№
260041
гр.
Силистра, 23.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренският
окръжен съд, в открито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
Председател: Теодора Василева
Членове: 1. Добринка Стоева
2. Огнян Маладжиков
при
съдебния секретар Мирена Стефанова, като разгледа докладваното от мл.съдия
Маладжиков въззивно гражданско дело № 33 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на
„Елика-елеватор“ ООД с ЕИК ********* срещу Решение № 416 от 25.11.2020 г. по
гр.д.№ 1744/2019 г. на Районен съд Силистра, с което е отхвърлен искът на
жалбоподателя против Н.С.Д. с ЕГН ********** за установяване, че ответникът му
дължи на основание чл. 220, ал. 1 от КТ сумата от 3164,15 лева, представляваща
обезщетение за неспазено предизвестие за периода 06.03.2018-10.05.2018 при
прекратяване на трудовото правоотношение помежду им, ведно със законната лихва
от 17.10.2019 г. до изплащането на главницата, за което вземане в полза на
ищеца е издадена Заповед за изпълнение № 3423/18.10.2019 г. по ч.гр.д.№
1517/2019 г. на СсРС.
За да постанови обжалвания акт, първата
инстанция е приела, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на
06.03.2018 г. по взаимно съгласие, като работодателят е приел за достатъчно
отработеното от ответника предизвестие за периода от 09.02.2018 до 06.03.2018.
Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител, счита решението за неправилно, необосновано и постановено в
противоречие на закона. Намира за ирелевантни мотивите на районния съд относно
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение: дали е по чл. 326, ал.
1 или по чл. 330, ал. 2, т. 6 във вр. чл. 190, ал. 2 от КТ. Като неправилен
счита решаващия извод на съда, че прекратяването е настъпило по взаимно
съгласие. Не са налице предпоставките по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Признава,
че пред първата инстанция не са представени доказателства и не са наведени
твърдения от негова страна във връзка с обстоятелствата, довели до анулиране на
вписването в трудовата книжка, но това е така, тъй като счита, че твърденията
на ответника са голословни. Твърди, че оформянето на трудовата книжка по този
начин е извършено по искане на работника, отправено по телефона и в уверение,
че ще изплати веднага обезщетението за неспазеното предизвестие. Ответникът не
изплатил обезщетението и не се явил повече на работа, което провокирало
работодателят да го уволни дисциплинарно. Жалбоподателят моли за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се уважи искът.
Претендира разноски за двете инстанции.
В хода на устните състезания
процесуалният представител на жалбоподателя настоява, че няма абсолютно никакво
значение за изплащане на обезщетението по чл. 220 КТ дали прекратяването на
трудовоправните отношения е по чл. 326, ал. 1 или по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
Не е постъпил отговор от въззиваемия,
който в съдебното заседание се представлява от адвокат, оспорващ жалбата.
Претендира разноски.
От събраните доказателства
Силистренският окръжен съд извежда следната фактическа обстановка:
Между страните e
съществувало безсрочно трудово правоотношение с тримесечен срок за предизвестие
при прекратяването му. На 09.02.2018 г. Н.Д. депозирал предизвестие на
основание чл. 326, ал. 2 вр. ал. 1 от КТ. На лист 13 от трудовата му книжка е
отбелязана като дата на прекратяване на трудовото правоотношение 06.03.2018 г.,
а като основание чл. 326, ал. 1 от КТ; поставен е щемпел с попълнено съдържание
за прослуженото време. Ръкописният текст с датата и основанието за прекратяване
на трудовото правоотношение е зачеркнат с линия, като под тях е изписана думата
„анулирано“. Щемпелът също е зачеркнат с две диагонални линии. Липсва
отбелязване за автора на поправката. На следващите две страници от трудовата
книжка е отбелязана друга дата на прекратяване на трудовото правоотношение –
30.03.2018 г., с основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, които обстоятелства
кореспондират на развила се процедура по дисциплинарно уволнение – искане на
обяснения, заповед за налагане на дисциплинарно наказание, връчване и
т.н., във връзка с извършено
дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ – неявяване на работа в
течение на (най-малко) два последователни работни дни, а именно от 06.03.2018
до 26.03.2018 г. В заповедта за уволнение № 130/26.03.20118 г. е посочено, че
работникът дължи обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за срока на предизвестието
за периода от 06.03.2018 до 10.05.2018 г. в размер на 3164,15 лева. Заповедта е
връчена чрез куриер на съпругата на работника на 30.03.2018 г. Не е обжалвана.
На това основание и за същата сума е поискана и издадена Заповед №
3423/18.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д.№ 1517/2019 г. на РС Силистра, срещу която в срок е подадено възражение
от длъжника. В образуваното исково производство по чл. 422 от ГПК работникът с
отговора на исковата молба възразява, че освобождаването му от работа е на
основание чл. 326, ал. 1, а не по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, поради което не
следва да носи отговорност за неспазеното предизвестие.
От правна страна Силистренският окръжен
съд намира следното:
Обжалваното решение е валидно, допустимо
и правилно, а въззивната жалба срещу него е неоснователна.
Когато работник отправи предизвестие за
напускане на работа по чл. 326, ал. 1 КТ, той дължи да го отработи. Съгласно
чл. 220, ал. 1 КТ работникът може едностранно да прекрати отработването на
предизвестието, като за упражняване на това потестативно право е необходимо да
уведоми работодателя. Тогава дължи обезщетение в размер на брутното си трудово
възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. Обезщетението намира
житейско оправдание в затруднението, в което бива поставен работодателят
своевременно да намери и назначи друг работник на същата длъжност. Но това
обезщетение е резултат от правомерно поведение на работника, изразяващо се в
упражняване на субективното право за предсрочно прекратяване срока на
предизвестието. За разлика от него обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ е в същия
размер и почива на същото житейско оправдание, но е в отговор на неправомерно
поведение на работника, довело до неговото дисциплинарно уволнение. Разликата е
съществена, защото във втория случай този, който упражнява своето потестативно
право да прекрати трудовото правоотношение е работодателят и от този момент
работникът дори да иска, няма право и възможност да се явява на работа и да
отработва каквото и да е предизвестие. По чл. 221, ал. 1 от КТ срокът за
предизвестие е от значение само за алгоритъма, по който законодателят е
преценил, че следва да бъде определен размерът на обезщетението, а не че
работникът действително дължи отработване на някакво предизвестие, когато бъде
уволнен дисциплинарно. Тази разлика обвързва обезщетението по чл. 220, ал. 1 с
основанието за прекратяване по чл. 326, ал. 2 вр. ал. 1 от КТ, а обезщетението
по чл. 221, ал. 2 с основанието за прекратяване на трудовото правоотношение
(ТПО) по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Двете основания за обезщетения не могат да
се смесват произволно с основанията за прекратяване на ТПО.
Няма съмнение, че когато работникът се
намира в срока на предизвестието, което не е прекратено по чл. 220, ал. 1 КТ,
той е длъжен да спазва трудовата дисциплина. В противен случай го грози
опасността от дисциплинарно уволнение. Тогава обаче основанието на
обезщетението, което ще дължи, няма да е чл. 220, ал. 1 – за остатъка от
неотработеното предизвестие, а ще е по чл. 221, ал. 2 от КТ. Като е посочил в
Заповед № 130/26.03.2018 г., че работникът е уволнен дисциплинарно и дължи на
работодателя си обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазения срок на
предизвестието за периода от 06.03.2018 до 10.05.2018 г., и оттам същото
основание е намерило място в заявлението по чл. 410 ГПК, в заповедта за
изпълнение и в исковата молба – работодателят незаконосъобразно е смесил
правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение с правното
основание на обезщетението, което му се следва. Само това е достатъчно да се
отхвърли установителният иск по чл. 422 ГПК. Въпреки това съдът намира за
необходимо да изложи по-подробно защо дори ако не беше допусната тази грешка,
искът пак се явява неоснователен.
Когато трудовото правоотношение е във
фазата на течащо предизвестие, всяка от двете страни може да го прекрати
предсрочно – било страната, която е отправила предизвестието, било тази, която
е предизвестена. Правилото е, че който упражни пръв своето потестативното право
да прекрати течащото предизвестие, дължи обезщетение на другата страна – срв.
ал. 1 и ал. 2 на чл. 220 КТ. Кодексът мълчи за третата хипотеза на
прекратяване, но няма съмнение, че тя е допустима – двете страни да се разберат
за предсрочно прекратяване на предизвестието, оттам на самото трудово
правоотношение, без никоя от тях да дължи обезщетение. Тогава основанието, на
което се прекратява трудовото правоотношение и което следва да се впише в
трудовата книжка, остава да е основанието, на което е отправено предизвестието
– в случая чл. 326, ал. 1 КТ. За такова съгласувано предсрочно прекратяване на
предизвестието, без никоя от страните да дължи на другата обезщетение, е
необходимо тяхното взаимно съгласие; и това именно е имал предвид районният съд
в мотивите си, а не че трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие в
смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, както ги е разтълкувал жалбоподателя.
Прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ не може да се
обсъжда по делото, защото действително по казуса не са налице предпоставките на
този текст от закона.
Доказателства, подкрепящи твърдението на
ответника, че трудовото правоотношение е прекратено след взаимно разбирателство за прекратяване срока на
предизвестието – няма. Липсата им обаче е без значение. По-важното е, че не са
събрани доказателства за твърдението на работодателя, че работникът едностранно
е упражнил потестативното си право по чл. 220, ал. 1 КТ. За разлика от
отправянето на предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, което трябва да е в писмена
форма, за едностранното прекратяване на срока на предизвестието по чл. 220, ал.
1 КТ не е предвидена форма. Твърдението, че Д. се обадил по телефона и упражнил
правото си по чл. 220, ал. 1 КТ, е релевантно, но не намира място в заявлението
по чл. 410 ГПК, нито в исковата молба, а за първи път се навежда с въззивната
жалба при мотивиране на доказателственото искане в тази насока. Същото не беше
уважено от съда заради процесуалната преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК. Изводът
на въззивния съд е, че вземането за обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, което е
претендирано със заявлението по чл. 410 ГПК и за което е издадена заповедта за
изпълнение, не се установява от доказателствата по делото.
Добре известно е, че съдът дължи
произнасяне по твърдените и доказани факти, съобразно исканията и възраженията
на страните, подчинявайки се на правото, което се презумира, че се знае от
съда. Затова не е важно каква е правната квалификация, която страните дават на
фактите, и дори същата да е грешна, грешката не е основание съдът да не приложи
правото съобразно установените факти. В тази връзка, ако се приеме, че грешката
на работодателя за правното основание на обезщетението е очевидна, явна,
техническа, подразбираща се и прочее, и затова не бива само заради нея да му
бъде отказано правото на обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, което следва от
дисциплинарното уволнение, то следва да се разгледат и неговите предпоставки.
Съдът намира, че анулирането на
първоначално вписаните обстоятелства на л. 13 от трудовата книжка на работника
не е извършено съгласно изискването на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за трудовата
книжка и трудовия стаж, който гласи, че в случай на неправилно или неточно
вписване в трудовата книжка поправките се извършват от работодателя, направил
първоначалното вписване, и се заверяват с неговия подпис и печат. В случая
липсват подпис и печат на работодателя, извършил анулирането на вписването, че
трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ.
Следователно самото анулиране е недействително. Оттук, налице е конкуренция на
вписани обстоятелства, които отразяват прекратяващи ТПО основания. Тази
конкуренция създава объркване, неяснота, съмнение относно действителното правно
основание, на което е прекратен трудовият договор. Още повече, налице са
документи в подкрепа на всяко от тях: за едното – предизвестие по чл. 326, ал.
1 КТ; за другото – покана за искане на обяснения, заповеди за налагане на
дисциплинарно наказание, за уволнение и др. При положение че спорът не касае
само и единствено вписването в трудовата книжка, това означава, че е налице
спор за действителното основание, на което е прекратен трудовият договор между
страните. Същественият правен въпрос е дали такъв спор може да бъде въведен
като преюдициален в предмета на делото чрез възражение на ответника, или по
него задължително следва да е формирана сила на пресъдено нещо, за да бъде
зачетено като законно едно от двете основания за прекратяване на трудовия
договор. Второто означава, че защитата на субективното право е допустимо само
чрез нарочния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Въззивният съд приема, че когато
законодателят преценява за необходимо дадено спорно правоотношение да бъде
разрешено задължително и само със силата на пресъдено нещо, той го посочва
изрично в закона, както е сторил с чл. 74, ал. 5 КТ – забраняващ на страните да
се позовават на недействителността на трудовия договор, докато не бъде обявена
от съда и решението не им бъде връчено. Такава забрана не съществува по
отношение незаконността на уволнението. Дори нещо повече: законът допуска
възможността то да бъде оспорено пред самия работодател. Или, съдебната санкция
със силата на пресъдено нещо не е задължителна. Разбира се, тя е необходима,
когато оспорването не е развито пред работодателя, или той не признава
уволнението за незаконно, и същевременно работникът иска да бъде възстановен на
работа и/или претендира обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Тогава
(не)законността на уволнението е главен предмет на делото. В случаи като
настоящия казус обаче, където законността на уволнението не е главен предмет на
делото, то е преюдициален въпрос, който може да се повдигне от ответната страна
с възражение. Такова възражение представлява твърдението на ответника в
отговора на исковата молба, че трудовото правоотношение е прекратено на
основание чл. 326, ал. 1 КТ на 06.03.2018 г.
Силистренският окръжен съд намира за
незаконна дисциплинарната процедура, която работодателят е развил по отношение
на Д., завършила с налагането на дисциплинарно наказание уволнение и вписването
му в трудовата книжка. Независимо че отделните действия по дисциплинарната
процедура са извършени надлежно, самото ѝ провеждане е незаконно, защото
е започната и проведена в период, когато вече е липсвало трудово правоотношение
между страните. Сам процесуалният представител на жалбоподателя признава в хода
на устните състезания пред въззивния съд, че той е консултирал работодателя как
да бъде оформена трудовата книжка, т.е. да бъде прекратено правоотношението с
работника. Заявява, че след като на последния му се е наложило да замине за
Англия, поискал да му бъде оформена трудовата книжка и затова адвокат Р. казал
„[…] да, оформете я
на човека, щом ще плати обезщетението и на следващия ден той не се яви.“
Признанието съответства на писмените доказателства и води до извода, че
прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило на основание чл. 326,
ал. 1 КТ. След 06.03.2018 г. работникът няма задължение да се явява на работа,
респективно да спазва трудова дисциплина и да му се дири дисциплинарна
отговорност. Това, че обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, което работодателят
смята за дължимо от работника, е останало неплатено, не е било пречка да бъде
предявено по съдебен ред, независимо че трудовото правоотношение е прекратено и
трудовата книжка е „оформена“ по чл. 326, ал. 1 КТ. Напротив, точно това биха
били логичните и непротиворечащи на закона действия. Само че липсата на
доказателства, че именно работникът едностранно е упражнил правото си по чл.
220, ал. 1 КТ да прекрати срока на предизвестието, е осъзнато от работодателя и
вероятно затова са предприети от него нелогичните и незаконносъобразни действия
по анулиране на вписването в трудовата книжка и преминаването към уволнение на
дисциплинарно основание; което, ако беше законно, щеше да обуслови правото му
на обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ.
Въз основа на гореизложеното
Силистренският окръжен съд намира установителният иск за неоснователен и като
го е отхвърлил, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва
да се потвърди.
В тежест на въззивника следва да се
възложат разноските на въззиваемия в размер на 650 лева за представителство от
адвокат пред тази инстанция.
Водим
от горните съображения, Силистренският окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 416 от 25.11.2020 г. по гр.д.№ 1744/2019 г. на Районен съд Силистра.
ОСЪЖДА
„Елика-елеватор“ ООД с ЕИК ********* да плати 650 лева (шестстотин и петдесет
лева) на Н.С.Д. с ЕГН ********** за разноски по в.гр.д.№ 33/2021 на СсОС.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
На
основание чл. 236, ал.3, предл. ІІ ГПК решението по в.гр.дело № 30/2021 г. на
Силистренския окръжен съд се предава за обявяване с подписите на двама от
съдиите от състава, който го постанови, тъй като съдия Теодора Василева е в
отпуск към датата на обявяването му – 23.03.2020 г.
Старши съдия Д. Стоева /