдието
с искане за репариране на имуществените и неимуществените вреди, настъпили
вследствие на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на
гр.д. № 3092/2017 г. по описа на ВКС, ІV г.о. Подадена е и Декларация по чл.
60б, ал. 2 от ЗСВ, от която е видно, че за същото нарушение ищецът не е получил
обезщетение по друг ред.
С писмо с изх. № 94-П-75/09.07.2019 г. от зам. министъра на
правосъдието до П.К.С., последният е уведомен, че след извършена проверка и
съставен констативен протокол от 03.06.2019 г., установените от Инспектората
към ВСС факти и обстоятелства обосновават извода, че правото на П.С. за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, като на основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ и
заповед № ЛС-04-328/07.05.2019 год. е определено обезщетение в размер на 1 400
лева, за която сума е отправено предложение за сключване на споразумение. Уточнено
е, че размерът на обезщетението е определен съобразно практиката на Европейския
съд по правата на човека по сходни казуси (дело „Кръстев срещу България“, дело
„Георгиева срещу България“).
От приложеното по делото писмо изх. № 94-П-75/19 от 13.08.2019
г. на Министерство на правосъдието се установява, че П.К.С. не е приел
споразумението, поради което административната процедура по ЗСВ е изчерпана и
разглежданият в настоящото производство иск по чл. 2б от ЗОДОВ е процесуално
допустим. Допустимо е и постановеното по тази искова претенция
първоинстанционно решение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
От
представените съдебни решения (№ 2187/ 03.06.2016 год. по гр. д. № 11502 по
описа за 2014 год. на ВРС; № 467/ 27.03.2017 год. по в.гр.д. № 2078/2016 год.
на ВОС; Решение № 195/ 12.10.2018 год. по гр.д. № 3092/ 2017 год. на ВКС) се
установява, че последното водено от жалбоподателя дело за отмяна на уволненията
му – гр. д. № 11502/2014 г. на ВРС е било
разгледано за период от 4 години 1 месец и 3 дни.
Видно
от приложените експертни решения № 0936 от 074/ 18.05.2010 год., № 0953 от 068/
08.05.2014 год., № 01186 от 109/ 14.07.2014 год. и № 1238 от 064/ 26.04.2017
год. ищецът страда от психическо заболяване, диагностицирано към момента като
биполярно афективно разстройство, есенциален тремор – лека степен, сегашен
епизод –умерена или лека депресия.
По
делото са събрани гласни доказателства посредством разпита на водените от ищеца
свидетели. Свид. М. З.– С., съпруга на ищеца, излага обстоятелства относно
водените от ищеца трудови дела като сочи, че ищецът се чувствал огорчен и
разстроен от това, че не е могъл да се пенсионира. Разказва, че С. е писател
като последната му книга била издадена декември месец 2019 год. Твърди, че
докато се водели делата, ищецът изпитвал емоционален стрес и дискомфорт,
затворил се в себе си. С.М. свидетелства, че производството по последното дело
дало отражение върху психиката на ищеца – същият започнал да заеква и получил
тикове (започнал да си тресе леко главата). Освен това повлияло и върху
писателската му дейност.
От
заключението по назначената пред настоящата инстанция съдебно-психиатрична
експертиза, което настоящата инстанция кредитира като компетентно дадено, с
категоричност се установява, че обстоятелството, че производството по
заведеното от ищеца гр.д. № 11502/ 2014 год. по описа на ВРС се е развило за
период от 4 години и 1 месец не е допринесло за допълнително влошаване на
психичното му състояние. Експертът е констатирал, че още преди водене на
производството по горепосоченото гражданско дело ищецът е бил затворен в себе
си, неуверен, избирателно контактувал с хора, бил раздразнителен. Вещото лице е
заключило, че това са симптоми на основното му заболяване, а не са последици от
продължителността на водения съдебен процес. Допълнило е, че негативните
емоции, преживени от всяко съдебно производство, ищецът е преобразувал в
стенично отстояване на правата си.
По
делото са приложени и други писмени доказателства - копия от съдебни актове,
постановени по други водени от ищеца дела, индивидуален трудов договор, заповед
за налагане на наказание № 119/19.03.2010 год., заповеди за прекратяване на
трудово правоотношение, които не касаят настоящото производство.
С оглед така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен
е иск с пр. осн. чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
Както
по-горе беше изрично отбелязано, исковата претенция е процесуално допустима,
тъй като административната процедура по ЗСВ е изчерпана. В тази връзка следва
да бъде посочено, че макар в хода на административната процедура да е прието,
че правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, е
нарушено, то тази констатация не обвързва съда, който разглежда иска за
обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ (в този см. Решение №
272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ВКС, четвърто ГО). Последният
действа в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима
юрисдикция, която следва да разреши материалноправния спор между страните
относно дължимостта и размера на обезщетението на база събраните доказателства.
Предложеното от Министерство на правосъдието обезщетение в рамките на
административното производство по гл. ІІІ-"а" от ЗСВ би могло да се
разглежда от съда единствено като извънсъдебно признание, което съгласно чл. 175 от ГПК и трайно установената практика
по приложението му, също следва да се преценява с оглед всички останали
обстоятелства по конкретното дело. Неприложимо е в случая и правилото reformatio in pejus, доколкото лицето, претендиращо обезщетението (ищецът)
изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното
му обезщетение в рамките на административното производство по гл.
ІІІ-"а" от ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от
предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство
доказателства и установените от тях обстоятелства, съдът може както да му
присъди обезщетение в претендирания размер, така и да отхвърли иска, ако
намери, че същият е неоснователен.
Съгласно
правилата за разпределяне на доказателствената тежест ищецът следва при
условията на главно и пълно доказване да установи: 1. Наличие на съдебно
(досъдебно) производство, по което е страна, съответно лице, чиито граждански
права и задължения се определят в това производство по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи; 2. че същото е било разгледано
извън разумния срок по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи; 3. вида, размера и настъпването
на твърдените от него вреди, както и наличието на причина връзка между тях и
продължителността на разглеждане на производството. В тежест на ответната
страна е да докаже всички факти, които обосновават извода, че действията по
делото са извършени в разумен срок, както и всички останали, наведени факти, от
които черпи благоприятни последици.
Между
страните няма разногласие, че ищецът е бил страна по гр.д. 11502 по описа за
2014 год. на ВРС, по в.гр.д. № 2078/2016 год. на ВОС и по гр.д. № 3092/ 2017
год. на ВКС, като от депозиране на исковата молба, по която е образувано гр. д.
№ 11502/2014 год. по описа на ВРС до постановяване на окончателния съдебен акт
от ВКС на 12.10.2018 год. са изминали 4 години 1 месец и 3 дни.
Не
се спори също така, че ищецът страда от доказано психическо заболяване,
датиращо от 1983 год., което е довело до неговата нетрудоспособност.
Спорно
в случая е дали забавянето на производството не се дължи на независещи от съда
причини. Спори се и дали е налице причинно-следствена връзка между твърдените
от ищеца неимуществени вреди и движението на процесното производство.
Доколкото
ЕКЗПЧОС и приложимият български закон ЗОДОВ не дават легална дефиниция на
понятието "разумен срок" при разглеждане на едно производство пред
съда, то тази преценка е конкретна във всеки отделен случай, като се вземат
предвид и заложените в разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ критерии - общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора. При всички случаи, съгласно трайната практика, включително
практиката на ЕСПЧ, непроизнасянето на съда в предвидените в закона срокове не
е абсолютен критерий за наличие на забавено правосъдие.
В
настоящия случай гр. д. № 11502/2014 г. по
описа на ВРС е образувано по искова молба, депозирана на 09.09.2014 г. пред РС
Варна, връчена за отговор на 15.10.2014 год. След размяна на книжата по нея с
определение от 20.01.2015 г. делото е насрочено за разглеждане в открито
съдебно заседание за 4.03.2015 г. Следва да се посочи, че насрочването е в
разумен интервал, предвид обстоятелството, че Варненският районен съд е сред
най-натоварените съдилища в страната. Следващото заседание е насрочено за
22.04.2015 год., но поради обективни причини (заболяване на съдията-докладчик)
е отложено за 07.05.2015 год., когато делото е спряно по молба на ищеца, поради
наличие на заведено от него преюдициално административно производство, във
връзка с което е образувано админ.дело № 879/2015 год. по описа на Админ.съд-
Варна. Делото е възобновено на 06.10.2015 год., като за този 5 месечен период е
била налице обективна пречка за разглеждането му – до произнасяне на съда по
преюдициалния спор. Насрочено е съдебно заседание за 11.11.2015 год., по време
на което делото отново е спряно отново по искане на ищеца, поради инициирано от
негова страна производство за отмяна на определение на ВОС, с което е
потвърдено определение на ВРС. С определение от 02.03.2016 год. делото е
възобновено и е насрочено за открито съдебно заседание на 13.04.2016 год.
Междувременно са постъпили 2 молби от страна на ищеца с искания за ново спиране
на производството (от 29.02.2016 г. и от 8.04.2016 г.), които са оставени от
съда без уважение. Делото е изнесено за решаване, а съдебното решение е
постановено на 03.06.2016 год. Действително не е спазен законоустановеният
едномесечен срок за постановяване на първоинстанционното решение, но следва да
се отбележи, че този срок е инструктивен, а и като се вземе предвид
фактическата и правна сложност на делото и големия обем от доказателствен
материал, следва да се приеме, че забавянето в случая е незначително. Следва да
се подчертае още, че до постановяване на решението ищецът многократно е
депозирал неоснователни молби за допълване на протокола от проведеното на
13.04.2016 год. съдебно заседание, оставени от съда без уважение, което само по
себе си също е утежнило производството.
Пред
въззивната инстанция делото е било насрочено веднага след провеждане на
процедура по чл.250 от ГПК (инициирана от ищеца) като е било разгледано в
рамките на едно съдебно заседание, което е обичайно за въззивните дела, когато
не се събират допълнително доказателства при условията на чл. 266 от ГПК.
Делото е било изнесено за решаване, но и пред въззивната инстанция е била
подадена молба от ищеца за поправка на протокола от откритото съдебно
заседание, което също е довело до необосновано забавяне на производството. Въззивното
решение е постановено на 27.03.2017 г. и е изцяло в полза на ищеца, който обаче
останал недоволен от мотивите му, поради което е депозирал касационна жалба от
10.05.2017 год., оставена без разглеждане, поради недопустимост. Касационна
жалба е била депозирана и от насрещната страна. Пред касационната инстанция
производството се е развило в разумен срок (1 година и 2 месеца и половина), предвид
обстоятелството, че са били депозирани 2 касационни жалби, а касацията
преминава през 2 фази – по допускане на решението до касация по чл. 288 от ГПК
(с определение от 09.03.2018 год.) и фаза на произнасяне по същество по чл. 290
от ГПК (с решение от 12.10.2018 год.).
Предвид
всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че забавянето на производството
по гр.д. № 11502/2014 год. по описа на ВРС от образуването му до
постановяването на окончателен съдебен акт от ВКС, се дължи изключително на
процесуалното поведение на ищеца и неговия пълномощник. По тяхна инициатива
производството е било спирано многократно, подавани са молби, частни жалби,
искания за промени в съдебните протоколи, искане за отмяна на влязло в сила
определение. Били са образувани частни граждански дела по недопустими или
неоснователни жалби срещу актове на съда, някои, от които дори не са подлежали
на обжалване (гр.д. № 5477/2015 год. по описа на ВКС; ч.гр.д. № 1058/2015 год.
на ВОС; ч.гр.д. № 325/2016 год. на ВКС; ч.гр.д.
№ 4001/2015 год. на ВКС; ч.гр.д. 1783/ 2018 год. на ВКС; ч.гр.д. № 2904/2019
год. на ВКС). Било е образувано пак по инициатива на ищеца административно дело
№ 879/2015 год. на Административен съд –
Варна, по което жалбата на ищеца е била оставена без разглеждане, като
определението на съда е потвърдено от Върховния административен съд. Всичко
това е довело до неоснователно забавяне и затрудняване на съдопроизводството,
което не може да бъде вменено във вина на нито една от трите съдебни инстанции,
разглеждали делото.
Цитираната
от жалбоподателя практика на Съда на Европейския съюз и Европейския съд по
правата на човека е неотносима към настоящия казус, тъй като в случая не се
констатира нарушение на чл. 6, ал.1 от КЗПЧОС от нито една от трите съдебни
инстанции, разглеждали спора.
Доколкото
предявеният иск с пр. осн. чл. 2 „б“ от ЗОДОВ се явява неоснователен, то
първоинстанционното решение, с което същият е отхвърлен, е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло.
Само
за пълнота следва да се отбележи, че дори да се приеме, че е налице нарушение на
чл. 6, ал.1 от КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок, то исковата
претенция е и недоказана. След като ищецът
твърди да е претърпял неимуществени вреди от забавянето на процесното
производство, то в негова тежест беше да установи истинността на твърденията
си. Настоящият съдебен състав намира, че от ангажираните доказателства не се
установява ищецът действително да е претърпял твърдените в исковата молба
неимуществени вреди. Разпитаните по делото свидетели основно свидетелстват за
това как се е чувствал ищецът след като е бил уволнен и какви притеснения е
изпитвал във връзка с бъдещото си пенсиониране, което е неотносимо за настоящия
спор. Изложеното от свид. М., че във
връзка с производството по последното дело ищецът започнал да заеква и получил
тикове (започнал да си тресе леко главата) не се подкрепя от събраните по
делото писмени доказателства. Видно от приложените експертни решения есенциален
тремор – лека степен е констатиран още при освидетелстване на ищеца на
08.05.2014 год., т.е. преди подаване на исковата молба. Освен това вещото лице
по кредитираната от настоящата инстанция съдебно-психиатрична експертиза е
категорично, че обстоятелството, че производството по заведеното от ищеца гр.д.
№ 11502/ 2014 год. по описа на ВРС се е развило за период от 4 години и 1 месец
не е допринесло за допълнително влошаване на психичното му състояние.
Констатирало е, че още преди водене на производството по горепосоченото
гражданско дело ищецът е бил затворен в себе си, неуверен, избирателно
контактувал с хора, бил раздразнителен, като е посочило, че това са симптоми на
основното му заболяване, а не са последици от продължителността на водения
съдебен процес.
По
разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция и обстоятелството, че въззивната жалба е изцяло отхвърлена, се
следват разноски на въззиваемите страни. Доколкото присъждането им е поискано
единствено от процесуалния представител на ВКС, то на осн. чл. 78, ал. 8, вр.
ал. 3 от ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати сумата от 300
лева – възнаграждение за юрисконсулт, определено от съда на осн. чл. 25, ал. 1,
т. 1 от НЗПП. Така определеното възнаграждение не е прекомерно с оглед
фактическата и правна сложност на делото.
Така
мотивиран, Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 3704 от 05.08.2020 год., постановено по гр. д. № 19631/ 2019 год. по
описа на Варненски районен съд.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 от ГПК П.К.С., ЕГН: **********, с адрес: ***
да заплати на Върховен касационен съд на Република България, с адрес: гр. С...сумата
от 300 лева, представляваща сторените във въззивното производство
съдебно-деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба
пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.