№ 8
гр. Пазарджик, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело №
20245220101413 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правната квалификация по чл. 26
ЗЗД, във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК.
В подадената искова молба от М. Н. Г., ЕГН **********, от с. **, чрез
пълномощника адв. Д. Б., Адвокатска колегия - Пловдив, съдебен адрес: гр. ** 4 срещу
„С**Т“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. **, представлявано от С. Т., се
твърди, че между М. Г., в качеството й на заемател и „СТ**“ АД, в качеството на
заемодател, бил подписан от разстояние договор за потребителски кредит №
958348/01.06.2023г., по силата на който ищцата била получила 950 лева, която следвало да
върне с договорна лихва от 362,08 лева (25,92%) при годишен процент на разходите (ГПР)
29,23%. Твърди се, че на ищцата била начислена и неустойка от 1810,41 лева затова, че в
тридневен срок от подписване на съглашението не учредила обезпечение на паричните си
задължения измежду поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. Твърди се
още, че описаните суми следвало да бъдат върнати с погасяването на 24 месечни вноски за
периода от 01.07.2023г. до 01.06.2025г., всяка в размер от 130,10 лева, както и, че за периода
от датата на подписване на договора до датата на депозиране исковата молба в съда, ищцата
била върнала заемната сума. Твърди се, че договорът е потребителски по смисъла на чл.9,
ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в
договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и
липсвала яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Посочва
се, че нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя, че тя е сбор от общия размер на кредита (заемна
сума) и общите разходи по кредита, като последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК
и представлявали годишния процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно
законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи
1
(такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. Твърди се, че неустойката представлявала
„скрито“ оскъпяване на кредита, както и, че ако била добавена към общата сума за плащане
посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава договорения ГПР.
Твърди се, че с това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР е
нищожна, от което следвало, че нищожен бил й договорът на основание чл.22, вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Твърди се, че договорната неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в
нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Нищожността се извличала от следните
обстоятелства: Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за
кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или
солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна
документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен
срок. Твърди се, че неустойката е прекомерна, че нямало предвидени по договора уговорки
по които да се определи, кои са вредите, които дружеството ще претърпи от непредставяне
на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Сочи, че следвало да се има
предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на
задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК) и
затова неустойката е начислена за покриване именно на тези разходи. Твърди се, че
неустойката е недействителна и на основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали
задължения, които се покриват от ГПР и се надвишава размера на ГПР, който не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва (чл.19, ал.4 ЗПК). Твърди се, че
неустойката противоречи на материалния закон - чл.71 ЗЗД, като се сочи, че съгласно
новелата, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора
обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения предсрочно.
Твърди се, че с неустойката в конкретния случай, се искало нещо друго - натоварване на
кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния
закон. Твърди се, че неустойката противоречи и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК,
която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, като се посочва, че това била единствената санкция
предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения от заемателя, а с
неустойката се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК). В
тази връзка са предявявени два установителни иска за недействителност на : 1. Договорната
лихва, която произтича от цялостната недействителност на договора, като цената на иска е
362,08 лева.2. Клаузата уреждаща заплащането на неустойката, която произтича както от
цялостната недействителност на договора, така й поради противоречието й с материалния
закон и добрите нрави, с цената на иска е 1810,41 лева.
Моли се съдът да признае за установено в отношенията между М. Н. Г., ЕГН
**********, от село ** и „С**Т“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. **,
представлявано от С. Т., че клаузите уреждащи заплащане на договорна лихва и неустойка
по договор за кредит № 958348/01.06.2023г. са нищожни.Претендират се разноски, както и
определяне на възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Д.
Б., тъй като ищцата е материално затруднено лице.Формулирани са доказателствени
искания.
2
В срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника
„С**Т“ АД с ЕИК **, чрез адв. ** от АК град **, пълномощник на Законния представител
изпълнителният директор С. Н. Т., с който е изразено становище, че предявеният иск е
допустим, като се счита, че същият е неоснователен. На първо място не се оспорва , че
между страните е бил сключен договор за кредит , с описаното в исковата молба
съдържание. Твърди се, че Договорът е бил сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и при спазване
на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, както и, че на същата дата ответното дружество е
предоставило на разположение заемната сума, съгласно изразеното от ищеца желание за
изплащане в брой на каса на Изи Пей. Сочи се, че следва да се има в предвид, че в чл. 20 и
следващите от горепосоченият договор е била предвидена хипотеза, съгласно която при
неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може
да му бъде начислена неустойка, като се твърди, че Кредиторът, не бил договорно задължен
да претендира подобна неустойка. По отношение на твърдението, че договорената неустойка
в горепосоченият договор е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща
на добрите нрави се излага становище, че процесният договор е бил сключен от разстояние,
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
кредитора, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникации от разстояние, че редът за
организиране на системата е бил посочен в „Общите условия уреждащи отношенията между
„С**т“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството финансови услуги
от разстояние“. Твърди се, че актуалните ОУ се намирали и са общодостъпни на уебсайта на
www.stikcrcdit.bg. Твърди се, че комуникацията между страните се извършвала по
инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на
кредит, както и, че кандидатстването можело да се извърши по някой от следните начини: 1)
попълване на електронна форма за регистрация - заявление (молба) за отпускане на заем,
намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по телефон. В процеса на
кандидатстване потребителят предоставя на кредитора своите телефон (т.нар.
Идентификационен номер) и електронна поща (имейл). Твърди се още, че в раздел 2
„Термини и Понятия“ на ОУ е било посочено, че „Идентификационен номер“ представлява
„мобилен телефонен номер, от който кандидат - заявител кандидатства за заем по Телефонна
линия, както и, че страните се съгласяват, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и
бъдещи), изявленията направени до Дружеството от този Идентификационен номер са
изявления на заявителя“. Отделно от горното, се твърди, че ползвайки своята електронна
поща, потребителят можел да създаде т.нар. „Личен акаунт“. Твърди се, че на 01.06.2023
година чрез създаденият от ** (М.) Н. Г. личен профил, същата била попълнила Заявка за
кандидатстване за кредит от разстояние, като след одобрението на подадената Заявка от
страна на „С**Т“ АД за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща
посочена от него в Заявката са изпратени автоматично проект на Договор за потребителски
кредит - кредитна линия сключен от разстояние № 958348 от 01.06.2023 г. с приложение № 2
Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ).
Твърди се, че въпросните документи съдържали предвидената в законите пред договорна
информация за желания кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. Твърди се, че в резултат на тези
предприети от страна на ищеца действия между „С**Т“ АД и ищеца като кредитополучател
на 01.06.2023 година е бил сключен във формата на електронен документ Договор за
потребителски кредит - кредитна линия предоставен от разстояние с № 958348, както и, че
сключването на договора във формата на електронен документ е било съобразено изцяло със
ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи. Относно
дължимата неустойка при не предоставяне на обезпечение е изложено становище, че
независимо, че такава неустойка не е била начислявана и събирана от дружеството, то тази
3
клауза е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Твърди се, че за да възникне задължение за неустойка било необходимо наличието на
няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е
изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на
договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява - сочи се
Определение № 369 от 17.05.2016 г. по т.д. № 2456/2015 г. на ВКС, 2 - ро търг. Отделение,
като се твърди, че всички тези обстоятелства са били налице в настоящият случай. С оглед
което и било нормално, според пълномощника на ответното дружество, в случай, че
задължението, което обезпечава не бъде изпълнено, размерът на задължението на длъжника
да бъде увеличен, като се твърди, че това обстоятелство не би следвало да я прави нищожна,
с оглед факта, че това била присъщата за нея функция. Сочи се, че съгласно Решение № 122
от 18.07.2019 г. по гр.д. 3238/2018 г. на ВКС, „ Гр. Отделение, при определяне дали
неустойката противоречи на добрите нрави, съдът следвало да вземе в предвид и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за де не
се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване, с каквато възможност
разполага и заемателят по Договора. Твърди се, че в случая уговорената неустойка не
излизала извън присъщите й функции, като аргументи гласящи, че е „загубила присъщата и
функция”, т.к. нямало данни за ответника да са настъпили вреди са противоречащи на закона
и на установената съдебна практика. Твърди се, че неустойката имала стимулираща роля за
длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи
отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техния размер.
Твърди се, че при неустойката настъпването на вредите е предполагаемо, макар и
кредиторът да не трябва да доказва техният размер - сочи Решение № 11 от 27.06.2016 г. по
т.д. № 3568/2014 г. на ВКС 1 търг.отд.; Решение № 52 от 20.04.2015 г. по гр.д. № 5278/2013 г.
на ВКС 1 - во гр. отд.; Решение № 464 от 18.03.2011 г. .по гр.д. № 516/2010 на Софийски
Апелативен съд. С оглед изложеното, се счита, че задължението на заемателя да предостави
обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово
задължение са валидни и не противоречащи на добрите нрави. Твърди се, че нямало
въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като нямало въведено
ограничение на максималния размер, като дори било прието че нейният размер можел да
бъде и по - голям от размера на главното задължение. Сочи се, че доколкото по- големият
размер на неустойката е обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се
приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Твърди се, че
нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента
на сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат на
неизпълнението, като се сочи Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. № 1297/2009 г. на
Апелативен съд София, ГО, 3 състав. Поради това, се счита включването на неустойката в
падежните вноски за правилно с оглед изискванията на закона. Сочи се, че съгласно ТР от
15.06.2010 г. по тълк.д. № № 1 по описа на за 2009 г. на ОСТК гласяло, че прекомерността на
неустойката не я прави, a priori, нищожна поради накърняване на добрите нрави, като
същата следвало да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди се,
че знаейки че няма да може да изпълни задължението си, ищцовата страна е действала
недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД. Твърди се, че нямало
разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение, че това
било допустимо да стане преди подписването на договора, но било възможно и да бъде
предоставено в процеса на изпълнение на същият, като именно поради това и разпоредбата
на чл. 71 от ЗЗД предвиждала възможност задължението по договора да стане предсрочно
изискуемо при не предоставяне на обещаното обезпечение от страна па длъжника.Сочат се
доказателства. Формулирани са доказателствени искания.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
4
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По делото не е спорен факта,който се установява и от събраните писмени
доказателства, че между ищцата М. Г., в качеството й на заемател и ответника „СТ**“ АД, в
качеството на заемодател, бил подписан от разстояние договор за потребителски кредит №
958348/01.06.2023г., по силата на който ищцата била получила 950,00 лева, която сума
следвало да върне с договорна лихва от 362,08 лева (25,92%) при годишен процент на
разходите (ГПР) 29,23%. Не е спорно, а и от представения по делото погасителен план се
установява, че на ищцата била начислена и неустойка от 1810,41 лева затова, че в тридневен
срок от подписване на съглашението не учредила обезпечение на паричните си задължения
измежду поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. Не е спорно и се
установява, че описаните суми следвало да бъдат върнати с погасяването на 24 месечни
вноски за периода от 01.07.2023 г. до 01.06.2025 г., всяка в размер от 130,10 лева, както и не
се оспорва , че за периода от датата на подписване на договора до датата на депозиране
исковата молба в съда, ищцата била върнала заемната сума.
От неоспореното заключение на допуснатата по делото съдебно- счетоводна
експертиза , се установява , че общо дължимата сума по кредита е била в размер от 1312,08
лв., в това число 950,00 лв. главница и 362,08 лв. договорна лихва. Ако към тази сума се
включи и неустойка в размер от 1810,41 лв. то общо дължимата сума по кредита възлиза на
сумата в размер от 3122,49 лв. Вещото лице дава заключение, че уговорената между
страните неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
на кредитора обезпечение за дълга в размер от 1810,41 лв. – не е била включена в
посочения в договора ГПК в размер от 29,23 % , който пък включвал само разходи за
погасяване на главница и лихви.Вещото лице освен това дава заключение, че ГПР по
договора , начислен при 24 на брой месечни погасителни вноски, всяка в размер от по
130,10 лв. , включващ главница, лихва и неустойка е в размер от 329,75 % .
При тези фактически данни от правна страна съдът приема следното :
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези
случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по кредита - арг. чл. 23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
5
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит- арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите
изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за
възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай.Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл. 19,
ал. 1 ЗПК.
В случая съдът намира, че при сключване на процесния договор за
потребителски кредит е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото договорът е неясен относно задълженията, които поема потребителя и по точно -
какъв е годишният процент на разходите по кредита. Това е така, доколкото в договора е
установено, че годишният процент на разходите е 29,23 % . Същевременно обаче в
погасителния план към договора е обективирана различна от вече изложената информация
6
досежно разходите по кредита, като в размера на равните месечни погасителни вноски / от
по 130,10 лв. / са включени сумите освен за погасяване на главницата и договорните лихви ,
още и сумите за погасяване на начислената неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение на кредита. От заключението на експерта освен това безспорно
се установява, че в ГПР по договора са включени сами сумите за погасяване на главница и
договорна лихва , но не е начислената неустойка , която ако бъде включена в разходите по
кредита ГПР ще се равнява на сумата в размер от 329,75 %.
При предоставяне на преддоговорна информация следва на потребителя да се
предостави ясна и точна информация по отношение на всички съществени елементи на
договора за кредит, като в процесния случай е налице несъответствие между представената
преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр и сключеният
договор за кредит по отношение на размера на лихвения процент и дали такъв е дължим.
Същевременно в приложения по делото погасителен план, който представлява неразделна
част от договора за кредит, се съдържа различна информация по отношение на годишния
процент на разходите от тази, установена в договора за потребителски кредит. По този начин
се създава неяснота относно задълженията по договора за кредит и годишния процент на
разходите в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По така изложените съображения , основателен се явява иска за обявяване за
недействителна клаузата по процесния договор по чл. 27 ,по силата на която ищцата като
кредитополучател дължи на ответника като кредитодател сумата в размер на 1810,41 лв.
като неустойка за непредставяне на обезпечение по договора за кредит по чл. 17 от този
договор. Тази недействителност ще следва да бъде обявена от съда с настоящия съдебен акт.
По отношение на иска за обявяване на недействителност на клаузата от процесния
договор по отношение на уговорена договорна лихва. Изложения от ищеца единствен довод
за недействителност на тази клауза е недействителността на целия договор на основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящия случай, както бе изложено по горе съдът приема клаузата за
неустойка за нищожна , поради което и на основание чл. 22 ГПК целият договор следва да се
счита за нищожен. От тези изводи обаче не следва , че всички отделни клауза на договора са
нищожни. Само на това основание не може да се приеме , че клаузата за дължима договорна
лихва е нищожна , тъй като разпоредбата на чл. 23 ЗПК въвежда една фикция – при
недействителност на договора да се дължи само чистата му стойност, което включва
получената в заем главница, но не и други вземания, включително договорна лихва. Не е
нищожна клаузата за дължимост на договорната лихва , тъй като самият закон разпорежда
недължимост на тази лихва, макар и възникнала по иначе напълно валидна договорна клауза
/ при спазване на определените в закона предпоставки на чл. 22 ЗПК /.
7
В настоящия случай страните са уговорили възнаградителна лихва – възнаграждение
за ползване на определена сума. Съгласно установената съдебна практика по сходни казуси,
максималния размер до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително е тя да не надхвърля с повече от три пъти законната такава. В случая това
нарушение не е налице.
Целта на уговореното възнаграждение по договора за заем е покриване на
разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на
гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за
срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на
лихвата не е извън посочените цели и не води до неоснователно обогатяване на
заемодателя. Освен това така уговорената клауза не е забранена от закона , поради което не
е нищожна съгласно ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, поради което и тази искова претенция следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
При този изход на правния спор – частично уважаване на предявените
установителни искове, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените разноски в размер на 175,00 лв. / 1/ 2 от сумата от 50,00 лв. за
заплатена държавна такса и от сумата 300,00 лв. за възнаграждение на вещо лице/ .В
производството по делото ищецът е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради
което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищеца -
адв. Д. Б. , би следвало да се дължи адвокатско възнаграждение в размер от 481,00 лв. - на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед цената на предявения и
уважен установителен иск. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
липса на основание за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
ЗАдв., доколкото последният не установи с оглед доказателствена тежест,която носи, че
ищецът няма качеството материално затруднено лице. В този смисъл е константната
практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 60488 от 22.12.2021
г. на ВКС по ч. т. д. № 2391/2021 г, II т. о., ТК, Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. №
2340/2015 г. на ВКС, I т. о., и Определение № 213/31.05.2021 г. по ч. т. д. № 997/2021 г., ВКС,
I т. о. и Определение № 201 от 30.05.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 532/2022 г., III г. о., ГК. В
посочените определения се приема, че изявлението за наличие на конкретното основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързва съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза, като достатъчно за уважаване на искането по чл.
38, ал. 2 ЗА е правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест
на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА, заявление, че предоставянето
на правната помощ е безвъзмездно и липса на данни, които да го опровергават. Основателно
обаче е направеното възражение за прекомерност в депозираното по делото заявление от
ответната страна , като в настоящия случай съдът изхождайки от ниската правна и
фактическа сложност на делото , провеждането на две съдебни заседания, без присъствие на
страните или на техни процесуални представители намира , че определеното по-горе
8
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да бъде намалено до
сумата от 200,00 лв. В полза на ответника, следва да бъдат присъдени разноски по
съразмерност, с оглед изхода на правния спор или възнаграждение в размер на 400,00 лв.
съобразно представения договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
На основание чл.127, ал.4 ГПК банкова сметка за плащане в полза на ищцата
посочена в исковата молба е : „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, IBAN: ** ** титуляр на
сметката Адвокатско дружество „Кацарска и Б.“.
Така мотивиран, Пазарджишкият районен съд :
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на„С**Т“ АД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление гр. **, представлявано от С. Т., че клаузата на чл. 27 за
дължима неустойка в размер от 1810,41 лв. за непредставяне на обезпечение по чл. 17 от
сключения с М. Н. Г., ЕГН **********, от с. **, договор за потребителски кредит №
958348/01.06.2023 г. - е недействителна.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения установителен иск от М. Н. Г., ЕГН
**********, от с. **, чрез пълномощника адв. Д. Б., Адвокатска колегия - Пловдив, съдебен
адрес: гр. ** 4 срещу „С**Т“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. **,
представлявано от С. Т., за обявяване за недействителна на клаузата за дължима договорна
лихва в размер на 362,08 лв. / чл. 6 във връзка с чл. 1 т.3/ в договор за потребителски кредит
№ 958348/01.06.2023 г.
ОСЪЖДА „С**Т“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. **,
представлявано от С. Т., да заплати на М. Н. Г., ЕГН **********, от с. **, сумата в размер
от 175,00 лв. сторени по делото разноски.
ОСЪЖДА М. Н. Г., ЕГН **********, от с. **, чрез пълномощника адв. Д. Б.,
Адвокатска колегия - Пловдив, съдебен адрес: гр. ** 4 да заплати на „С**Т“ АД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление гр. **, представлявано от С. Т., сторените по делото
разноски за заплатен адвокатски хонорар в размер от 400,00 лв.
ОСЪЖДА „С**Т“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. **,
представлявано от С. Т. да заплати на основание чл. 38 ЗА в полза на адв. Д. Б., Адвокатска
колегия - Пловдив, съдебен адрес: гр. ** 4 възнаграждение в размер от 200,00 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
9