Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. София, 3.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, НО, ІІІ въззивен състав в публично заседание проведено на единайсети октомври
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
ЧЛЕНОВЕ : АНТОН УРУМОВ
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
секретар: Радка Георгиева
прокурор: Борис Балев,
като разгледа докладваното от съдия Тодорова ВНОХД № 1197 по описа за
2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
С
присъда от 12.07.2017 г. по н.о.х.д. № 4236/2016 г. на Софийския районен съд, Наказателно отделение, 137
състав, подс. Н.М.Н. е признат за виновен в това, че на 7.05.2015 г., около 14.00 часа, в
гр.София, ж.к. „Надежда”, бул. „******, до офис
на „Първа инвестиционна банка”, се е заканил с убийство на Е.Д.К., като я
заплашил с думите „******“, казал й, че
няма да е жива и това заканване възбудило основателен страх у Е.К. от
осъществяването му, поради което и на основание чл.144, ал.3, пр.1 вр ал. 1 НК
му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието
изпълнение на основание чл. 66, ал.1 НК било отложено за срок от 3 години.
Подс. Н.М.Н.
е оправдан да е извършил деянието с израза „Ще бъдеш мъртва. Ти няма да живееш
повече”.
С присъдата подс. Н.М.Н. е осъден
да заплати направените разноски в досъдебното производство в размер на 174,80
лв., както и сумата от 160 лв. – разноски в съдебното производство по сметка на
СРС, както и 5 лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист в
случай на липса на доброволно изпълнение.
Срещу присъдата в
законоустановения срок е постъпила жалба от защитника на подсъдимия Н.М.Н., в
която се твърди, че присъдата в осъдителната й част е незаконосъобразна,
необоснована и постановена при допускане на съществени процесуални нарушения.
Изтъква се, че при вземане на решението си СРС не е обсъдил и анализирал
правилно доказателствата по делото.
В закрито заседание по реда на чл.327
от НПК въззивният съд е преценил, че за изясняване на съществените
обстоятелства от предмета на делото не се налага провеждането на разпит на
подсъдимия, на свидетелите, както и изслушване на вещи лица или ангажирането на
други доказателства.
Подсъдимият и неговият защитник
поддържат жалбата в откритото съдебно заседание
пред въззивния съд.
Прокурорът при Софийска градска
прокуратура счита, че жалбата е неоснователна и моли да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционната присъда да бъде изцяло потвърдена. Изтъква, че
районният съд е направил обстоен анализ на доказателствата поотделно и в
тяхната съвкупност, като е изложил подробни мотиви защо кредитирира едни, а
други – не.
Частната обвинитЕ.Е.Д.К., редовно
призована, не се явява. Повереникът й не се явява по уважителни причини, като е
депозирал писмена молба с искане да се даде ход на делото, а по същество моли
съдът да остави без уважение жалбата и да потвърди присъдата.
Защитникът на подсъдимия предлага
присъдата в осъдителната й част да бъде отменена и да бъде постановена нова, с
която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан изцяло по предявеното
му обвинение. Излага доводи, че обвинението е повдигнато по една фактическа
обстановка, подзащитният му е осъден по
съвсем друга, а доказателственият материал сочи на трета фактическа обстановка.
Изтъква, че от показанията на разпитаните свидетели И.П.и Б.Ф.става ясно, че те
не били очевидци на закани и заплахи от страна на подсъдимия срещу св. Е.Д.К.,
както и че са разказвали за събития от 2016 г., а не от 2015 г. На следващо
място излага доводи за неоснователно пренебрегване на доказателства от
съществено значение, а именно за факта, че часове преди инцидента подзащитният
му и Е.Д.К. са пили кафе пред работното й място и са се забавлявали. Посочва,
че съдебнопсихиатрично-психологична експертиза е направена в по-късен момент, а
именно 4 месеца след образуване на наказателното производство, като отбелязва,
че е била направена за престъпление по чл. 216 НК срещу неизвестен извършител. Излага доводи за
недоказаност на обвинението, тъй като счита, че в изготвените докладни от
полицейските служители никъде не се сочи, че св. Е.К. била заплашвана със
закани за убийство, а се говори за скандал и за действия, насочени срещу лекия
й автомобил. Счита, че са налице противорачия в показанията на разпитаните
свидетели И.П.и Б.Ф.. Охранителят на банката, в която св. К. работи, св. П.твърдял,
че излязъл от банката малко след
подсъдимия и свидетелката, а управителят св. Ф. заявил, че това е станало много
по-късно.
Подсъдимият Н.М.Н. моли да бъде
оправдан, като поддържа, че никога не е посягал на св. Д..
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като
съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло
правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
За да постанови присъдата,
първоинстанционният съд е събрал всички обективно възможни и относими към
предмета на делото доказателства чрез обясненията на подсъдимия Н.М.Н., показанията
на свидетелите Е.Д.К., И.В.П., Б.Ф.,
дадени в хода на съдебното следствие, заключенията на съдебнопсихиатричната
експертиза, писмените доказателства – справка за съдимост.
Правилно районният съд е приел, че св. Е.К. и
подс. Н.Н. били интимни партньори, като след раздялата им отношенията им се
изострили. Подсъдимият търсел контакт със свидетелката, който тя избягвала,
пресрещал я периодично и я обиждал и заплашвал с физическа саморазправа.
На 7.05.2015 г. св. Е.К. работела в офиса на „Първа инвестиционна
банка”, находящ се в гр. София, ж.к. „Надежда”, бул. „******, където обслужвала
клиенти като валутен касиер. По същото
време св. И.П.работел като физическа охрана на офиса там.
Около 14:00 часа същия ден в офиса
влязъл подс. Н.Н., който агресивно се насочил към св. К., псувал и използвал
нецензурни изрази. Св. К. се почувствала неудобно от грозната сцена и излязла
от банковия салон навън, за да не се карат с подсъдимия пред клиентите. Веднага
след нея излязъл и св. П., за да проследи развитието на конфликта и да гарантира
безопасността на св. К.. Подс. Н. продължил да отправя непристойни реплики към
св. Д. и да я псува, като я заплашил с думите „******“ и й казал, че няма да е
жива. Подс. Н. ударил св. Д. по лявата буза, след което св. И.П.се намесил,
като я закрил с тялото си и избутал подсъдимия. Отдалечавайки се, подсъдимият ударил предния капак и дясното огледало на
паркирания наблизо лек автомобил, управляван от св. К..
Св. Д. възприела заплахата на
подсъдимия като реална и се изплашила.
Подс. Н. е с основно образование, неженен,
безработен, осъждан. Въззивният съд намира, че при извеждане на
релевантната фактическа обстановка от страна на районния съд не са допуснати
процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са
обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били
подценени превратно или игнорирани неоснователно за сметка на други, без
логически грешки при обсъждането им.
За да стигне до този извод,
въззивният съд провери основателността на оплакванията на жалбоподателите във
връзка с направения доказателствен анализ от първостепенния съд. Обосновано
съдът е крадитирал показанията на св. Е.К., като е съобразил, че те
съответстват на показанията на свидетелите И.П.и Б.Ф., които нямат отношение
към емоционалния конфликт на св. К. и подсъдимия, безпристрастно са възприели събитието
и по делото не се установява никакво фактическо основание, което да обоснове
наличие на заинтересованост. Именно с оглед рамките на предмета на делото
въззивният съд не допусна исканите от подсъдимия гласни доказателства за
подробности за предисторията на отношенията между него и св. К., защото те не
могат да допринесат нито пряко, нито косвено за правилното изясняване на
релевантните факти, а именно дали на 7.05.2015 г. подсъдимият е изрекъл
инкриминираните в обвинението му заплашителни изрази.
От показанията на св. П.се изяснява, че
той непосредствено възприел влизането на подс. Н. в банката и непристойното му
и агресивно поведение спрямо св. К. след това.
Разказът му е фактологически конкретен и по отношение на непристойните
вулгарни изрази, казани от подсъдимия по адрес на свидетелката, и относно
изречените от него заплахи вътре в офиса, а след това и отвън. Св. П.е
категоричен, че видял подсъдимия да удря св. К., след тяхното излизане и да я
заплашва, че няма да е жива и ще я убие. Показанията на този свидетел
кореспондират на показанията на св. К. за ударите и тяхната локация, които подсъдимият
е нанесъл и по лекия й автомобил. От показанията на този свидетел се изяснява и
факта, че св. К. била много разстроена и се разплакала, както и че в същия
период от време се притеснявала да излиза, защото подсъдимият я
преследвал. Молела св. П.да я
съпровожда, когато пуши.
Въззивният съд намира за
необосновано възражението на защитата на подсъдимия за наличие на подценени от
районния съд противоречия между показанията на св. П.и св. Ф.. Напротив,
показанията на св. Ф., който частично е възприел ескалацията на скандала,
потвърждават достоверността на показанията на св. К. и св. П.. Действително св.
Ф. не е възприел поведението на подсъдимия в офиса, но е чул излизането на св. К.
отвън, чул викове, които последователно квалифицира като свада и разправия. Св.
Ф. пояснява, че поради служебните си задължения на ръководител на офиса не
могъл да излезе навън веднага, но след като излязъл, видял и разплаканата
свидетелка, и изкривени детайли по колата . В този смисъл въззивният съд намира,
че показанията на св. Ф. са обсъдени коректно от районния съд и в съответствие
с точния им смисъл, тъй като те съдържат преки доказателства за част от относимата
към предмета фактология, както и контолни доказателства за доказателствената
стойност на показанията на свидетелите очевидци.
На следващо място въззивният съд
намира, че първоинстанционният съд обосновано е обсъдил обясненията на подсъдимия
и е приел, че те не представляват обективно отражение на случилото се, а защитна
версия, която цели да омаловажи интензивността на конфликта и значението на
собственото му поведение. Поначало
двойствената правна природа на обясненията на подсъдимия като средство за
защита и доказателствено средство, необвързано със задължение за установяване
на обективната истина, изисква внимателното и критичното им обсъждане на
плоскостта на собственото им логическо съдържание и на отношението им към
останалите доказателства. Съгласно правилата за доказателствената тежест по чл.
103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за достоверни обясненията на
подсъдим, не се изисква те да намират подкрепа в други доказателства, а да не
се опровергават от несъмнено установени доказателства или да не се
дискредитират на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или
ако съдържат обективно невъзможна версия. В настоящия случай въззивният съд
констатира, че обясненията на подсъдимата категорично се опровергават от
съвкупната оценка на показанията на св. К., св. П.и св. Ф.. Подс. Н.
в обясненията си твърди, че на процесната дата отишъл до офиса на „Първа
инвестиционна банка”, находящ се в гр.София, ж.к. „Надежда”, бул. „Ломско шосе”
112, за да вземе своята дебитна карта, тъй като бил изгубил предишната. Стоял
там половин час и след като си тръгнал, получил обаждане от СДВР, че трябва да
се види с полицейски служител, за да говорят за Е.К.. След това подс. Н.
звъннал на св. К., за да й иска обяснение, а след това отишъл и до офиса на
банката. Подсъдимият отрича да е викал и заплашвал, а казва, че единственото
засягане на личната неприкосновеност на св. К. се изразило в това, че той я
заплюл, като помолил охранителят да не се меси. Подсъдимият признава и това, че
ударил предното дясно огледало на лекия автомобил, след като си тръгнал. Видно
е от обясненията на подсъдимия, че на практика той не опровергава, че е имал
агресивно поведение спрямо св. К., но твърди, че то не се е изразявало в
действията, които са включени в обвинението му. Обясненията на подсъдимия обаче
по отношение на конкретните му прояви категорично се опровергават от
показанията на св. К. и св. П., както и от показанията на св. Ф., който
разказва, че свадата е станала повод да бъде извикана полиция. От естеството на
разказа на подсъдимия и твърдението му, че той помолил охранителя на офиса да
не се меси в ситуация, в която подсъдимият заплюва служитЕ.на банката, показва,
че при изграждане на защитната версия той подценява укоримостта на поведението
си, като погрешно преценява, че непристойното и насилническо поведение спрямо
бившата му приятЕ.в определени форми може да се счита за личен въпрос.
Въззивният съд констатира, че първостепенният
съд е допуснал процесуално нарушение при събиране на доказателствата по чл.
105, ал. 2 НПК, като е приобщил като писмени доказателства докладните записки,
въпреки че те по правното си естество представляват писмен разказ на служители
на МВР за изпълнението на служебните им задължения на местопрестъплението, т.е
представляват негодно доказателствено средство, защото от гледна точка на
предназначението им в наказателния процес инкорпорират свидетелски показания,
събрани не по предвидения процесуален ред за разпит на свидетели. Изключването на докладните
записки от доказателствения материал обаче в процесния случай не се отразява
върху възможността за всеобхватно и обективно изясняване на обстоятелствата по
делото, нито на обосноваността на възприетите от районния съд изводи за
установените обективни факти.
Правилно районният съд е
приел, че справката от „Първа инвестиционна банка“ АД и искането за издаване на
дебитна карта от подсъдимия от 8.08.2013 г. не се установяват обстоятелства,
които могат да способстват за правилното изясняване на предмета на делото.
При това положение, щом
събраните по делото доказателствени материали са обсъдени съгласно изискванията
на чл. 305, ал. 3 НПК и не е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното
убеждение на първостепенния съд по фактите е правилно формирано и не може да
бъде променяно или замествано.
На основата на вярно изяснената
фактология обосновано и в съгласие с материалния закон районният съд е приел,
че подс. Н.М.Н. е осъществил от обективна и субективна страна престъплението по
чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК. По отношение на обективната и субективната
съставомерност на деянието на подсъдимия районният съд е изложил верни
съображения, които въззивният съд не намери основания да коригира.
По делото несъмнено се
установява, че подсъдимият обективно е отправил такова специфично и недвусмислено психическо
въздействие върху св. К., като се е заканил, че ще отнеме живота й чрез изразни
средства, изразяващи еднопосочно такова намерение. На следващо място, в
контекста на цялостното развитие на събитията и тяхната предистория, както и на
упражненото физическо насилие от подсъдимия, които са демонстрирали настървение
и решимост да се саморазправя със св. К., правилно районният съд е приел, че
думите му: „******“ и че няма да е жива са били с такъв характер, че са били
годни да възбудят основателен страх у пострадалата. От
субективна страна, за да бъде налице пресъпление по чл.144, ал.3 НК, деецът
следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от заплашения
като действителна заплаха. Същевременно не се изисква в момента на заканата у
извършителя да има оформено решение да извърши убийство, нито да е действал с
годно средство и при условия, при които резултатът реално може да настъпи. На основата на категорично установените
обективни факти в процесния случай се установява, че подс. Н. е действал
виновно с пряк умисъл, като е съзнавал
общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването на
общественоопасните му последици и е искал настъпването им, защото целта му е
била именно да надделее психически над св. К., като я уплаши за живота й.
Във връзка с
тези си правомощия съдът отчете, че наказанието на подсъдимия е определено при
условията на чл. 54 от НК, като законосъобразно като отегчаващо отговорността
обстоятелство е възприет фактът, че отправянето на словесна заплаха е била
съпроводена с физическо насилие срещу личността на пострадалата и срещу нейно
имущество. В допълнение въззивният съд намира, че с отегчаващо значение е и
обстоятелството, че в периода, в койно е извършено престъплението подсъдимият е
създал значителни притеснения у св. К. за сигурността й, която се чувствала
застрашена и била разстроена.
Въззивният съд на следващо място съобрази, че
индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия следва да доведе
до такова оразмеряване на наказанието, така че то да постигне целите си без да
е безсмислено жестоко. Основният принцип при определяне на справедливото
наказание е то да бъде наложено с минималната тежест, която е годна да
реализира целите му по чл. 36, ал. 1 НК – да се поправи осъденият, за да спазва
законите и добрите нрава; да му се въздейства предупредително и да му се отнеме
възможността да върши други престъпления; да се въздейства възпитателно и
предупредително върху другите членове на обществото. От първостепенен обществен
интерес е наказанието да цели поправяне и превъзпитание на подсъдимия,
формиране на самоконтрол, овладяност и вътрешни задръжки, които да го възпират
от извършване и на други престъпления в бъдеще. Същевременно генералната
превенция не може и не бива да се противопоставя на индивидуалната превенция,
защото положително въздействие върху обществото се постига само когато
наказанието е стриктно съответно на конкретната обществена опасност и морална
укоримост на конкретния деец и на конкретното деяние.
Съобразявайки
специфичните особености на деянието и дееца с принципните постановки за
определяне на справедливото наказание, въззивният съд установи, че
първоинстанционният съд, правилно е преценил, че справедливото наказание на
подсъдимия е 1 година лишаване от свобода, което е под средния предвиден размер
за това престъпление. В конкретния случай подсъдимият до този момент е бил
осъждан на пробация, което означава, че самият факт на първото осъждане на
подсъдимия, т.е. на прилагане на такава наказателна репресия за първи път, на
собствен ход постига реално предупредително и възпиращо въздействие върху него.
Същевременно по делото не се установяват допълнителни факти със смекчаващо
отговорността на подсъдимия значение, поради което не са и налице основания
въззивният съд да измени присъдата с намаляване на наказанието, тъй като
противното ще представлява девалвиращо ефекта на осъждането снизхождение.
Въззивният съд намира, че районният съд
правилно е решил и въпроса за прилагане на условното осъждане по отношение на
подсъдимия, като е определил тригодишен изпитателен срок на основание чл. 66,
ал. 1 НК от влизане на присъдата в сила.
Това е така, тъй като изолацията в настоящия момент не би способствала
за правилната социализация на
подсъдимия, защото значително би затруднила възможността да си намери работа.
На следващо място въззивният съд
не констатира неправилно приложение на закона при решаване на произтичащите от
осъждането последици относно основанието и размера на разноските, които са
възложени на подсъдимия.
В заключение, след обобщаване на
резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на
присъдата, въззивната инстанция не констатира други основания за нейното
изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде потвърдена.
Ето защо
и на основание чл. 338 вр. 334, т. 6 НПК въззивният съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 12.07.2017 г., постановена по н.о.х.д № 4236/2016 г. по описа на
Софийския районен съд, НО, 137 състав.
Решението
не подлежи на обжалване и протестиране. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.