№ 120
гр. С.З., 19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Димитър М. Христов
Членове:Румяна Ат. Танева
Анна Т. Трифонова
при участието на секретаря Даниела М. Калчева
като разгледа докладваното от Димитър М. Христов Въззивно търговско
дело № 20215501001280 по описа за 2021 година
Обжалвано е решение № 260329/12.04.2021г., постановено по гр.д. №
5210/2019г. по описа на Районен съд – С.З., с което е осъдено „З.А.Д.О.З.” АД
да заплати на Г. Ж. З. сумата в размер на 10 000лв. – обезщетение по чл. 226,
ал. 1 от КЗ /отм./ за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие
смъртта на дядо му С.С., настъпила на 13.10.2014 г. вследствие на ПТП, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 13.10.2014г. до
окончателното изплащане.
Въззивникът „З.А.Д.О.З.” АД са изложени съображения за
недопустимост на решението на РС – С.З.. Твърди се, че не е отправена
претенция за изплащане към дружеството и не е спазен член 498, ал. 1 от КЗ.
По основателността счита, че е неоснователен иска и излага съображения.
Направено е искане да се отхвърлят предявените искове, като недопустими,
недоказани, необосновани, а ако ги намери съдът за основателни да бъде
занижен размерът на присъденото обезщетение. Няма искане за събиране на
доказателства.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от въззиваемия Г. Ж. З., с който
взема становище по всички засегнати в жалбата въпроси с искане да се
1
потвърди решението. Претендира разноски.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл.226, ал. 1 от КЗ (отм.) и с правно
основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Г. Ж. З. моли съда да осъди „З.А.Д.О.З.“ АД да му заплати в
качеството му на внук на С.Г.С., с ЕГН **********, б.ж. на с. З., общ. Ч., обл.
С.З., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от
ищеца неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП,
настъпило на 13.10.2014 г., при което починал дядо му - С.Г.С., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2014 г. - датата на
непозволеното увреждане, до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК ответникът З.А.Д.О.З.“ АД е
подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като
недопустими и неоснователни.
Безспорно е установено, че на 13.10.2014 г., около 9:20 часа, по път
6620, км. 1+960, е настъпило ПТП между л.а. „Х.Е.“ с рег. № СТ *** АК и
автобус „И.М.“ с рег. № СН *** АК
Към датата на ПТП - то за автобус „И.М.“ с рег. № СН *** АК,
управлявано от водача И.К., имало сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите в З.А.Д.О.З.“ АД по застрахователна
полица № 23113002879238, валидна до 05.12.2014 г.
С влязла в сила Присъда № 25 от 02.06.2015 г., постановена по НОХД
№ 187/2015 г. по описа на ОС - С.З., потвърдена с Решение №137 от
09.11.2015 г. постановено по ВНОХД № 298/2015 г. по описа на Апелативен
съд - Пловдив, изменена частично с Решение № 20 от 05.02.2016 г.,
постановено по КНОХД № 1663/2015 г. по описа на ВКС, I НО, И.К. бил
признат за виновен в това, че на 13.10.2014 г. около 9:20 часа, западно от гр.
2
С.З., на път 6602, на км. 1+960, при управление на МПС - автобус „И.М.“, с
рег. № СН *** АК, нарушил правилата за движение по ЗДвП, а именно чл.23,
ал.1 от ЗДвП и чл.25, ал.2 от ЗДвП: „При маневра, която е свързана с
навлизане изцяло или частично в съседната пътна лента, водачът е длъжен да
пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея и по
непредпазливост причинил смъртта на С.Г.С., ЕГН **********.
За изясняване на обстоятелствата относно механизма на ПТП – то и с
оглед възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат,
е допусната съдебна комплексна автотехническа и медицинска експертиза, от
която се установява следното:
Произшествието е настъпило около 9,30часа на 13.10.2014г., на път
6620, км. 1+960, на изхода на гр. С.З. в посока с. Б.. Пътят е двулентов за
двупосочно движение. Автобус И. се е движили в посока запад, към с.Б., а в
противоположна посока се е движил л.а.“Х.Е.“.
Пред автобуса са се движили леки автомобили в колона, които са
започнали интензивно спиране, като автомобилът пред автобуса е спрял
внезапно в дясно, с частично излизане на банкета. Водачът на автобуса също
предприел аварийно спиране и едновременно с това завил наляво, при което
навлязъл в лентата за насрещно движение. Водачът на л.а. „Х.“ е възприел
навлизането на автобуса в неговата лента и е предприел аварийно спиране. В
хода на спирането на двете МПС е настъпил удар между предните леви им
състави.След удара л.а. Х. се е завъртял обратно на часовниковата стрелка и е
бил отхвърлен в дясно от пътя считано спрямо неговата първоначална посока
на движение. Автобусът е продължил праволинейно напред и в ляво и е спрял
на мястото, където е бил намерен от разследващите, на превозните средства.
Вещото лице - автоексперт е изчислило, че към момента на удара
скоростта на автобуса е била 47,1 км/ч, а на лекия автомобил - 43,3км.ч.
Причините за настъпване на процесното ПТП са:
1. Движение на автобуса на недостатъчна дистанция от движещия се
пред него автомобил. Дистанцията не е била съобразена със скоростта на
движение.
2. Навлизане на автобуса в лентата за насрещно движение при наличие
на автомобил, който се движи по нея. Спасителната маневра, предприета от
3
водача в момента, в който е преценил, че няма да може да спре зад движещия
се пред него автомобил е неправилна.
Автоекспертът е посочил още, че водачът на лекия автомобил С.Г.С. е
предприел действия за предотвратяване на произшествието, като е задействал
спирачната система, като посоката на следите показвала, че той е завил
волана на дясно преди да започне ефективното спиране.
Според вещото лице - съдебен лекар пък е посочило, че от описанието
при извършената аутопсия можело да се направи извод, че С.Г.С. е бил с
обезопасителен колан, задействан при процесното ПТП, предвид
характерните охлузвания в предната и страничната повърхност на гръдния
кош, които се получават при поставен такъв колан. Съдебният лекар е
определил като причина за смъртта получената при инцидента тежка черепно
- мозъчна травма, като е посочил, че нито възрастта на пострадалия, нито
атеросклеротичните изменения при него, са повлияли на настъпването на
леталния изход. Вещото лице подробно е описало медицинската практика за
вадене на пострадал от МПС, като е заключило, че в случая няма никакво
значение начина на изваждане на пострадалия от катастрофиралия автомобил,
тъй като водеща е била мозъчно - черепната травма. Изваждането от
катастрофирал автомобил би имал значение за летален изход единствено при
тежки гръбначномозъчни травми, тежки коремни травми с увреждане на
паренхимен орган, при открити счупвания на големи тръбести кости и
артериално кървене на пострадал при ПТП. При пострадалия в конкретния
случай липсват такива увреди. Черепно-мозъчната травма налага бърза
евакуация, мониториране, образна диагностика и впоследствие своевременна
реанимация, които биха дали шанс за живот.
От показанията на свидетелката Д.С. З.а (майка на ищеца) стана ясно, че
от 1992г. до 1996г.отишла да работи в Г., а ищеца бил оставен изцяло на
грижите на нейните родители - С.С. и Д.С.. През този период си дошла за
няколко месеца в Р.Б., за да вземе ищеца и заедно да заминат за Г., за може
ищеца да започне училище там, но ищеца не категорично не поискал, искал
при баба си и при дядо си в Б.. Ищеца нямал братя и сестри и завършил
основното си образование в училище в гр.Ч.. Ищеца живеел в едно
домакинство с баба си и дядо си, поради което бил много близък с тях, тъй
като те са го отгледали от малък до голям. Пострадалият С.С. бил много
4
привързан към ищеца. Двамата се грижели много добре един за друг. Каквото
трябва да се свърши в къщи, ищеца го вършел, тъй като живеели заедно в
една къща в с.З., собственост а нейните родители. Ищеца бил на 23г., когато
починал баща й и бил студент в гр.С.. След като разбрал ищеца много трудно
приел внезапната смърт на дядо си. Дори прекъснал висшето си образование,
бил много тъжен, много съсипан. Към момента ищеца живеел в собствено
жилище в с.З.. Семейните връзки между ищеца и баба му и дядо му били
много силни и сега ищеца се ежедневно се грижел за своята баба, защото
била болна.
От показанията на свидетелката Е.Б.С. се установи, че същата е съседка
на семейството на С.Г.С., в с.З.. С.С. бил много услужлив човек и си гледал
децата. Ищеца израстнал пред нея в махалата, израснал в дома при баба си и
дядо си. Родителите на ищеца заминали на работа в Г. и ищеца останал при
баба си и дядо си. Преди да тръгне на училище ищеца ходил в Г., но не могъл
да свикне там и родителите му го върнали в Р.Б. при баба му и дядо му, които
се грижили за него. Ищеца докато навършил осемнадесет години, ходел на
училище в гр.Ч.. Дядо му С. всеки ден го карал на училище и го вземал от
училище. След като завършил основното училище ищеца заминал да учи в
гр.В., учел за лесничей. Ищеца бил приет за студент в гр.С. в
„Лесотехническия университет“. През това време баба му и дядо му се
грижели за него. Те му подготвяли храна и багаж и даже и средства са му
давали. Дядо му непрекъснато си говорел с него. Детето било влюбено в дядо
си. Даже и сега й казвал:“Как можа да се случи това на моя дядо“. Дядото на
ищеца бил изключителен човек и затова детето било превързано към него.
Дядо на ищеца по професия бил шофьор и ищеца бил непрекъснато с него в
камиона, защото починалият С.С. много му угаждал и му купувал глезотийки
и затова ищеца бил много привързан към дядо си от малък и сега много му
липсвал.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Въззивният съд намира, че предявения иск с правно основание чл.
226, ал. 1 от КЗ /отм./ е допустим по следните съображения:
Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ "За застрахователните договори, сключени
преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от КЗ /отм./,
5
освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс". От
страна на ответника не се твърди да е постигната такава различна уговорка по
сключения със собственика на превозното средство, управлявано от прекия
причинител на вредата, договор за застраховка "Гражданска отговорност", въз
основа на който ищеца основава вземането си за обезщетение за
неимуществени вреди. Безспорно е, че застрахователният договор е сключен
през 2014 г., т. е преди влизане в сила на действащия КЗ – 01.01.2016 г.
Безспорно е още, че и застрахователното събитие е настъпило на 13.04.2014
г., т. е по време на действие на отменения КЗ. При това положение съдът
намира за приложима нормата на чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, вр. § 22 от ПЗР на
КЗ, която не посочва като условие за допустимост на иска провеждането на
предварителна процедура по реда на чл. 498, ал. 3 от КЗ, на която норма не е
предадено изрично обратно действие. Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗНА обратна
сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична
разпоредба. Към момента на настъпване на ПТП, действащият нормативен
акт е КЗ /отм./, което обуславя приложимостта на чл. 226, ал. 1 от КЗ/отм./,
вр. § 22 от ПЗР на КЗ. Поради това застрахователното правоотношение е
подчинено на режима на КЗ/отм./, действащ към момента на сключване на
застрахователния договор и на настъпване на застрахователното събитие.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел за безспорно наличието на предпоставките на закона за ангажиране
пряката отговорност на застрахователя за настъпили неимуществени вреди за
ищеца Г. Ж. З., в резултат на виновното противоправно поведение на водача
И.К. при управлението на автобус „И.М.“ с рег. № СН *** АК, за който е
налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника.
По делото безспорно е установено, че смъртта на С.Г.С. на се намира в
пряка и непосредствена причинна връзка с виновното и противоправно
поведение на водача на застрахования автомобил И.К., което е установено с
влязла в сила влязла в сила Присъда № 25 от 02.06.2015 г., постановена по
НОХД № 187/2015 г. по описа на ОС - С.З., която според чл. 300 от ГПК е
задължителна за гражданския съд.
Поради това съдът приема, че деянието на водача на лекия автомобил
осъществява всички признаци /обективни и субективни/ на деликтния състав
6
по чл. 45 от ЗЗД. Следователно отговорността на застрахователя по
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, на основание чл.
226, ал. 1 от КЗ /отм./ следва да бъде ангажирана, като предявения иск за
неимуществени вреди се явява доказан по основание.
Основен спорен момент по делото е дали ищецът има качеството
пострадал от процесното ПТП. За да обоснове изводите си в тази насока,
съдът съобразява задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение
1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. В мотивите на решението се
посочва, че "от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън
най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и
дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални
болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките (родители и деца).
Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания.
Въззивният съд намира, че от показанията на разпитаните свидетели,
които съдът възприема изцяло, като непосредствени, непредубедени и
непротиворечиви се установява, че между ищецът и неговия дядо отношения
се характеризират с по-голяма от обичайната привързаност, обич, подкрепа и
грижа. Действително в българския бит бабата и дядото често присъстват в
живота на внуците си. В случая обаче обичайните отношения са надградени,
тъй като между ищецът и дядо му е създадена трайна и дълбока емоционална
връзка. Според свидетелските показания Г. и дядо му са живеели в една къща
и дядото е участвал активно при отглеждането на Г., осигурявайки условия за
цялостното му развитие във възпитателен, образователен и социален план.
Свидетелите установяват, че Г. живеел в дома на баба си и дядо си, тъй като
неговите родители работели в Г., поради което за Г. на практика грижи
полагали бабата и дядото. Грижата и помощта от страна на дядото спрямо
неговия внук е била осъществявана постоянно, с желание и любов. Поради
това следва да се приеме, че ищецът е възприемал дядо си С. като постоянно
присъствие и особено важна фигура в неговия живот. Изпитвал е към него
7
дълбоки и трайни чувства на обич и привързаност извън обичайните. В случая
изключително топлите отношения между дядо и внук са били породени и
развити в атмосферата на постоянно съвместно живеене в общо домакинство,
поради трудовата ангажираност на родителите на Г..
С оглед изложеното съдът намира, че между починалия С.Г.С. и Г. Ж. З.
е изградената силна и дълбока емоционална връзка и следователно
преживените и търпени болки и страдания на ищеца от смъртта на дядо му
следва да се определят като надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, по смисъла на
разясненията и постановките, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1 по тълк.
дело № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, за които е справедливо е да се признае
право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелите
родственици. Ето защо съдът приема, че при така събраните доказателства
ищецът е провел пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални
болки и страдания. Поради това съдът счита, че за обезщетяване на
неимуществените вреди би била справедлива сума в размер на по 10 000 лв.
Възражението на застрахователя, че при определяне на размера на
обезщетение съдът следва да приложи чл. 493а КЗ и в частност ал. 4, която
предвижда, че обезщетението следва да се определи в размер до 5000 лв., е
неоснователно. Разпоредбата противоречи на правото на ЕС, доколкото е
предвидена по-малка сума на застрахователно обезщетение от посочените в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09.2009 г. относно
застраховката "Гражданска отговорност". Съгласно Решение на СЕС от
24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване на осн. чл.
267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats (Латвия) не се допуска национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "гражданска
отговорност" да покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо
съгласно националното законодателство за смъртта на близки членове на
семейството, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5. Няма основания да се
отправя преюдициално запитване от съда, разглеждащ настоящия спор, в
какъвто смисъл се оплаква въззивникът, тъй като СЕС вече е бил сезиран с
8
преюдициално запитване по въпроса и се е произнесъл. Тъй като решенията
на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и
учреждения в Р.Б. (чл. 633 ГПК), то няма основания размерът на
обезщетението да бъде ограничавано под действителния размер на
претърпените неимуществени вреди.
По възражението за съпричиняване.
В разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за
намаляване на обезщетението за вреди от деликт, но намаляването на
обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е
допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно.
Приложението на посоченото правило е обусловено от наличието на
причинна връзка между поведението на пострадалия, с което обективно е
създал предпоставки или възможности за настъпване на увреждането, т. е. в
хипотеза, когато е налице причинна връзка между действията или
бездействията на пострадалия и вредоносния резултат. В този смисъл е и
задължителната съдебна практика - т. 7 на ППВС № 17/63 г.
Въззивният съд намира, че изложените твърдения за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия С.С. се опровергават от заключението
на съдебната автотехническа експертиза, от което категорично се установява,
че причините за настъпване на процесното ПТП са движението на автобуса на
недостатъчна дистанция от движещия се пред него автомобил, както и
несъобразяване на дистанцията със скоростта на движение, навлизане на
автобуса в лентата за насрещно движение при наличие на автомобил, който се
движи по нея. С.Г.С. не е имал техническа възможност да предотврати
настъпването на ПТП - то чрез аварийно спиране, като ударът е настъпил в
опасната зона за спиране на лекия автомобил, за разлика от водача на
автобуса. Поради това въззивният съд намира, че това възражение за
съпричиняване е неоснователно.
От същото заключение се установява, че от описанието при
извършената аутопсия можело да се направи извод, че С.Г.С. е бил с
обезопасителен колан, задействан при процесното ПТП, предвид
характерните охлузвания в предната и страничната повърхност на гръдния
кош, които се получават при поставен такъв колан. Поради това следва да се
приеме за безспорно установено, че С.Г.С. е използвал обезопасителен колан
при настъпване на процесното ПТП, поради което и това възражение за
съпричиняване се явява неоснователно.
При прекия иск, с който увреденият претендира обезщетение направо от
застрахователя /какъвто е настоящия случай/ лихвите върху обезщетенията за
неимуществените вреди се дължат съгласно общото правило при
9
непозволеното увреждане /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/ - от деня на увреждането,
както и съгласно предвидената за това възможност в разпоредбата на чл. 223,
ал. 2, изр. 1 - во от КЗ /отм./. В практиката на ВКС, обективирана в решение
№ 45/15.04.09г. по т.д. № 525/08 г. на ВКС ТК, решение №72/30.04.09г. по т.д.
№475/08г. на ВКС-ТК, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също е
възприет принципът, че обезщетение за забава в размер на законната лихва се
дължи от правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД по прекия иск на увредения срещу
застрахователя чл. 226, ал. 1 от КЗ/отм./ по застраховка “Гражданска
отговорност”.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските:
Ответното дружество е направило възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение заплатено от ищците. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3
от Наредба №1/09.07.2004 г. за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес възнаграждението се определя по
следния начин : при интерес от 5 000 лв. до 10 000 лв. – 580 лв. + 5% за
горницата над 5 000 лв. В настоящия случай минималния размер на
адвокатското възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба №1/09.07.2004 г. при цената на предявения иск в размер на 10 000 лв.
минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 830 лв.
Съгласно представения договор за правна защита и съдействие, ищецът е
заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 830 лв., което е минимално
предвиденият размер, поради което не следва да бъде намалявано.
С оглед изхода на делото „З.А.Д.О.З.” АД следва да заплати на Г. Ж. З.
направените във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 830 лв.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260329/12.04.2021г., постановено по
гр.д. № 5210/2019г. по описа на Районен съд – С.З..
10
ОСЪЖДА „З.А.Д.О.З.” АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.С., *****, да заплати на Г. Ж. З. ЕГН **********, с
постоянен адрес с. З., община Ч., област С.З., ул. ***** направените във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
830 лв.
Решението е окончателно не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11