РЕШЕНИЕ
№ ……………../30.03.2022 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
- ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в, в открито заседание,
проведено на единадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТАНЯ К.
при участие на секретаря Мариана Маркова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 6390 по описа за 2020 г. по описа на ВРС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени от „К.Б.” ЕООД срещу Я.Я.Я. осъдителен иск
с правно основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД за заплащане
на сумата от 350 лв., представляваща неплатена главница по Договор за кредит № * от 24.04.2015 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба –
15.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
Твърди се в исковата молба, че между
ответника и “* на
24.04.2015 г. бил сключен процесния договор за кредит по реда на чл. 6 ЗПФУР.
Съгласно заявка на ответника и условията на договора била отпусната по негова
банкова сметка ***. за срок на издължаване 30 дни и падежна дата – 24.05.2015
г. С настъпване на падежа по договора кредитополучателят не изпълнил
задължението си и изпаднал в забава. Съгласно клаузите на договора и т. 13.2а
от Общите условия кредиторът * (*) започнал да начислява наказателна лихва, формирана
чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен
от БНБ – 10,00% към договорния лихвен процент (в процесния
случай 0%), върху неизплатената главница за периода на просрочието.
Излага, че въпреки отправените покани длъжникът не е изпълнил задължението.
Поддържа се, че на 01.02.2018 г* сключил с ищеца Договор за прехвърляне на вземания № * г., по силата на който били
прехвърлени на ищеца следните вземания срещу ответника, а именно главница в
размер на 350лв., наказателна лихва в размер на 482,16 лв. и отписани такси за
събиране в размер на 30 лв. Сочи, че по силата на договора за цесия ищецът като
цесионер бил изрично упълномощен да уведомява от името на цедента за
прехвърлянето на задълженията му, като изпратеното по пощата писмо до длъжника
било върнато с отбелязване, че адресът е преместен, поради което ищецът прилага
към исковата молба уведомление до ответника за извършената цесия. При тези
съображения ищецът моли за уважаване на предявения иск за заплащане на
главницата от 350лв., законна лихва върху главницата, от подаване на исковата молба
в съда до окончателното изплащане на вземането и присъждане на сторените
разноски.
В открито съдебно заседание ищецът
не изпраща представител. С писмена молба от 24.08.2021 г. и 08.12.2021 г.
предявеният иск се поддържа. Счита се, че с натискането на бутон „подпиши“ е
сключен договорът за кредит в електронна форма и писмената форма е спазена.
Сочи се, че представената по делото разписка удостоверява извършеното предаване
на сумата. Моли се за уважаване на иска и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът Я.Я.Я. не е депозирал писмен отговор на исковата молба.
В открито съдебно заседание
ответникът лично оспорва иска. Твърди се, че не е получавал твърдяната сума, за
което е подал жалба в Прокуратурата. В трето съдебно заседание ответникът чрез
процесуален представител релевира възражение за
погасяване по давност на вземането. Отделно, настоява, че сумата не е предадена
на ответника, като от ангажираните по
делото доказателства не се установява противното. Претендират се разноски. В съдебно заседание
ответникът е отправил и искане за спиране на делото
на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
Съдът, след като взе предвид представените
по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, съобрази становищата на страните
и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за
установено следното от фактическа
страна:
По делото е представен договор за кредит
от 24.04.2015 г., неподписан от страните, съгласно който **
предоставя на Я.Я.Я. сумата от 350лв. със срок на погасяване от 30 дни, до
24.05.2015 г. при 0% лихва. Уговорено е, че предаване на сумата се осъществява
чрез „*“.
Видно
от извадка от електронни плащания от *, е издадена разписка за
извършено плащане ит 24.04.2015 г. с наредител ** в полза на
Я.Я.Я. за сумата от 353,44лв., от които
350лв. паричен превод и 3,44лв. такса.
С договор за прехвърляне на вземане от 01.02.2018г . ** е прехвърлило на ищеца „К.Б.” ЕООД вземанията си съгласно приложение № 1 към договора, сред
които и вземане спрямо Я.Я.Я. означено под №* за главница от 350лв., наказателна лихва от 482,16лв.
и такси за събиране от 30лв.
Представено е по делото пълномощно от цедента за
упълномощаване на цесионера за уведомяване на длъжниците, както и потвърждение
за извършената цесия /л. 19 и л.23/. Изготвено е и уведомление до ответника /л.
21/, което видно от представената разписка /л. 22/ не е получена от ответника,
поради промяна на адреса на получателя.
По делото е представена жалба от 13.09.2021 г. до
Районна прокуратура – Варна от Я.Я., в която се
твърди, че данните на лицето са използвани за теглене на бърз кредит без негово
знание и съгласие.
От представеното постановление за образуване на
досъдебно производство на 15.02.2022 г. се установява, че на посочената дата е
образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1
от НК.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че в „*“ не се съхраняват данни и документи преди 01.03.2017 г., като разписката
от 24.04.2015 г. извлечена от ** от софтуерната програма не се съхранява и няма
данни за изплащане на посочения превод. Вещото лице сочи, че при получаване на
сумата се представя лична карта на служител на „*“ и се съставя разписка в два
екземпляра. В съдебно заседание вещото лице сочи, че разписката, представена по
делото е извлечена от софтуерната програма на * като неподписан документ, който не
е в оригинал, а като електронен документ. Вещото лице не е видяло подписана от
ответника разписка.
При така установените факти и
обстоятелства по делото съдът достигна до следните правни изводи:
Предявеният иск намира правното си
основание в разпоредбата на чл. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД.
Така предявения иск възлага в тежест на ищеца да установи при условията на пълно и главно доказване: наличието на действително
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който
кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем или разсрочено
плащане, а потребителят се задължава да върне получената сума съгласно
погасителния план и условията, уговорени в договора; кредиторът да е предоставил на потребителя
уговорената сума; настъпването на крайния срок на договора за връщане на
заетата сума; наличие на действителен
договор за цесия, имащ за предмет съществуващи вземания от ответника в размер
на предендираните суми, както и надлежно съобщаване
на длъжника за цесията.
В съдебно заседание съдът се е произнесъл
по искането за спиране на делото, направено от ответника, като за пълнота
следва да се изложи следното:
Спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК на делото е предпоставено не само от констатиране на данни за престъпление
във връзка с делото, а такова извършено престъпление, чието установяване, по
наказателен ред, с влязла в сила присъда, е решаващо за начина, по който ще се
произнесе гражданския съд. Хипотезата за спиране на гражданско дело, поради
извършено престъпление от общ характер е налице, когато влязлата в сила присъда
би била обуславяща за изхода на гражданското дело относно извършването на
деянието, неговата противоправност и вината на дееца,
т. е. когато присъдата установява фактите, за които по силата на чл. 300 ГПК
произнасянето от наказателния съд обвързва гражданския, какъвто процесния
случай не е.
С оглед горното и при така релевираните твърдения от ищеца, съдът намира предявеният
иск за допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество
и качество. Елементите от фактическия състав на договора за заем се установяват
от разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, която съдържа определение на този вид
съглашение. Договорът за заем е реален договор, т.е. във фактическия състав се
включва освен съгласие на страните и предаване на вещите, които са негов
предмет / така и Решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/2009 г.,
IV г. о., ГК на ВКС/
В настоящия случай се твърди, че на 24.04.2015
г. е сключен договор за заем между страните .
Доказателствена тежест за пълно и главно доказване предаването на заемната
сума, като елемент от фактическия състав на договора за заем, носи
ищецът. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума
представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й
със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора /така и Решение
№ 524/28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК на ВКС/.
След съвкупния анализ на събраните по
делото доказателства, включително ангажираната по делото съдебно-счетоводна
експертиза съдът намира, че не се установи наличието на валидно
облигационно отношение по сключен договор за заем от 24.04.2015 г. между
страните по делото, по силата на който ищецът да е предоставил на
ответника сумата 350 лева, която последният се е задължил да
върне за срок от 30 дни. Постигането на съгласие между страните
относно предмета на заема и поемането на задължение за неговото връщане, както
и предаването на сумата в държане на ответника, не се
установяват по несъмнен и категоричен начин от събраните по делото
доказателства.
На плоскостта на
твърденията на ищеца за сключен договор за кредит от разстояние по
правилата на ЗПФУР също не се установява наличието на валидно възникнало
облигационно отношение.
Съобразно разпоредбата на чл.18 от ЗПФУР
при договорите за кредит от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че
е получил съгласието на потребителя за сключването на договора, като за
доказване предоставянето на преддоговорна информация,
както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от
Търговския закон, а за електронните изявления - Законът за електронния документ и
електронния подпис. Съгласно чл.13, ал.4 от ЗЕДЕП / в
редакцията му към датата на сключване на договора/ на саморъчен подпис се
приравнява единствено квалифицирания електронен подпис, като е
допустимо страните да се уговорят в отношенията помежду си да придадат
на електронния подпис по ал. 1 и 2 на същия член стойността на
саморъчен, каквато е и уговорката в чл.3.1. от ОУ към договора.
В случая ищецът твърди, че облигационната
връзка между страните е възникнала чрез натискане на бутон
„подпиши“ на интернет страницата на „*“. Доказателства
обаче, предвид и предприетото от ответника оспорване, че именно
кредитополучателят е извършил действия по потвърждаване на
договора, не са ангажирани. Не са ангажирани доказателства, които да
удостоверяват по несъмнен и категоричен начин самото
електронно изявление на ответника за
сключването на договора, за да се счете, че е създаден подписан електронен
документ.
Представената по делото разписка от
24.04.2015 г. също не може да удостовери наличието на валидно сключен договор
за кредит между страните. Последната удостоверява извършен към „*“ превод на сумата от
353,44лв, без да са налице данни, че тя е реално получена от ответника. От
приетата и неоспорена от страните по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установи, че в „*“ не се съхраняват данни за извършен превод и
получаване на сумата от ответника, в т.ч. и подписана от ответника разписка.
Въз основа на горното, съдът приема
за недоказано съществуването на твърдяната облигационна връзка между страните,
по силата на която ответникът дължи връщане на заета сума. В тази връзка,
направеното възражение за погасяване на вземането по давност от ответника не
следва да се обсъжда, доколкото не се установи наличие на вземане на ищеца
спрямо него, което е и преклудирано, поради несвоевременното
му заявяване в срока по чл. 131 от ГПК.
По изложените съображения съдът намира
иска за неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Предявеният иск в условие на евентуалност
с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, че сумата е получена от ответника без
основание, не следва да се разглежда, поради несбъдване на вътрешнопроцесуалното
условие за това, а именно, доколкото не се установи предаване на сумата на
ответника.
С оглед изхода на спора и направеното
искане, на ответника следва да се присъдят разноски, които съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК възлизат на 400 лв. - заплатено
възнаграждение на един адвокат, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление
***, срещу Я.Я.Я., ЕГН **********,***, осъдителен иск
с правно основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД за заплащане
на сумата от 350 лв., представляваща неплатена главница по Договор за кредит № * от 24.04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба – 15.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „К.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление
***, ДА ЗАПЛАТИ Я.Я.Я., ЕГН **********,***, сумата от 400лв. (четиристотин лева),
представляваща сторени пред първа инстанция разноски, на основание чл. 78,
ал. 3 вр. ал. 5 ГПК.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Варненския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните, на
основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: