Р Е Ш Е Н И Е
№ 168
Град Сливен, 21.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Мария
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско
дело № 382
по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е въззивно и е по реда на чл. 307, ал. 3 вр. с чл. 308 вр. с
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 80 от 24.07.2019г., постановено по гр.дело № 739/2019 г. на ВКС
I г.о.,
Върховният касационен съд на Република България е отменил на основание чл. 303,
ал.1, т.1 ГПК влязлото в сила решение № 39 от 02.05.2018г. по гражданско дело №
1859/2017г. на Върховен касационен съд I г.о. и въззивно решение № 35 от 17.02.2017г. по въззивно
гражданско дело № 25/2017г. на Окръжен съд Сливен и е върнал делото за
разглеждане от нов състав на Окръжен съд Сливен.
Решаващият състав на Върховния касационен съд е приел, че представената с
молбата за отмяна тъжба до Прокуратурата на Република България съставлява
новооткрито писмено доказателство, което е от съществено значение за изхода на
спора, тъй като представлява начало на писмено доказателство, което прави
свидетелските показания допустими.
Въззивното производство е образувано по две жалби на ответника в
първоинстанционното производство С.Г.Г., ЕГН: ********** (лично и чрез
процесуалния му представител) срещу Решение № 937 от 05.12.2016 г., постановено
по гражданско дело № 3280 по описа на Районен съд Сливен за 2016 година. С
процесното решение Районен съд Сливен е
признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на С.Г.Г.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, че В.И.В., ЕГН: **********, с адрес: *** е
собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67338.524.82.1.16 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Сливен с адрес: град
Сливен, кв. „Сини камъни“, бл. 24, вх. Б, ап. 16, сградата е разположена в имот
с идентификатор 67338.524.82 с предназначение на самостоятелен обект: жилище,
апартамент на едно ниво, със застроена площ от 64.018 кв. метра, състоящ се от
дневна, спалня, кухня и сервизни помещения, при граници: съседни самостоятелни
обекти в сградата с идентификатори, както следва: на етажа – 67338.524.82.1.15,
под обекта: 67338.524.82.1.12 и 67338.524.82.1.11, над обекта -
67338.524.82.1.19 и 67338.524.82.1.20, ведно с прилежащото избено помещение № 1
с площ 3,38 кв. метра при граници: И - външен зид, З – избено помещение № 2, С
- разделителен зид, Ю - коридор, както и 1.05% идеални части от общите части на
сградата и от отстъпеното право на строеж върху поземлен имот с идентификатор
67338.524.82, като собствеността е придобита на основание договор за гледане и
издръжка лично или чрез трето лице на М.П.МСделката е обективирана в нотариален
акт № 194, том VII, рег. № 13000, дело № 1231 от 22.12.2014г. на нотариус с рег. № 123 НК и
район на действие Районен съд Сливен. С оглед изхода на делото на основание чл.
78, ал. 1 ГПК С.Г.Г., ЕГН: ********** е осъден да заплати на В.И.В., ЕГН: ********** сумата от 857,40 лева – деловодни разноски.
В жалбата си въззивникът оспорва първоинстанционното решение като
недопустимо, незаконосъобразно и необосновано. Прави се анализ на фактическите
обстоятелства, предмет на доказване пред първоинстанционния съд. Иска се от
съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения срещу него
иск.
В жалбата, депозирана чрез процесуалния представител, се излага, че
първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, се, че
съдът не е коментирал твърдението на ищеца, че посочената в нотариалния акт
сума от 9 500 лева била данъчната оценка на процесния имот при положение,
че, видно от представеното по делото удостоверение за данъчна оценка, същата
била в размер на 23 635 лева. Посочва, че съдът не е разгледал и обсъдил
всички хипотези, визирани в нормата на чл. 152 ЗЗД, които могат да доведат до
недействителност на договора. Релевира довод, че неправилно съдът е приел
наличието на комисорно съглашение само на база на свидетелските показания.
Счита, че неправилно съдът цени показанията на свидетеля Р. В. като достоверни
предвид обстоятелството, че същата била лице, осъждано за умишлено престъпление
и към момента на подаване на жалбата била подсъдима по друго дело. Излага довод,
че разпитаните свидетели принадлежат към семейния и роднински кръг на ищеца,
поради което са заинтересовани от изхода на спора, а и е налице противоречие в
показанията им. Жалбоподателят твърди, че в случая свидетелките показания за
установяване договора за заем не са били допустими, тъй като същият е бил на
стойност над 5000 лева. Сочи още, че изводът на съда, че получената от
продажбата на златните накити сума не е послужила за заплащане на продажна цена
по сделката, а за предоставяне на множество парични заеми, бил необоснован. Моли
процесното решение да бъде отменено, а въззивният съд да постанови ново, с
което да отхвърли предявения иск като
неоснователен. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивните жалби от
ищеца в първоинстанционното производство чрез неговия процесуален представител.
В отговора се оспорват оплакванията във въззивната жалба като несъстоятелни.
Сочи се, че искът за собственост се основава на нищожност на договора за
покупко – продажба, който бил сключен в нарушение на чл. 152 ЗЗД. Въззиваемият
твърди, че не се цели доказване на симулация, а воля за заобикаляне на закона.
Излага довод, че с оглед на твърденията му, че сделката е сключена в нарушение
на чл. 152 ЗЗД предмет на доказване било заемното правоотношение. Твърди, че
първоинстанционният съд законосъобразно е допуснал свидетелски показания, като
намира, че същите следва да бъдат ценени от въззивната инстанция. Акцентира, че
от съществено значение са показанията на свидетеля Р. В., която е била очевидец
на уговорките между въззивника и въззиваемия. Излага доводи защо съдът следва
да кредитира показанията и на свидетеля Б.. От друга страна въззиваемият
твърди, че показанията на разпитаните свидетели на ответника са недостоверни.
Въззиваемият намира, че първоинстанционният съд правилно е обсъдил
доказателствата по делото и правилно е приложил материалния закон, с оглед на
което е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Не се претендират разноски.
В откритото съдебно заседание по делото въззивникът чрез процесуалния си
представител поддържа жалбата. В хода на устните състезания прави анализ на
част от събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства. Моли
въззивния съд да вземе предвид свидетелските показания, депозирани в
първоинстанционното производство и да съпостави същите с изложените в
новоприетото писмено доказателство твърдения. Не претендира разноски.
В откритото съдебно заседание въззиваемият чрез процесуалния си
представител оспорва въззивната жалба. В хода на устните състезания моли съда
да остави жалбата без уважение. Оспорва изложената от процесуалния представител
на въззивника оценка на събраните в първоинстанционното производство гласни
доказателства, намира че новоприетото писмено доказателство потвърждава
свидетелските показания. Намира, че по делото е доказано, че процесната сделка
е нищожна поради заобикаляне на забраната на чл. 152 ЗЗД. Моли въззивния съд
да постанови решението си съгласно изложените доводи. Претендира присъждане на
сторените разноски в производството по отмяна- държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в
мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и
своята към нея. Фактическата обстановка следва да се допълни с установените
пред въззивната инстанция обстоятелства във връзка с новоприетото писмено
доказателство.
В тъжбата,
подадена от въззивника до Прокуратурата на Република България на 18.09.2017г.
той твърди, че в началото на месец юни 2015 година въззиваемият и съпругата му
се нуждаели от парична сума 10 000 лева, въззивникът предложил да им даде
сумата в заем, като в замяна въззиваемият му прехвърли чрез покупко- продажба
собствеността на апартамента си, а след като върне заетата сума С.Г. ще му
прехвърли собствеността върху апартамента обратно. Въззивникът и съпругата му
се съгласили и прехвърлителната сделка била изповядана от нотариус Н.Д.на
05.06.2015г.
При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правната
страна на спора във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт:
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда,
който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално
допустима. Жалбата е редовна, тъй като
отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
При
извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция
констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед пълния обхват
на обжалването и допустимо.
Проверката на
законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която
настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава
от наведените във въззиваната жалба оплаквания. В случая спорният въпрос е дали
договорът за покупко – продажба на процесния апартамент, сключен между страните
в настоящото производство и обективиран в
нотариален акт № 185, том II, рег. № 2979, дело № 268 от 2015 г. на нотариус с рег. №
092 НК и район на действие Районен съд Сливен, е нищожен поради нарушаване
респективно заобикаляне на забраната на чл. 152 ЗЗД за предварителна уговорка
за начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона.
Районен съд
Сливен е бил сезиран с положителен установителен иск с правна квалификация по
чл. 124, ал. 1 ГПК, с който ищецът, въззиваем в настоящото производство, иска
установяване право на собственост по отношение на ответника, въззивник в
настоящото производство, относно процесния недвижим имот.
Правният си
интерес ищецът извежда от обстоятелството, че ответникът се легитимира като
собственик на имота съгласно гореописания нотариален акт, следователно е налице
спор относно правото на собственост. Съгласно постановките на т. 2 от
Тълкувателно решение № 8/2012 от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес
да предяви установителен иск за собственост и други вещни права е налице и
когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото
право. При този вид иск ищецът следва при условията на пълно и главно доказване
да установи качеството си на собственик съобразно твърдяното от него придобивно
основание.
Спорният въпрос
по делото се явява преюдициален спрямо въпроса, който следва
да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо.
При наведено
твърдение за нищожност на договора за покупко - продажба като противоречащ на
забраната на чл. 152 ЗЗД ищецът следва да установи факта на съществуващото
съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен
от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на
собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва
да установи твърдяното главно правоотношение, както и обезпечаването му с
прехвърления имот.
Съдебната
практика трайно приема, че сделка, сключена при условията на чл. 152 ЗЗД –
налице е предварителна уговорка, че ако задължението не бъде изпълнено
кредиторът ще стане собственик на вещта или е уговорен предварително начин за
удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие със закона и не
поражда целените от нея правни последици. Такова съглашение цели да се
удовлетвори вземане, възникнало от друго правоотношение между страните, но по
начин, различен от установения в закона. Забраната на чл. 152 ЗЗД се отнася
само до съглашения, които се сключват преди или едновременно със сделката, от
която възниква главното вземане. Не съществува съмнение и че правилото на чл.
209 ЗЗД, прогласяващо недействителността на продажбата с уговорка за обратно
изкупуване, е частен случай на забраната по чл. 152 ЗЗД. Основанието за
въвеждане на забраната да се уговаря придобиването на собствеността от
обезпечения по този начин кредитор е необходимостта длъжникът да бъде защитен,
тъй като към момента на учредяване на дълга длъжникът е принуден да приеме
условията на кредитора.
При
преценката си дали по делото е доказана нищожността на договора за покупко -
продажба настоящата инстанция следва да вземе предвид указанията на Върховния
касационен съд, дадени в производството по
чл. 303 и сл. ГПК, а именно
въззивният съд да цени събраните в първоинстанционното производство свидетелски
показания като вземе предвид, че новооткритото доказателство по делото е начало
на писмено доказателство и прави свидетелските показания допустими на основание
чл. 165, ал. 2 ГПК. С определение № 577 от 16.08.2019г., постановено по реда на
чл. 267 ГПК, въззивният състав е допуснал и е приел по делото новооткритото
писмено доказателство – тъжба от С.Г.Г. до Прокуратура на Република България от
18.09.2017г.
Събраните
в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства са допустими на
основание чл. 165, ал. 2 ГПК, а доколкото същите касаят факти и обстоятелства, свързани с предмета
на спора, те са относими и необходими. Предвид извода за допустимост на
гласните доказателства, неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че
същите са недопустими за установяване договора за заем, тъй като стойността му
е над предвидения в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК размер.
Съдът
намира, че по делото се доказва твърдяното от ищеца главно правоотношение, а
именно наличието на договор за заем между страните в настоящото производство,
сключен на 05.06.2015г., съгласно който С.Г. е предоставил на В.В. сумата от
3500 лева с уговорка същата да бъде върната от заемополучателя в едногодишен срок
от сключването на договора, като впоследствие въззивникът заемал на въззиваемия
и други по - малки суми. По делото се доказва, че договорът за покупко-продажба
на процесния имот, сключен на 05.06.2015г., служи като обезпечение на договора
за заем и между страните е постигната договорка при връщане на заетата сума,
заемодателят да прехвърли собствеността върху имота обратно на заемополучателя,
следователно договорът за покупко - продажба представлява съглашение за начин
на удовлетворение на кредитора (заемодателя) в случай на неизпълнение на
задължението на заемополучателя да върне заетата сума в уговорения срок.
Горните
обстоятелства се доказват от събраните в първоинстанционното производство
гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Р. В., И.Б.и М.М.. Свидетелката
Р. В. е присъствала на срещите на въззивника и въззиваемия, на които те са се
уговорили въззивникът да му предостави в
заем сумата от 3500 лева, а въззиваемият се е съгласил в обезпечение на
получената в заем сума да продаде собствения си недвижим имот на въззивника. От
показанията на свидетелите И.Б.и М.М. се установява, че почти година след
сключването на двата договора, тъй като заемополучателят не бил върнал заетата
сума в уговорения срок, въззивникът посетил първо свидетелката Митева, а след
това и свидетеля Б., разказал им за съглашенията между него и въззиваемия и им
предложил да им продаде апартамента, за да си получи обратно заетата сума.
Съдът цени показанията на свидетелката Р. В.
при условията на чл. 172 ГПК, тъй като тя е съпруга на въззиваемия, и намира,
че показанията ѝ са логични, последователни, непротиворечиви, подкрепят
се от другите доказателства по делото. Разминаването между посочената от нея
дата на сключване на договора за заем и за покупко – продажба (тя посочва, че
са сключени в един и същи ден - на 06.06.2015г.) и отразената дата в
нотариалния акт – 05.06.2015г. е с един ден и не може да обоснове противоречие
в показанията на свидетелката, доколкото е нормално поради отдалечеността във
времето между обстоятелствата, за които свидетелства и момента на депозиране на
показанията, както и индивидуалните способности за запаметяване и
възпроизвеждане на информация относно факти и обстоятелства, да са налице
разминавания. Настоящият състав не споделя оплакването на въззивника, че
районният съд неправилно е ценил показанията на свидетелката В.. При анализа на
доказателствената стойност на свидетелските ѝ показания
първоинстанционният съд е отчел обремененото съдебно минало на свидетелката и
правилно е достигнал до извода, че същата не е осъждана за лъжесвидетелстване и
предвид логичните и непротиворечиви показания, които дава, няма основание те да
не бъдат кредитирани.
Показанията
на свидетелите М.М. и И.Б., преценени при условията на чл. 172 ГПК,
настоящият съдебен състав намира за логични, непротиворечиви, взаимнодопълващи
се и подкрепени от другите доказателства, събрани по делото, поради което
същите са достоверни. Неоснователно е оплакването във въззивната жалба относно
доказателствената стойност на показанията на тези свидетели. Обстоятелството,
че същите са от семейния и роднински кръг на ищеца не прави автоматично техните
показания недостоверни, те следва да бъдат и правилно са преценени от районния
съд съгласно нормата на чл. 172 ГПК с оглед вероятната заинтересованост на тези свидетели от изхода
на спора. Оплакването на въззивника, че показанията им са противоречиви е
бланкетно и предвид гореизложеното настоящият състав не го споделя.
Наличието
на договор за заем и съглашение, което го обезпечава и уговаря предварително
начин на удовлетворение за кредитора се доказва и от новооткритото и прието по
делото писмено доказателство – тъжбата на въззивника до Прокуратурата на
Република България. Тъжбата освен, че е начало на писмено доказателство и прави
свидетелските показания допустими на основание чл. 165, ал. 2 ГПК, съдържа и
изявления на въззивника относно релевантни факти и обстоятелства. Тя е частен
диспозитивен документ, чиято истинност (автентичност) не беше оспорена по
делото, и съдържащите се в нея изявления следва да бъдат ценени като
извънсъдебно признание на страна по делото на неизгодни за нея факти. От
заявеното от въззивника в тъжбата се доказва и наличието на уговорка, че при
връщане на заетата сума имотът ще бъде прехвърлен обратно, а покупко - продажба
с уговорка за обратно изкупуване е недействителна съгласно чл. 209 ЗЗД.
Противоречието
между твърдението на свидетелката Р. В., че при сключване на договора за заем
въззивникът е предоставил сумата от 3500 лева, а по-късно е давал в заем и
други суми и посочената в тъжбата от въззивника сума от 10 000 лева няма
отношение към доказването на правнорелевантния факт за наличието на договор за
заем между страните в настоящото производство, а касае точния размер на
предоставения паричен заем, което обстоятелство не е предмет на настоящото
дело. В тази връзка неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд не е обсъдил твърдението на ищеца, че вписаната в
нотариалния акт продажна цена е данъчната оценка на имота, което твърдение не
съвпадало със сумата, посочена в представената по делото данъчна оценка. Несъответствието
на стойностите в двата документа е ирелевантно за предмета на спора и правилно
не е обсъдено от районния съд.
На
следващо място ответникът в първоинстанционното производство е ангажирал и са
събрани гласни доказателства, които да установят как същият се е сдобил със
сумата от 9 500 лева, записана като продажна цена в нотариалния акт, както
и че сумата е послужила именно за закупуване на процесния имот. Фактът как
купувачът се е сдобил с паричната сума за закупуване на имота е неотносим към предмета
на спора. Свидетелските показания в случая, макар и логични и непротиворечиви, не
са годни да установят за каква цел въззивникът е използвал паричната сума, тъй
като свидетелите не са очевидци на предаването на сумата, на уговорките между
страните по сделката. Тази група свидетели в действителност преразказва думите
на въззивника - това, за което той им е казал, че ще използва паричната сума, а
не съобщава свои собствени възприятия за релевантни за спора факти. Ответникът
е следвало да проведе доказване като установи, че сумата, записана като
продажна цена в нотариалния акт е заплатена от него, като купувач, на
продавача. Това обстоятелство не бе доказано по делото. Вписването в
нотариалния акт, че продавачът е получил от купувача продажната цена преди
подписване на акта не попада сред изчерпателно посочените в чл. 569 ГПК
нотариални удостоверявания, следователно в тази си част нотариалният акт няма обвързваща
съда материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и не
служи за доказателство за заплащане на продажната цена.
Безспорно
по делото се доказаха елементите от фактическия състав на чл. 152 ЗЗД, а именно
наличието на главно правоотношение – договор за предоставяне на паричен заем
между страните в производството и наличие на съглашение (сключена
прехвърлителна сделка, с която заемополучателят продава имот на заемодателя),
което служи като обезпечение на вземането по договора за заем и с което се
уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от този,
който е предвиден в закона. Доказа се и наличието на договорка за обратно
изкупуване на процесния имот, която съгласно чл. 209 ЗЗД също е недействителна.
Следователно договорът за покупко - продажба е нищожен на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД поради противоречие със закона, тъй като нарушава предвидената в чл. 152 ЗЗД забрана за съглашение между страните по дадено правоотношение, с което
същите да уговарят предварително начин за удовлетворение на кредитора в случай
на неизпълнение, различен от този, предвиден в закона. След като е нищожен,
договорът не е годен да породи правни последици.
При
този извод на съда за нищожност на основанието, което легитимира ответника като
собственик на процесния имот за уважаване на иска следва да се прецени дали
ищецът е доказал наличието на твърдяното от него придобивно основание.
Правото
на собственост на ищеца е безспорно и се установява по делото от представения и
приет като писмено доказателство
нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане № 194, том VII, рег. № 13000, дело № 1231 от 2014г. на нотариус
Николина Стойчева с рег. № 123 в НК с район на действие Районен съд
Сливен. Съгласно договора бабата на ищеца - свидетелката Маринка Петрова Митева
му е прехвърлила правото на собственост върху процесния апартамент срещу
задължение на ищеца да я издържа и гледа лично или чрез трето лице, като
ѝ осигури нормален и спокоен живот докато е жива. Прехвърлителката е
запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване и обитаване върху описания
недвижим имот.
От
горния извод следва, че ищецът е доказал правото си на собственост върху
процесния имот, поради което следва да бъде признато за установено по отношение
на ответника, че ищецът е собственик на имота.
Тъй като правните изводи на
въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционният съд,
обжалваното решение е правилно и като такова и на основание чл. 308 вр. с чл. 271, ал. 1 ГПК трябва да
бъде потвърдено.
По разноските:
При
този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага
единствено въззиваемата страна. Същата претендира разноски единствено за
производството по реда на глава 24 ГПК, проведено пред Върховен касационен съд,
а именно – адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева и държавна такса за
молбата за отмяна – 127 лева. Въззиваемият е доказал претендираните разноски, тъй като е представил договор за правна защита и съдействие пред Върховен
касационен съд, в който като адвокатско възнаграждение е вписана претендираната
сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част
договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане
на адвокатското възнаграждение, представено е и платежно нареждане за
държавната такса. Поради горното и на
основание чл. 294, ал. 2 вр. с чл. 308 вр. с чл. 273 вр. с
чл. 78, ал. 3 ГПК следва на
въззиваемия да се присъди сумата от 227,00 лева, представляваща сторените
разноски в производството по отмяна на влязло в сила съдебно решение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията
на чл. 280 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран Окръжен съд Сливен
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 937 от 05.12.2016г., постановено по
гражданско дело № 3280 по описа на Районен съд Сливен за 2016г. като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО И ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА С.Г.Г., ЕГН: **********, с адрес: *** на основание чл. 294, ал. 2 вр. с чл.
308 вр. с чл.
273 вр. с чл. 78, ал. 3
ГПК да заплати на В.И.В., ЕГН: ********** с адрес: ***
сумата от 227, 00 лева разноски, сторени в производството по отмяна на влязло в
сила съдебно решение.
Решението подлежи на обжалване в
едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при условията на чл.
280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: